Openly Feminist

Покрай постингите за Eat. Pray. Love разни хора ми изпратиха лични съобщения, в които да ми обяснят, че те чик-лит не четат и как Гилбърт била глупава, егоистична жена, но пък тези дето я четяли били двойно по-глупави от нея. Четох въпросните коментари горе долу по същото време, докато следях екстатичните отзиви по повод новата книга на Джонатън Френзен…, чиито разкази всъщност много обичам. Романът му The Corrections, който чета в момента е запленяващ още от третата страница.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните „женски“ комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като „чик-лит“. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа „Най-добрите романи на всички времена“ имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t „Serious“
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

Ще ме извинявате, че отново ще споменавам Еat, Pray, Love… но исках да ви питам… видяхте ли статията Another Stage of Divorce, която се появи в New York Times преди няколко дни?

Авторът на материала, Брус Файлър, разсъждава върху сравнително нови данни, които сочат, че да, броят на браковете (в Америка) намалява, но паралелно с това, намалява и броят на разводите. Файлър няма сериозно обяснение защо се случва така, но обръща внимание върху феномен, който той нарича „разводно порно“.

С две думи, напоследък навсякъде около нас е пълно с истории за развеждащи се хора: Eat, Pray, Love; Mad Men; онлайн форуми, чатове и пр. По този начин, спекулира Файлър, хората нямат нужда да се развеждат… , защото засищат нуждата си от извънбрачни афери индиректно, посредством разните типове „разводно“ порно.

Аз не съм сигурна, че съм съгласна с Файлър. На мен по-скоро ми се струва, че всичките тези изброени примери (особено книгите и филмите) всъщност помагат на хората да разберат колко е лесно да се загуби една връзка и колко е важно човек да се научи да комуникира чувствата и нуждите  с партньора си. Това не е нещо особено ново или революционно. Психолози, психотерапевти и всякакви разцветки феминисти ги говорят тези неща от години… може би най-накрая са започнали да навлизат в мейнстрийм културата.

Вие какво мислите? В България така ли е? По-малко хора ли се женят/развеждат или повече? Можете ли да ми помогнете със статистики? А за „разводното порно“ какво ще кажете? Има ли такова нещо? И, последно, мислите ли, че съвременните партньори комуникират по-внимателно от родителите ни, например?

Този уикенд се опитах да намеря приятел, с който да гледам  Яж, моли се и обичай. Мъжът ми няма нищо против книгата и екранизацията, но намира Джулия Робъртс за особено антипатична. Каза, че понеже ми е съпруг, разбира се… ако не мога да намеря с кого да отида… ще ме придружи. Но също така предложи и да прозвъни всичките ми приятелки от мое име. Нямаше ама грам желание.

Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

На сайта на bTV можете да видите кратък репортаж за разликите в заплащането на мъжете и жените в България. Видеото не е нещо особено различно от нещата, които вече сте чели по темата, но за мен лично (оперативната дума е ЛИЧНО) се откроява по две причини:

1. Интервюираните програмисти са мои бивши колеги: Диана и Иво от Netage Solutions. Netage е супер работодател по много причини, но една от тях е добронамерената атмосфера спрямо жените-служители. Самият факт, че интервюто се е случило в този офис, мисля, би трябвало да говори достатъчно красноречиво. Аз не работя там от вече повече от две години и все още съм голям фен на компанията. Ако си търсите работа, изпратете CV. Ако ви предложат работа: чувствайте се поласкани.

2. Репортерът очевидно е правил research по темата, звучи информирано и непредубедено. Това само по себе си е голямо постижение за представител на българските медии. Човекът не докладва сухи данни, а се опитва да разбера защо се получава така. Разговорът със служителката от социалното министерство за учителките и директорите; коментарът за касиерките и зареждащите рафтовете в хранителните магазини са супер попадения!!!

Репортажът ме кара да се замисля дали ставаме свидетели на някаква качествена промяна в мисленето по темата за половата равнопоставеност в България, особено в медиите… и ако да, каква точно е причината тя да се случва.

После гледам видео за Джони Деп от Бургас и си мисля…, може би…  не баш.

P.S. Ако темата ви е интерсна, погледнете материалът ми за жените в ИТ бранша в България, който писах по поръчка на списание .Net.