Skip to content

Eat, Pray, Love

29.08.2010

Този уикенд се опитах да намеря приятел, с който да гледам  Яж, моли се и обичай. Мъжът ми няма нищо против книгата и екранизацията, но намира Джулия Робъртс за особено антипатична. Каза, че понеже ми е съпруг, разбира се… ако не мога да намеря с кого да отида… ще ме придружи. Но също така предложи и да прозвъни всичките ми приятелки от мое име. Нямаше ама грам желание.


Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

35 Коментари leave one →
  1. Ena permalink
    29.08.2010 19:54

    Ох, ще взема да я прочета тази книга…

    Досега не съм я прочела по две причини. Първата, майка ми я чете на български и според нея авторката е абсолютно безхаберна по отношение на жени, които не разполагат с нейните пари и които трябва да се борят с оцеляването си след развода, вместо да махат гащи по екзотични места. (За протокола, майка ми не е разведена, счетоводителка е и има високи доходи като за България.)
    После, таман да се навия да я прочета, попаднах на лекцията в ТЕД, където мадамата според мен трийсет минути циври колко е тежко да си талантлива. Това е първата лекция на ТЕД, която не ме впечатли с нищо положително.
    Но ще взема да я прочета де. Става ми мъчно обаче, че една безспорно феминистка и талантливо написана книга, каквато е „Яловата вдовица,“ не може никога да придобие такава известност, само защото българският е малък език.

    • openlyfeminist permalink*
      29.08.2010 21:27

      Отчасти съм съгласна с майка ти. Малко, нали, бедното малко богато момиче… Колко жени могат да си позволят да отделят една цяла година за себе си по този начин, че даже и някой друг да финансира пътешествието. На мен ми се струва обаче, че това е една сравнително нова интерпретация на книгата… по-скоро реакция срещу „движението“ Eat, Pray, Love, а не срещу мемоара Eat, Pray, Love. Ако четеш книгата така както е представена от Гилбърт: One Woman’s Search for Everything across Italy, India and Indonesia… тогава мисля, че човек не би имал същите тези възражения. Важното послание, според мен, е да вярваш на инстинкта си за самосъхранение, да не се срамуваш да търсиш Твоята си истина за щастие и да използваш въображението си в търсене на Твоя мир.

      Лекцията на Гилбърт пред TED не съм гледала от доста време, но това, което си спомням, че харесах е посланието да следваш сърцето си и да правиш това, което обичаш да правиш… дори, когато самия ти се съмняваш в таланта си, дори когато критиците са повече от доброжелателите, дори да ти е трудно, дори не винаги да се получава, и да не си въобразяваш, че всички хубави неща се случват без да се потрудиш. Ще гледам отново.

  2. 29.08.2010 23:19

    не съм гледал филма, нито съм чел книгата. но ми направи впечатление като казваш, че според много хора книгата била „съсипала“ селцето, защото жените тръгвали насам натам и разваляли идилията и трядиционната си култура

    няма как да не отбележа, че това е един от големите проблеми на прогресивизма в момента – сблъсъкът на традиционния им стремеж към равенство и права с мултикултурализма, който подкрепя „правото“ и даже задълженито за автентичност на всяка култура, независимо че тя може да е базирана именно на неравенство и липса на права.

    така мултикултуралистите се радват на разни традиционни култури и адвокатстват запазването им, въпреки, че самите членове на тия култури се стремят да избягат от тях, за да ги променят.

    не знам, може да говоря нещо дето изобщо не е свързано с филма, ама ми се щеше да си го кажа, дано ме разбираш :)

    • Ena permalink
      30.08.2010 08:55

      Лонги, нали разбираш, че между прогресивизма и прогресивизма според Лонг има разлика. Мултикултурализмът смята, че за да бъде едно общество автентично, инициативата за промени трябва да бъде движена от неговите членове, дори когато, както често се случва, промените са вдъхновени и от външни влияния.
      И не, прогресивизмът не подкрепя неравенството, дори традиционното неравенство, но и прави разлика между местни и чужди представи за равенопоставеност.
      Чудесен пример за равнопоставеност, възникваща от и същевременно трансформираща местанта култура е книгата „The Politics of Piety.“ Това е етнографско изследване на женското ислямско движение в Египет, което показва как поддръжничките му печелят независимост и влияние, въпреки че се водят от принципи за поведение на жените, които изглеждат изключително консервативни. Ключовата разлика е тази между теорият и практиките.
      С други думи, Лонги, и мултикултурализмът, и прогресивизмът са сложни практики и не могат да бъдат разбрани от клиширано мислещите.

