Шах с пешката
Вижте сега една типично женска дилема:
Имам работа, която е ОК, но определено не е Работата на Живота ми. Голямото предимство на настоящата ми месторабота е, че от гледна точка натовареност и часове лесно би могла да бъде осъвместявана с отглеждане на деца.
Деца нямам и предполагам, че няма да имам в следващите няколко години, НО всички около мен ми казват (най-приятелски и добронамерено), че е по-добре да не си търся нова работа (например, Работата на Живота ми), защото едва ли ще намеря такава, която хем да е голямо предизвикателство, хем да е лесно съвместима с отглеждането на деца.
И така на 29 години, аз вече трябва да избирам между това да работя нещо, което ми носи голямо лично и професионално удовлетворение, но да ми е&# майката, ако реша да имам деца ИЛИ да работя нещо, което не ме кефи СУПЕР много, но би ми позволило да бъда нормален родител.
Както казва Кати Блек, шеф на Hearst Magazines, не че съвременната жена не може да има всичко, което пожелае. Просто не може да има ВСИЧКО наведнъж.
Шах с пешката.
Trackbacks
Коментарите са изключени.
Openly Feminist 
„не че съвременната жена не може да има всичко, което пожелае.“
замести „жена“ с „човек“ в това изречение, махни „съвеременната“ от него и пак ще си права. нещо ми се губи феминизма на тоя пост :)
Това не е „женска“ дилема.
На баща ми (преди много години) също му се наложи да смени работата си, за да се грижи по-лесно за нас.
И логичния въпрос е, щом нямаш деца и не възнамеряваш скоро да имш, защо стоиш на тази работа, която „не те кефи СУПЕР много“?
Невероятно, но се съгласявам с Longanlon в случая. Компромиси правят и двата пола – щат, не щат.
Лонгалона е прав – всеки на тая възраст има подобен на твоя проблем, вкл. и аз. Просто в някакъв момент трябва да решиш какво искаш от живота ;)
longanlong,кажи го на Кати Блек :)
Който иска твърде много, е доволен много рядко. Важи и за искането от живота по принцип.
И за мъже и за жени – съвременни и несъвременни. Професионалният успех обикновено иска жертви – рядко се постига с работа от 10 до 4, четири дни в седмицата.
Жената с дилемата просто не е наясно какво иска, което няма нищо общо с феминизъм или проблеми на жените.
въобще не се колебай!!!
намери си работата на живота ти. все още имаш време и за децата и за кариерата. те, децата като се появят и без това ще ти разкажат играта (просто, наред с хубавите неща това е което правят децата), но ти поне няма да си жертвала част от себе си.
погледни го в дългосрочен план – ако си удовлетворена от себе си като личност (с кариера и кактото те влече…) шансът да си добра майка значително нараства. имам предвид майка, която няма изцяло да се отъждествява с децата си, няма да ги задушава, да си изкарва комплексите на тях, да ги побърква с натяквания как се е жетрвала за тях и така…
пък кариера и деца се съчетават. трудно е, но не е невъзможно. все пак не си сама, от предишни твои постве знам, че имаш сейство и чудесен мъж до себе си.
Аз не виждам никаква дилема в този случай.
Не знаеш, примерно след 5 години, дали още ще я имаш тази супер удобна за родителство работа и дали условията за работа във фирмата няма да се променят, така че да не е вече мечтата на работещата майка…
Не знаеш и дали Работата на Живота Ти няма да се окаже въпросната мечта на работещата майка… (човек се променя и е много възможно за 4-5 години на самата теб да ти писне да те изтискват като лимон по 24 часа 7 дни в седмицата – дори и без да имаш деца).
Отделно не знаеш доколко ще смогваш да бъдеш добър родител, ако имаш някакви неосъществени мечти, зарязани кариерни стремежи и т.н. Достатъчно родители тормозят децата си да следват неосъществените им мечти :)
Изобщо не е задължително човек да има всичко наведнъж. Аз бих предпочела радостите от живота да идват последователно, без големи времеви интервали :))
Ако просто не искаш да имаш деца, защо си изсмукваш от пръстите всякакви обяснения и оправдания? На 29 години човек би трябвало да знае какво иска повече – деца и семейство или кариера.
