М. Фучеджиева: Научих се да искам за себе си това, което реално ми трябва
Малко преди празниците разговарях с Милена Фучеджиева за новата й книга, за живота между България и Щатите, за женските дилеми и за смелостта да бъдеш себе си. Заради празничната суматоха не успях да публикувам интервюто по-рано, но сега се радвам, че така се получи. Интересни мисли за интересен старт на новата година! Приятно четене!
Милена, четох представяне на новата ти книга Аз, бLогинята, в което някой я нарича „мост между Америка и България“. Ти скоро се върна да живееш в България… разкажи защо за теб е важно да изградиш мост обратно към мястото, което съзнателно напускаш.
Биографиите ни не могат никога да бъдат отделени от родното място, независимо дали ние искаме да имаме нещо общо с него или не. Лично аз имам твърде богата и сложна биография в България, за да мога и да желая да я напусна окончателно. Идеалният свят е комбинация от светове, на това се научих от Америка. Да не говорим, че вече и тук се чувствам малко като в Америка, защото влиянието й е осезаемо дори в ежедневието. Моловете, jingle bells където и да отида, дори и руския канал muzyka е руски единствено, защото се пее на руски. Външният вид, маниерите, стайлингът, всичко е абсолютно копие, всякаква руска индивидуалност е погълната от Америка. Така че, нищо вече не е същото, нито себе си. В този контекст мостът е изграден глобално, а аз просто се опитвам да обясня някои американски неша на все по-американофобски настроените българи. Обичам България и Америка еднакво. Сега мога да го кажа със сигурност. От Америка не знаех колко дълбоко е част от мен, а и аз част от нея. Същото е с България. Ако преди не се чувствах комфортно раздвоена, сега обичам раздвоеността, защото всъщност тя е по-голяма възможност за избор. В перспектива Америка може би ще пропадне като Римската империя, но също като Римската империя символично, а и на материално ниво, светът дълго ще върви по изградените от нея пътища, начин на комуникация, ценностна система и визия за света. За мен няма по-добър модел.
Следя блога ти почти от самото му начало и си спомням много разговори между теб и читатели, в които разни хора като че ли се гневят на спокойствието, с което вземаш ГОЛЕМИ животопроменящи решения. На какво се дължи този гняв, според теб?
Вероятно на страх. Хората се страхуват от това, което им се вижда смело и предпочитат да го намразят, за да не изпитват малоценност пред него. Голям личностен проблем е ако се сравняваш с околните. Разбира се, има здравословна, спортна конкуренция или сравнение, в повечето случаи обаче е някаква лична слабост. Човешко е, но като че ли българите малко прекаляват с гледането в чуждата кошница. Тя не може да бъде повод за депресия, нито за злорадство. Тя не може да те нахрани, нито да те накара да се почувстваш шастлив. Това, което е в теб е единственото, което може да те задоволи. Никога не ми е пукало кой какво е направил, постигнал, каква награда е получил, аз се съизмервам само със себе си. До голяма степен съм лишена от чувство за конкуренция освен със себе си. Не наблюдавам хората около мен как се движат, тяхното движение ме засяга дотолкова доколкото ми е интересно с какво се занимават и дали то може да обогати света и мен с нещо. Ценя постиженията им, не се радвам на провалите им, но не се заглеждам особено много.
Една от причините, поради които ти се възхищавам е тоталният ти отказ да се извиняваш за щяло и нещяло. Това е НЕтипичен женски навик. Повечето от нас (жените) сме възпитани да сме мили и дипломатични, да избираме липсата на конфронтацията пред собствения си интерес. Родителите ти ли са те възпитавали по този начин или животът ти те е научил да бъдеш директна и категорична?