      • 31.08.2010 07:57

        Ena, коментирай по-често… има нужда :)

  3. aquarius permalink
    30.08.2010 00:43

    „Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение.“ – ne e istina kolko jeni jiveqt s celta da postignat vsichko v tova izrechenie…ugh!

  4. shiraz permalink
    30.08.2010 01:39

    Първата книга е упражнение, рамките за втората книга (по моето скромно мнение, по добрата). И аз я минах за осем часа. Толкова ми отне и втората.
    Историята не можеше да бъде написана петнайсет години по-рано. Профилът не съществуваше. Чиклит вдигна криле паралелно и непосредствено след Кандис Бушел.
    Днес героинята на Гилбърт е Правилото – урбан номад, щастлив в и въпреки средата си, модерен и традиционен. Поради редица шокиращи бариери, не обитава бг.

    Много кофти ако в бг се развеждаш, оставаш на място, продължаваш в депресирания си отрязък и си вярваш, че всичко може да продължи, ще продължи без основно почистване и проветряване на пространство за дълбоко поглеждане навътре.

    Елизабет гледа навътре, вади каквото намира и пише – на моменти – ама! честно.
    Перото е обиграно и личи, че си вади хляба със слово.
    Историята е много лична, ясно структурирана и развлекателна ако не си минавал през стъргалото на официален развод, с адвокати, хонорарите им и безкрайното изчакване на другия …който в общия случай си мислиш че познаваш.

    Аз не открих едно клише сред персонажите – хората влизаха и излизаха от страниците, от живота на героинята някак навреме.

    Очаквам филма да ме разочарова; не конкретно с изпълнението на този или онзи актьор, а заради неповторимостта на първия прочит и връзката читател-автор.

    Колкото до това може ли да вдигнеш книга с меки корици или вестникарски пътепис, платиш за билет и изживееш същото – нека бъдем реалисти. Дори когато споделяме бутилка шира с някого, има две индивидуални преживявания.

    Книгата трябва да се чете с мноооооооооого свободно от модели око.

    • openlyfeminist permalink*
      01.09.2010 20:47

      Чете ли Committed? Хареса ли ти?

  5. ves permalink
    30.08.2010 01:59

    здравей:) в момента чета книгата, чакам и филма с нетърпение, няма да се юрна към Бали или към Индия, но е хубаво- как човек се променя и нещата които открива за себе си , и най- вече ми харесва защото не е типичен любовен роман, не е вампирска сага, няма ужасяващи убийства- това което основно ни залива в последно време на книжния пазар и в киното.. понякога и едни макарони със сирене могат да те направят щастлив:)))

    • openlyfeminist permalink*
      01.09.2010 20:48

      Права си за макароните. ;)