Лошо няма. А и лонгалон е прав – кой може да има всичко – сега и веднага?
Grimm, ти никога ли не си променяш желанията и приоритетите? На 29 години може да искаш повече едно нещо, на 33 – друго. Хората се развиват, все пак. Проблемът е, че се налага този избор да се прави едва ли не окончателно в момент, в който не си готов да избереш с абсолютна сигурност какво точно искаш повече. Според мен при мъжете това е малко по-притъпено – в крайна сметка, върху тях не пада най-голямата тежест на отглеждането на едно дете и могат в малко по-голяма степен да имат всичко (кариера и деца) наведнъж. За това май става въпрос, а не за кой иска или не иска да има деца.
Макар и горният коментар леко да злобее, съгласен съм с тезата, че на 29 години човек трябва да е избрал някаква посока. След има-няма още толкова пътят свършва, все пак… :) И с Михаил съм съгласен, че ако един човек не знае какво точно иска по принцип, полът не може да му бъде оправдание. Което логично води до забележката на Лонги, че е най-добре да започнем да възприемаме жените като „човеци“, за да променим стереотипното отношение и предразсъдъци към тях като към „жени“. Дилемата кариера или семейство е човешка, а не типично“женска“ драма. Семейството изисква пари. Кариерата е единственият начин за повечето хора да си ги осигурят. Тя, обаче, изисква време. Всичкото ти време. Семейството – също. Така в един момент, рано или късно, ти се налага да избираш. Тук много често ми излизат с аргумента за женските репродуктивни спосбности, които имали горна граница, нали, за разлика от мъжките. Е, на един мъж този избор може да му се наложи да го прави и на 40, верно. Тогава ще имаме нещастен човек на 40 години . Каква е разликата между него и един нещастен човек на 30 години? Имат еднакви шансове да изберат посока. 30 годишният, обаче, има повече време, за да я следва. Така че е по-хубаво да ти се налага да избираш, докато си още на 29, ако ще и „принудително“, под натиска на прирдоните закони. Природата знае какво иска, за разлика то нас…
Дилемата деца или кариера била общочовешка? Стига глупости, моля ви се – допреди 50 години на мъжете не им се е налагало да взимат такова решени изобщое, защото е имало кой да гледа децата им, докато те си посвещават всичките сили на кариерата. И до ден днешен кой посвещава повече време и сили в гледането на деца, не ми казвайте, че е по равно.
А ако дилемата ти изскочи чак на 40, разликата е, че 10 години повече си си гледал кефа, очевидно.
в моята среда и около мен, АБСОЛЮТНО по равно и мъжа и жената отглеждат, и се грижат за децата си.
като ви чета, се чудя вие къде живеете…
не мога да разбера какъв е тоя болен напън да изкарате жената многострадална геновева отглеждайки едно дете. все пак, това дете не го прави сама по дяволите.
и (отново по дяволите), приемете, че хората съзнателно правят семейства и съзнателно искат и двамата да се грижат за тях.
Явно в среда, различна от твоята. Шокиращо, че хората имат различен опит.
йоана, което само доказва, че твърдението на петя е леко грешно ;;
ЕСТЕСТВЕНО е да има различен опит при различните хора, също както е естествено да се стремиш към това, което искаш. не просто да очакваш, че мъжа ти ще те дърпа за косата щото видиш ли, така са правили пещерните хора.
И Петя къде каза, че очаква такова нещо? Малко попреувеличи, според мен.
Не виждам как различният опит доказва, че твърдението на Петя е грешно. Това, че където ти живееш, мъжете и жените си разпределят АБСОЛЮТНО по равно гледането на децата, не означава, че е така навсякъде или дори на повечето места. Затова мис е видя доста самонадеяно изречението „чудя ви се къде живеете“ – а и лицемерно, защото ако живееш в България, не вярвам да не си забелязала как жените (извън товята среда, очевидно) действително отделят повече време за гледане на деца. Достатъчно е да проверим кой по-често взима отпуск по тази причина.
Да не говорим за абсурдните дрънканици за някакъв си болен напън да се изкара жената многострадална. Съжалявам, обаче истината е, че жените все още правят повечето кариерни жертви в името на децата, и цитирането на тази истина не е равно на болен напън. Някои неща просто са факти, не подмолни реторични похвати.