Не, родителите ми категорично не са ме възпитавали по този начин, и двамата бяха амбициозни, но раними. Всеки е раним повече или по-малко. Аз избрах да се уча от тяхните грешки. Животът пък ме е поставял в ситуации в които просто е трябвало да се взимат някакви животоспасяващи решения, или решения свързани с ежедневното оцеляване, и когато са ти се случили подобни неща, гледаш по-едро на всичко. Твърде кратко ми е времето на земята за да си го губя със съжаления, угризения, някакви авто-манипулации, които не водят до никъде, а и за какво да се извинявам? За това, че съм такава каквато съм? Не виждам защо. Изградила съм се с годините и оцеляването ми като неомъжена жена с дете. Човек неизбежно става малко мъж. Извинявам се само в случаи в които наистина съм «сгазила лука«. В останалите по-дребни случаи, просто нямам време. Минавам нататък. Хората се разминават във вижданията си за света, за това как трябва да се държиш ако си жена, обществото има някакви изисквания. Ако тези изисквания съвпадат с това, което ме интересува, ще ги спазвам. Ако не, няма да се извинявам за това, че не ги спазвам, а ще гледам да представя моята версия по максимално приемлив начин без извинения. Правилата са създадени за да бъдат нарушавани освен за да бъдат спазвани. И някъде дълбоко в мен има огромен инстинкт за самосъхранение. Почти животински. Оцеляването на най-яките. Survival of the fittest.
Питам тези неща, защото ми се струва, че много жени живеят в постоянен вътрешен конфликт между това, което се очаква от тях и това, което те самите искат за себе си, а ти някак се измъкваш от такива ИЛИ-ИЛИ ситуации. Как го правиш?
Да, знам женската дилема, и тя е сложна когато си омъжена, когато си във връзка. Дълго време се бях отказала да търся, дори да желая да бъда във връзка. В един момент около 40 годишнината ми си дадох много ясна сметка какви са трендовете в избора ми на мъже. Тогава все още се извинявах, дори прекалявах с извиненията, защото не бях вътрешно балансирана. От там тръгва всичко разрушително. Когато не си балансиран, ти проектираш твоите идиосинкрази, неуверености и лудости върху другия човек. Той съответно не реагира като Ганди, а и липсата ти на баланс никога няма да избере ГандиJ. Дадох си пауза от доста години в които просто отказвах да бъда с мъже просто за да имам гадже или да бъда с някой. Това беше абсолютно съзнателно решение. Казах си, че порочния кръг в мен трябва да бъде изкоренен. Открих свободата си на съзнателно ниво. Открих себе си, работих върху себе си, работих върху талантите си без да има нищо около мен, което да ме разсейва. Не ми беше никак лесно, но извървях един път към себе си, който ме разкри пред мен самата и ми даде много по-ясна представа за изборите, които искам да правя. Самотата – с много и добри приятели, разбира се – ме научи да ценя живота си така, както едва ли това може да бъде постигнато ако не си сам. Да, често беше тъжно, обаче за мен е много по-тъжно да не бъдеш себе си, да не знаеш коя си, и да правиш безсмислени компромиси в името на някаква илюзорна близост или навик, отколкото да стигнеш до дъното на същността си и от там да изплуваш два пъти по-силна от преди. Сега имам приятел и той е съвършено различен тип човек от хората с които съм била преди. Разбира се, това не гарантира щастие, но поне знам, че един модел на общуване е надскочен, сега вероятно е дошло време на нов тип уроци.
Научих се да искам за себе си това, което реално ми трябва, а не това, което някакво несигурно гласче на човек, който не се обича, диктува. Дълги години влизах от връзка във връзка въпреки че бях наясно, че това не е добре. Тогава «или-или» е просто начин на живот и това никак не ме караше да съм щастлива. Сега съм тази, която съм, и давам и приемам това, което смятам, че е здравословно за мен и партньора ми. Компромисите са задължителни, но никога не бива да бъдат такива, че да се отдалечаваш прекалено много от себе си. От това задължително рано или късно ще пострада която и да е връзка. Винаги трябва да си на една ръка разстояние от себе сиJ.
В конктекста на този блог искам да те попитам… като жена, наблюдаваща българската действителност през все още свежия спомен от живота в САЩ… Какво липсва на жените в България? За какво трябва да говорим? Какво трябва да изискаме, за да живеем по-добре?
Тук жените са най-нетолерантни и жестоки една към друга. Честно казано дълго време живях с идеята, че обществото е твърде сексистко, но вече не мисля така. Нещата много са се променили, мъжете се съобразяват с жените до толкова до колкото им позволява мъжката природа. Гледам да ги щадя, защото на мен самата не ми е интересно да съм заобиколена от мъже с женско мислене и поведение лишени от каквито и да било атавистични мъжки признаци. Скучно ми е с безполови същества.