  6. Елица permalink
    30.08.2010 03:18

    И аз като Петя, ако не бях видяла лекцията на Гилбърт за ТЕД, едва ли щях да се втурна да чета мемоари, за които всички приятелки на свекърва ми тръбяха въодушевено. Но Гилбърт ми хареса пред ТЕД, защото вдъхва опитимизъм на всички творци, изправени пред лупата на критиците и читателите си след първата си продаваема книга. На фона на самоубийството на признатия гений Дейдид Фостър Уолъс, пристрастеността към всякакви психотропни лекарства на Елизабет Вурцел, и алкохолизма на Маргьорит Дюра, очевидно, животът след първите няколко успешни книги не става по-лесен. Напротив, всеки те сочи с пръст и очаква следващия ти феноменален опус. А както е ясно, рецепта за писания, които стават бестселъри, няма. Стресът и тревожността, произтичащи от огромните очаквания, които развива света от една нова писателка, чието име става разпознаваемо, не са за подценяване. Именно за това говори Гилбърт пред ТЕД, стараейки се да ясно да опише колко дисциплина изисква творческия и процес. Нещо повече, тя се опитва да предложи „ново“ тълкуване на творческото вдъхновение, което взаимства от древногръцката митология, когато още няма практика за авторство. Идеята е, че писателят е агент на вдъхновение, което идва свише, обзема го, и или бива изплюто на хартия, или го напуска несподелено. Аз бях приятно изненадана от самообслужващия оптимизъм на Гилбърт, която един вид си върза гащите като каза: вижте сега, аз правя всичко, на което съм способна и имам режим на писане, но ако не ми се получи отново, не съм само аз виновна, а духчето, което ме посещава докато творя. Така четох и книгата: героинята прави нещата, които са по силите й и според бюджета и съзнанието й на независима американка, за да се справи с предизвикателствата от живота си. Което не означава, че тя ги предписва някому като безотказен метод за успех и безкрайно щастие. С две думи: мемоарите са си именно мемоари, лична драма, на която не бива да се сърдим, че не описва и нашия, по-безславен случай.

    • openlyfeminist permalink*
      01.09.2010 20:50

      Тази идея за гения като нещо външно от човека (а не като гений=човек), за мен е супер освобождаваща. Кайл писа дисертация по темата ;)

      • Valentina permalink
        02.09.2010 03:01

        Моля те, би ли споделила няколко възлови идеи по въпроса? Гледах Гилбърт по ТЕД, но би ми било интересно да науча още. Аз същоимам т. нар. творческа професия и знам колко е нужна дисциплина и в същото време наистина се появяват едни силни вълни на вдъхновение, които сякаш те подемат и отнасят надалеч.
        Отделен пост по темата, може би? :)

  7. Йоана permalink
    30.08.2010 03:30

    Не съм чела книгата, не съм гледала филма, затова мога да коментирам само Хавиер Бардем – с това съм напълно, напълно съгласна!

    • Valentina permalink
      31.08.2010 03:35

      Не, не е реторичен. Искате да кажете, че отвреме навреме всяка жена иска да се полюбува (и т.н.) на някой мачо като него? Всъщност гадая. Не знам какво имате предвид. Затова и питам.

      • Йоана permalink
        01.09.2010 01:02

        Ами просто е много приятен за гледане, а и е страхотен актьор…

      • openlyfeminist permalink*
        01.09.2010 20:53

        Хавиер Бардем е много готин в Eat. Pray. Love. Той и да иска, не може да бъде посредствен. Любимият ми филм с негово участие е Before Night Falls, който е полу-биографичен филм за кубинския поет и романист Рейналдо Аренаст. Брилянтен!

  8. 30.08.2010 03:58

    На мен книгата ми хареса със самоиронията и искреността си. Не е написана като универсално ръководство как да се справим с трудни моменти в живота, затова не разбирам всички жени които са хукнали по описаните места в търсене на себе си както и другите, които са скептични към преживяванията и защото самите те не могат да си ги позволят финансово.

    Гилбърт можеше да си профука парите след развода за пазаруване, психоаналитици и леки дроги, от което едва ли щеше да излезе бестселър.
    А парите за пътуването са били аванс за книгата и, т.е. сама си ги е спечелила.

    Но напълно разбирам скептицизма на хора като Ена, нормално е след такъв хайп.

    Ако не сте чели книгите и предлагам пример колко увлекателно пише Гилбърт:
    http://www.oprah.com/relationships/Great-Moments-in-Mothering-Life-Lessons-Learned-from-Moms/2

    Продължението, Committed, ми хареса още повече от Eat, Pray, Love.