Йоана, преди 500 години сигурно е било още по-зле. Мисля, че по-важен е настоящият момент. Миналото е фикция, която съществува само в главите ни и практически няма проявление в материалния свят. Същото важи и за бъдещето, между другото. Затова има толкова много книги, изписани за смисъла и силата на настоящето – единственият възможен момент, в който съществуваме реално…
Представи си го така: ти си иглено ухо, а през теб равномерно минава безкраен конец с възли. Това е времето. Може да виждаш какви възли приближават и какви се отдалечават, но те са еднакво недосегаеми за теб. Всички възли са недосегаеми, с изключение на този, който минава през теб в момента.
Та, зарежи кво е било преди 50 г. и какви избори ще ти се наложи да правиш след 10 (примерно). Да погледнем какви са реалностите СЕГА:
Сега мъжете и жените са изправени пред абсолютно еднакви условия за избор между бащинство/майчинство и кариера. Това, че предразсъдъците пречат на едните (къф мъж съм аз, че да ставам гледачка), а примитивните инстинкти пречат на другите (как ще си оставя детето), това не означава, че съществува проблем за жените.
Проблемът съществува за цялото човечество и ниският му праг на осъзнаване. Затова казвам, че „дилемата“ е общочовешка. Всъщност, няма никаква дилема. Има само страхове, предразсъдъци и инстинкти.
Утре може нещата да се променят, да, но точно СЕГА няма как да извелечем дивиденти от тази опция. Точно СЕГА няма никакво значение колко години си си гледал кефа също. Единственото, което има значение точно СЕГА е дали си гледаш кефа в момента. И ако не – защо? :) Кой ти пречи? Някой друг? Законите? Обществото? Или страховете, инстинктите и предразсъдъците ВЪТРЕ в собствената ти глава?
Хубава полемика, но не си прав. Ако с ръка на сърцето, можеш да кажеш, че отглеждането на малко дете към настоящия момент носи еднаква тежест на мъжете и жените…. Хммм… Къде живееш, за да дойда да живея при теб?
„Хубава полемика“ ми е достатъчно.
Не държа да съм прав :)
Момчета,
Съгласна съм, че всеки човек прави компроси в живота си по ред причини:
– дали да работиш нещо супер интересно, но не много платено vs. да работиш нещо, което не е върха на сладоледа, но ти носи повече пари
– дали да живееш в града, където си израстнал и чувстваш сигурност и подкрепа vs. да отидеш да живееш далече от вкъщи, където сам да се бориш за всичко
Дилемата, която описвам в този постинг: ДЕЦА vs. КАРИЕРА би трябвало да е общочовешка. Нормално е повечето хора по Земята да искат и двете. НО, категорично, АБСОЛЮТНО сте заблудени, ако си мислите, че последствията от тази дилеми удрят мъжете с такъв интензитет, с какъвто това се случва при жените.
Българското законодателство е изключително прогресивно и създава минимални условия за споделено родителство (двамата родители последователно могат да излизат в отпуск, за да гледат бебета и т.н.), но 1) нека сложим ръка на сърцето си и да видим колко мъже в действителност го правят и 2) аз не живея в България, така че мъжът ми дори да иска, не би могъл да излезе в отпуск вместо мен. Да не говорим, че в Щатите такова нещо като национална политика за отпуск по майчинство няма въобще и всичко е оставено в ръцете на работадателите, които нали се сещате как процедират. Най-често срещаната политика е „Опра’яй се“.
И последно, но не на последно място, Cluracan абсолютно точно е хванала същината на проблема, който описвам. Няма нищо ненормално в това, че не знам дали и кога ще имам деца. Онези от вас, които са в сериозни дългосрочни връзки знаят, че семейното планиране не е шега работа, така че няма нужда да се оправдавам. Проблемът е, че преди да съм готова да взема решение ДАЛИ или КОГА, аз трябва да съм направила професионалния избор, който при ЕВЕНТУАЛНИЯ ВАРИАНТ, в който имам деца е правилен. Първо, what the fuck?! И второ, ш’ма извинявате, но определено има разлика дали правиш този избор на 30 или на 40.
По-големият проблем за мен в случая е, че виждам колко инстинктивно скачате срещу мен едва ли не защото съм си позволила да мрънкам, че искам всичко. Едва ли не… ква е тая нахалница да си мисли, че МОЖЕ да има и кариера и семейство, пък отгоре на всичкото вече е и на 29… ХОРА, това е супер страшно. Така е. Много хора трябва да правят избор (аз си мислех, че мъжете ще се оплаквате, че вие пък дори нямате възможност да се вайкате, щото за вас е кажи-речи предрешено, че трябва да изберете да правите пари)…. НО ТОВА НЕ Е НОРМАЛНО. Аз не искам моята работа да е враг на семейството ми или семейството ми да бъде враг на работата ми. Що така бързо се примирявате?!
Когато се опитваме да планираме всичко, ние се блокираме. Приеми предизвикателството да смениш работата, ако настоящата не те удовлетворява. Аз преди няколко години бях поставена пред подобен избор – комфортна като мека топла пижама работа, но с времето все по-деградираща като удовлетворение. Мислех си, че свободното време, което ми дава, ме поставя в по-изгодната позиция (спрямо самата работа и задълженията, които (не) вършех). В един момент осъзнах, че прецаканата съм аз. Махнах се.
Разликата сега е, че вече не търпя подобни ситуации да продължават толкова дълго. Искам да кажа, че все повече си изчиствам приоритетите.
Докато преди „удобната работа“ беше константата в уравнението, сега константата съм аз.
тцтц как те налазихме веднага с критиките :P
всъщност кайлчо прекалено голям мъжага ли е за да гледа детето докато ти печелиш големите пари или?
;)
Даааа. Патриархалният манталитет ни пречи да си представим вариант, в който не е задължително поне един от двама ни да е прецакан ;)
Добре де… няма само единия да е прецакан тотално, двамата ще сте по равно (или един след друг) прецакани по малко.
Както и да го въртите и сучете, някакъв компромис ще трябва да има.
Отглеждането на деца си е дългосрочен ангажимент. Ако и работиш – това е като да ходиш на 2 места на работа – едната от тях ще е по-важната поне за текущия момент. В следващия другата е по-важна.
Прецакването е свързано с това, че човешките деца се отглеждат дълго, скъпо и трудно… със или без патриархален манталитет, няма значение.
Между другото, когато имате деца едва ли ще си мислите, че възможността да прекарвате време с тях, вместо на някаква, пък била тя и супер готина работа, е прецакване.
Петя,
Не се чуди, ами прави постъпки да започнеш Работата на Живота си. След няколко години, може да си разбрала от опит, че тази работа може да се съчетава с гледане на деца или че в действителност това не е работата на живота ти, или да си придобила някаква съвсем различна гледна точка.
Хей, тая приказка я знам за нероден Петко. Ами вместо да се оплаквате, направете нещо. Намерете си работата-мечта, действайте за потомство, каквото ви е на сърцето. Пък после му мислете. :)
Като бях на 19, правих стаж в една неправителствена организация. Изпълнителната директорка, която в момента е една от най-добрите ми приятелки и е една от жените, които са оказали най-голямо влияние в живота ми, имаше плакат над бюрото си, който гласеше: Fail to plan = Plan to fail. Ясно, че човек трябва да се опитва да живее спонтанно и да се побърква от стратегии и стрес, но ГОЛЕМИТЕ неща… като например това кога да имаш дете и при какви условия ще го отглеждаш…. мисля, че е по-добре да ги поизпланираш.
Аз съм всепризнат control freak, но когато решихме да си имаме бебе единственот което планирах беше, че ще се върна на работа.
В последствие се оказа, че мъжът ми може да мине на гъвкаво работно време – нечувано! Прецендент във фирмата!
Моят работодател също няма нищо против да работя от къщи веднъж седмично.
Тази гъвкавост се дължи само и единствено на факта, че и двамата си обичаме професиите, скъсваме се от бачкане защото ни е интересно, което прави работодателите много сговорчиви.
Мисълта ми е, няма как да планираш с оглед бъдещо несигурно събитие. Ако решиш все пак да имаш деца въпроса с работата ще се нареди…някак си :). Времето носи нови възможности на тези, които са доволни от живота си :)
Както в съвремието, така и в бъдещето, вярвам, ако иска да кърми детето си, жената, поне в първите месеци поема основната грижа за него, независимо колко голямо е участието на мъжа. Това не е социално, а биологично обусловено, много ясно. Друг е въпросът, че ако такава роля не е приемлива за някого, може да реши детето да е на изкуствено хранене и тогава е съвсем реалистично задълженията между мъжа и жената да се разпределят по равно.
Петя, струва ми се, че в тази тема реагираш доста по-остро от обикновено на коментари, които са доста по-меки от обикновено.
„Патриархалният манталитет ни пречи да си представим вариант, в който не е задължително поне един от двама ни да е прецакан ;)“
Прецакан… Не е нужно да се прецаквате. Петя, моля те, не раждай деца.
Gimli:
Прецакването не се изразява в имането на деца. Прецакването се изразява в това, че двама души, които обичат работата си и се обичат един друг, искат да имат деца, но в условията, в които живеят, това би било възможно единствено ако един от тях направи ОГРОМНИ компромиси с професията си.
Знам, че в момента, в който един родител види детето е влюбен в него до гроб и няма нищо против да прави всякакви жертви за него. В България особено сме големи специлисти на тема „всичко за децата“. За това нашите баби изглеждат и живеят по един начин, а бабите на съпруга ми по друг.
Не си длъжна да се отнасяш към мен с уважение, но чак да ме молиш пък да на нямам деца… малко неоправдано и доста обидно. Just sayin’.
Петя, видно е, че все още гледаш на родителството от гледната точка на нещата, които то ще ти отнеме и жертвите, които ще изисква. Не гледаш от идеята на това, което ще ти даде. Следователно е нормално да смяташ, че гледащият детето ще е прецакания, заради компромисите, които ще трябва да направи с личния си живот и с кариерата си. А не гледаш на него като късметлията, който ще има уникалния късмет да създаде ново човешко същество и да изпита близост, каквато не съществува по рода си.
Какво има да го завоалираме като неуважително, обидно и т.н. Очевидно е, че човек с подобна нагласа не е достигнал желанието да стане родител. И понеже това не засяга само него, а и друг човек (детето), което няма право на избор дали да бъде родено или не, то родителят трябва да има малко повече здрав разум и да прецени, че моментът няма да настъши скоро.
Децата не се раждат, за да придобиеш някакъв различен статус в очите на другите. Ок, някои и заради това го правят.
Упс, ще дописвам.
Gimli,
Ми то да не родиш, при положение че искаш, но условията в живота ти не ти позволяват да си добър родител, си е живо прецакване.
Това е хубаво, че съществува този конфликт за теб. Това означава, че имаш избор :)
Феминизмът, както го разбирам аз, е нещото, което е осигурило на жените свобода и възможност за избор. Никой не ни е обещавал, че да си свободен е лесно, или че избор от този мащаб може да се направи с лека ръка. Но е хубаво, че го правим сами, а не го прави обществото вместо нас.
Личен опит: „Знам, че в момента, в който един родител види детето е влюбен в него до гроб и няма нищо против да прави всякакви жертви за него.“ – не е (непременно) вярно. Казвам ти го, защото звучи като да се надяваш само да стигнеш до този момент, в който ще видиш детето си и изведнъж всичко друго ще се окаже ОК.
Ако знам едно-едничко нещо за живота, то е, че жертвите, които правиш, се плащат от този, заради когото ги правиш. Да жертваш сега потенциал за развитие, за реализиране на мечтите си, за професионална удовлетвореност и щастие – заради имагинерно дете – това означава един ден при появата на това дете то да носи тежестта на твоята огромна жертва… Твоите очаквания от него, твоите обвинения, когато ти е най-тежко, твоите разочарования и неудовлетвореност, умората и пустотата ти – всичко изведнъж удобно ще се обясни с тая жертва и за всички тия неща удобно ще се окаже отговорно то. Това е товар, който никой родител не трябва да слага на плещите на детето си.
Не може всичко да се изпланира. И по-горе са го казали – утрешният ден е непознаваем. Важните решения се взимат за днес.