Жените тук често са зли към жени, които ги застрашават. И не говоря за някаква директна конкуренция, а за нещо, което е в главите на «застрашените». Направо съм се сблъсквала с жени готови да те унищожат от страх. Като пинчери, които лаят до съдиране, защото са малки и страхливи. Подобна злоба, завист, зложелателство, са признак на огромна лична слабост за която никой не може да им помогне освен те самите. Дали са в неудовлетворителни връзки, дали работата не им върви, дали не се чувстват достатъчно реализирани или талантливи, повредата е в техния телевизор.
Стигаме пак до това да си напълно комфортно със себе си, да нямаш демони, които да проектираш върху другите. Иначе българките сме супер бойни. Има свестни и несвестни като навсякъде. Но аз виждам много сила, амбиция, работене наравно с мъжете, постижения, реална еманципация. И тук идва проблема с това доколко е лесно за една реализирана, еманципирана жена да си намери партньор, който не се чувства застрашен. За съжаление е доста трудно. Но това не е локален, български проблем, а проблем на всяко еволюирало общество. Въпреки, че кризата налага постепенно един нов консерватизъм дори и в мъжко-женските отношения. Общо взето, както казват французите, може би «колкото повече се променя, толкова повече остава същото», кой знае… Времето ще покаже дали жените ще останат жени, а мъжете, мъже.
***
Фотография: Милена Фучеджиева
Openly Feminist 
Чудесно интервю, отговорът на четвъртия въпрос особено буди възхищение. Малко неща са по-освободителни от това да опознаеш себе си честно, без преструвки и страхове, и да откриеш на колко много си способна и колко неутилизирана сила и издръжливост има в теб.
Отговорът на последния въпрос обаче лично мен малко ме натъжи, защото, за бога, защо всички винаги обвиняват жените, включително за сесксизма срещу тях?! Не е ли това доста късогледа позиция? И оправданието с „мъжката природа“, толкова ми е омръзнало от него. Защо мъжете могат да се измъкнат с „природата“ си (която очевидно им позволява малко неща, що се отнася до жените), но жените винаги биват държани отговорни?
„Повредата е в техния телевизор“ ми звучи доста повърхностно, честно казано, защото лично според мен в България жените в страшно много ситуации са поставени в no-win положение. Всички надничат в живота ни и ни искат сметка: защо нямаш деца, защо имаш деца толкова късно, защо нямаш приятел, защо имаш приятел, който те тормози, защо не го напуснеш, защо търсиш мъж с пари, защо искаш по-добре платена работа, защо имаш толкова добре платена работа – вероятно постигната по другия начин, защо си дебела, защо имаш изкуствени цици, защо се стараеш толкова, защо не се стараеш изобщо и т.н., и т.н. Съжалявам, но не мисля, че мъжете са подложени и на половината от този натиск и постоянно съдене. Разбирасе не отричам, че и те са подложени на обществен акритика в много отношения, и тя също може да бъде доста репресивна – но не смятам, че по мащаб и сила е сравнима с тази върху жените. И това идва от безкрайно дълга традиция на обществена организация, в която жените са имали ценност единствено по отношение на мъжете, с които са били свързани. Естествено, че това оказва влияние върху формирането на днешните жени и днешните междуполови отношения, защото тези разбирания изобщо не са изчезнали, за жалост.
Искрено се възхищавам на Милена Фучеджиева за това, че е успяла да се освободи от всички смазващи обществени санкции, налагани типично върху жените, а и изобщо върху всички членове да едно общество, в което какво прави съседът ти е и твоя работа и се чувстваш в правото си да му дръжиш сметка и даваш акъл. Но това не означава, че всички, които не успяват, са си виновни само на 100%. Просто не всички имат същите шансове или отварящи очите случаи, нито същата воля и способност за разбиране на света и себе си. Тоест това, което искам да кажа, е че неуспехът на повечето жени да се измъкнат от мишия лабиринт в преследване на мъжкото одобрение (естесвена част от който е конкуренцията между самите жени) не показва толкова тяхната ужасна слабост, а по-скоро подчертава необикновения успех на жени като Милена Фучеджиева в това начинание.