    • Valentina permalink
      30.08.2010 12:19

      Yo, благодаря за линка – браво на майката на Елизабет Гилбърт! – това е един хубав житейски урок да не хленчиш, а да даваш и да взимаш най-доброто при всяка ситуация.
      Хареса ми по-долния коментар (на Ена) за протестанската етика, защото вярвам във великата идея да станеш заран и да си свършиш работата. Някои обясняват силните икономики с протестанството и слабите такива с православието.
      Така или иначе съм съгласна с авторката на „Яж, моли се и обичай“ ( книга, която така и не прочетох, след като преди три години четох ревюто и отзивите за нея в амазон и реших, че не е „моята чаша чай“ , тъй като очевидно влизах в моя „протестански период“ :) ) с идеите й за креативността от TED. Затова ще гледам филма, но книгата няма да чета.
      Някой ще ми обясни ли какво е хайп и какво имате предвид с това, че имате нужда от този испански актьор? Извинявам се за въпросите, но обичам да си изяснявам нещата с риск да изглеждам не особено умна.

      • Йоана permalink
        31.08.2010 02:26

        Въпросът относно Бардем е риторичен, нали? :p

        За всеки случай – нагледно обяснение: http://www.fest21.com/files/images/Javier%20Bardem.jpg

      • shiraz permalink
        31.08.2010 06:13

        Четенето (и писането) минават през моди, трендове, хайп вълни, когато се развихря групова психоза около нещо си. В случая, урбанномадство.

        Javier Bardem се явява нещо като David Sutcliffe, търговски магнет в целевата група, но без особено значение за сценария; точно обратното на ролята на Фелипе в живота на Елизабет.

        Зачетох се в оплакванията на част от мъжката аудитория колко много хленчела Гилбър, състояние в което споменатата аудитория изживява настоящия си исторически страх „тя няма нужда от мен“. Шокът от Ха, тя не иска като майка ми да…(пълен сценарии с обществените норми на последните 2 000 години) се е извисил до паника. За късмет, тук там се намира коментар колко е приятно да общуваш със свободни умове, като Гилбърт. Гот е, че не се дефинират като застрашения вид – никому ненужна практика на пазар, дето няма по един за всеки от нас.

        под черта
        единствения „тренд“ дето се наблюдава в библиотеките е северни криминалисти. другото винаги го е имало

      • 31.08.2010 07:26

        О, да, и в писането и четенето има моди както и навсякъде другаде :) Това не ме учудва, но ме интересува защо се случва да са в дадена или друга насоченост, както и какви биха били следствията за това. Защо например Аж, моли се и обичай стана толкова популярна, докато предишната не чак толкова? Дали защото Гилберт е по-талантливата от всички предишни или защото предишните са подготвили почвата? Или са се случили други социални процеси междувременно, които да я улеснят? Може би защото съчетава в себе си три течения, нюейджизъм, вглеждане в храната и номадство? Макар че и трите не са нови, все пак съчетанието им удря и трите с един куршум за всеки случай.

        Във всеки случай връзката с този блог е ролята на жената в тези тенденции; жената, която търси себе си в/след една криза и се намира чрез тези три начина. Особено чрез храната, защото приготвянето й се е считало досега за женски интерес и женска тайна сила. Спомнете си Джули & Джулия и подобни.

      • shiraz permalink
        31.08.2010 08:38

        Мисля че това е въпроса за един милион миди )) защо нещо-си става тренд.

        Четенето (и писането) са сред най-широко разпространените феномени в съвременния ни ден. Махни настрана какво глаголи парцалистиката за изоставането на нацията и неграмотните тинейджъри. Мерят стари стандарти с вкаменели във вчера схеми.

        Днес се чете. Повече от преди. Четенето е новото черно. Става все по-трудно да откриеш в океана на публикациите нещо значимо, нещо дето те докосва, описва или засяга на чисто духовно ниво.

        Ако това е храна и всичко около приготвянето и консумирането на храна те дефинира, теб, семейството ти, приятелите ти, най-близката ти реалност : четеш за храна.
        Ако е пътувания и преспиването в нов град те вдъхновява, ако това е твоята динамика, ритъм, избор – четеш в групата.

        Четенето е интелектуално занимание, допамин в контролирани от теб дози, неподправено удоволствие, баланса да си сам с мислите. Нищо в еволюцията не ни подготвя, не ни програмира за споделянето на онзи нетленен отрязък, в който автор и четящ са абсолютния зен.

        Конкретната книга, дето дискутираме отваря по нещо от горното в читателя си. Имах два три момента, в които се изчервявах от близостта с моята действителност (nope)

  9. Ena permalink
    30.08.2010 08:42

    Гледайте и лекцията на Исабел Айенде за ТЕД и ги сравнете.
    И Айенде като Гилбърт започва да пише на 40, първата й книга, „Къщата на духовете“ веднага става бест-селър и скоро след първото издание се прави филм по нея.
    Айенде се самоопределя като феминистка и в лекцията си говори за жените със страст да променят света около себе си, които вдъхновяват героините в нейните книги. Айенде има може би десет успешни книги за възрастни и деца, когато е поканена да говори за ТЕД. Едно нещо в лекциите на Айенде ме впечатли много силно в сравнение с тази на Гилбърт. Лекцията й беше за приносът на жените със страст, не за самата нея. А лекцията на Гилбърт ми се стори много егоцентрична. Освен това в мемоара си „Паула,“ писан докато дъщеря й умира, Айенде също обсъжда процеса на писане и казва, че на нея писането никога не й е струвало усилие; да седне всяка вечер в кухнята след работа и да пише, докато не може повече да гледа от умора, за нея е било удоволствие и порив, а не въпрос на режим и дисциплина. Въпреки, че Айенде произлиза от семейство, което е живяло според повелите на протестанската работна етика (без да са протестанти). Може би ако не бях гледала лекцията на Айенде и не бях прочела „Паула“ малко преди да гледам лекцията на Гилбърт, тази на Гилбърт нямаше да ми се стори толкова слаба ракия, ама така излезе.

  10. С. permalink
    30.08.2010 14:00

    Прочетох книгата лесно, бързо и с удоволствие, но не мога да кажа, че съм особено впечатлена. Литературно не блести. Като пътепис и развлекателно четиво е добре.

    Не бях се замислила за някаква социална роля на книгата. За мен поведението на героинята е естествено – да излезе от средата си, да отдели година само за себе си, да пътува, да си угада, да търси начина да се вгледа в себе си. Каква по-подходяща терапия? Но може би наистина има хора, за които това би представлявало някакво прозрение. Друг е въпросът, както отбеляза и някой по-горе, дали ще могат да си позволят така да лекуват раните си… Дано да могат.

  11. 30.08.2010 15:03

    Е, аз си мислех, че тези теми не са нищо ново след Under the Tuscan Sun (макар че в книгата Under the Tuscan Sun героинята не е точно разведена като във филма). Пък и не можем да твърдим, че Яж моли се и обичай е само за разведени жени, нали? Тя е изобщо за смелостта да тръгнеш да откриваш себе си, а там има много други преди нея. Защо точно тази е успяла да се наложи толкова и да стане така популярна не знам. Може би има нещо общо с интереса към средиземноморската кухня и храна… Има тренд за интерес към книги третиращи храната и готвенето като женски мистицизъм и базирани на рецепти, започнал от Лаура Ескивел.

  12. Елица Н. permalink
    31.08.2010 21:45

    Петя, радвам се че захвана тази тема. Като цяло споделям подобни преживявания около книгата и филма – първата част на книгата ме увлече много, втората ми беше горе-долу интересна, а третата малко скучна и дори блудкава, но като цяло разказът ме развълнува много и определено ме плени. Филмът беше разочарование при все че аз харесвам и Робъртс и естествено Бардем.

    С риск да прозвуча повърхностно…от една страна понякога ми се струва, че хората (включително и аз от време на време) приемат нещата твърде буквално. В следствие всички тия дивотий за хора дето са се грабнали да пресъздават личната история и път на Елизабет Гилбърт и са се юрнали за Бали. Но пък от друга страна не са ли те точно противоположния полюс? Тези който не искат „калъфа“ и „предопеделеният стандарт/изискване/очакване“? В случая моето лично мнение е че наистина книгата е приета прекалено буквално от голям процент от публиката. За мен в основате си книгата е за това да насочиш енергията си навътре и да опознаеш себе си. Може да не е шедьовър в катерогрията си, но не съм експерт и да си призная книгата определено ме грабна и развълнува. Прочетох я на един дъх. Не ме е срам да си го призная въпреки съществуващия или не така наречен хайп. Какво значение има дали една книга се чете от 100 или 100,000 (образно казано)? Тук бих цитирала едина от любимите ми книги (и автор) – „The Shadow of the Wind“ от Carlos Ruiz Zafón – „Books are mirrors: you only see in them what you already have inside you.“ Аз вярвам че всеки един от нас попива думите и книгите различно и защо да се водим по това че много я харесват или не? Важното е на нас да ни харесва.