Напълно съм съгласна с последния абазац от статията, особено по въпроса за новия консерватизъм в отношенията между половете. Забелязвам го и аз и честно казано ме плаши. Защотот според мен ако един мъж се чувства застрашен от способна и свободна жена, проблемът не е в жената и е абсурдно да се очаква от нея да се откаже от нещо в името на мъжката увереност.
Извинявам се за ужасно дългия коментар.
Много добре казано. Унищожителната критика към собствения пол, граничеща с презрение е капан, в който изпадат много жени, борейки се за равноправие.
От една страна , отъждествявайки се със собствения си пол имаме и по-големи очаквания от жените (вместо да са същите, каквито от мъжете), а от друга – разграничавайки се от „онези тъпите, злобните жени“ си мислим, че на техен фон ще блеснем. Докато всъщност само показваме, че не сме се оттървали напълно от възприетите предразсъдъци спрямо женския пол.
Съгласна съм на сто процента с гледните точки на Милена Фучеджиева. Понякога в главата на човек се въртят идеи, мисли и въпроси, за които трябва време, даги усетиш напълно и формулираш ясно. Много помага, когато някой успял да го направи ги изкаже на глас.
Много важни за мен неща прочетох, които ми помогнаха да изчистя сама за себе си излишните шумове. Гравитирам около всичко това, за което говори М. Фучеджиева, но е много освобождаващо, когато някой друг ти го каже твърдо, ясно, спокойно – сякаш излизаш от мъгла.
Изживявам подобен период на вглъбяване в себе си, развиване на талантите и интересите си.
Онзи ден бях при д-р хомеопат. Той ме попита дали съм амбициозна. Отговорих с „Да“, като не влязох в обяснения и уточнения: след като гоня задачите си докрай, каква да съм. Докторът ми каза „Според мен не сте. Амбициозен значи, примерно, ако сте медицинска сестра, да искате да станете гл. мед. сестра; ако детето на съседката е отличник, да искате вашето да е още по-голям“. ?! Само му казах: „Ми, това за мен е елементарно и скучно. Не искам да влизам в чужди спирали“. Или това за което пише Милена – „съизмервам се само със себе си“ (т.е. с това, което съм аз, което обичам, което мога, което искам).
Ако посетите изложбата на Захари Зограф в НХГ, прочетете писмото му до неговата годеница. Там той пише: „Аз тертипо си вардим, а от света полза немам. Само мене какво ми уйдисва, това правя.“
„Съжалявам, но не мисля, че мъжете са подложени и на половината от този натиск и постоянно съдене. “
Така мислиш, защото не си мъж ;) На тях въоще не им е по-лесно, но ги учат от малки да не хленчат, за да не изглеждат слаби.
Приемам, че може и да е така.
Милена, както винаги, кърти. Мивки. Изобщо не виждам мястото й в този портал на женското болково тяло, но уважавам избора й, понеже съм фен на острото нейно перо. „Ваджайно-америкън“ – това предложи Дилов-син за политически некорентен синоним на уязвителното „жена“. В Америка. Записвайте си. Или свикайте. Или просто си изчакайте реда…
…на опашката в посолството.
Ох, ох, ох, какъв корав мачо-интелектуалец се е изказал по-горе. И къде да ги каже Фучеджиева тези неща? Във в-к „Уикенд“ (с цялото ми уважение)? И да не би тя да е Стайнбек? Я по-полека. Това, заради което я харесваме е нейната нормалност, защото живеем в една тотално чалгаризирана страна, в която просто липсват интелектуални умове. И като я разграничаваш от четящите този блог – „нея я ужавам, Любен Дилов – цитирам, а вас, ваджайни, обсипвам с ирония“ – показваш неуважение именно към ценностите, към които вероятно се смяташ съпричастен.
@ Валентина: Може и така да е. Всъщност, напълно си права. Това, което не ми харесва във вашия феминизъм е тоталната липса на диалогичност в него. Ще излъжа, ако кажа, че не допринасям за нея. Понякога. Но ще излъжа и, ако кажа, че вие правите нещо по въпроса…Обаче ви пожелавма успех! Харесвам хора с идеи.
Да се чете: „Ще излъжа, ако кажа, че допринасям за нея.“ Без НЕ-то. И да не забравите да натиснете сега 16 пъти палеца надолу, моля ви! :) Само тук мога да разбера доколко емоционалност предизвикват думите ми на арената. Посоката е без значение. Мненията са субективни. Интензитетът е важен. :) Радост ви желая. I mean nobody’s harm.
Не е вярно Тишо това, че „I mean nobody’s harm.“
Изобщо не е вярно.
Лафа пък изобщо не е на Дилов-син, да спомена само и преди време си мислех, как този лаф е толкова забавен, толкова всъщност жестоко подиграващ човека, който го казва, а не към който е насочен, че се чудя… дали и един на десет от казвалите го, осъзнава какво наистина казва? Може би не, но това е нормално.
Докато тролиш, обиждаш и се изживяваш като „ей ся ще дойда да ви светна, аз, мъжагата-интелектуалец, изобщо не уважавам това, за което говорите, просто си търся арена, където мина и да се изпъча“, ще получаваш палци надолу, да. Когато кажеш нещо, което не е особено умно, не очаквай аплодисменти.
Нищо лично, нито пък ти го казвам с лошо, просто взе да става малко скучно, говорят група хора за нещо, оп, минава Тишо и решава… няма какво да каже по темата, я защото са жени, да бъде „забавен“ и да каже нещо подигравателно.
Малко сме минали трети клас, дърпането на плитката не е начинът, да покажеш на някой, че ти харесва, нито пък създаваш добро впечатление на събеседник вербалната агресия.
Обаче това сигурно е защото съм жена и като малка не са ме учили да си градя егото чрез вербално/физическо насилие и че мога да се чувствам добре само ако човекът от другата страна се чувства зле, а са ме учили да слушам/чета какво казват околните, защото диалогът е по-интересен от монолога, има шанс да научиш нещо ново.
Енея, благодаря ти, че се ангажираш толкова лично с моето излишно словоблудство. Съвсем сериозно говоря. Но трябва да приемеш, че всичко това са лични мнения и субективни преценки. Както твоите, така и моите. Това, че не постигаме никакъв диалог е факт. Причината се крие както у мен, так и у тези, на които им „дърпат плитките“, щом са избрали да се възприемат по този начин и да разбират различното от тяхното мнение като „вербална агресия“. Палците са нещо, което много харесвам в този блог. Следя ги с интерес :). Похвалата изобщо не ме вълнува, доколкото не допринася за развитието ми като личност и автор по никакъв начин, но гледай, следи, чети мненията и анализирай палците. Брой ги. Те са неопровержимо доказателство за едностранния и невъзприемчив към различните гледни точки форум, който се е формирал тук. Е, аз страдам от същите недостатъци понякога, така че нямам право да обвинявам никого и, ако го правя, то е по-скоро от незнание или глупост, отколкото нарочно. Така че, I mean nobody’s harm. Наистина! Уважавам хора, които се борят да защитават някакви идеи, пък били те и различни от моите собствени. Това не значи, че по някакъв начин съм длъжен да се съгласявам с тях. Когато и двете страни разберат това, ще се появят условия за диалог. И, сигурен съм, идеите, които този блог си поставя за цел да защитава ще стигнат до душите и сърцата на много повече хора…
Има ги и другите палци: в блогове, които публикуват нещо неграмотно за феминизма, за да привлекат повече посещения. Съгласна съм, че от това диалог не се получава. Диалог се получава, когато и двете страни са достатъчно информирани по темата, за което говорят.
Тъй като феминизмите никога не са били нещо популярно, тези, които сме избрали да се наричаме феминисти въпреки, сме осмислили доводите за и против. Научили сме се да правим разлика между здрав разум и тривиални глупости, които се опитват да минат за здрав разум. Научили сме се да преразглеждаме позициите си при наличие на силни насрещни аргументи (и имам предвид аргументи, а не твърдения).
Така че, Тишо, заповядай. Ти и всички останали, които имате желание за диалог. Срещнете ни на нашето ниво или над него.
Поздрави.
Милена Фучеджиева пише и говори прекрасно, но не разбирам защо е качила себе си на един построен от нея самата пиедестал (което личи и от заглавието на книгата). От пиедестала тя замахва с пръст към хората „долу“ и леко назидателно им обяснява как трябва или не трябва да приемат света. Особено ме дразнят всички приказки за това как американското общество е единственият демократичен модел и как тя отрича възможността за други алтернативи. Опитах се да вляза в диалог с нея по повод едно изказване в блога за това колко, видите ли, бил готин американския посланик в София, понеже ходел по български кръчми и се забавлявал. Но диалог с Милена няма, или трябва да ръкопляскаш на казаното от нея или тя просто заявява, че нищо не разбираш и не си прав. Точка. Трябва да си ласкател, не читател. Това ме отблъсква и спрях да чета иначе грамотно и красноречиво написаните изказвания, които публикува. Също бих казала, че много хора имат повече опит от Милена по отношение на американското общество и политеческа система и никой от тях не си позволява такива крайни изказвания. И има защо. Колкото повече знаеш, толкова по-трудно става да си сляпо убеден и упорито категоричен.
благодаря на петя за интервюто в което не се слагам на пиедестал, а споделям съвсем откровено това, което смятам, че ще е полезно на четящите.
драга алекс, аз пък ви пожелавам да сте способна да изградите пиедестал на който да се поставите. уверявам ви, приятно усещане е и е крайно независимо от мнението на околните. убедена съм, че всеки може да го постигне, може би трябва да пробвате. винаги се удивлявам, че хората се дразнят от това. ниското самочувствие прави сламката в окото ти греда, ако мога така да перефразирам една поговорка:)
разговор водя когато и с който ми се говори. американският посланик ми е симпатичен, америка още повече, и смятам, че я познавам предостатъчно за да мога да изказвам всякакви мнения за нея без да има смисъл да ги обсъждам с който и да било освен ако не ми казват нещо ново и много интересно. ако вие имате познания и 20 години житейски американски опит, не мисля, че ще се опитвам да влизам в спорове с вас. това би било ваш личен опит, който няма нищо общо с моите представи за нещата. така е и с всичко останало.
доста се чудих дали да отговоря на обвиненията ви в култ към себе си, и реших, че бих изневерила на себе си ако не го направя:) можете да бъдете сигурна, че изслушвам мнения, които смятам за смислени, както и негативни такива. не само водя диалог с хора, които не ме харесват, но понякога се и сприятелявам с тях за тяхна голяма изненада. обаче да разговарям с някой само заради самия разговор и заради това, че той има различно мнение от моето – защо? по каква причина?
вие проектирате върху мен нещо, което ви притеснява във вас самата. увеличете си пиедестала! казвам ви го най-сериозно, алекс, не ви се подигравам. искрено смятам, че обичта към себе си е занимание номер едно – след обичта към дете, ако човек има дете. ако не, be number one on your own list and don’t give a damn:)
да си личност изисква голяма устойчивост срещу чужди мнения, ненужни разговори, и раздвоение от какъвто и да е характер. и е направо глупаво да харесвате това, което пиша, но да сте толкова податлива на личността милена ф., че да не можете да се абстрахирате от нея при положение, че написаното от мен и аз самата сме едно и също нещо. иронията е, че от това пиедесталът ми расте като гъба след дъжд. шегувам се, разбира се.
това беше напълно безсмислен монолог от който нищо няма да произлезе.
четете интервюто и си представяйте, че го е написала скромна, тиха, малка женичка, може да ви стане по-добре.
Милена, благодаря Ви за отговора, но пак правите същото. Обяснявате ми как да се чувствам, как да реагирам, да съм си увеличила пиедестал(чето). Разберете, не всеки е като Вас. Аз може пък да не чувствам вътрешна нужда да съм на пиедестал. Знаете ли за какво имам желание? Имам желание да погледна към някой съвременен български публицист, блогър, автор, както искате го/я наречете (не говоря за художествена литература). Към някой, който е на годините на родителите ми, от това поколение. И да кажа, „Този човек е български автор, роден през комунизма, и на мен ми харесва“. Вие бяхте добър кандидат за такъв човек, защото имате стил, имате дар слово. Но ме разочарова, че си правите толкова сериозен труд да отхвърляте всичко, което се разминава с Вашето разбиране за света, под предлог,че така правели „личностите“. Не съм съгласна с Вашата дефиниция за „личност“. И ме разочарова, че една прекалено голяма част от „личностите“ от Вашето поколение пишат колко е велика Русия и как не трябва да събаряме някакъв си паметник,а другата половина пишат колко е велика Америка и как Америка, видите ли, ще посади в Ирак и Афганистан демокрация, така както бабите ни си садят домати на колци в дворовете си. Хайде, повярвах ви… Това пък за мен е глупаво. Това е една, ама наистина много дълбока, липса на национално и на човешко самочувствие. Така че, всъщност, ако Ви помага, май трябва да обичате себе си още повече. Желая Ви успех и много нови текстове! :-)
Алекс,
Не знам с каква сила това, което пишете, се отнася до Милена (чието писане харесвам, дори да не съм съгласна с всичките й позиции), но в реакцията ви има нещо, което резонира с моите възприятия за поколението на родителите ни, отрасли през комунизма. То май се отнася и до тези от нас, които сме закачили нещо от края на режима. Струва ми се, че понеже режимът налагаше колективизма и се противопоставяше на индивидуализма, това поколение (или поколения) сега изживява нещо като идеологически пубертет: стреми се към отказвания му индивидуализъм толкова страстно и повсевместно, че парадоксално като че ли няма нищо чак толкова индивидуалистично в това желание за индивидуализъм.
Тези от нас обаче, които могат да заявят, „не ми трябва да съм на пиедестал“ (позиция, която и аз споделям), сме в известен смисъл привилегировани. За нас индивидуализмът не е бил „зловредно западно влияние,“ не е бил потискан като част от официалната политика, не са ни набивали в същата степен колко е важно да се жертваме за нещо. Това не го казвам като критика към вас, просто споделям на какви мисли ме наведе вашият постинг. Весел ден!
Мисля, че има логика в този анализ, Ena. За някои индивидуалността е нещо, което се приема за даденост, а други я развяват като знаме, точно защото не е била даденост…
изобщо не мога да говоря от името на поколението си, защото не се чувствам част от него. отказвам и да бъда дефинирана чрез него. от 48 години живот, 25 са минали в чужбина, като точно през годините на пубертета не съм живяла в българия. така че трудно се вписвам в средностатистическия българин от соца. моята лична биография е това, което ме дефинира. в този смисъл никога не съм мислила, че мога да бъда представител на някакво поколение. не съм се и стремила към нещо подобно, дори не ми е и минавало през ум. аз лично предложих руския паметник да бъде взривен, да му се срути пиедесталчето:))) дори съм имала терористко-анархистки мечти някой да го направи нощем, когато няма опасност за хората наоколо. това са глупости, разбира се. скоро си мечтах с един приятел за подобна акция.
живяла съм и във франция, но никога не я заобичах като америка. вие виждате войните, аз виждам огромния прогрес, който е дала на света – включително и възможността в момента да ви отговарям онлайн. думата онлайн е американска, половината ви живот е американски без да го съзнавате. има много кофти неща, войните, „американският империализъм“:), но това са законите на вселената. нищо досега не е било постигнато без насилие. дори един взрив на звезда е насилие над звездата и я превръща в нещо друго. не съм пацифистка, но не съм и поддържник на войната. просто агресията е част от прогреса на човечеството. възможно е тази ситуация да се промени след някакво генетично инженерство след стотици години, на този етап обичам америка без да харесвам войните й.
дядо ми е учил в турски лицей в солун, на 15 г. се качил на кораб за америка, но брат му го свалил. майка ми мечтаеше за америка, аз направих за себе си тази мечта реалност и никога, за секунда дори не съм съжалявала за това си решение. и тази мечта в семейството ми датира от преди комунизма да дойде в българия.
отново обясних, че всичко е лично, аз нямам поколение, имам биография:) и нямам национално самочувствие, имам лично, защото не вярвам в националното самочувствие. то, алекс, всъщност създава колонизаторските войни, които така ви отвращават.
Точно заради това, Милена, че не ми се струвате като „средностатистически“ човек, от което и да е поколение, точно заради това се учудвам на импулса да ласкаете Америка. Явно наистина искрено я обичате…но все пак…Думата „онлайн“ може и да е английска, даже „американска“, но много от тези постижения на прогреса са ги създали емигранти, които в момента държавата Америка тъпче, вместо да уважава. Особено пък по отношение на технолигиите и Интернет, точно в тази област работят най-много хора, които не са американски граждани. Видяхте какво стана в Аризона, пълна полицейщина. Ако не „изглеждаш“ като американски гражданин, може да те спрат и да ти поискат имиграционни документи и ако случайно си излязъл само със шофьорска книжка в джоба – хоп, пълним затворите с такива като теб. Това го има наистина само в „третия свят“.
Войната носела прогрес. Как събрахте толкова много идеализъм? Вече дори в американската преса пише, че войната само пълни джобовете на Дик Чейни и на още една шепа хора, които държат определени бизнеси. Това е всичко. Не става дума за никакъв прогрес. Поне българското правителство, ето, извади записи кой кого подслушвал, кирливите ризи вече си ги носим облечени или ги развяваме, ама поне никой не лъжем, че искаме да спасим света като харчим всяка година милиарди за оръжия….Нашите са едни дребни кокошкари просто в сравнение с Буш, Чейни, Сара Пейлин.:-)
Не казвам, че са розови нещата в България, но нямам повод да се срамувам. И не мога, с ръка на сърцето, чичко Буш да го дам за пример за управник, ама даже и на Ирак не бих го дала за пример. Нито него, нито Кондолиса Райс. А за хората, които те назначиха за посланици по света, какво да мисля? Просто едни лакеи.
Малко национално самочувствие не е излишно. Да имаш такова не значи, че ще хукнеш да колонизираш. Има много държави в Европа, които не са имали колониални амбиции, но си знаят къде стоят. Даже някои наши съседски държави, на които често се подиграваме, че били по-бедни и от нас, много добре си знаят кои са и с какво могат да се гордеят. А ако постоянно си повтаряш, че идваш от общество, което не струва, какъв шанс има да мръднат напред нещата?
Мислех, че е станало ясно, че не пиша конкретно за вас, Милена, а за поколенията израснали през комунизма или към края му.
И според моя скромен опит, Америка е прекалено разнородна, за да бъде ласкана или изцяло отхвърляна.
алекс, имаме различни представи за нещата и това е окей:) с една уговорка – америка е в пъти по-добра към емигрантите си отколкото една франция примерно. имате погрешна представа създадена от едностранно представяни факти. аз бях емигрант и съм видяла само добро от тази страна. трудно, но добро.
както и да е, както виждате спорът ни е безсмислен сега, както е щял да бъде преди, когато не съм искала да го водя с вас, защото още тогава съм видяла безсмислието му.
вашите представи за нещата, вероятно сте по-млада, са по-либерални от моите, аз съм дясно клонящ центрист и относителен фен на айн ранд. колкото до америка и войната, европейските държави с национално самочувствие са нанесли непоправими рани на африка и арабските страни – с нищо не се различават от америка освен с това, че тя е империя, а те вече не са. тя също загива като такава, но европа с нищо не е по-добра от нея. тя просто е по-уморена и по-бедна.
окей. да приключим до тук предлагам аз. отново – спорът, който някога съм ви отказала е безсмисленият спор, който този път не ви отказах. нито вие станахте друга, нито аз:) и сте не по-малко дървена глава от мен, не си правете илюзии, че сте много толерантна;)
поздрави.
за емигрантите още нещо – живяла съм във франция, живяла съм и в америка. великофренския шовинизъм е нищо в сравнение с американския. и расизмът там е в пъти по-изразен отколкото в америка, защото америка е тази, която е лидер в борбата за човешки права, не франция, не англия, да не говорим за германия или все по-просташката италия.
а иначе смятам, че навсякъде расизма би бил еднакво силен и непреодолим ако няма закони, които да го спират. тоест страх. хората не обичат различните независимо дали са такива заради цвят на кожа, религия или се открояват от масата поради личностни качества. масата иска да е хомогенна, никой да не се откроява от нея и приличието в обществото е спазвано единствено и само благодарение на страх. страхът от закона.