    А, че нещата са излезли извън контрол може да се съди и по следната статия – http://moreintelligentlife.com/node/2981. Вино с „марка“ Eat, Pray, Love?!?!?!?! Съмнява ме че и Гилбърт би предположила подобно развитие.

    • openlyfeminist permalink*
      01.09.2010 20:45

      Моето мнение се препокрива с твоето, 1:1.

  13. Anna permalink
    01.09.2010 18:20

    Петя, чудех се дали ще пишеш за Eat. Pray. Love. Книгата не прочетох, отблъсната донякъде от заглавието и донякъде от хайпа. Но филма реших да гледам, за да не остана съвсем на периферията на поп-културата. Разбирам, че за тези които са чели книгата, филмът е разочарование. Не мога обаче да преодолея едно цялостно усещане за неискреност, с което напуснах киносалона. Неавтентично ми се струва как в търсене на автентичност Гилбърт открива явления, които са толкова на мода в момента – семпли домашно приготвени храни, източни религии и непренаселени екзотични курорти. Наистина ли удоволствието от храната, от откриването на себе си и от намирането на подходящ партньор са толкова ясно разграничени , че за реализирането им е необходимо пътуването до три толкова различни дестинации? Разбирам и ми е интересна житейската ситуация, в която се намира авторката, но обстоятелствата които избира, за да развие сюжета звучат като добре подбран маркетингов материал –места и преживявания, които предлагат перфектен баланс между познато и непознато, за да грабнат и задържат интереса на масовия читател/зрител. Не мога да не си помисля, че заедно с хонорара, който получава за написването на книгата Елизабет е получила и много конкретни инструкции за трендове и потребителски предпочитания. Трудно ми е да приема историята и като искрена изповед и не ме изненандва масовия успех на книгата и движението. Отличен продукт.

    • openlyfeminist permalink*
      01.09.2010 20:42

      Ани,
      Гледах филма буквално преди два часа. Хареса ми. Не много, но ми хареса. Може би, защото Рим е един от любимите ми градове. Може би, защото аз самата практикувам йога. Може би, защото много ясно си спомням един не съвсем далечен период от живота си, в който и аз бях коленичила на пода в банята с подпухнали от плач очи. Може би, защото Хавиер Бардем е един от любимите ми актьори… sexy ugly, но най-вече секси.

      НЕ мисля, че ако не бях чела книгата, щях да харесам филма. В повествованието на филма имаше дупки, които можех да запълня, защото бях чела мемоара.

      Според мен чара на книгата се крие в това, че не бяга от клишетата. Ако Гилбърт наистина искаше да разкаже модерна, нечувана история… не мисля, че щеше да отиде в Рим и да практикува йога в Индия. Едва ли щеше да отиде в Бали. На мен историята й ми звучи автентична, точно защото на моменти е ужасно клиширана. Много жени на нашата възраст (аз съм на 29) в Щатите се занимават с йога. Много от нас пътуват до Рим. Не познавам човек, който е прекарал два часа в Рим и не загубил дъха си.

      Моята приятелка, с която гледахме филма ми каза, че е гледала интервю с Лиз Гилбърт, в което я питали какво мисли за всички тези жени, които са тръгнали по пътя й… и тя казала, че това я натъжава. Целта на книгата не е да повиши туристическия интерес към конкретните дестинации, а да накара читателите да се откъснат от кофти ситуациите, в които мислят, че са заседнали. И това по никакъв начин не ги задължава да предприемат пътуване до Италия. Не ги задължава да пътуват въобще…

  14. JustMe permalink
    24.09.2010 16:54

    Гледах филма и определено ми хареса. Тъй като се опитвах да намеря повече информация, попадам тук на разни съждения, моите уважения към всички. Но и аз се натъжих от тях. Не от филма. Напротив – излезнах усмихната от киносалона, защото това е път, по който може би са минали доста хора, включително и аз. Пътят към себе си и баланса. Въпросът е да се оттървем от консуматорските нагласи тип – „чети/гледай и изпълнявай стриктно“. Кому е нужно това? Натъжава опошляването на иначе страхотни идеи, които абсолютно отговарят на моя светоглед и начин на справяне с тежки моменти в живота. Естествено, че нито пътуването до точно тези точки от света, нито медитацията, нито яденето на спагети/пици (това пък на кого му хрумна, че е пример за подръжание?!) е рецепта. Рецептата е да търсиш и да искаш да намериш себе си, по свой собствен и уникален начин. Та кому е нужно да се хваща с безбожно скъпи и непосилни разходи и защо въобще идва на ум на някои хора!? Най-важното е да слушате сърцето си и нещо което много ми хареса “ да се усмихвате от черен дроб дори“ :))))

  15. Кристина permalink
    07.10.2010 04:35

    Петя, първо искам да кажа, че се радвам, че отново пишеш в блога си, който е едно от малкото места (на български), където се пишат смислени неща.
    „Яж, моли се и обичай“ не я дочетох. Някъде по средата на частта в Индия ми стана досадо. Така че до Бали на стегнах. Но пък Италия ми беше много приятна не само заради спагетите, но и заради усещането, че простички неща като хубава храна могат да те накарат да се чувстваш щастлив. Повечето мнения, които чух за книгата от жени бяха подобни на това, което ти споменаваш – че е повърхностна, че „да й имам проблемите на тази жена“ или че „май не знае много ясно какво иска“. Това, което лично мен ме притеснява и то не е само по отношение на „Яж, моли се и обичай“ е, че много жени в България, когато говорят за темата за женското щастие или женската пълноценност, много често заемат една „мъжка“ позиция. Веднага давам пример: „еди коя си се ожени, ето сега вече ще се успокои“ или „трябва й мъж и ще престане да се тръшка за глупости“. Та в тази връзка и търсенията на Гилбърт им изглеждат глупави и ненужни и накрая стигат до заключението, че ето – тя е щастлива, „щото си е хванала мъж“. (Извинявам се, ако пиша за нещо, което вече е обсъждано в блога.)
    Колкото до Хавиер Бардем, явно всички тук сме на едно мнение. :) Аз го харесвам най-вече в „Морето в мен“.

  16. 15.11.2010 04:21

    На мен Бардем ми е любимец още от Carne trémula – Жива плът. От тогава насам се радвам на всяка възможност, която имам за да го гледам. :))
    Книгата не съм чела. Ако ми попадне, да я заема от някъде ще я прочета най-малкото защото впечатленията са впечатления, пък дори и да са лоши.
    Гледах филма и освен на споменатия Бардем се радвах най-вече на хубавите места и чудесната музика. А и харесвам Джулия Робъртс.
    От гледната точка на жена живееща в България заставам зад позицията на майката на Ena. Ако прочета книгата, предполагам, че вниманието ми ще привлече основно пътеписа в нея. Колкото до намирането на себе си, за мен тази тема малко се изтърка. И като че ли не е нещото за което искам да чета.
    За мен по-удовлетвояраващата развръзка на историята на Гилбърт щеше да е, ако тя не среща мъж. Ако беше успяла да се почуства пълна и завършена без да е част от връзка.
    Бардем се явява, като последно изпитание, препятствие, урок… Да намериш сигурността в себе си, да ти е удобно и комфортно и да имаш смелост да загърбиш, рискуваш всичко това, впускайки се във връзка и обичайки отново. И все пак, аз бих избрала друг финал.

  17. 30.12.2010 05:26

    Айенде се казва Алиенде.

Trackbacks

  1. Chick Lit « Openly Feminist

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: