Да имам или да нямам (деца)
По-рано днес имах интересен разговор на тема раждането и отглеждането на деца. Прехвърлям разговорът и тук, защото ми е интересно да чуя какви са вашите мисли по тази тема. Обобщавам моите позиции в три основни групи, със сто милиона уговорки, че темата е ОГРОМНА и драскам отгоре по повърхността с доста едри (хетеросексистки) щрихи. Надявам се в коментарите да можем да задълбаем малко по-дълбоко.
1) Подкрепям жените, които избират да нямат деца, защото:
- Това, че имам матка не означава, че непременно трябва да я употребявам. Много жени споделят, че не изпитват майчински инстинкт. За много от нас, желанието ни да имаме деца не е биологично обосновано, а е по-скоро резултат от социален натиск и традиции.
- (За съжаление) Бременността и родителството създават много повече ограничения за жените, отколкото за мъжете: а) защото жените не само раждат, но и все още са основните отговорници по възпитанието и отглеждането на децата И б) на работното място, отношението към жените-майки е по-различно от отношението към мъжете-бащи (т.е. шансовете родителството да се отрази отрицателното на кариерата на една жена са много по-високи от тези при мъжете)
- Бременността и последвалото майчинство (особено в общия случай, когато жената е основния отговорник за отглеждането на детето) поставя жената в позиция на (финансова) зависимост от партньора й.
2) Разбирам защо много жени имат деца, въпреки че не ИСКАТ деца:
- Много от нас никога не осъзнават, че е възможно и да нямат деца: традицията е такава, повечето хора правят така; това, разбира се, не означава, че това е най-подходящият избор за мен.
- Много жени раждат деца, защото в нашето общество се смята, че ИСТИНСКАТА жена ражда „поне едно дете“ или, поне…
- … така прави ПОЧТЕНАТА жена. Ако една жена може да забременее, но избере да не ражда деца, то със сигурност тя не е точно наред. Тя е: фанатична кариеристка, кучка, егоистка…
- Майчинството е легитимен избор за една жена, защото все пак това е една от малкото социални сфери от живота, в които жените се ползват с доверие и респект. Знам, че някои от вас ще изразят несъгласие, но фактите говорят сами: жените все още работят в по-слабо престижни професии; получават по-ниско заплащане за една и съща свършена работа; много често продуктът на тяхната работа не се забелязва или отчита като постижение; постигнатото от тях се умаловажава: „спала е с шефа“, „може да има успешна кариера, но виж, че един мъж не може да задържи до себе си“, „тя е шефка, но всички я мразят, защото е кучка“ и т.н и т.н. В този смисъл, е съвсем разбираемо, че някои жени с голяма радост напускат работното си място, за да се занимават изцяло с отглеждането на децата си.
3. Изборът да станем майки, би бил много по-привлекателен и спокоен за много повече жени, ако:
- Повече мъже споделяха отговорностите (и позитивите) от отглеждането и възпитанието на децата. Ако „товарът“ по отглеждането на децата е разпределен равномерно, то тогава родителствуването не би било чак такава жертва или бреме
- Ако на работното място жените-майки биват приемани по същия начин както мъжете-бащи: проучвания сред CEO-та на Fortune 500 компании показват, че болшинството от мъжете в най-високите позиции в корпоративната йерархия имат деца; процентът на жените-CEO-та С ДЕЦА е нищожно нисък; т.е, очевидно родителството не пречи на кариерата; родителството пречи на женската кариера. Не е честно едно и също поведение да се награждава при мъжете и да се санкционира жестоко при жените.
Мисля, че е ясно, но за всеки случай ще кажа директно, че не съм ПРОТИВ децата, майките и пр. Кой би могъл да бъде?! Също така съм наясно, че родителството не е ТОВАР и БРЕМЕ за всички майки. Много жени, всъщност споделят, че майчинството е изключително еманципиращо преживяване. И всичко това по никакъв начин не противоречи на изложените от мен тревоги и надежди.
Кажете сега, какви са вашите позиции? Говорете конкретно, дайте ми примери от личния ви живот: ваши истории или истории на приятели! Всички сме много добри на теория, но като стане дума за НАС става по-сложно. Хайде смело!
Openly Feminist 
Може би това, което си написала е по-масовият случай, но в моето семейство не е така.
Жена ми стана много по-еманципирана след раждането на 2-те ни деца. Имахме възможност и наехме жена на половин ден да гледа децата (след 6-тия месец) и така жена ми имаше възможност да ходи на работа. Никога не е имала проблеми с по-ниско заплащане заради това, че е жена и майка. Дори имаше периоди да бъде с по-високо заплащане от моето (аз съм с доста по-голям трудов опит).
Здравейте,
Темата ви наистина е много интересна.
Аз съм от първия тип жени – тези, които НЕ искат да имат деца. Омъжена съм и съпругът ми споделя моето мнение – т.е. ние заедно си го решихме това.
Аз наистина нямам този майчин инстинкт… и определено малки деца, бебета и пр. не предизвикват никакви кой знае какви чувства у мен. (Същото забелязвам и у съпруга си.)
Отделно не понасям поведението на младите майки, които като родят едно дете и започват да се държат… по много странен начин… сякаш са извършили някакво геройство.
Отделно мое мнение и наблюдение е, че когато една жена роди едно дете и променя кръгозора си… най-важно за нея става цената на памперса, детската кухня, социалните добавки…. просто сякаш се обезличава… Много малко са тези жени-майки, които успяват да съхранят себе си… такива, каквито са… А това е много жалко. Не знам каква е причината за това… може би странната ситуация в България, отношенията… но това според мен е факт…
Много точно, според мен сте уловили момента и с „… така прави ПОЧТЕНАТА жена.“ Дълго време водих войни с родители и близки, че аз имам право да решавам дали да си използвам матката или да не я…. и накрая се отказах… чувствах се така, сякаш си споря с радиото…Признавам си, че за да ме оставят на мира си измислих версията, че имам здравословен проблем и не мога да имам деца.
Това е в общи линии моя личен опит. За съжаление той потвърждава впечатленията Ви, че в България няма толерантност по отношение на личния избор.
Хубава тема и интересна тема сте избрали. Ще я следя с интерес.
Приятен ден засега :)
Не разбирам изобщо логиката не искам деца, значи съм егоистка. Защо?! По-точно не разбирам кое му е алтруистичното на това да се размножиш. Особено добре лъсва колко алтруизъм има в идеята за това да родиш, когато погледнем към всички двойки, които хвърлят сумати пари за ин витро и ходят в чужбина, за да наемат сурогатна майка, а осиновяването изобщо не им е на дневен ред. Изглежда лелеяното събитие е не толкова родителството (което да, според мен е изключително благородно и алтруистично занимание), а размножаването, създаването на собствена издънка (което ако питате мен си е чист егоизъм).
И изобщо аз лично не разбирам и не мога да приема за своя изключително високата ценност, придавана на създаването на деца, и приемана почти универсално. Имам един куп познати и далечни роднини, които създадоха деца просто защото не обичат презервативите, ожениха се предимно заради създаденото така дете и сега всички им се възхищават и ми ги сочат за пример. Просто не мога да разбера по каква логика свършеното от тях е такова геройство.
За мен това е основната причина да не искам да имам деца – не мога да ги припозная като ценност в собствения си живот, поне засега. Не мога да усвоя, да интернализирам тази ценност. И честно казано, колкото пъти съм помолила хората, които искат деца, да обосноват това свое желание, се сблъсквам с мълчание. Или ми се казва „защото това е много хубаво/важно“. Но не могат да ми кажат защо и с какво. Аз лично не мога да стана родител без да имам ясна концепция и основание за това, но колкото и парадоксално да ми се вижда на мен, именно това се смята за ненормално, а необяснимата амбиция непременно да създадеш три- или четири-членно семейство се приема за даденост без никаква критика.
Здравей,
може би и те не са наясно защо искат деца или защо имат деца…може би така се е случило както казваш.
Може и да има малък процент жени които да искат да имат деца, а може би и аз съм от тях…имам развито майчино чувство, когато видя дете сърцето и душата ми остава там, сякаш съм в друг свят, сякаш тогава забравям всички грижи и мога да преодолея дори и непреодолимото…когато видя личицето на дете сякаш съм в друга вселена….и не само. Искам да се грижа и да възпитавам детето си, ако някой ден Бог ми подари такова. Искам да му дам всички знания и умения които имам и съм придобила с времето…искам да му дам от себе си. За мен има смисъл да давам на дете, тогава се чувствам пулноценна…Искам да изживея всички усещания на този свят и най-вече това да имам деца.
Може и да ти се струва нелепо, но за мен това е смисъла на всичко на тая земя….
Нещо като песента: Ако си дал…аз искам да дам на детето си или децата си всичкия си потенциал, който натрупах с времето -натрупах не само заради себе си, но и заради бъдещото ми дете…Няма как да опиша всичко с думи, но децата са най-прекрасните създания за мен…
Копнея от 9 години да създам живот с подходящия мъж…дано Бог ми подари това.
Благодаря ти за вниманието.
Всеки има свои усещания за нещата и никой няма право да му налага своето мнение…
Лек престой в сайта. :)
Никога не съм била от жените дето изпадат в умиление като видят дете. Никога не съм имала майчински инстинкт и никога не съм си и помисляла, че един ден децата ми ще станат моят единствен свят, центъра на всичко. НО СТАНА! Може и да съм родила, защото „му е дошло времето“ – с малко страх дали ще се справя, с малко нежелание – защото ще загубя начина си на живот, с малко неувереност – дали наистина му е дошло времето?!? Но (знам, че това звучи като клише) щом се появи ТЯ аз неусетно бях омагьосана и вече нищо не беше същото. Това разбира се не се случи от „пръв поглед“! Като се роди дъщеричката ми аз бях изключително изтощена, за да мога да почувствам нещо по-различно от облекчение – физическо, че всичко най-накрая приключи и емоционално, че всичко все пак е наред! Но в следващите наколко дни, прекарани в болницата се оказа, че аз имам НЕВЕРОЯТЕН майчински инстинкт. Нещо, което не само не бях и подозирала, но честно казано се съмнявах каква майка ще съм, щом до сега не бях открила подобни чувства у себе си! Но явно това наистина ни е вродено. Ще дам следния пример – в стаята бяхме две жени. Бебетата спяха при нас в малки креватчета на колелца. Сещате се , че повечето бебчета плачат през ноща. Бебето в съседното креватче почти не спираше. Толкова силно плачеше, че се чудех моята госпожица как си спи така непробудно. Но и друго се чудех. След цялата тази умора и при всичката тази шумотевица как се чуя аз моето дете ако се разплаче, а аз съм задрямала…и както си спях отворих очи, тя проплакваше, но не като сърдития господин от съседното легло – а леко и тихо. Но аз я бях чула! Бях се събудила сама, бях разпознала тревожните стонове на моето дете сред невероятното пищене на другото! Питах майка му дали тя ме е събудила (горката почти не мигваше, заради него)-Не, каза, ти сама се събуди, когато тя зарева.
Аз мисля, че в жените има много потенциал, за който те дори не подозират (и не само относно майчинството, но сега темата е за това) Казвам го от опит, като се позовавам не само на факта, че вече съм ГОРДА майка на две дъщери! :)
Докато нямате опит, не бихте могли със сигурност да твърдите, дали би ви харесало да сте родители, или не! Е, да, наясно съм, че от там връщане назад няма, и че няма само как да се „пробва“, за да се прецени :) Но все пак… как можеш да кажеш, че не ти допада всусът на …папая да речем, ако никога до сега не си я опитвал?!?!
Хм, Петя, а каква е твоята лична позиция в момента – едно е да разбираш едните и другите, друго е да кажеш защо ти самата в момента избираш едното или другото :) Мисля, че ако ти отвориш темата с твоята лична история, ще получиш в отговор повече лични истории.
Засега и аз ще постъпя като тебе – ще споделя теоретичните си виждания за решенията да станеш или да не станеш майка, които са основани на личния ми избор, който е довел до два аборта по желание, едно дете на 17 и една настояща бременност :)
http://lydblog.wordpress.com/2008/05/26/w/
http://lydblog.wordpress.com/2008/08/02/bosa-bremenna/
А за другото наистина си струва да пиша, но няма да е днес, предполагам :)
Сетих се и за още един текст: http://lydblog.wordpress.com/2008/11/29/roditel-sos/ за това кой става и кой не става за родител – към определен момент :)
Майка съм, не се чувствам дискриминирана по никакъв начин, работя, осигурявала съм се на истински пари и нищо не ми е липсвало по време на майчинството (не съм ставала зависима и от партньора си). Попаднала съм на човек, който ме разбира и ми помага …. Просто казвам, че съществуват и такива случаи.
Знаеш, от сравнително скоро съм майка :), и сега повече от всякога, смятам че е много трудно да имаш дете. Разбирам, че е минало много малко време, разбирам, че много хора могат да кажат: о, какво си се завтилясвала :). Но истината е, че не е шега, и че не знам защо всички досега са ми казвали само колко е готино, но по тази тема Георги беше писал.
Исках да споделя, че не зная кое ме накара да имам дете и започвайки да се чудя, разбирам, че съм била манипулирана от майка и баба, които естествено, жадуваха заветното внуче, години наред. Не съм могла в никой момент, преди да се роди Ида, да си представя какво ще е, мисля, че никой не може. Много е трудно и е много мило, но човек трябва сериозно да помисли и никога да не се заема с родителство, само защото е забременял.
И откакто имам бебе се отказах от няколко екскурзии, все ми се струваше, че е малка да я оставям за дълго, и още ми се струва, от срещи до късно, от уикенди наблизо, от
това да си търся работа, на която се остава до след 7-8, защото няма кога да я виждам. Също така, тя ужасно ми липсва :), всеки ден, към 3,4 след обед вече ми се иска да съм у нас :) и да се вдетинявам.
Това е моята лична история, а поуката е, че много време ще мисля, преди да предприема стъпки за второ дете :), защото вече знам какво е, и защото не мисля, че е задължително и по-хубаво за самото дете.
Кажи малко повече… кое е трудното? Гимли писа малко по-надолу, че всички са се хванали за памперсите. Памперси та памперси. Всеки може да се научи да сменя памперси. Другите неща са трудни… Кои са трудните неща за теб? Конкретно свързани с нейното отглеждане? Или на вас ви е трудно да свикнете с променения режим на живот?
И още нещо искам да питам, понеже спомена, че в момента си търсиш работа… как изглежда списъка ти с изисквания към потенциалното ти работно място? Можем да направим списък с изисквания към прогресивни работодатели, които са готови да осигурят подходящи условия за работа на служителите си, които имат малки деца.
Питам те разни лични неща, ако не ти се говори… не пиши…, защото е много интересно и това не са индивидуални неща… много млади родители и разни такива потенциални като мен биха искали да прочетат. :)
Мисля, че най-трудно ми беше недоспиването, откъм физически усещания. Но то минава. При нас мина към първата година. Това, обаче, означава, че мога да спя без прекъсвания, или само с едно на нощ, до не по-късно от 7 сутринта, обикновено тогава бебето се буди.
Първите месеци се спи на по 2 до 4 часа, най-много наведнъж, но може и да ти се падне бебе, което спи по 6 часа, тогава си истински късметлия :). А може и да плаче по 6 часа на нощ, тогава си с истински калени нерви :).
Трудно ми беше и когато плачеше, но това също е до психика. Понякога и аз плачех, като се гънеше от колики, тогава Георги беше по-издържлив. Но хората са различни и не на всички плачът им се отразява сърце спиращо :).
Също много трудни ми бяха първите и разболявания, сега ми се струва, че не съм била с всичкия си :), но е имало нощи, когато само се ослушвах как диша, запушения нос не е шега работа за кърмачета :).
Все още не сме стигнали до етапа с многото възпитание, уви, може и да сме стигнали, но да не сме разбрали :). Освен да и казвам да гали хора и животни, вместо да ги хапе или удря, от обич, друго не се сещам. Надявам се с времето нещата да се понагласят с помощта на литература и съвети от минали оттам приятели.
И това беше трудното, получавах мнооооого помощ от Георги и майка ми. Не съм била сама в никой момент. Мисля, че ти също няма да си сама, колкото и малко да познавам Кайл :).
Относно работата, с която бих сменила сегашната и изисквания към работодатели ситуацията е следната: нищо не ме интересува повече от бебето :). Ако ще и бомба да пада в офиса, аз съм хиляда пъти по-спокойна от преди :).
И конкретните изисквания са за(както предполагаш): гъвкавко работно време, възможност за работа от дома и разбиране. Сега се сетих, че в нашия офис отвориха детска градина, харесва ми.
Както се оказа тези изисквания са покрити от сегашния ми работодател и търсенето ми е прекратено :), за няколко години :).
Ако искаш да знаеш още, питай :).
„Много жени споделят, че не изпитват майчински инстинкт. “
Запознай ме с няколко такива, моля те. Щото всички жени в подходяща за мен възраст като се спомене бебета, деца и т.н. и придобиват оня стъклен замечтан поглед, дето като го видя направо си представям как зарязват работа, хобита, външен вид, интелектуални занимания и изобщо всичко в живота си, за да се превърнат доброволно и с желание в отпуснати, запуснати (физически и умствено), бебеобслужващи и бебемислещи роботи…
Може би щото живея в малък град, ама това са нагласите, които забелязвам.
Аз. И жената, коментирала над теб. Това, че ти не си ги срещал в своя социален кръг (колкото и голям да е той, няма начин дори да се доближава до представителна за земното население цифра), не означава, че не съществуват.
Под „жената, коментирала над теб“ имах предвид Рад, 2ри коментар.
„Под „жената, коментирала над теб“ имах предвид Рад, 2ри коментар.“
да де, ама тя си каза, че е омъжена :)
Какво общо има – ти попита за жни,които нямат биологична необходимост да бъдат майки, не съпруги…
Чети внимателно :)
„Запознай ме с няколко такива, моля те. Щото всички жени в подходяща за мен възраст…“
Аз също съм от тези жени (без майчински инстинкт). Бебетата не искат да си играят с мен, децата не ме обичат. Бързо се отегчавам докато съм с тях и по-скоро търся рационални аргументи в полза на детеотглеждането, защото не ми идва отвътре.
Напоследък приятелите ми започнаха да стават родители и като гледам сладурските им дечица и колко много радост им носят… от време навреме си казвам… хммм, и аз искам едно такова. Но, често казано, реагирам абсолютно по същия начин като видя, че някоя приятелка е обула готини обувки. ИСКАМ ГИ. После започвам да мисля… добре де… хехехе
Не мога добре да го формулирам, но според мен погледът, който описваш е 1) част от верига заучени реакции. Жените много от малки се научават какви въпроси да задават на младите майки и как да симулират заинтересованост към бебетата. Нали като малки все на кукли играем. И 2) завистта, която описваш (не влагам отрицателен смисъл в думата, дано не прозвучи така) рефлектира фактът, че все пак майчинството носи престиж в очите на обществото. Тинчето може да няма 5 пари акъл в главата, но ето виж сега… роди едно дете, значи все пак е добро момиче. Т.е. завистта е насочена към чуждия успех, не към детето или родителството.
Това последното е малко stream of consciousness… не съм убедена, че съм права… Просто мисля на глас.
Това за майчиният инстинкт никога не ми е било докрай ясно. Някой от вас знае ли дали има научно доказателсво за наличието на прословутия майчин инстинкт?
Що се отнася до разтапянето при вида на дечица, и аз не съм от тези хора които се захласват. За да установя контакт се дете ми трябва повече време, отколкото на хората около мен – интересно ми се струва обаче, че не смятам, че контактът зависи от пола. Приятелят ми е като магнит за децата, въпреки че е на почти 40 години и самият той никога досега не се е замислял за създаване на поколение. Обяснявам си го с факта, че е най-големяит от 3 деца и е трябвало да се научи да контактува с деца, както и да участва във възпитанието и грижите за тях. Аз съм едно дете и нямам подобни умения. Предполагам, че ако реша да имам деца те ще се развият. Така че по -скоро си мисля, че такт и предраполовение към децате е не инстикнк, а умение, което не зависи от пола.
Мисля, че майчинският инстинкт се проявява у много хора, включително мъже, но не е задължително да се прояви като желание да отглеждаш дете. Може да се прояви като желание да отгледаш проект – социален, бизнес и пр. Не знам дали има такова нещо като майчински инстинкт, но вярвам, че у хората е заложена емпатия, желание да сътрудничат, да се грижат. Вероятно се проявява и в отглеждането на домашни любимци, градинарството и пр. неща, които подкрепят израстването, развитието, съществуването – все едно дали на хора, други живи организми или небиологични неща. Останалото е въпрос на предпочитание – на един са му по-симпатични бебетата, а на друг аквариумните рибки :) Може би тези предпочитания биха могли да бъдат обусловени и от средата, нищо че вероятно генетично имаме заложени специфични предпочитания към собствения си биологичен вид. Може би тези ми схващания са повлияни донякъде и от концепцията на Юнг за архетипите, в частност архетипа на майката.
Аз нямам намерение да имам деца. Не съм имала и няма да имам наплюнчения поглед на „всяка жена“ и отдавна съм приключила темата със семейството си.Даже баба ми едно време ме посъветва да нямам деца защото въобще не ме били интересували. Аз даже не си правя труда да обръщам внимание на приятелски деца и да им се лигавя и после да се питам искам ли или не и защо. С деца под 10 годишна възраст ми е безсмислено да се занимавам. Да,също живея в малък град и не ме интересува какво ще кажат хората,защото според тях трябваше и да съм се омъжила на 18. Преди седмица се видях с позната,която съзнателно е станала майка,но това си и беше мечтата от малка. Смятам,че трябва такива хора да имат деца.Все пак май е хубаво по света да се раждат деца и те трябва да са желани от този, който ще ги отглежда.
Виждам, ме има е други жени, които са ти отговорили.
Кофти вариант е моя – никога не съм искала и обичала деца….Обаче в някъкв момент явно нещо съм превъртяла – нямам ясни спомети вече. И взех, че родих – това е най-голямата грешка в живота ми! Да, грижа се за детето, но усещането, че съм си прецакала здраво и завинаги живота си остава. Както и нежеланието ми да се занимавам с дете. Но от друга страна съм човек на дълга и щом съм произвела глупостта да родя без да го обмисля сега си нося последиците. Грижа се за детето и броя годините до пълнолетие, за да се освободя от задължението! Това е много по-голяма трагедия от липсата на майчински инстикт, но който каквото сам си направи и цяло село не може!
В желанието да имаш деца няма нищо рационално. Никой със здрав разум не иска по 7-8 пъти на ден да сменя памперси, да търпи писъци, да се лишава от удоволствия. И никой не може да ви обясни защо му е приятно да прекарва време с децата си и да се лишава от удоволствия (много често се оказва, че за някои удоволствие е поредното излизане на кръчма, същите разговори за работа, пак преяждане и препиване). Няма и смисъл. И да разберете, това не значи, че на вас ще ви хареса. Връзката, която всеки изгражда с детето си, зависи предимно от него, много хора никак не се справят.
Споделям мнението, че повечето хора не искат да бъдат родители, а искат да им се роди дете. След това не им се занимава. Гледат телевизия, пушат с количките в парка и се карат на децата си за всичко. Тъжно.
Моите наблюдения са, че жените, които гледат с празен поглед като се споменат деца, обикновено нямат хобита и особени интереси или пък въображение. Мислят си, че децата ще им решат проблемите с празното, скуката, липсата на самочувствие и разни други. Обикновено точно те пушат с количките в парка и се карат на децата си.
Разбира се, че хората трябва да имат право на избор да имат или да нямат деца. Жалкото само е, че да отгледаш човек е с толкова нисък, бих казала нулев престиж – даже в очите на много родители. Детето не е само памперси, детски добавки и храна. Докато мислим по този начин, няма защо да се сърдим, че хората в България били неприветливи, мрачни, зли, тука всеки оцелява, мачка, мрази. Такива си ги отглеждаме.
Затова, ако не искате деца, моля ви, не раждайте. Ако не сте готови да се радвате на себе си и на тях, да играете заедно и да учите заедно, моля ви, не раждайте деца. Няма нужда от още един недоволен човек на земята.
Ако майки те ви мислеха като вас, сега едва ли щяхте да коментирате каквото и да било, просто нямаше да ви има на този свят. За мен вие сте егоистки и калпазанки, защото отглеждането на едно дете е сериозна работа, изисква се на първо място да поставиш него, а не себе си. НЯМА ДРУГО ЩАСТИЕ НА СВЕТА КОЕТО БИ ЗАМЕНИЛО МАЙЧИНСТВОТО. ВСИЧКО ДРУГО Е ПРЕХОДНО, ИЗМИСЛЕННО ОТ СНОБИ И ЛЕНТЯИ. ЖАЛКО Е САМО, ЧЕ ЩЕ ГО РАЗБЕРЕТЕ ЕДВА, КОГАТО ОСТАРЕЕТЕ. ОТ БИБЛЕЙСКИ ГОДИНИ ДО СЕГА ЖИВОТЪТ ГО Е НАЛОЖИЛ, А ВИЕ ЗА НЯКОЛКО ГОДИНИ ЖИВОТ ИСКАТЕ ДА ПРОМЕНИТЕ СВЕТА. АКО НЕ СИ РОДИТЕ ДЕТЕ , ЕДИН ДЕН ЖЕСТОКО ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ – ЖИВОТЪТ ВИ ЩЕ БЪДЕ ПРАЗЕН И БЕЗМИСЛЕН. ВЯРВАЙТЕ МИ!
Като крещиш, няма да станеш по-прав/а., нито ще изглеждаш по-убедителен/на, само по-невъзпитан/а. Егоистично за мен е да държиш ан вяка цена да си оставиш гените на земята, независимо от необходимостта за това. Достойно за възхищение е да отгледаш човек с грижа и отговорност, така че да поставиш основите на щастлива и добра личност. Но това е възможно и с осиновяване – защо тогава толкова много алтруисти, за каквито ти ги смяташ, хвърлят сумати пари, за да може детето да е непременно тяхна биологична издънка? Дали приоритетите им наистина са да отгледат дете и да създадат човек, или просто много държат да се размножат? Въпреки пълният ти с викове пост, си оставам неубедена, че раждането (нещо, което може да свърши всяка маймуна или котка или който и да е друг бозайник от женски пол) е велико геройство и венец на женското съществуване. За мен тази идея е обидна, защото омаловажава всичко останало, на което потенциално е способна една жена – включително да бъде родител, не само биологичен създател на нов човек, а родител; и за мен между двете има голяма разлика, но явно всеобщото мнение е, че са равносилни.
Съгласна напълно, повечето от дамите тук са пълни калпазанки :) И лигли, бих добавила, без особено смущение :) Абсолютно започвам да си мисля, че и самата авторка на блога е лигла и калпазанка :) Какво да я убеждаваш, след като е решила да е интересна? Тъпото е само, че в един момент ще вземе да роди и ще зареже целия този малоумен блог :) Тогава туку виж направила невинен блог за готварство, както някои други дами :) А ние сме си хвърлили труда тук в 200 отговора да обсъждаме дали черното е бяло или все пак си е черно :) Всичко Мара втасала, сал се не почесала е цялата история :) Само аз какво правя тук?!?! :)))
Случайно попаднах на статията – виждам, че е отпреди две години, но нищо – и взех да се чудя в един и същ свят ли живеем с по-голямата част от коментиралите.
Начи, какво разбрах от коментарите:
Жените биват два вида – със и без „майчински инстинкт“ (какво е всъщност това?).
Първият вид умират да гушкат сладки бебенца и да им сменят пелените. Копнеят това да им се случи час по-скоро. Занимаването със сладки бебенца и пелени, а така също с поотраснали бивши бебенца без пелени, е венец, център, единствен смисъл и к`вото още там, на съществуването им.
Вторият вид не искат деца. Чисто и просто.
Да му се не види, няма ли жени от вида на нормалните хора, които хем искат да имат деца (природа! ако не беше такава природата на човека, и нас нямаше да ни има), хем нито се умиляват от пухкави бебенца с кръгли ококорени оченца, нито смятат отглеждането им за своя единствена функция, а за свой дълг – да се посветят безрезервно на децата?! :-D
Да отбележа, че не видях да имам съществени разногласия със самата авторка: т. 3 от статията е едно към едно с моята позиция, а възвеличаването на майчинството винаги ме е дразнело, защото мълчаливо съдържа идеята, че това е, за което са родени жените: щом е толкова трудно, важно и велико, едва ли може да ти останат сили и способности за друго, а и я как те почитаме като майка, трябва да си доволна, стой си значи на почетното място и не се бутай в мъжките работи, че те ти пречат да си изпълняваш дълга към децата.
В края на краищата стигнах до извода, че както си и мислех, явно не ще да съм феминистка, защото не ми е ясно какво е майчински инстинкт, та да заявя, че някои го имат, аз го нямам; а освен това двата очертани вида жени ми се видят само като (евентуално) двете крайности, а не като главните два вида. ;)
cna,
Като знам колко мои познати–мъже и жени–си оставиха децата (разведоха се и ги виждат само през уикендите или във ваканцията, а понякога не ги виждат и тогава) с обяснението, че не могат да си провалят живота в името на децата си, някак не вярвам на проповедта ти, че нямало друго такова щастие като да имаш деца. Децата на тези хора, родили в чест на традицията, която според теб животът бил наложил от библейски години досега (да се чудим според коя традиция са раждали хората от предбиблейските години), се чувстват отхвърлени и търсят вината в себе си. Много по-добре би било, ако тези хора бяха слушали собствените си чувства и не бяха имали деца.
За уточнение: аз лично искам да имам деца: за мен това да имам и деца , и кариера е представата ми за пълен живот. Но нямам никакво намерение да налагам тази представа на всички.
Аз искам деца, но отказвам да се поддавам на подвикването „айде, та айде“ от страна на приятели и роднини. Искам да отглеждам деца със съпруга си, когато и двамата решим, че сме готови, което включва психическа и финансова зрялост както и чиста готовност да правим жертви в ежедневието си.
Kато погледна някое усмихнато бебе и си викам „ей, колко ще е гот да имаме едно такова.“ Но като отвори една уста и ревне, си припомням какво точно означава да имаш дете. Засега искам да се наживея, да се изуча, мъжът ми да се изучи, да се радвам на благините на двойния доход без деца, да пътувам, да градя кариера, да спя в събота следобед, да не чистя, ако не ми се чисти и прочие. Никой не може да ме убеди, че не е мое право да ги искам всичките тия неща.
аз нямам деца.
затова ще ви кажа за майка ми.
мама е най-добрата ми приятелка. човека, който най-много обичам на света. човека, на когото мога всичко да кажа, и от когото мога всичко за чуя. нямах тежък пубертет, от сорта да мразя майка ми и баща ми и подобни неща. даже напротив.
само заради тази връзка, която имам с нея бих искала да имам дете един ден. и се надявам да сме толкова добри приятели с детето ми както аз с мама.
относно кариерата.
смятам, че това е малко идеологически термин, който не описва реалността на повечето работещи хора. 1во, повечето хора с висше образование рядко намират работа по специалността, която са учили, защото им е била интересна. освен ако не завършиш медицина или друга свръх knowledge-intensive ако мога така да го кажа специалност, работиш квот’ намериш. поне аз разбирам „кариера“ като съзнателни усилия и интерес в развиването на някаква дейност и професия, които започват от рано. примерно може да се каже, че 1 лекар или адвокат правят ‘кариера’, един чистач или барман на половин работен ден – не точно. да повторя: повечето хора работят не защото имат истински интерес да развиват сферата на литературната критика, медицината или банковото дело (на всичкото отгоре интерес, който дори и нематериално обезпечен пак ги ръководи), а щото друг избор нямат.
при тези условия, ако мога да се освободя от принудителен (щото иначе ше умра от глад), затъпяващ, изнервящ ме труд да цъкам по 10 часа на ексел в офис или да работя на поточна линия, ще го направя. според мен е доста по-забавно да си играеш с детето ти и да имаш свободно време да четеш и каквото друго искаш да правиш, от това да изкачваш „корпоративната стълбичка“ от касиерка в супера през помощник мениджър-склад до СЕО.
относно финансовата зависимост.
живеем във време, в което почти никой не е финансово независим. ще дам пример за щатите. в т.нар. „златни години“ на капитализма (след войната до 70те) бе достатъчно само 1 член на семейството да работи, за да го издържа. това значи: къща, минимум 1 кола, колеж за децата, здраве, и т.н. сега няма да навлизам в подробности за този период на капиталистическа акумулация, но е било така.
от 70те до сега, американската икономика е в брутална стагнация (с малки изключения на кратко откъсване от дъното през началото на 80те, после 90 и 2000-та, последвани веднага от кризи от всякакъв род, но дори и по време на експанзията и печалбите (в не-финансовия сектор), нивата достигани бледнеят пред тези от 50те и 60те години). какво значи това? основно: за да компенсират ниските нива на печалба, работодателите масово режат заплати и работни места (с под 1%-тови изключения бързо коригирани от сток-маркет кризите през 90те и 2001, реален ръст на заплатите в америка не е имало от 70те години). единствения начин за поддържане на нивата на потребление от „златната ера“ е чрез кредити (150% от годишния доход на средното семейство!) на и илюзията за ръст на покупателната способност постигана благодарение на евтините китайски стоки. значи защо го казвам това?
защото контекста е важен. не гледайте индивидите в изолация. контекста е такъв, че независимо от феминизма жените пак щяха да бъдат въвлечени в работната сила на националните полит-икономики. бруталната задлъжнялост, замръзването на реалните доходи, разрушаването на лостовете и институциите на социалната държава от 70те насам (това се изразява в премахването на много социални придобивки, ето в европа например образованието става частно, започват на все повече места да се плащат непосилни такси. това автоматично означава намаляване на желаещите да учат и обричането им да работят тъпа, неквалифицирана работа, задлъжняване на тези, които учат и оттам – натиск да приемат работа, без да се пазарят особено, за да обслужват дълговете си. също проф-съюзи/collective bargaining вече няма и натискът за намаляване на заплащането и заетостта от страна на работодателите е увеличен). разноските за здраве също се увеличават, абсолютно всичко става все по-непосилно, защото американската държава от 70те насам харчи по-малко за социални придобивки, и повече за военните (показателно е че след 9/11 акциите на defense contractors скочиха с 30% от тези на другите компании) и сега и за банките, които бяха спасени с пари на данъкоплатците и с цената на още повече бюджетен дефицит, който няма как да се закърпи освен чрез допълнително орязване на правителственото харчене за социални придобивки и здраве.
в този мрачен контекст, никой освен някакви на много високо ниво в корпоративните йерархии (като тези в AIG дето си раздадоха бонуси с бейл-аут парите) не е финансово независим. и на всеки му се налага да работи нещо, квото и да е, за да не си загуби къщата, за да изучи децата си, за да има достъп до здравеопазване и т.н. феминизмът в случая помогна не толкова за инкорпорирането на жените в работната сила, което щеше да се случи така или иначе, а в битката за равни възможности и третиране вътре в работната сила. в никакъв случай не омаловажам това. на всички ни е ясно, че не е нормално да те третират като куче, само защото си жена.
но мен ме вълнува най-вече следния въпрос. какво да направим, за да се справим със структурните проблеми, с които хората са оставени да се справят сами кой както може? какво да направим, за да реорганизираме икономиките си по начин, който не изцежда хората (и мъжете и жените) като лимони, а после ги захвърля бездомни и ограбени на улицата? как да започнем да живеем така че такива дилеми като „работа или дете? да правя ли това, което ми е интересно, или това, в което има повече пари?“ да не съществуват, защото всеки ще има достатъчно свободно време и достоен и осигурен живот, че да не му се налага да избира пред семейно или корпоративно щастие? не знам как, но е важно. не може човешкото щастие и добруване да е систематично жертва на идеологията на безкрайния икономически разтеж. не е добре за никой, освен за елитите.
Ама бай далай това ти ли си? Ако си истинската бай далай си забравила да вметнеш, че освен елитеите, трябва да се справим и с фашизоидите на расете и прочие…
В интерес на истината никога не съм бил по-съгласен с теб… „как да започнем да живеем така че такива дилеми като „работа или дете? да правя ли това, което ми е интересно, или това, в което има повече пари?“ да не съществуват, защото всеки ще има достатъчно свободно време и достоен и осигурен живот, че да не му се налага да избира пред семейно или корпоративно щастие?“
И аз искам отговори на тези въпроси, как аджеба, до обяд да лежа на плажа в Таити, след обяд да карам сноуборд в Аляска, а вечерта да съм на парти на Кайманите… ама нали някой трябва да плати сметката? Кой, а? Там е работата, че безплатен обяд няма и все някой трябва да чисти обществените кенефи, щото нали се сещаш, че сами няма да се изчистят, а пък хора, които смятат, че чистененто на кенефи е тяхното призвание в живота май не са много.
Лично за мен въпросът дали да имам деца изобщо не стои… вече. Иначе като бях млад и зелен бях твърдо убеден, че никога няма да имам деца дори планирах вазектомия… Йоана, единствената причина да съществуваш е именно това да имаш деца и не защото трябва да предадеш гените си (ей богу не сме бактерии и не предаваме гените си на новите поколения), а именно защото трябва да създъдеш нещо по-съвършенно от теб и защото няма как да знаеш, че твоя „издънка“ няма да е човека, който ще намери отговори на въпросите зададени от бай далай.
И повярвайте ми само с възпитание не става, трябват си гени, защото от всяко дърво свирка не става. Извинявам се на всички, които нямат деца и не могат да имат такива (аз също нямам), но ако не създадеш твое собствено поколение ти си просто едно гниещо парче месо, което колкото и 9-ти симфонии да напише, и колкото джоконди да нарисува най-важното, което може да даде на света и единственият начин да се съхрани като жив организъм е да създаде друго човешко същество.
P.S. Абортите са друга тема, но „моралните“ доводи не съм в мой стил за това нека всеки се справя със собствената си съвест както може.
Защо да създавам нещо по-съвършено от мен? По силата на какво задължение? Аз ще си изживея живота и ще умра, ще ме помнят тези, които са ме обичали и в чийто живот съм била важна, след това ще бъда забравена. Мен това ме устройва и не ме терзае. Дали след мен ще остане дете или не е абсолютно все едно, откъдето и да го погледна.
Да създадеш нещо по съвършено…А ако не е по-съвършено? А ако изобщо даже не е хич съвършено? Ако ти се роди дете с някаквъв „дефект“, или инвалидност? Или ако чисто и просто ти се роди едно съвсем средностатистическо дете, не което да оправя света…Идеята ми е, че ако раждаме деца с идеята да са нещо определено, винаги ще се разочароваме а и ще травмираме децата.
Родители трябва да стават хора които желаят и са готови за целта. Под готови разбирам емоционално зрели, финансово стабилни индивиди които имат ясна представа какво представлява едно дете и защо го искат и като го искат да могат да му покрият всички нужди. И освен това поне аз не възнамерявам да товаря детето ми с моите несбъднати мечти и фантазии. То ще бъде отделен човек, със своите собствени цели, възможности, идеали…И дори да не е никак съвършено, защото докато не се роди а и след това , не можем да знаем какво е детето, но задължително трябва да го създаване само ако сме готови да го обичаме каквото и да е.
Кариера звучи високопарно, знам. Не го разбирай буквално. Чети го като синоним на „работа, която харесвам“, примерно. Много хора (включвам себе си в това число) не са адвокати, лекари и прочие, но обичаме работата си, намираме нещата, които вършим за смислени, и не я намираме за бреме.
Драмата „кариерата или децата“, разбира се, е изключително…ъъъ… луксозна. Има много жени по света, които с най-голяма радост биха изоставили „кариерата“ си (защото работят при унизителни условия, за унизително ниски възнаграждения, без да получават абсолютно никакво лично удовлетворение от труда си), за да отглеждат децата си, но нямат възможност да го направят. Знам, че текстът ми е много едностранчив (буржоазен и привелигирован)…
„Знам, че текстът ми е много едностранчив (буржоазен и привелигирован)“
боже боже, лявата мозъчна промивка даже е успяла да ти насади чувство за вина от това, което си… нещо като модерен първороден грях, който трябва да изкупваш
лонго, ква мозъчна промивка. тук обсъждаме реалността за мнозинството от хората – зависимост, зависимост и зависимост.
и не е промивка да осъдиш дилемата „дете или работа?“. според мен това е ужасен, агонизиращ избор, който хората се налага да правят
текстът на статията е супер. твоят дълъг принос под него… също е резонен
в коментара си имах пред вид не статията, а изречението, което съм цитирал и отношението, което носи
от коментара на Даниела по-долу:
„На 34 години съм и имам дете на година и 3 месеца, също стабилна и добра работа, доста виско платена, ръководна позиция и подкрепящ ме съпруг.“
и:
„Бях майчинство година. През тази 1 година, която беше най-хубавата в живота ми, не съм преставала да се занимавам с нещата, които искам, заедно с отглеждането на сина ми. Имам доставящи ми удоволствие хобита и освен това мога да издам малък тритомник относно последни тенденции за захранване, кърмене, пренатално възпитание и т.н. Сега отново съм на работа. Синът ми до обед е на ясла, а след обед го гледа мъжът ми и се разбират прекрасно. В работата не съм изгубила темпото, нито позициите си, но ако мога да избирам и не завися финансово от работата ми не бих работила и ден повече. Бих си останала в къщи и бих посветила остатъка от живота си на това да бъда домакиня.“
искам да престанеш да се заяждаш с мен, само защото артикулирам политически виждания (които не харесваш), до които 90% от хората достигат интуитивно дори и да не са осъзнати леви радикали. (и дори и да имат късмета да работят добре платена работа, квато мнозинството не работи.)
живеем шизофренични животи разделени на две основни сфери: „работа“ и „хоби/свободно време/време с най-близките/уикенд,“ в който се чувстваме добре и реанимираме от стреса/лайнарщината на работа. не важи за всички естествено, само за мнозинството:) прочети серията ми „корпоративна идилия“ ако не си, за да не се повтарям тука до какво ни довежда обектифицирания труд, а.к.а. „работа“ http://baidalai.org/?p=345
ето и едно сладко клипче. то говори по-силно от всички политически трактати: http://www.youtube.com/watch?v=0VSvOyHDp7E
каквото и да приказвате пазарните фундаменталисти, мнозинството от нормалните хора оценяваме по-високо свободното си време и време прекарано в правене на нещо, което ни доставя удоволствие сред хора, които обичаме, от 8+ часови работни дни в извършване на дейност, която ни стресира и не харесваме. (с уговорка за полу-изключване на разни ентусиасти като академици, които дори и ако са ниско-платени пак ги кефи, защото работят хобито си.)
за малоумника трол по-горе: работа и труд не са едно и също (виж и ти линка към блога ми). никъде не съм написала, че трябва/можем да се освободим от труда. ми нали ше умрем от студ и глад, ако го направим (освен ако няма машини да копат напълно самостоятелно вместо нас). казвах само, че е наложително и важно да се организира труда така, че да не поставя идиотски дилеми пред хората и да не прави животите им шизофренични както са сега. има разлика.
Да имаш деца е прекрасно и трудно едновременно. Жени, които не искат да имат деца, е нормално да има. Много по-добре е да искаш да имаш деца и да имаш, отколкото да не искаш, но пак да имаш(поради някаква причина) т.е. да имаш деца трябва да е желание и на двамата родители(е, ако е самотна майка, със сигурност на майката). Децата не са просто вещ, която можеш да разкараш или да пренебрегнеш, когато ти кефне. Всеки, който наистина иска да има деца, трябва да приеме този факт. Да, разбира се че плачат, сменят се памперси по 7-8 пъти на ден и т.н., но това си е част от цялата работа. Когато има кой да ти помага е по-лесно. Стародмодно е, наистина това, че ако си жена, задължително трябва да имаш деца. Толкова старомодно е, колкото и женитбата. Нека всеки да си направи избора. Защо ще измъчваш детето и себе си, ако не искаш да имаш деца? Мога да се похваля, че помагам доста активно в отглеждането на моя син във всяко една отношение. Сменям памперси, къпя го, игря си с него, храня го – всичко. Разбира се, и работя, майка му пък учи, та не е лесно, редуваме се. Но пък какво е чувството да се прибереш скапан от работа и на врата да те посрещне с усмивка и разперени за прегръдка ръце едно малко човече, което те обича заради самия теб. :) Не лесно, наистина, но пък в края на краищата така е устроен света.
абсолютно не е задължително да имаш деца и е много по-честно да нямаш, ако в теб не работи инстинкта. защото ако е направено насила, в последствие то се обръща срещу децата.
не знам откъде и защо с мен така се случи, но аз си исках бебе от 15 годишна. нито семейството ми ме е учило на нещо подобно, нито съм израстнала в необразована среда – обикновено там се случват подобни неща. в мен няма по-силен инстинкт от майчинския. след това следва инстинкта за самосъхранение. а по някакъв начин мисля, че тези два инстинкта са свързани. в тях няма нищо рационално, те са точно „дивото зове“. в по-зряла възраст човек съумява да ги канализира в нещо по-съзнателно.
със сигурност знам едно – ако имаш майчински инстинкт, няма финансови, родителски или социални обстоятелства способни да те спрат. те могат да бъдат само оправдание пред който е необходимо да се оправдаваш -пред себе си или тези, които те натискат да раждаш. от друга страна, ако нямаш този инстинкт, няма за какво да се оправдаваш.
от чисто прагматична точка е много по-добре да имаш деца отколкото да нямаш. двойките престават да бъдат двойки на старини, защото често единият умира преди другия, но децата остават и има кой да те гледа. ако си си свършил добре работата като родител, разбира се. „притежанието на дете“ е много по-голяма гаранция за спокойни старини отколкото брака.
имам поне 5 приятелки, които избраха да нямат деца. когато беше времето да пробват, инстинктът им отсъстваше, а когато започнаха да усешат, че професията или съпругът или гаджето не са достатъчни, вече беше късно. сега – всичките са хубави жени от моето поколение, между 42 и 47 годишни – всяка една от тях, без изключение, съжалява за липсата си на инстинкт доколкото може да се съжалява за нещо подобно. защото мъжете идват и си отиват, или ти си тръгваш, но това, което е излязло от теб, и си го отгледала с любов и много усилия, е уникална връзка, необяснима и изключително благодарна.
за мен лично не съществува по-голямо човешко постижение от това да си отгледал свестно човешко същество. всичко останало е материално и не оставя следа освен ако не си велик учен, творец или нещо такова. но това не задължава никой с нищо. всеки сам си знае дали и защо иска да бъде продължен. аз съжалявам, че имам само едно дете.
Единственото което не подкрепям от казаното от теб е твърдението, че ако имаш дете можеш да си спокойна за старините си защото има кой да те гледа, че да имаш дете е най-силната гаранция за старините ти…Най-малкото ми се вижда егоистично, меко казано! Не мисля, че имаме право, родителите, аз скоро ще бъда майка също, та не мисля, че имаме право да предвиждаме така съдбата на децата си. Що за договор си подписла ти с детето ти например когато си го създавала, за да си така сигурна за старините си? Какво направи, постави му отпечатък от пръстчето под задължението да те гледа на старини за сметка на твоето създаване и отглеждане? За това ли го искаше от 15 годишна? Тц…За жалост все още много хора разсъждават по тоя отвратителен начин…
Аз мога да заявя от днес, и си залагам каквото е нужно, че нямам никакво намерение да увисна на шията на детто ми, да му разбия живота тресвайки стария ми задник у тях и задължавайки го да ме „гледа“…
Аз исках дете за да му ДАМ всичко което мога и да му ПОМОГНА с каквото мога, за това го и създадохме! И аз и другата майка на детето ми, сме категорични, че НЕ за това създаваме дете, че ние ще се погрижим за старините си а не да го товарим него…
От друга страна, майка ми, която е моят родител и която обичам с все сърце, не бих я оставила без помощ в нужда, но нямам никакво задължение за нейните старини! Никой не е задължен с родителите си, задължени сме към децата си! Родителите са ни създали следователно всиДруг е въпроса дали и до колко имаме желание да помагаме… Аз няма да оставя майка ми без помощ, но няма да я взема да живее с мен и семейството ми! Категорично съм на мнение, че всеки родител е в повече в едно семейство, всеки! И родителите които създават деца с цел…не ми се обижда сега точно…
Milena,
blagodarja za komentara- naslajdavah se cheteiki go, vinagi e hubavo da sreshtnesh srodna dusha (do poslednata duma haha).
Bjah „maika“ mnogo predi da se rodi dushterja mi, gledaiki nazad, osuznavam che vinagi maichinskijat instinkt e bil nai sinlijat vuv men (i vse oshte). Vinagi grijovnata v grupata…
Kogato pregurnah za purvi put dushterja ni, dumata „lubov“ pridobi absolutno novo znachenie, tolkova silna, diva, unikalna,i vsepoglushtashta – vremeto sjakash sprja. No vuv sushtoto vreme ne moga da si predstavja da si stoja vkushti 24/7 i da sum samo maika. I se radvam che njama nujda da go pravja. Rabotja pulno raotno vreme, otkakto dushterja mi stana na tri meseca i „trugna“ na jasli…
Postavjam maikata vuv men na purvo mjasto,ne otricham, no sum suhto taka sebe si – jena, supruga ,dushterja, sestra, prijatelka. .. ne sum zagubila sebe si v nikakuv sluchai, naprotiv
Napulno uvajavam jenite koito izbirat da njamat dete, v dneshno vreme bi trjabvalo da e lichen izbor… a ne „socialen“. No mojata lichna gledna tochka e sushtata kato Milena po -gore….( do poslednata duma ha-ha neverojatno no fakt!)
Петя, повече такива текстове да пишеш! Разглеждаш наистина сериозен проблем на съвременното общество и най-вече: на съвременната жена, защото именно от жените се очаква да раждат на всяка цена.
Харесва ми дискусията, която успя да провокираш в коментарите (с някои малки изключения). Общо взето, наистина се задълбочи въпросът и сякаш видяхме цялата палитра от възможни отношения към проблема, при това интелигентно поднесени (пак казвам – с някои изключения).
Поздравления! Статии като тази са причина да продължавам да следя опънлифеминист с интерес, въпреки някои идеологически разногласия, които имаме с теб :). Не че виждам нещо лошо в идеологическите разногласия, де :) Само тоталитарните общества гледат на тях с лошо око.
Според мен, всеки човек, бил той мъж или жена, трябва да бъде оставен да живее живота си максимлано комфортно и щастливо, според собствените си разбирания, усещания, мечти и стремежи. Личност, подложена на каквато и да е форма на обществена принуда или натиск , противоречащ на нейните разбирания / убеждения нагласи, няма как да бъде щастлива личност. За съжаление, върху жените се оказва огромен обществен натиск по отношение на майчинството.
Уродливият плод на този пъровсигнален натиск са десетки хиляди разбити семейства и нещастни деца. Към него можем да прибавим куп проблеми с престъпността, наркоманията, бедността и прочие…
Тъпо е да раждаш „на всяка цена“. Тъпо е да си го мислиш, тъпо е и да ти го внушават.
Хареса ми позицията на част от коментиращите, че има голяма разлика между това да искаш да родиш и да искаш да бъдеш родител.
Винаги можеш да станеш родител, дори природата вече да е ограничила репродуктивните ти способности. Медицината прави чудеса в тази насока, да не споменаваме и опцията за осиновяване, която съществува по всяко време, щом се почувстваш готов да бъдеш родител (а не бозайник-родилка).
Светът доста се е променил от „библейски времена“ насам и няма да свърши, ако една жена реши да няма деца. Всъщност, той никога не е бил толкова пренаселен. Аз намирам пряка връзка между двете.
Но самостоятелното решение дали да имаш или да нямаш деца е символ на зрялост – индивидуална и обществена. Зрялост, която е чужда на нашето общество и на голяма част от неговите членове, за съжаление…
Боя се, че тезата ти, колкото и да е справедлива и правилна, ще срещне подкрепа само сред представителите на най-образованото и развито в духовно отношение малцинство.
Диваците ще продължават да хвърлят камъни по прогреса, докато живеят в „библейските времена“.
Не е кой зане какъв прогрес да узрееш за идеята, че всички ще бъдат по-щастливи като група, когато отделните членове на групата също са щастливи, защото разполагат със свободата да взимат решенията за собствения си живот.
Не е кой знае какъв прогрес, да, но за на нашето примитивно общество само преди две поколения живееше на село и ореше нивята с плуг. Подбни идеи продължават да му звучат твърде „еретично“. Друго си е да смажеш индивида! Тук все още се смята за ценно отделната личност да страда заради „благото“ на едно безлично „всички“. Сякаш, че обществото не е сбор от отделни личности!
И после се чудим що сме толкова нещастни.
Като индивиди.
И като общество…
Поздравления за смисления пост!
„изключително еманципиращо преживяване“ – плод на успешно промиване на мозъци.
Как може човек (не казвам жена) да е толкова глупав? Безнадежно глупав. Жалко.
От вълнение и правописна грешка допуснах. БЕЗНАДЕЖДНО! Извинения на читателя!
Твърдо съм ЗА идеята който не иска деца, да не ражда. Всички, които се колебаят, ги агитирам да не се поддават на биологния си часовник. Тази работа не е за колебаещи се.
Точно защото да отгледаш дете, Йоана, изисква голяма доза алтруизъм и то безусловен. Също и защото смятам изграждането на нова личност за изключително отговорна и важна задача, и ако ще се свърши калпаво, по-добре да не се върши изобщо.
Не знам защо все говорите за смяна на памперси. Памперсите са едва в началото, когато всичко е много лесно, и продължават съвсем кратко. Истинското предизвикателство за родителя идва след това и е от естество, безкрайно по-сложно от смяната на памперс.
Родителството те поставя в ситуации, за които преди не си и предполагал. Мобилизира всичката ти креативност и те кара да правиш неща, които преди си смятал за невъзможни. Ако си мислите, че най-голямото предизвикателство е смяната на памперс, истината никога не е била по-далеч.
Защо се смята, че жените, неискащи деца, са егоистки и справедливо ли е да им се лепят такива етикети?
Нека да хвърлим един поглед на изброените в темата причини, една жена да не иска да става майка:
– Защото вероятността кариерата й да пострада е много голяма
– За да не загуби финансовата си независимост
– За да не смени интересите си и да започне да мисли за нуждите на детето си, вместо за излизания, хобита и т.н.
– За да не се омаловажи всичко друго, на което е способна една жена
– За да да се радва на благините на двойния доход без деца, да пътува, да гради кариера, да разполага със свободното си време и да има по-малко задължения
Всичко това са напълно валидни причини, защото никой не е длъжен да прави неща, които не го влекат. Като казвам валидни, имам предвид, че напълно ги уважавам, особено причините на Яна, които максимално се доближават до моето усещане за нещата и до представата ми за отговорно разсъждение по темата.
Но нека не се лъжем. Във всички тези причини прозира остра липса на алтриузъм. Пак подчертавам, никой не е длъжен да е алтруист, ако не го влече. Но и да забраняваме на хората да казват егоизъм на егоизма, не е много коректно.
Вие имате право да се ръководите в постъпките и решенията си от своите собствени критерии, но нямате право да забранявате на останалите да ви оценяват според своите разбирания. Всеки е в правото си.
„Точно защото да отгледаш дете, Йоана, изисква голяма доза алтруизъм и то безусловен.“
Ами аз точно това се опитах да кажа с опита си да разгранича размножаването от родителството: „родителството (което да, според мен е изключително благородно и алтруистично занимание)“ (в първия ми коментар).
Освен това, както и други коментиращи споменаха, а ти не включваш в сметките, много жени не стават майки от алтруизъм, а просто защото са правили безотговорен секс или защото от малки са научени, че това ще е основното събитие в живота им, или защото роднините им настояват (моите настояват много сериозно), или защото не знаят какво да правят оттук нататък и смятат, че децата са естественото продължение на живота им. Така че да казваш, че всички жени, които не искат да имат деца, са егоистки, без уговорката, че много от жените, които искат да имат деца, изобщо не са алтруистки, е доста несправедливо. Ето срещу това възразявам аз в постулата „жените, които не искат деца, са егоистки“ – защото не вярвам, че простият факт на желанието да имаш дете е знак за алтруизъм във всички случаи. От което следва, че нежеланието да имаш дете не е непременно знак за липса на алтруизъм. За мен на всяка цена да родиш едно дете и после да го оставиш да го гледат бабите му (такива майки има!) и въпреки това после да те сочат на останалите жени като пример за героиня и пълноценна, осъществена жена, е обидно. Всеки бозайник ражда. Работата е там да бъдеш родител на това дете след това, а далеч не всички майки или бащи са такива и затова е бхезумно, според мен, да им се приписва автоматично алтруизъм.
Моят личен опит се свежда до няколкото майки около мен, които са ми близки приятелки, и с едно изключение, дни преди да родят те твърдяха, че не изпитват майчински инстинкт. Това се промени при всяка една от тях след като родиха.
Така че според мен, колкото аз мога да споделя личен опит по този върпос, толкова могат и жените, които никога не са опитвали да родят.
Аз също твърдо подкрепям идеята, че ако си сигурна, че не искаш дете, не е нужно и правилно да го правиш заради обществения натиск. И ти да страдаш и детето да подложиш на страдание смисъл няма – защото проблема не е в раждането, а в отглеждането.
Все пак малко ми е странно сравнението дете или кариера. Странно ми е, че човек може дори за момент да си представи, че това да направи кариера може да внесе повече смисъл в живота му от това да отгледа дете. Странно ми е, че човек може да търси смисъла на живота си някъде в тленното си същество. Според мен ако намериш смисъл в живота си, то той винаги е извън теб и детето е реална възможност.
Нима факта, че професионалната кариера може да стане толкова жизнеопределяща за един човек, не е също плод на същия този социален натиск? Да не би в това да станеш CEO да има някаква вселенска значимост?
А това да се подготвиш за добър родител, да намериш добър партньор (ако искаш) в отглеждането му, да бъдеш независима по време на бременността и след това – ами това е нещо за което може да се погрижиш май до голяма степен. Все пак има достатъчно примери за това :)
Абе, Ники, прав си и не си прав. Наистина кариерата не би трябвало да бъде сравнявана като постижение… D’oh. Но имай предвид, че ти си от онази половина от човечеството, която в общия случай няма нужда да прави това сравнение и какъвто и избор да направиш, натискът върху теб (под формата на коментари, визуални послания и т.н.) няма да е толкова жесток, колкото върху колежките ти.
Петя,
Мъжете също търсят баланса между кариера и родител. Наблягам на думата баланс, а не избор. Това че обществото не ги притиска толкова силно, не значи, че могат без грижи съчетават родителство и кариера и да се справят добре и на двете места.
Мъж отдал се изцяло на професионалната си кариера обикновено не е добър баща, също както и жена в подобна ситуация. От това детето и семейството страдат също толкова много. Липсата на обществен натиск най-много да попречи на мъжа навреме да види че има проблем.
Един мъж също си задава въпроса дали и кога е готов за дете, дали може и иска да го отглежда, дали е намерил човек, с когото да осигурни на детето добро и спокойно семейство. Поне съзнателните мъже си го задават този въпрос, както и съзнателните жени (друг е въпроса дали те са малцинство или мнозинство).
Затова уважавам мнението на тези, които отказват да имат дете, защото преценяват, че няма да могат да му дадат достатъчно като родители. Но причината за това да е, че през това време трябва градят кариера – не, това не го разбирам.
За мен важното е човек, да търси баланс, а не избор. И това е възможно – и за жените и за мъжете. Примери около мен има много и за двете, надявам се, че всеки има поне няколко примера около себе си, които да го/я вдъхновят.
И да, има и други начини да осмислиш живота си освен, чрез отглеждане и възпитаване на дете, но те в никакъв случай не са по-лесни и в никакъв случай не се измерват с това каква титла имаш или колко пари имаш.
„Все пак малко ми е странно сравнението дете или кариера. Странно ми е, че човек може дори за момент да си представи, че това да направи кариера може да внесе повече смисъл в живота му от това да отгледа дете.“
Аха, и на мен ми е странно, ама не защото трябва да им сравняваме смисълите, а защото изобщо не смятам, че е нормално да се противопоставят, почти все едно да се питаш дали да изядеш една пица довечера, или сега да се обадиш на леля си. ;)
Гимли,
Не съм съгласна, че осъзнатото решение да имаш дете е непременно алтруизъм. Йоана вече спомена за случаите, в които двойки със заболявания плащат на сурогатна майка да износи плода, вместо да осиновят дете например. Къде е алтруизма в това да искаш да размножиш собствените си гени на всяка цена?
Ами родители, които раждат второ дете, за да ползват стволовите му клетки с цел да излекуват сериозно заболяване на първото? Може да се говори за алтруизъм спрямо първото дете, ама как ще се почувства второто, ако един ден разбере по какви причини е заченато?
А ако си наясно, че ще си лош родител, си е жив алтруизъм да не раждаш дете.
Мисля си, че и ако бях много бедна, алтруистично не бих родила много деца или изобщо не бих родила. Защото именно стремителното нарастване на населението пълни суетшоповете и осигурява миячите на тоалетни в страните с висок стандарт.
кариерата е много важно нещо за всеки съвременен човек и раждането може да те изхвърли лесно зад борда, поне за известно време. но пак всичко зависи от това какво ти е важно в живота. за това няма рецепти, а и не бива да има обвинения. много по-лошо би било, ако си гневна майка на всяка цена, която е осъзнала, че детето й я ощетява по някакъв начин.
има нещо друго, което съм си мислила. колко ощетена е една жена, ако никога не е срещнала мъжс който двамата да поискат да имат дете. за мен лично това би било по-страшно, отколкото ако реша да нямам деца:) значи никога между мен и мъжът не се е получила тази извънредна и безрезервна близост, която всъщност ни кара да раждаме – тези, които сме родили. знам, че не е задължително също, но и знам, че ако една жена не е преживяла подобна близост, тя не познава част от света.
а има и един друг момент – много жени раждат за да „вържат“ мъжа за себе си, дори и в най-напредналите общества. раждат през главата на мъже, които нямат никакво бащинско чувство. това е много порочно и е покупко-продажно отношение. за съжаление мисля, че много бракове се крепят на това.
Много партньори в РАЗПАДАЩИ СЕ бракове стават родители, за да скрепят отношенията си! Това, признавам си, не мога да го разбера. Както и идеята, че един човек може целенасочено да се опитва да „върже“ някой посредством бебе.
Ена, аз съм против сурогатното майчинство и също го смятам за егоистично и дори жестоко спрямо детето. Милена е дала и други причини да се раждат деца. Има и трети, неспоменати до момента, които също не са алтруистични. Не виждам това на какво в изказването ми противоречи. Аз не твърдя, че всяка жена ражда, водена от най-чист алтруизъм.
В същото време не съм съгласна, че ако смяташ, че ще си лош родител поради изброените егоистични причини, е алтруизъм да се откажеш да имаш деца. То е просто осъзнат егоизъм и нищо повече.
Не може да си егоист и да се наслаждаваш на родителството. То изисква прекалено много жертви. Радостта е в това, че даваш. Ако не изпитваш такова чувство, няма да изпитваш и радост от родителството.
Децата имат прекалено лош PR. Те плача нощем, не те оставят да спиш, искат да ги носиш на ръце до откат, имат колики, плачат истерично и вдигат температура, когато им растат зъби. Като пораснат малко започват да правят бели, обръщат къщата с главата надолу по 30 пъти на ден, чупят и цапат каквото им попадне. Като пораснат още повече, започват да се инатят, да правят циркове на обществени места, да се търкалят с викове по земята.
Да ги превърнеш в хора е тежка и сложна задача (ако си решил да я постигаш сам, де). Няма нищо алтруистично в това да се откажеш от нея, ако наградата за изтърпените неволи не те блазни ни най-малко.
Но е човешко, нормално и разбираемо.
Но аз мога да се радвам, че давам, и на други хора, не непременно на децата си. Например на партньора си, на приятелите си, или да гледам родителите си на старини. Тогава пак ли съм егоист, понеже не искам да имам деца? Не смятам, че желанието да бъдеш родител или не е определящо за това дали си егоист или алтруист. Майка Тереза няма деца, но едва ли бихме я нарекли егоист.
Накратко, аз мога да изпитвам радост от това, че давам, и без да желая да стана родител. Не сикам да бъда разбрана погрешно – уважавам и се възхищавам на хората, които искат и стават родители, за мен това е изключително благородна дейност, както вече казах. Но същевременно не смятам, че е единствената благородна или алтруистична дейност в света. Хората, които не искат да бъдат родители, също могат да бъдат добри хора.
Поради някаква причина оставам неразбрана.
Не осъждам егоизма. Нито казвам, че всеки, който има деца е великият алтруист, а всеки, който решава да няма, е злият егоист.
Да не искаш дете, за да не ти попречи на кариерата, да не ти промени живота и да не ти обсеби свободното време и финансите, е егоизъм. Но е нещо човешко и разбираемо. Също както да не искаш да работиш за без пари. Просто никой не е длъжен. Всеки преценява за себе си какво е готов да даде и на колко оценява това, което ще получи в резултат. Пътищата към щастието са индивидуални.
Аз също съм попадала на статистиката от Фрийкономикс, но и преди това съм си мислела същото. Вероятността от едно дете, отгледано с нежелание, да излезе пълноценен и щастлив човек, е много малка.
Но това не са моите причини да не искам дете. Аз просто не искам… нямам желание. Не е като да се въздържам, защото имам съображения. И почти всички, с които съм говорила за това, изглежда смятат, че трябва да имам някакви рационални причини да не искам да имам деца, защото иначе сигурно им се вижда ненормално. Аз нямам за какво да се оправдавам, защото не съм се отказала от потомство с някаква рационализация, че ще ми съсипе живота – вместо това в живота си в момента просто нямам желание, не искам, да имам деца. Това егоизъм ли е? Това ме вълнува мен – ако е егоизъм, защо.
да, думата „алтруизъм“ абсолютно няма място в отказа да имаш деца. съгласна съм, че е осъзнат егоизъм. в българия може би все още не е общоприет поради патриархалността й, но в америка е съвсем нормален.
с това, че се отказваш да имаш деца не правиш никому нищо добро, просто облекчаваш себе си от едно изключително сериозно задължение. по-сериозно от всякакви кариери.
в интерес на истината колкото по-млада забременееш, толкова по-малко съображения срещу майчинството ще имаш, защото като си млад всичко ти се вижда несравнимо по-лесно.
обаче невротичното ни общество в което всичко се гледа под лупа маниакално и е лишено от всякаква първична спонтаност, не предразполага към атавистични позиви да се ражда. предразполага към изключителното задоволяване на собствените нужди и желания на първо място. колкото повече цивилизация, толкова повече егоизъм и съответно ниска раждаемост
Когато бях млада :) никак не исках да имам деца. Съображенията ми против майчинството бяха хиляди. Не се бях наситила – на пътуванията, на спането, на безсънните нощи, на момчетата, на работата. Не исках да изпусна нещо.
С времето съображенията намаляха, не толкова защото всичко това е загубило блясъка си, а защото вече знам кое от всичко наистина искам да запазя. Държа да продължа да се занимавам с йога извън къщи – намира се начин два пъти в седмицата. Баща му иска да продължи да свири. И за това се намира време. За много неща се намира време, иска се само много по-добра организация и истинско партньорство.
Трудно изглеждаше и да живеем заедно. Малко място, всеки има натрупан свой живот. Отлагахме го години. Накрая, когато се решихме, всеки отвори шкафовете, изхвърли непотребните вещи, които се оказаха поне половината. Станахме по-леки и се събрахме, после и бебето се намести, факт.
Когато ми се наложи да изхвърля още нещо, за да освободя още място за детето си, това ще бъде примерно дневната доза фейсбук, която сега щедро си позволявам, докато той спи. Нещата, на които наистина държа, ще останат.
осъзнатото решение да имаш дете също не е алтруизъм, то е осъзнаване на желание да реализираш инстинкт. инстинктът е дълбоко лично нещо, но не означава, че раждайки правиш дар на човечеството:)
{Супер готин разговор. Съжалявам, че не мога да отговоя на всички поотделно.}
До съвсем скоро аз не мислех, че искам да имам деца по причините, които изброявам в постинга: защото не съм усетила каквото и да било наличие на майчински инстинкт, защото с Кайл пътуваме много, защото обичам да работя, спя, да пия до късно, да правя разни работи с мъжа ми (егоизъм, алтруизъм…. това е положението).
Напоследък започвам да си мисля, че все пак бих станала майка, защото:
А) Съпругът ми е много грижовен: към мен, към приятелите ни, отдава му се да възпитава деца, дори професията му е такава; двамата заедно вършим домакинската работа вкъщи. Мисля, че ако имаме деца, ще ги гледаме заедно; няма да бъда основният родител (такава отговорност категорично ОТКАЗВАМ да поема; не щЬ).
Б) Работният ми режим е доста гъвкав. Харесвам работата си и тя не ме уморява. Офисът ни е малък, неформален. Отношенията ни са много приятелски. Имаме „титли“ и „позиции“, но си помагаме непрекъснато. Имаме гъвкаво работно време. Работата ми позволява да работя 12 часа понеделник, половин работен ден във вторник. В петък обикновено работя или в кафенето до нас, или в градината. Естеството, режима и заплащането ме устройват дотолкова, че виждам себе си след 5 години при същия работадел. Мисля, че съм късметлийка, че кариерата и евентуалният ми избор да бъда майка не биха били в конфликт. Така трябва да бъде. Никой не би трябвало да избира. Да, ясно е, че в живота хората са поставени в ситуации, в които трябва да правят сложни избори, но дилемата за децата и кариерата не би трябвало да съществува. Ако искаш да имаш и двете, би трябвало да можеш да правиш и двете.
А) и Б) обаче са въпроси, свързани с логистиката…. Т.е. започнала съм да се успокоявам и вярвам, че АКО имам деца, ще мога да се справя с тяхното отглеждане без (тотално) да разруша благия живот, който имам. НО това продължава да не ми дава причина защо, все пак, да го правя.
От прочетените коментари от хората, които разказват за удоволствието от това да имаш деца… честно казано, единственото което ми звучи наистина близо до мен е написаното от Милена за това да чувсваш един човек толкова изключително зашеметяващо близък и скъп, че да искаш да имате деца… Това мога да си го представя… Не искам да имам деца по принцип. Искам да имам деца С НЕГО. За сега обаче избирам да изразявам обичта към съпруга си по друг начин и продължавам да мисля. ;)
„Защо, все пак, да го правя?“ Това е много важен въпрос.
Направо се усмихвам като чета постовете ти и специално този :) Напомня ми на разсъжденията които имах аз преди да се захванем с „операция бебе“
Аз също преглеждах практичните страни на всичко което имам и как живота ми е сражнително уреден така, че да не ми се налага да се ограничавам и да избирам между дете и кариера, само, че аз го наричам работа. И не, че не ми е приятно да работя каквто паботя, просто моето си е работа…добра, удобна, с бъдеще, без шефове…но работа . Другото е партнйорката ми в живота…Исках дете с нея! Тя също е страхотен човек, много по-добър човек от мен, много по-спокойна, търпелива, също е педагог…Правех си сметките така, че където аз съм слаба, тя е силна :) Исках да отгледаме дете заедно, не дори да родим. Тук подкрепям изцяло думите на Йоана, не мисля, че има нещо алтруистично в това да се размножиш, въпреки, че на мен това ми се падна, не е което целях! Ако ние имахме повече шансове да осиновим, бихме го направили. Не можахме обаче а желанието да имаме дете беше на лице…
И аз като теб никога не съм била от тези дето се надвесват над количките и зяпат бебтата възхитени, нито съм си играла с децата на хората и дори и мен като теб самите деца ме избягват…Винаги съм мислела, че нямам инстинкти, майчински, но сега започвам да чувствам по друг начин нещата…Наскоро установих, че като чуя дете да плаче, ми се иска да го гушна…преди се нервирах на родителите които не си възпитават децата и ги оставят да реват на публични места необезпокоявани…Човек се променя непрекъснато и вече знам, че още много има да се изненадвам себе си и околните. И…че инстинкта се появява изневиделица :)
Сетих се за още един текст, който писах миналата година, докато размишлявах да имам или нямам второ дете. Вдъхновен е от Астрид Линдгрен: http://lydblog.wordpress.com/2009/01/09/maikite-sutrin/
Малко е извън темата, но не разбрах защо егоизмът е нещо лошо?
Всеки да прави каквото намери за добре, децата или липсата на деца са си негова лична грижа и/или радост.
Да добавя още нещо – много важна ми се вижда идеята да искаш да имаш деца, защото се обичате с някого и искате заедно да имате деца. Когато обичах един мъж преди много много време, аз бях готова веднага да се омъжа за него и да имаме деца, въпреки че едва бях навършила 20. Тогава не знаех, но той е хомосексуален. Следователно желанието ми нямаше как да се сбъдне, но за мен единствената подбуда да поискам да имам деца в живота ми досега е била любовта ми към някого и това желание е било част от общото ми желание да бъда с него. Така че съм напълно съгласна с Петя, Виктория и Милена по този въпрос и *това* желание да имаш деца го разбирам напълно, вероятно защото присъства в личния ми опит, а останалите (като инстинкт, желание да продължиш рода, умиление към бебетата, желание да се посветиш на родителството и пр.) – не.
Няма нищо алтруистично в това да решиш да си направиш бебе. Говорим за дете, което още не съществува, нали. Не говорим за вече съществуващи деца.
Ако ще създаваш още несъществуващо дете от алтруизъм, а пък алтруизмът е отказ от своя нужда и интерес в името на доброто на някой друг, това е все едно да решиш да се жертваш да гасиш пожар, който не е запален и заради това да го палнеш ти самият.
В името на какво се създава дете – за да има за кого да се грижиш ли?
Да кажеш, че да решиш да родиш бебе е от алтруизъм е все едно да кажеш, че да се влюбиш и да решиш да живееш с друг човек е чист алтруизъм. Да му поднесеш закуска в леглото на рождения ден, да го научиш на своето хоби, да направиш компромис с кариерата си, защото той/тя е получил страхотна възможност в друг град или страна. От алтруизъм? То си е чисто и просто една емоционална необходимост, така както и създаването на дете освен емоционална необходимост е егоистично възпроизводство на собствените гени.
Интересно ми е обаче защо всъщност раждането на дете в България се възприема като алтруизъм, а емоционалната връзка/брак с един човек и всичките компромиси и отстъпки, които човек прави в нейно име не се смята за такова, а за нещо fulfilling. То е защото майчинството в българското общество е кристализирало в идеята на себепожертвувание. Любовта към партньор не е такова нещо, но майката е мъченица, която жертва себе си. Това се очаква от нея и всичко, което излиза от този образ е вече обратното, егоизъм. Ако искаш от партньора също да мие чиниите, това е търсене на баланс между двамата, но ако търсиш същото балансиране в едно дете преди да се роди, това е от недостатъчно алтруизъм.
Намирам за алтруистично да решиш да не си възпроизвеждаш гените, когато осъзнаваш, че не си в състояние да отгледаш така произведеното дете в негов пълен интерес. Алтруизъм към обществото, на което може би ще го трупнеш после или което да трябва да компенсира твоята неподготвеност или към самото дете, което ще израсне слушайки изпуснати реплики от рода „аз колко пожертвах за тебе“ и което ще чувства съществуването си като досадна, но необходима тегоба за майка си просто защото „така повелява традицията“ то да се е родило. Намирам за много алтруистично обаче да решиш да не не си възпроизвеждаш гените, а да отгледаш вече съществуващо дете.
Икономистите Дъбнър и Левит, автори на Фрикономикс, смятат, че причината за намаляване на престъпността в САЩ през 90те години досега – необяснимо с икономически параметри – се дължи на легализацията на аборта в началото на 70те. Когато не се раждат децата, които биха се родили на хора неготови да бъдат родители, които биха гледали в празното пространство пушейки в парка и които мислят за родителството като жертва, тези деца после не израстват с ниска самооценка и отхвърлени, търсещи начин да се утвърждават по разрушителните начини, които са най-леснодостъпни и които са интереиоризирали чрез отглеждането си.
т.е. децата са функция на парите. по-бедните хора не бива да имат деца, защото децата им ще станат престъпници, а по-добре да те абортират, отколкото да си беден и престъпник. с аборт ли се борят бедността и престъпността? мислих че само такивакато малтус ги вярват тези ултра-консервативни неща. (бтв, тази книга спечели наградата дойчер на конференцията исторически материализъм в СОАС миналата есен. лично присъствах на обявяването. да се чуди човек…)
Бай Далай,
Според Фрикономикс икономическите параметри не обясняват намаляването на престъпността. Абортите според тях може да са повлияли на намаляването на престъпността, не защото бедни хора правят аборти, а защото хора, които не искат деца, правят аборти.
Освен това абортите в САЩ (за където се отнасят разсъжденията на Фрикономикс) съвесем не са евтини и много бедни хора не могат да си ги позволят.
Е къде казах, че не трябва да си беден, за да имаш деца пък ти сега :) Казах, че трябва да си подготвен за това – емоционално – и да го желаеш. Точно обратното, намирам, че настояванията на някои хора бедните или майките, които не са си подсигурили съпруг, който да ги издържа докато децата не станат на 18 по-добре изобщо да не раждат за арогантни, да не кажем друго. Намирам също, че при положение, че обществото има полза от раждането на деца изобщо (а не само всеки отделно от раждането на собствените си деца), то трябва да предоставя достатъчно разнообразни структури в подкпрепа на отглеждането им, така че те да пасват на различни видове семейства.
Говоря за майката на един приятел, която е родила съответно децата си на 18, 20 и 23 години и която ги е отгледала с много нерви до неврози, защото е имала разни планове и желания за себе си, но понеже от нея се е очаквало да се омъжи, пък като забременее да роди, пък какво ще кажат хората… Тук не става дума за бедност, а за готовност. В Луизиана най-успешната социална програма е една програма, която праща посещаваща сестра всяка седмица в дома на всяка майка, родила до 22 години. Какво прави сестрата там? Разговаря с майката за нейните нужди – емоционални и материални, учи я как да кърми и да общува с детето, намира решение на логистични и житейски проблеми и и посочва механизмите, чрез които да се справя с тях. Някои неща, които ние ги знаем като очевидни доста хора нямат достъп до тях. Един час на седмица, но ефектът е огромен. Но това няма никаква връзка с разговора в случая, защото тези деца не са нежелани. Тук проблемът е друг и се решава по друг начин.
Нежеланите деца не са добра идея и много е вероятно да бъдат отгледани с омраза, досада и подобни. Този проблем се решава чрез непланирането им. А ако решиш, с аборт. Никой не е казал, че бедните са тези, които трябва да абортират.
добро утро:)
петя, мисля, че щом имаш такава работа и съпруг, както се казва, хвърляй се в джаза:)
осъзнатият егоизъм по посока да не се ражда може да се тълкува и по много други начини – силно чувство за отговорност, страх от неизвестното, несигурност в партньора и т.н., така че той не е престъпление в никакъв случай. просто човек трябва да си позволява да бъде по-спонтанен, въпреки, че времето ни е едно от най-неспонтанните. дори бих казала кастриращо и за мъже и за жени.
когато нещата ти са в рамките на нормалното, винаги е добре да се поеме риск:) този риск е един от най-смислените в живота.
да, хубав разговор! благодаря и успех в мисията:)))
Изглежда приемаш, че „спонтанното“ (тоест естественото) решение за всеки би било да има деца, а съзнатлното нямане на деца е отказ от това решение поради разни причини. Обаче невинаги е така. Аз просто нямам желание да родя дете. Няма нужда да се обосновавам с някакви обективни причини, защото желанието просто го няма. Обаче бих осиновила някой ден, ако имам възможност и подходящ партньор, това ми се вижда като много хубава идея, а и в нейна защита виждам много повече аргументи, отколкото в производството на собствено дете.
Постът на размишльотини е страхотен според мен – особено това за майката-мъченица.
Интересно ми е колко от пишещтите че не искат деца и нямат майчински инстинкт са над 35.
Обзалагам се че не са много.
Мисълта ми е, ще разберете защо хората искат да имат деца, но ще е късно.
Еее, не така песимистично. Може да разберем и преди да е станало прекалено късно. ;)
Не искам да говоря от името на всички останали тук, но не мисля, че е странно човек да се чувства объркан пред вземането на решението да бъде родител. Повечето от хората, които говориха защо не биха искали да имат деца всъщност не изключват възможността да станат родители. Просто биха искали да са сигурни, че вземат съответното решение по убеждение, а не защото това е „логичното продължение“ на връзката им или „защото така се прави“.
петя, „логичното продължение на връзката“ е именно осъзнатото взимане на това решение. да направиш тази връзка още по-смислена от това да ходиш с гаджето ти на бар (да гаджето ти, защото без дете вие не сте нищо повече от гаджета, дори с брак).
съвсем леко off-topic: жените за които непрекъснато пишете „фанатизирани на тема бебета, деца, отдадени по цял ден да сменят памперси и да гледат празно в парка, неможещи да се върнат на супер фенси работите си“ … пълни глупости за последните 20 години…
точно Тези жени вероятно това желаят, и вероятно нямат смелост да променят нещо. това е избор, който са взели, макар неосъзнат.
в наши дни (където вярвам и ти живееш), аз лично нямам нито един приятел/ка около себе си, които раждат деца и жената остава вкъщи. ОСВЕН ако САМА не е избрала да прави именно това. гледат си щастливите бебета с още по-щастливите татковци и всичко става дори по-добре.
средата в която вирееш е много важна. аз лично се радвам, че около мен няма от точно тези майки, които често описваш или се описват.
честно казано адски се дразня, когато започне да се говори за семейства и всеки си представя/описва бащите като обичайния льольо, който си спомняме от черно белите български филми с бирено шкембе и мята белот пред блока. това е тооолкова консервативно и смешно.
едно време и аз си казвах „аз не искам деца, не съм готова“ и сега на 32 не съм готова. не вярвам, че има жени, които стават един ден и казва „ебаси страхотния ден, чувствам се готова да съм майка! алелуя!“
но нямам нищо против да опитам. защото наистина вярвам, че от двойка аз и съпруга ми ще се превърнем в семейство, което мисля е една идея по-интересно и предизвикателно от това да сме гаджета, които години наред живеят заедно и правят 120 неща заедно.
Уф, имах един дедлайн за вчера и не мога сега да прочета всички коментари, ама темата е много „моя“ и няма как да подмина.
Та… аз понякога се чувствам също толкова дискриминирана и маргинализирана, като жените, които просто не искат да имат деца. Аз съм от обратната порода, от онези, за които потребността да имат деца, е като потребността от кислород. Това със сигурност не е културно или социално обусловено при мен – макар че имам двама братя, родителството на родителите ми никак не беше лесно, нито светъл пример за подражание в определен период. Освен това семейството ми поне по тези въпроси е много толерантно и това са неща, които са си „ваша работа“, никой не е питал, намеквал, очаквал етц. Като забременях, първо малко се стреснаха, чак после се зарадваха. Сега много се радват на малката, но важи принципът „който си има деца, да си ги гледа“ – в смисъл, не мога да разчитам на кой знае какво „гледане“ (и не го искам), но не се оплаквам – на мен ми е по-добре така, да знам, че отговорността си е моя, решенията са си мои за отглеждането и възпитанието на моето си (в крайна сметка) дете.
Иначе, мъжът ми (с когото нямаме брак – на мен това пък ми е непонятно как и защо се женят хората, ама тяхна си работа :))) много „помага“, макар че да го наричам така всъщност изцяло омаловажава ролята, която той играе в отглеждането на малката. В общи линии тези задължения и радости сме си ги поделили 50/50, така че аз се върнах на работа, когато тя навърши годинка и той я гледа, когато аз работя, а когато съм свободна, той ходи в офиса. Недостатъкът е, че рядко и за малко се виждаме, и сме уморени, но тя скоро ще стане на възраст за градина и всичко ще се промени (ако дотогава не си направим номер 2, хехе :)) Но и преди да се върна на работа, той можеше всичко, имаше вече изградена много силна връзка с нея, така че нямах никакви угризения и тревоги да ги оставя – знам, че за всичко мога да разчитам да го свърши както трябва. Е, понякога я оставя да ходи омазана с манджа или нарисувана с флумастер, ама това не е болка за умиране :)
В моята професия имането на дете не е недостатък, но не бих могла да си позволя да отсъствам по 2 седмици в месеца в болнични (или дори по 5 дни), от други съображения – работя на график, ако отсъствам, това би натоварило прекалено много колегите, да покриват и моите дежурства. Така че, когато тръгне на градина, ако се налагат отсъствия, ще трябва да отсъства баща й от работа, който слава Богу е фрийлансър.
Та, да се върнем на емоционалния избор да имаш или да нямаш дете, защото той е основно такъв, а след това вече финансов или някакъв друг. Ми, това си е много личен избор. Най-добрата ми приятелка пък изобщо не иска деца, обаче непрекъснато трябва да търпи въпросните намеци и опявания и да се чувства зле, виновна и прочее, че разочарова нечий очаквания. Та от много време й обяснявам, че всъщност този избор е на 100% само и единствено нейн (и на съответния мъж, ако има такъв) и изобщо никому нищо не е длъжна, а ако някой страда от този факт, проблемът си е негов. Идеално я разбирам, нищо, че съм луда по бебета и деца. Да имам дете/деца е най-хубавото нещо, което мога да си представя за себе си, но за нея би било най-малкото много трудно, да не кажа травматично. А пък съм далече от мисълта, че животът без деца няма стойност. Напротив, като я гледам, идеална работа – страхотна (свободна) професия, кариера, време да учи и да се спациялизира, време за хобита, ако иска спи в неделя до обяд, ако не иска – не и т.н. Не ми се струва нещо да й липсва, щом тя твърди, че не го иска. Обаче на мен при равни условия щеше да ми липсва детето, просто съм си такава, отвътре ми идва.
Понеже някой беше писал, че хората не отговарят на въпроса кое му е толкова хубавото да имаш дете/защо искат деца, аз ще опитам, с уговорката, че същинското желание е нещо, което се изплъзва на описание, биологично, може би, инстинктивно… Но, ето моите „аргументи“ – бременността беше един от най-щастливите и уравновесени периоди в живота ми. Станах неочаквано спокойна и „дзен“ по всякакви въпроси, за които друг път щях да се кача тутакси на черешата, и изобщо, изпитвах едно такова странно необяснимо щастие през цялото време, все едно бях съвсеееем лекичко надрусана, нещо хормонално ще да е. Чувствах се качествено по-добре от когато и да е било преди. Като се роди малката, нищо в отглеждането й никога не ми е тежало, може би хормоналният хай продължи още доста време, може би това спокойствие се задържа, може би просто знаех, че при бебетата и без това всичко трае толкова кратко, няма смисъл да се впрягам. В началото тя ядеше на редовни интервали от час и половина – два денонощно, но аз никога не бях недоспала. Просто спях с нея, кърмех я и гледах филмчета, друго не си спомням да сме правили първите два месеца. Майка ми не е „помагала“, защото аз не исках, иначе живее на 50 метра, но просто не ми беше добре с нея. Мъжът ми се върна в офиса един ден след изписването. Домакинството го бяхме зае*али малко, ама то май и без това не ни е силната страна ;) На мен си ми беше идеално с бебето, гушкане по цял ден, дрямки, гости. Като се очовечи малко, започнахме да скитаме насам-натам, не ми е липсвал социален живот, просто трябваше да го адаптирам към нуждите на бебето, но всичко е възможно, не е ядрена физика, все пак. Ама зависи на какво си свикнал и какъв човек си. Аз не обичам да излизам нощем, предпочитам кротко приятелско събиране вкъщи и така. После поотрасна още и започна да става страшно смешна и забавна, по цял ден мога да съм с нея и да не ми омръзне, да я гледам как открива разни неща, какво я впечатлява, какви нови думи учи, книжки, песнички, стойки и превземки, голямо удоволствие ми доставя. Може би станах много търпелива и спокойна, почти с нищо не ме дразни или да ме ядосва, може би съм прекалено лежерна за родител, но като цяло не намирам поводи да се нервирам. А и откакто тръгнах на работа, понеже са ми дълги дежурствата, понякога с дни не я виждам, гледам през останалото време да компенсирам. Много ми липсва, педиатър съм, гледам чуждите деца и си викам, а моето сега расте без мене, ама от друга страна не бих си стояла вкъщи 3 години, защото много си обичам професията и не бих искала да изоставам. Детето ще порасне, а аз живот и здраве това ще го работя още 40 години. Друг е въпросът, че имаше и финансов елемент, семейството просто нямаше да издържи, ако си бях останала вкъщи на мин. работна заплата още.
Оф, голяма тирада изписах, дано да е имало някакъв смисъл. За финал накратко: супер е да имаш деца, ама само, ако наистина ги искаш съзнателно/осъзнато. Супер е и да нямаш деца, ако знаеш, че животът ти е пълен и без тях. Кофти е да имаш деца, защото социумът го очаква от теб. По-добре недей – и заради себе си, и заради децата…
Точно такава майка планирам един ден да бъда. Поздравления!
Оф, открих си поне 5 неграмотни грешки :) Съжалявам за което.
На 34 години съм и имам дете на година и 3 месеца, също стабилна и добра работа, доста виско платена, ръководна позиция и подкрепящ ме съпруг. Кариерата никога не съм се стремила да я градя или съм я имала за цел. Просто работех нещо, което харесвам, давах всичко от себе си, защото обичам нещата да са добре свършени и си оплътнявах времето, докато срещна мъжът с който искам да съм до края на живота си. Него го срещнах на 28. До преди да родя, никога не ме е карало нищо от вътре да галя и да се радвам на чужди деца, нито съм изпитвала някакъв вик на дивото да се размножавам. Въпреки това нито за миг не съм се съмнявала, че бих била прекрасна майка или съм си мислила, че ми липсва майчин инстинкт. Нормално и аз се плашех до смърт от това, че живота ни ще се прмени след като детето се роди, но в същото време съзнавах, че макар и променен, той ще е още по-пълен и прекрасен. Решението да имаме дете, взехме обмислено, заедно с мъжа ми, с яснотата за цялата отговорност, която носи то, както и за това, че живота ни ще се промени из основи.
Бях майчинство година. През тази 1 година, която беше най-хубавата в живота ми, не съм преставала да се занимавам с нещата, които искам, заедно с отглеждането на сина ми. Имам доставящи ми удоволствие хобита и освен това мога да издам малък тритомник относно последни тенденции за захранване, кърмене, пренатално възпитание и т.н. Сега отново съм на работа. Синът ми до обед е на ясла, а след обед го гледа мъжът ми и се разбират прекрасно. В работата не съм изгубила темпото, нито позициите си, но ако мога да избирам и не завися финансово от работата ми не бих работила и ден повече. Бих си останала в къщи и бих посветила остатъка от живота си на това да бъда домакиня. Майчинството не само не ми е отнело нищо, а напротив, даде ми цял нов кръг интереси, цяло ново море от чувства. Усещането за пълнота и за безгранична любов. Емоции, които не могат да се изразят с думи. Разбира се, решението дали едно семейство да има или не деца е изцяло тяхно решение. Никога не бих си позволила да осъдя когото и да е за начина по който е решил да живее. Просто исках да споделя още една гледна точка
Омъжена съм от 17 години. Имам две деца. Те имат почти десет години разлика – на 16,5 и на 7. В момента съм на 42.
Пораснах с тях. Научих се на отговорности с тях. Променях се с тях. След раждането на второто дете започнах да работя активно. Постепенно (макар и бавно) ставах все по-организирана. Мисля си, че ако не бяха децата, щях да стагнирам и да закърнея.
Не съм от тези жени, които са като емоционален чадър за цялото семейство. Вероятно някои биха ме опредилили като егоистка. Ужасно обичам да спя. Най-тежко ми е било, когато не съм можела да се наспя. Не ставам да им правя закуски, прави го майка ми. Но това няма значение – нашият модел така се е получил. За мен е по-важно, че когато реша да направя нещо (да наема клоун за рожден ден, да кажа на директорката на сина ми, че е вредна за децата, да реша че ще купя червена боя за стените) аз го правя. Вероятно няма да ме разберете, но почти всички жени, които познавам, не могат да направят такива прости неща- те са ехо на мъжете си.
Четох повечето коментари и ми хареса рационализма, с който се разглежда темата за майчинството. Но трябва да ви кажа, че Милена е абсолютно права – всички тези размисли биват пометени, когато за първи път прегърнеш детето си и осъзнаеш, че това невинно малко създание е твое – беззащитно и невинно. Инстинктът да закриляш детето си е мощен, ирационален и всепоглъщащ.
И като че ли не е добре да разсъждаваме толкова – известно радостно безгрижие към живота е здравословно.
Да имаш деца, после внуци… да знаеш, че един ден ще можеш да разчиташ на тях (дай Боже на всички нас да не ни се налага!) – това са житейски неща. Защо да е срамно?!
Това е circle ot life. Прагматизмът преди не е се приемал за срамен. Днес се опитваме да го напарфюмираме.
Между другото никога не съм дискриминирала някого за това, че няма деца. Но аз съм била уязвявана за това: “ наивната, с двете деца и мъжа“. И то от жени, които като прехвърлиха 40-те се отдадоха на момински „Радини въления“. За съжаление бяха неопитни и неконкуретни. Неизраходваната жажда за любов ги превърна в жертви на някой и друг нехранимайко.
Та да завърша – тази вечер, покрай този разговор, си дадох сметка за едно – ако се налагаше да започна отначало, сигурно щях да подредя доста неща в живота си по-другому, но със сигурност пак щях да имам две деца.
Gimli, ako imash predivd men – razbrah te. No tuk stava duma za reshenie oshte predi decata da sa zachenati. V kakvo se sastoi altruizma da reshish da napravish dete, koeto oshte ne sashtestvuva?
Ili da sinteziram tezata mi:
В името на какво се създава дете – за да има за кого да се грижиш ли?
Ako e v imeto na neshto drugo, togava ideata za altruizam na takova reshenie gubi vsiakakav smisal.
Nito reshenieto da imash dete e altruizam, nito reshenieto da niamash e egoizam. Kakto i ako chovek se obvarzva s liubovna vrazka tova ne e ot altruizam.
Petja, naistina jelanieto za dete e instinkt, no vsichki instinkti sa oformeni ot kulturata. Kakto i seksualnoto jelanie e instinkt, no vsichki spazvame niakakvi normi koga i kade da go uprajniavame, nali? Imam predvid, ne na ulicata ili kogato posreshtame gosti, osven ako celta ne e prosto narushavane na normite :)
Taka i s motivaciite za rajdane na deca. V edni kulturi horata sa interiorizirali tova jelanie kato „za da ima koj da me gleda“, drugi „za da ima koj da raboti na semejnata niva“, treti „za da osiguria voini na plemeto/rodinata“, „za da ne se pretopi naciata“, „za da izpalnia bojiata povelia da se plodia i naselia zemiata“ i podobni.
V kulturata/ite, v koito dominira individualizma ima drugi individualni motivacii, kato sazdavane na po-savarsheno sashtestvo ot sebe si :) Ima hora, koito tarsiat spasenie za sebe si chrez deteto, osobeno ako imat lichni problemi.
Pri men beshe varhovna emocionalna neobhodimost, no ako triabva da go obleka v racionalnost, moeto reshenie beshe osaznato kato „patuvane kam sebe si“ – pri koeto „sebe si“ e to samoto – i duhovno usavarshenstvane – no ne za da reshi deteto mi moi problemi, a za da se ogledam v nego kato edna nova versia na sebe si, chrez chiito ochi bih preotkrila sveta. Nikoga ne sam go vazpriemala kato jertva ot moia strana ili vapros na altruizam, makar che mnogo neshta biaha nevazmojni za men sled kato to se rodi. Biah silno shokirana ot ideiata, che sled rajdaneto az shte se posvetia samo i edinstveno na griji za nego i shte se otreka ot sebe si. Tova mi go kaza edna poznata dokato biah bremenna i biah iznenadana, zashtoto izobshto ne biah se zamisliala za tova. I v interes na istinata gledaneto nikak ne mi tejeshe, ne se otkazah ot sebe si i vsichko beshe mnogo lesno ot prakticheska gledna tochka. Nishto ne sam pojertvala, makar che niakoi neshta sa bili razmesteni vav vremeto. Ot duhovohna i intelektualna tochka – i az kato Daniela izrasnah s nego i sashto mislia, che bih stagnirala v mnogo otnoshenia ako ne go biah rodila.
No ot druga strana ima tolkova maiki, koito sa stagnirali imenno zaradi decata si. Taka che edno dete ne e garantzia nito za ednoto, nito za drugoto. Vsichko zavisi ot podhoda i otnoshenieto.
@razmisli Абе много хубаво ми приписваш лични проблеми, ама ако трябва да го облечем в рационалност, моят светоглед се крепи на това, че винаги може да бъде по-добро, по-хубаво, повече, по-по-най (най-хубавото предстояло казват някои). Та в този ред на мисли д авъзпитаваш детето си и изобщо да възпитаваш хората в идеята за стремеж към съвършенство (което така или иначе няма как да бъде постигнато) е нещото, което може, а и в действителност кара нещата да се случват (не винаги в положителна насока, но все пак важно е да се опитва).
Никога не бих натоварил собственото си дете с оачаквания за величие, да спасява света и т.н. (здравей, Виктория), но винаги ще изисквам от него да има цели пред себе си, да се стреми да ги постигне и да се справя по-добре и по-добре всеки път. Разбира се има неща, за които не бих го подкрепил, но и не бих отнел свободата му да ги преследва.
Стремежа да създадеш нещо, което е по-съвършенно от теб не е следствие от лични проблеми, комплекси и т.н., а съвсем естствен (осъзнат или неосъзнат) инстинкт (върховна емоционална необходимост) за самосъхранение. Природата ни го е дала (колкото и да го отричате) и то е неизменна част от нас. Ако нямахме инстинкта за самосъхранение и възпроизводство най-вероятно няма да ни има и като вид. И в действителност тези инстинкти смятам, че са най-развити именно при хората сред всички живи организми на планетата. Повечето неосъзнавам за тяхното съществуване, поради сложността им и невъзможността да познаваме собствената си материя, но те си съществуват и работят (къде добре, къде не толкова).
Само дето в аргументацията ти липсва връзката между инстинкта за възпроизводство и стремежа към съвършенство.
От два дни се каня да коментирам темата, но няколко души, най-вече Гимли и Яна, са казали всичко, което ми се въртеше в главата, при това по-добре, отколкото аз бих го формулирала. Включвам се за друго… Терминът ми е на 31 май, а още нямам педиатър. Яна ме впечатли силно и много ще се радвам да се свържа с нея. Мейлът ми e evolutionbabe@gmail.com
В никакъв случай не смятам, че майчинството е задължително;
тъй като горните коментари, доколкото изчетох, са в обратната посока, ще си позволя да напиша своята гледна точка.
Преди всичко за мен майчинството е радост от общуването на безпрецедентно равнище, интуитивна близост и разбиране, които с никого другиго не се получават така, както с детето – от самото начало. Това е общуване отпреди думите, максимална емпатия – да усещаш какво чувства бебето, да сте едно. Майчинството е способно да разбие изначалното човешко усещане за самота. Отстрани гукащата майка сигурно е смешна, но гукането е като птича песен, като предезик; функцията му не е точно да предава информация, а да споделя чувство. Така, както го разбира бебето.
Малко по малко детето проговаря и ето, имате още един език, на който да общувате. Удивително е колко много неща може да обясни човек и какви отговори може да получи. А докато показваш на малкия човек света, имаш шанс да го обясниш и на себе си поне мъничко по-добре.
Разбира се, че не е задължително. Но наистина носи щастие, всепомитащо щастие.
„Може относително перфектно да се изучат пет или десет езика; на всеки от тях може да се рецитира наизуст поема от най-големия поет. Но ако случайно дойде майка със своето бебе, което не може да каже друго освен своето „гу-гу” – в този момент всички присъстващи забравят своята езикова и литературна компетентност и се насочват към това мъничко чудо в детската количка. И са прави…”
(Прочетено преди време, не помня къде)
Най-накрая някой да ми спести писането и на мен :) Подписвам се. Ето заради това чувство поисках да стана майка. Не заради съпруга си, не за да продължим връзката си по някакъв начин. За мен тя си беше съвършена и без това.
П.С. За практическата страна – работя от вкъщи, превеждам, работата ми на практика не е спирала, нито естеството на книгите се е променяло. В тази професия никой не смята, че майчинството уврежда професионалните способности.
Да, пречи на кариерата в т.нар. 9 to 5 jobs, но аз тях по принцип ги имам за противни на човешката природа :)
Привет и от мен.
След една година личен опит с майчинството зад гърба си, за себе си мога да кажа, че все още свиквам с тази нова социална роля и да, опитвам се да предефинирам за себе си клишетата, лепнати към представата за „добрата майка“. Ако трябва да съм честна, това е много трудна работа, защото си давам сметка, че разпознавайки ги, те въпреки всичко вероятно продължават да работят и в моята глава като такива, някъде там, на подсъзнателно равнище. Давам си сметка, например, че предпочитам да избягвам контакти с други майки, освен ако не са някакви жени, с които ми е или ми е било приятно да общувам по други извънмайчински поводи, именно защото очаквам (оправдано или не), че единственото нещо, което мога да си кажа с тях, е все свързано с децата, а някак си имам нужда да говоря за някакви други неща, дори когато детето ми щъка някъде наоколо :) Което обаче означава, че клишето за „майката-която-като-стане-такава-се-обезличава“ работи в главата ми и ме кара непрекъснато да искам да го опровергавам, което гледайки нещата отстрани ми се вижда доста глупаво от моя страна. Както и да е, това е нещо, което ще е добре да преодолея, за да започна да се радвам на майчинството и на всичко останало извън него, без непрекъснато да се съобразявам дали тук принципно феминистичното ми отношение към нещата от живота и вселената не е накърнено по някакви параграфи. Това го споделям, само за да дам личен пример към твърдението си, че човек трябва много да внимава с какви предразсъдъци подхожда, когато се опитва да си обяснява някакви неща или да привежда аргументи в полза на един или друг избор – в случая да имам или да нямам дете.
Иначе моят конкретен случай е следният – решихме да имаме дете, защото с партньора ми възприемахме това като най-готиният начи да си кажем, че се обичаме и че сме готови да бъдем сериозни и последователни в тази любов, и съответно след като забременях, си мислех, че това е най-голямото и дълго приключение, в което някога съм се впускала. Когато родих, си дадох сметка, че не съм била напълно готова за дете (в чисто емоционален, на не практически план), но и че няма как да си напълно готов за нещо, за което нямаш никакъв предишен опит, защото не е сравнимо с нищо друго. Наскоро прочетох някъде, че да имаш дете било същото като да имаш котка, само че по-хубаво, но не съм съгласна, просто наистина е несравнимо. Мисля, че може да си напълно готов за второ дете, но не и за първо :)
Една година е все още твърде малко време, за да мога да кажа какъв би бил живота ми, ако нямах дете, все още имам много ясен спомен какъв е бил преди детето. Не съм от майките, които биха казали, че детето е направило животът им по-смислен и пълноценен, със сигурност обаче го прави по-отговорен и по-зрял, макар че има какво още да се работи по въпроса. Дразня се и когато някой заяви, че нямало по-голямо щастие от това да имаш дете, защото наистина за някого това твърдение валидно, но за други не, а и предпочитам да мисля за живота си като състоящ се от много различни щастия и като очакващ още и още големи щастия, а нагърбвам детето си с този тежък товар да бъде най-голямото щастие на земята. Все пак то и аз сме отделни личности и съм далеч от мисълта, че неговата работа е да ме прави щастлива, а моята – да съм му напълно отдадена, за да бъда щастлива. Щастието е само бонус към отношения и взаимодействия с него, които тепърва ще градим.
Опитвам се да въприемам възпитаването на детето си като полезно за самата мен занимание, от което мога да научавам нови неща и то наистина все повече започва да ми се разкрива като такова. Мъжът ми участва активно и непрекъснато водим разговори по отношение на това какво още може да се желае и от него, и от мен, за да се чувстваме и двамата комфортно в новите си роли, без да правим някакви велики саможертви. Налага ни се обаче да се учим в движение да бъдем равноправни, защото и двамата сме израстнали в семейства, в които децата са били предимно женска работа и понякога ни е трудно да се отърсим напълно от този културен модел на семейството. Но и двамата се опитваме, при това не само заради самите себе си по отделно, заради нас двамата като двойка, но и заради дъщеря ни, за която не желаем подобно вменяване на норми в мисленето и поведението й, само защото е момиче.
И накрая едно уточнение, което може би е излишно и би трябвало да се и е проличало от зписаното от мен до тук, но все пак – за мен майчинството (и родителството въобще) е именно социална роля, а не инстинкт, и добре, че е така, защото това ми позволява да се опитвам да предфенирам нещата поне за себе си и да не се чувства лоша майка, само защото отказвам да кърмя детето си години наред (не че има нещо лошо в кърменето на детето години наред, просто си имам причини да не искам) или пък нещо друго, което уж било заложено в женското начало, в майчиния инстинкт и т.н.
Понеже решението „да имам дете или да нямам“ е много сериозно, се опитваме да го вземем с максимално информация, нали, да направим информиран избор.
Е не може :))
Преди да имаш собствено дете, не можеш да знаеш какъв човек ще бъдеш ти спрямо него, следователно не можеш и да предвидиш какво отношение ще имаш към родителството.
Може да се окаже, че родителството ти носи удовлетворение и радост, може пък да те товари и фрустрира; но не можеш да си сигурен предварително :)
Така че решението няма как да е информирано, понеже ни липсва информация: поне половината от пъзела е другият участник в него, а именно детето (вярно, че неговото поведение и характер зависят И от тебе, но само частично); другата половина е спорно позната, а именно, ние самите – нашите ценности и характер, но не сега в момента, а какви _може би_ ще бъдат, когато станем родители.
И понеже има толкова неизвестни, то решението неизбежно ще е съпроводено от риск – малко като скачане с главата напред в бездната.
Както, впрочем, са повечето важни решения, които взимаме в живота си :)
Едва ли ще допринеса особено към дискусията, в която вече е казано толкова много, но все пак ще споделя личния си опит в тази област :-). Първо да кажа, че съм на 34 със син на 10 месеца. Не мисля, че може да се говори за какъвто и да било алтруизъм при раждането и отглеждането на дете. Даже е вредно. Според мен, решението да имаш дете е смислено, когато се основава на усещането, че ти самият ще си по-щастлив, че твоят собствен живот ще е по-богат с дете. Това важи и за осиновените деца. Погрешно е според мен да се осиновява с нагласата, че вършиш благородно дело, едва ли не благодеяние към детето. Раждайте или осиновявайте, ако чувствате, че вие искате това дете. Не мисля, че всеки трябва да бъде родител. Действително, има голям обществен натиск в тази посока, но личното ми мнение е, че човешкият живот може да бъде хубав и стойностен и бе деца. За себе си, аз винаго съм смятала, че искам да преживея отглеждането на деца, общуването със собствени деца, включително бих искала един ден като остарея около мен да продължава да има младежи/деца (живот и здраве!). Не за да ме гледат, а за да ме зареждат. Това не е алтруизъм.
Друг е въпросът, че ако човек иска да е добър родител, това често включва голяма доза себеотрицание. По-горе имаше едно много сладко и идилично описание на отглеждането на малко дете и след него възторжен коментар „такава майка искам да съм и аз!“ Дай боже всекиму с такава лекота да преминава през този период, но се опасявам, че ако това са очакванията ви, може да ви дойде доста нанагорно. Моят син не е много ревлив, здраво, весело дете е. Въпреки това, грижите за него често са изтощителни. Особено през първите месеци, с хроничното недоспиване, кърмене, рев, гледането на малко дете е много, много тежко. И така е при почти всички хора, които познавам. За хора, които са свикнали на голяма лична автономия и в крайна сметка на „хубав живот“ може да се окаже много тежко. Раждането на едно дете ви лишава за много години от почти цялото ви лично време и лична свобода. За най-елементарни неща като това да идете на кино, на бар, на ресторант вече трябва да правите сериозни организации, камо ли за по-сериозни проявления на лична свобода като пътувания. В моя случай имам на разположение две баби пенсионерки, които живеят на по-малко от половин час разстояние и са пълни с желание да помагат, както и личен автомобил, за да карам детето при тях, когато имам нужда от няколко часа. Таткото също участва изключително активно в грижите за детето. И въпреки това жовотът ни се промени драстично и личната ни свобода, и времето ни един за друг са много по-малко. Хора, които живеят далеч от родителите си, биха имали повече трудности от нас. Когато излезем двамата си казваме, че се чувстваме като в градска отпуска. И винаги гледаме часовника и се съобразяваме. Често си казваме, „добре, че изчакахме с детето“, защото поне сега нямаме чувството, че кой знае какво изпускаме от пътувания, веселби и прочие. Това не значи, че понякога не ни липсват много. Вярно, пътуваме с детето, водим го с нас по гости и въобще, много динамично живеем и с него, но все пак не е същото.
Пиша това не за да плаша някого. Лично за мен, и за партньора ми общуването с детето с всеки изминал ден е по-удовлетворяващо. Това е едно различно ниво на общуване, в което виждаме себе си и другия в нова светлина и поне в нашия случай това, което виждаме, ни харесва. Това е чувство на умиление от непознат досега в живота ни порядък. Тук вмятам, че и двамата сме хора, които никога не са имали специален интерес към децата. Намирам за забавна дискусията за майчинския инстинкт между жени, които не са майки. Майчинският инстинкт не се проявява по принцип, а към детето, на което сте майки. Другото според мен е т.нар. усещане за тиктакащ биологичен часовник, което действително е плод на обществен натиск.
Като „млада майка“ понякога имам кризи на духа, когато се чувствам твърде затрупана от ежедневните еднообразни и повтарящи се дейности и липсата на достатъчно интелектуални стимули. Липсва ми понякога и усещането за обществена значимост, което имах, когато работех. Тъй като аз винаги съм искала повече от едно дете и мисля за второ скоро след първото, често се питам дали ще успея отново да се върна към работен ритъм, дали ще намеря работа, която да се съчетава добре с грижите за семейството. Уточнявам, че партньорът ми в момента изкарва прехраната на семейството, най-малкото защото кърменето изисква майката да прекарва много време с детето, но той често изразява готовност в някакъв момент да се разменим и той да поеме грижата за дете/деца, докато аз поема по-голямата отговорност за кариерните въпроси. Въобще, имаме желание да се редуваме в тези неща, защото и работата поомръзва, особено когато мине времето на младежката суета за шеметен кариерен растеж.
Още много мога да пиша, но да не прекалявам. Ако авторката има конкретни въпроси, ще се радвам да отговоря.
„Липсва ми понякога и усещането за обществена значимост, което имах, когато работех.“
С., с цялото ми уважение, ама наистина ли смяташ, че кариерата е по- „обществено значима“ от отглеждането на дете? оО
ти от името на обществото ли задаваш тоя въпрос?
И после ме обвиняват, че съм била негативна – веднъж да реша да напиша позитивен коментар и веднага излязох възторжен идиот.
Не говоря за реална обществена значимост и не ми се навлиза в тези сравнения, говоря за субективни усещания, които са валидни, независимо от реалното състояние на нещата. А очевидно след като съм решила да си гледам детето като ползвам целия отпуск по майчинство, на който държавата ми дава право и след като мисля и за още едно, значи поне за личната значимост съм си направила преценката в полза на отглеждането на дете.
споко. не му обръщай внимание на тоя идиот. изобщо не си длъжна да му даваш обяснения или да изчисляваш обществената/не знам си ква „полза“ от решението си да имаш дете.
@С. Благодаря за отговора на провокативния ми въпрос. Идеята изобщо не беше да ми даваш обяснение или отчет, надявам се и да не си почувствала така, както се опита да ти го вмени бай далай (а.к.а. the social fingus).
Лично според мен задоволяването на потребността от обществено признание (между другото много точно си го описала като „субективни усещания, които са валидни, независимо от реалното състояние на нещата“) си е много по-егоистично занимание от задоволяване на потребността да „възпроизведеш гените си“. В огромния брой от случаите, задоволяването на първото е свързано с повече вреди за обществото, отколкото на второто.
Искам само да отбележа, че в съвременното ни общество натиска върху жените (а и не само) да градят кариера и оттам да постигнат социална значимост е много по-голям, отколкото натиска да бъдат майки. Натиска да бъдеш майка идва от семейството (особено в патриархалното бг семейство), но пък натиска да бъдеш супер професионалист, да постигаш резултати, да се грижиш за инвайърмента, да бъдеш „Майка Тереза“ идва отвън от колеги, преки началници, приятели, обществото и т.н., което някак си го прави по-значимо, а в действителност за всеки един човек (а според мен и за обществото) е много по-важно да бъде индивидуалист и егоист, т.е. да спаси себе си, отколкото да тръгне да спасява света. Сигурен съм, че така биха били спасен много повече хора, отколкото по-другия, лицемерния начин.
Разбира се в никакъв случай не казвам, че не трябва да търсиш обществено признание ако го желаеш, нека който иска да бъде „Майка Тереза“ да се „раздава“ за другите, щом това го прави щастлив, нека който иска да гради кариера, работейки по 25 часа в денонощието, нека който иска да си показва, циците, задника, х*я, п*тката, щом това ще му донесе слава, има мнго начини да бъдеш attention whore. Но и нека не се забравя, че индивидуализма и егоизма не винаги означава, че не правиш компромиси и че „благата“ от този индивидуализъм и егоизъм ползваш само ти. В повечето случаи, за да си егоист трябва да си истински алтруист спрямо себе си ;)
Леле тоя коментар е пълен с логически непоследователности и прекъсвания. Как успя да приравниш нуждата от усещане за обществена значимост с това да бъдеш attention whore? Изглежда служи по-добре на твоята теза да подчертаваш само крайните измерения на двете неща – крайно лошото на това, което се опитваш дакритикуваш (обществената значимост) и крайно доброто на онова, което подкрепяш (имането на дете). Това обаче изкривява реалността и следователно не е повече от евтин реторичен номер.
Би ли обяснил как задоволяването на необходимостта от това да се почувстваш значим в обществото си е по-вредно отколкото осъществяването на инстинкта за възпроизвеждане? И изобщо с какво раждането на собствено дете в структурата на собственото семейство е обществено полезно, след като никой ен може да предвиди какво ще стане това дете и какво ще направи през живота си? Не е като да има недостиг на хора на земята. Да, раждането на дете е сигурно прекрасно изживяване, което носи щастие, удовлетворение, смисъл – но това всичко е в личен план. Къде е обществената значимост на произвеждането на дете?
И накрая, не знам ти в коя държава живееш, обаче в тази „осъществената жена“ е синоним на майка, а „кариера“ е мръсна дума, ако се отнася до бездетна жена. Ти не си обект на обществения натиск върху жените и може би затова ти се струва, че не е кой знай колко голям натискът за майчинство, обаче грешиш – много е голям.
Здравейте и от мен. Много интересна дискусия се е получила. Много неща от казаното до тук съвпадат с моето мнение, с други не съм съгласна. Например егоизмът, смятам че човек цял живот се води именно от него, за решенията които взема. Всяко решение е подтикнато именно от него и не мисля, че той трябва да се обсъжда в контекста на имането или нямането на деца. Това е индивидуално решение на всеки от нас.
Аз имам дете на 2 месеца, което просто се случи. Имам предвид, че забременях случайно. Преди това дълго съм мислила за имането на дете и бях решила някой неща: 1. Няма да го оставя на бабите да го гледат и за миг даже; 2. Ще го оставя то само да взема решенията, които го касаят; 3. Ще се стремя да съм неговата първа приятелка; 4. Мъжът с който ще имам дете да е преди всичко добър баща. Последното особенно много ми влияеше и се случи така, че освен всичко останало го обичам. Исках да имам деца от него, но не сега. Той споделяше моето мнение – не сега. Все още градим кариера, искаме собствено жилище, искаме да пътуваме, да ходим по концерти…. Да не говорим, че аз все не бях готова (още съм малка и т. н. Винаги се намира извинение, неща които да направиш, места които да посетиш, хора с които да се срещнеш). Незнам дали някога бих била готова, защото незнам какво означава да си готов. Но се случи и двамата знаехме, че дори да е неподходящ момента това е нашето дете, а за аборт и дума не можеше да става. Искарах една сравнително лека бременност, но не мога да кажа, че съм имала майчински инстинкт или нещо такова. На четвъртият ден след раждането трябваше да се правят процедури на бебето за жълтеница (слагат му една грозна превръзка на очите и го пекат на една лампа). И всъщност тогава разбрах какво е майчинство. Някакво дълбоко чувство на любов и страх, което те подема и сякаш ти удря много шамари, разтърсвате цялата и без да искаш разбираш, че си станала майка. Изпитвах едно ужасно чувство, че трябва да закрилям, че обичам безразмерно много – такава любов не бях изпитвала досега. Нямам отговор защо поискх това дете, но когато ме погледне с големите си очички и ме прегърне с малките си ръчички изпадам в състояние на умиление, което не мога да опиша.
И ме е страх, защото не искам да съм от онези майки, които бутат количката с единият крак и пушат цигари, които викат на децата си „коза“, и които ги шамарят наляво и надясно за щяло и нещяло. В крайна сметка това да си родител е не само да изхраниш едно дете, а да разбираш и споделяш неговите чувства, да го насочваш в живота като приятел и така да откриваш и себе си, а не като диктатор да раздаваш правосъдие с твърда десница.
В крайна сметка уважавам решението на жените, които не искат да имат деца, защото дълго време аз самата не исках дете и напълно разбирам техните доводи.
Повече няма да пиша, всичко останало е казано. :)
Странно как гледната точка често прескача от една крайност в друга, според това дали съм „ЗА“ (за деца) или „ПРОТИВ“. Ако съм „за“ тогава най-често пиша за неизразимото чувство на обич, за неуписуемото и непредставляемо щастие – да се събудиш до едно малко съшество което изглежда съвършенно – поне докато спи :). Ако реша да нямам деца, тогава често се пренасочвам в друга посока – откъде дойде това революционерско желание в мен (собственно ли е или под натиск). Или пък колко е трудно да се отглеждат деца днес – било защото обществото не е създало достатъчно условия, че отглеждането на деца да не се превърне в сизифовски труд за много майки, било защото в днешно време ни е трудно да се откажем от самореализацията.
Аз лично се намирам между двата стола – имам дете и не крия, колко ми е трудно – особенно колко трудно беше в началото. Имам и нуждата, постоянно да създавам себе си – било в работата си, която обичам, било с новото, което научавам всеки ден (дали в чистата наука или в отношението ми с останалите). Но и за нищо на света не бих се отказала от това да имам дете. За мен решението да имам дете беше лесно – да имаш дете е едно ново преживяване, свързано както и с изключително щастие, така и с огромния товар на отговорността и (поне краткотрайната) загуба на контрол. С много чуства, с много преживявания. Аз лично не мога са си представя да не опитам – все едно да се реша да не се влюбвам, от страх да не ме наранят. Все едно да се реша срещу силните усещания в живота, от страх да не попадна на негативни. Не само това решение, а и много други в живота водят до щастие или нещастие, и е трудно да решиш кое ще е кое – предварително.
Нилс Бор (известен физик) е казал „Предвиждането е трудна работа, особенно ако се опитаме да предвидим бъдещето“. От личен опит – откажете се да се опитвате да вземете рационално решение по въпроса дали да имате деца (trust your gut feeling :). От една страна ви гарантирам, че нямате представа как ще се чувствате ако имате дете преди това да се случи (дори майчинския инстинкт затова се казва инстинкт, защото се появява без рационализация – преди или по време на бремеността, след раждането, а понякога и съвсем не). Много хора се концентрират и върху преходни неща докато рационализират – недоспиването отминава (макар и понякога след 2 години, както при мен :), хилядите памперси също се забравят. Време, когато се съсредоточваш само върху малкия човек също отминава.
Ако чувстваш, че искаш дете, винаги си струва да опиташ да си избереш времето (не че има идеално такова, но да помислиш от кого и колко подкрепа можеш да очакваш, например, или дали можеш да си представиш донякъде или макар за няколко години, да загубиш контрол в работата или самоличността си), да помислиш и да поговориш с околните. Но резултата и без това най-често е да събираш аргументи за решението, което вече всъщност си взел (и което може да се промени с времето). Ако чустваш, че не искаш, че е трудно да си представиш такъв силен натиск отвън, натиск който може напълно да промени живота ти (за добро и за зло), пак е добре да помислиш и да говориш с околните, но рационализацията и тук върви най-често в посока – да кристализирам мислите си и да събирам аргументи за взетото вече решение. Каквото и да избереш – кураж – живота е непредвидим – но затова и интересен.
Идва ми сега наум и заглавието на една книга – „Denken hilft zwar, nutzt aber nichts“ (трудно ми е да го преведа – нещо като – „Мисленето помага, но не е особенно полезно“).
Петя би ли коментира моля тази статия: http://bit.ly/ciR1mo
Благодаря предварително!
Петя моля би ли коментирала тази статия: http://bit.ly/ciR1mo
Благодаря предварително!
@Виктория
Дете с дефект или инвалид не могат да бъдат съвършенни ли? А защо именно такъв човек да не „спаси света“??? Винаги съм харесвал лицемерието на хора като теб, които търдейки, че всички били равни и че всички са ценни сами по себе си като човешки същества изважда аргументи, с които да омаловажи едни или други хора.
В действителност ме обвиняваш в нещо, което не само не съм направил, но и което нямам намерение да направя. Стремежът ми, а и донякъде очакванията ми свързани с детето/децата ми (разбира се мога да имам очаквания без да го натоварвам с тях) е те да наистина да бъдат повече и да постигнат повече от мен, не защото имам лични проблеми както смята Разсмисли, а защото това е моя философия в живота. По-доброто, няма как да дойде ако не се стремиж към него. Единственото, което ще „вменя“ на детето ми би било именно стремеж към самоосъвършенстване. Може да е с дефекти и да е инвалид и да бъде по-съвършен от мен, а може и точно обратното, да бъде здрав и прав човек, който да бъде провал и отрепка. Неговият живот си зависи от него, а аз ще подкрепям дотолкова, доколкото моралните му принципи не са в разрез с моите.
Не аз, а ти мене ме обвиняваш именно в това срещу което се изказах…Или не си разбрал какво казвам или по принцип обичаш да извърташ! Това което аз ти казах е, че детето може да бъде всякакво, дори инвалид, и т.н. и го казах по повод на това, че ти твърдеше, че трябва да създаваме деца водени от идеята да са по-съвършенни от нас. Аз ти казах това не защото смятам, че децата с дефекти не са съвършени а защото изобщо не мисля, че трябва да изискваме от децата си съвършенство, и още по-малко да ги създаваме с такава цел…Защото децата, не трябва да се създават с идеята да са каквото и да било, защото са отделни личности и като такива може да имат идеали коренно различни на нашите… За да ме разбереш, ще ти дам пример. – Аз съм беменна сега. Идея нямам какво дете очакваме, нито дали ще е високо, ниско, красота неземна или средностатистическо обикновено и дори не-красиво според стандартите дете, нито дори дали ще бъде айнщаинче или ще трябва да се потим всички заедно за тройка…Нямам идея дори дали няма да има някакъв физически дефект и изобщо нищо не знам за това дете. Едно ще ти кажа, не искам от него да бъде нищо определено. Такова каквото дойде, такова ще го обичаме! За това сме го и създали, за да го обичаме, не за да бъде нещо определено. Ако дойде кривогледо, или с един по-къс крак, или ако заеква или ако е грозноватичко, винаги ще го обичаме! Ако е най-обикновено дете не спасител на света, или ако има вкусове и желания които противоречат коренно на моите разбирания, ако дори някой ден извърши престъпление или ако се окаже, че харесва футбол, пак ще е нашето дете!!!Идеята ми е, че не трябва да очакваме съвършенство, нито дори да налагаме на детето си нашата идея за съвършенство… Още по-малко да създаваме деца, дори когато не сме сигурни, че ги искаме и че бихме били добри родители оповавайки се на тъпизма, че това дете може да промени света или да бъде съвършено! Да кажеш на някой,че си го създал търсейки съвършенното дете може да се окаже супер травмиращо! Ти казваш, че ще насърчаваш детето си да търси съвършенство за да се развива…Аз ще насърчавам детето ми да бъде щаствливо! Ако щастието на детето ми е в това да завърши оксфорд, ще се ипотекираме до ушите и ЩЕ отиде на учи в оксфорд! Ако обаче за детето ми щастието е в това да бъде продавач/ка на някоя лафка и да не си дава никакъв зор в живота никоий няма да каже и дума. Това те прави щастлив/а? ОК, аз единсвено искам да си щастлив/а! Когато има нужда от подкрепа , ще я получи за каквото и да става дума…
Това имах предвид, да видим дали сега ще разбереш или пак ще си ровиш в мозъка за бисери…
…прочети отговорът ми до razmisli малко по-нагоре, не искам да се повтярям и потретям.
Аз няма да дам свобода и щастие на детето си наготово, ще го накарам само да си ги отвоюва… само да разбере какво е щастие и какво е свобода, само да достигне до истините за живота (просто защото и да искам, не мога да му ги дам). Това обаче, което мога и искам да му дам е желанието и мотивацията да стреми към по-по-най, защото това е единствения път. Дали ще се справя, дали ще му стоваря непосилен товар, дали то само ще пожелае да се стреми към съвършенство или не е съвсем отделен въпрос. Но ако се страхувам, че няма да успея и че ще се проваля… може би наистина не трябва да има деца.
Ти вече си се провалил ако започнеш така…Най-добрия съвет който мога да ти дам е, ТИ да се стремиш колкото искаш към каквото искаш и да оставиш детето си да се стреми колкото иска и към каквото иска. Обаче и аз тука ще се проваля… От сега я ясно, че няма да отвориш това съзнание твойто и ще си продължиш с „дълга към прадедите“ и прочее простотии. Лошото е наистина, че това ще трябва да го плащат горките ти деца, които от толкова „стимулиране“ и „борене за собствената им свобода“, която ти няма да им дадеш гратис…може да се откажат предварително!
@Йоана
Йоана ако очакваш да ти дам някакъв готов отговор и да те убедя, че да раждаш деца е единственото правилно решение, няма как да стане. Даже не знам дали има човек на планетата, който може да ти отговори на тези въпрос. Останах с впечатлението, че си ми прочела пъривя коментар по тамата. Казах, че преди известно време бях точно на обратната позиция и смятах, че не трябва да имам деца, даже обмислях възможност за вазектомия… но нещата се промениха. Смятам за себе си, че най-важното нещо, което човек може да даде на тази земя е собствената си плът и кръв. След него не остава нищо друго, ако щеш и най-големия учен, творец, хуманист да си, най-голямото ти постижение е създаването на друг човек и това включва всички аспекти като се започне от гените, стигне се до отглеждането, възпитанието, да му предадеш културата, която си създал и да му дадеш възможност той самият да прави избори и да създава. Това е.
И именно защото „…след като никой ен може да предвиди какво ще стане това дете и какво ще направи през живота си?“ предпочитам да дам шанс на някого да бъде, отколкото да се скатая с илюзията, че мога да помогна на света без да дам най-ценното, което притежавам гените си. Всъщност графът го е казал най-точно:
„Възпроизвеждането е основния закон на живия свят. Без него, той нямаше да съществува. Затова е заложен като инстинкт, а не като желание.
Какво означава ние, хората, да го поставяме под преценка „струва ли си или не”? Че сме надраснали Съзиданието и създаваме нови закони на Вселената?“
Има и нещо друго, за което съм сигурен, че ще бъда нападнат и обвинен за лицемер, но в крайна сметка, аз считам, че нося отговорност и пред предците си, които са правили несравнимо повече жертви, за да ме има мен.
Сега доволна ли си?
Изглежда имаме напълно различен начин на мислене и няма как да постигнем съгласие (което е ок). Но аз не смятам за важно да оставя гените си. Не мисля, че са кой знае какви гени и не мисля, че светът ще загуби, ако не се възпроизведа. Мисля, че човек може да остави следа (ако това е важно за него) по много начини, включително чрез общуването си с хората. Гените сами по себе си за мен не са особено важни. Дали ще родя дете и ще го възпитам или ще осиновя дете и ще го възпитам, или ще напиша книга, или ще стана преподавател, или просто ще бъда много добър приятел или дъщеря, или съпруга, или сестра – за мен всичко това е начин да оставя следа у някого и следователно в света. Дали върху тази следа ще има етикет с моето име (т.е. гените ми или авторство на някакво изобретение) не ме вълнува, честно казано.
Обожавам бебета и деца, но съм взела решение да не раждам. Когато съм готова да бъда родител, ще осиновя.
Иначе като характер и личност и сега съм готова да бъда майка, обаче се искат и много други неща – да можеш да му обърнеш цялото необходимо внимание, да имаш партньор, с когото да си сигурна, че ще бъдете заедно добри родители, и не на последно място, финансовата стабилност. Не че аз не съм станала човек и без всичките тези неща – родителите ми са били твърде млади, майка ми и досега не я квалифицирам като „зрял рационален човек“, много често сме нямали пари – обаче моите разбирания, които са се изградили в тези условия, ме карат да искам други условия за моите деца.
Като емоционална зрялост смятам, че мога много да дам като майка на едно дете, засега го правя с чужди деца, когат одойде моментът, ще го правя и с деца, чиито рождени родители са нямали възможност или желание да го правят.
Физическото усещане като инстинкт го имам в някаква степен – да зачена от човека, когото обичам, да излезе бебе от тялото ми, да кърмя – но такива неща се изживяват и абстрактно. Не вярвам, че любовта и отношенията са ограничени в тялото и телесността. Това за мен.
Сега за детето: повечето хора сякаш не си дават сметка, че децата са живи хора, с индивидуални характери, личности, души, емоции. Не е достатъчно детето да е нахранено, облечено и да „слуша“, да мълчи и да се държи точно както някой си смята, че едно дете трябва да се държи. И после се чудят защо хората са такива неосъществени и нещастни.
Никога не знаеш какъв човек ще бъде твоето дете, това зависи до известна степен от теб, но е уникална комбинация между неговите заложби, характер, възпитание, среда и всичко, което е възможно да му се случи в живота. Дали ще го родиш или осиновиш, при този миш-маш няма никакво значение. Но за децата в институциите има огромно значение и затова и аз страшно се чудя на тези с ин-витрото и прочие, защо не осиновяват деца, като толкова искат да са родители. Но те пък си имат техните убеждения и разбирания и не мога да ги насилвам.
Само ако може всяко дете да получи шанс да се развие в най-добрата за него самото посока, пък оттам нататък светът е адски шарен.
Аз пък залагам главата си, че повече хора знаят (или са чели/са чували) за творбите на Джеймс Джойс, Бетовен, Маркс, Удхаус, отколкото дали и колко деца са имали.
Ако смяташ, че най-сериозното нещо, което можеш да оставиш след теб е потомство – ок. Но моля те, не се изказвай като крайна инстанция. Може да не ти е това целта, но тоеа е резултатът от думите ти.
Петя, Светла беше писала някаква подобна тема, хвърли й един погледн, интересна дискусия се получи и при нея.
За съжаление причините, поради които хората решават да имат деца, често са отчайващи. Депресирани жени, които усещат, че животът им е празен. Жени, които искат да задържат мъж до себе си. Мъже и жени, които искат да получат обществено одобрение, да бъдат смятани за „почтени“ – „просто така трябва“. Да не говорим за проблемите с контрацепцията, които водят до абсолютно необмислено решение да се създаде дете. И така нататък.
Но да погледнем причините за обратното решение – да нямаш деца. Доколко са осъзнати, дълбоки, лични? Защото на моменти звучат като също толкова идеологически обременено „ами така трябва“, колкото и мнението на мнозинството. Не са толкова егоистични, колкото недообмислени. Основани са на факта, че хората, които искат да имат деца, го правят поради лоши причини. Но лошите причини не дискредитират самото бащинство или майчинство. Има лоши причини както за, така и против родителството. Трябва да помислим повече в дълбочина, за да видим какво наистина значи имането или нямането на дете. И много честно да се попитаме какво искаме наистина и защо.
Важна стъпка е да осъзнаем, че майчинството често се случва поради лоши причини. Но това не значи, че майчинството само по себе си е лошо. И да се откажем от него няма непременно да ни направи по-еманципирани или по-осъзнати личности.
Аз съм на 19 години. Просто е твърде рано да имам мнение по въпроса с децата. Може би искам дете, но в никой случай в близките години – ако се случи, най-вероятно ще е, след като навърша 30. Идеята за самия акт на раждане ме ужасява повече от всичко друго – може би това ще се промени с времето – но засега мисля, че ще осиновя дете. Така би било най-добре.
Макар че още нямам опит по въпроса с децата, съм разсъждавала (и действала) доста по проблеми, свързани с ролята на жените в обществото и това как те могат да бъдат по-равностойни, по-пълноценни, повече себе си. На тази възраст големият въпрос за мен беше не децата, а моно/полигамията – друга обществена норма, която понякога потиска хората и изглежда трябва да се попремисли.
Премислянето беше добра идея – но бързо ме доведе до грешни заключения. Направих компромиси, само и само да заема (идеологически и обществено обоснованата) роля на еманципирана жена. За щастие научих много.
Да си еманципирана жена значи не (демонстративно) да заемеш (обществено обоснованата) роля на такава. Това е също толкова заробващо, колкото сляпо да се поддаваш на традиции и норми. Да си еманципирана значи да си наистина, и напълно искрено, себе си, да си зададеш най-трудните въпроси и да разбереш какво наистина те прави удовлетворена. Ако съвестно анализираш мислите и действията си и откриеш, че правилните решения за теб съвпадат с традиционния (и, смея ли да го кажа, патриархален) начин на живот – добре, значи трябва да живееш така.
Ако това да се посветиш на партньора си, на приятели или на друга голяма кауза е това, което усещаш като своята същност, а да имаш дете би било против човешките ти нужди – в никакъв случай не създавай дете против волята си! Но, доколкото виждам около себе си, за много хора децата означават огромна любов, щастие, оптимизъм и мотивация. Ако си сред тях, хубаво ще е да имаш дете въпреки всичките свързани с това трудности.
Да нямаш дете е много хубаво решение, ако е правилно. Но не би трябвало да идва от това, че обществото, в което се движиш, би го одобрило. „Либералните“ общества също могат да са манипулативни, да не се заблуждаваме! Хубаво е да мислим критично и да не взимаме за даденост, че т.нар. „феминистка“ гледна точка е винаги вярна. Иначе, за съжаление, има опасност да стане нещо като „модерната“ бисексуалност – да не мислим за това какво ни радва наистина, а кое би било по-„прогресивно“ на всяка цена.
Ani,
Ima mnogo feministki gledni tochki otnosno otglejdaneto na decata i izborite, koito pravi edna jena. Moiata syvpada s tvoiata. Nito za sekunda ne bih si pomislila da otricham maichinstvoto. Ne mislia, che to VINAGI i ZADYLJITELNO e breme. Mislia, che pred mnogo maiki, koito osyznato i entusiazirano otglejdat decata si, ima izkluchitelno mnogo izlishni prepiadstvia, koito mogat da bydat premahnati.
(izvinenia za latinicata)
И аз отскоро съм майка – от 10 месеца. И съм от онези, които никога не са обичали презервативите, но слава богу нищо и никого не лепнах от тайландци и казакстанци. И никога бебета и малки деца не са ме умилявали. Напротив. Виковете им, в Макдоналдс например, са ме карали да ставам и да търся маса най-далеч от детския кът. Не можех да си кълча езика по бебешки и дори от любезност не съм се занимавала с чужди деца. Но се случи. И пак слава богу от приятеля ми, който мн обичам. (Не е задължително иделаният баща на детето ти да е идеалният мъж за теб, разбрах по-късно, но не от личен опит, а от наблюдения и размисли.) Не съм против абортите. Даже ги намирам за задължителни в много случаи. Но бях на такъв етап от живота си, че си казах защо не. Работата ми изглеждаше сигурна, щастливо влюбена (все още съм), казвала съм, че искам деца, но след 30… к’во пък – три-четири години по-рано е ок. После се случиха мн неща – заради кризата и други глупости ни освободиха всички от работа. И може би, ако бях разбрала само два месеца по-късно, че съм бремена, нямаше да оставя детето. А можеби щях.
Откакто се е родила е имало моменти, в които съм се чудила ‘какво, ако…’ Но не съм съжалявала за секунда. Докато кърмех ми беше малко тегаво, но винаги съм се наспивала на 100% – дали през деня или през нощта няма значение. То т’ва му е хубавото като не ходиш на работа – ти си определяш всекидневието. И от четвъртия месец тя почна да спи по цяла нощ. В момента от 9 до 8 – 8.30. И животът ми не се промени грам. Излизам мн с приятели отакато спрях да кърмя (кино, партита, вечери) – взимам малката с мен (ако е на гости или на място, където не се пуши) или я оставям на бавачки или баба й. На нова година с приятели отидохме на вила. Само аз бях с бебе и не отсътсвах за секунда от веселбите. Нито малката беше неглежирана по някакъв начин. Да, трудно е да си легнеш в 5 и да станеш в 8.30 да храниш дъщеря си, но не повече от това да идеш на работа. Малката съм я хранила преди с мляко, сега с пюрета, по заведения, гости, у приятели, в градинки…, тя си спи в количката, преобувам я пак там и продължаваме… мн сме мобилни. Аз я слушам и тя мен, и вс сме доволни.
Като навърши четири месеца започнах да работя здраво. Заради финансовата страна. В момента зкарвам повече от приятеля ми. Който пък страшно ми помага в грижите за бебочка. В момента е идеален баща. Сменя памперси, прави мялко и т.н, които неща хич не са най-важните, но нали за това се говори най-често… Гледа я, ако аз имам повече работа и си играе с нея.
За възпитанието – не знам още. Освен, че се отучваме от биберона залъгалка и от памперсите, учим се да пълзим и да се изправяме, друго май не правим. Тя по рождение е луда по котки, роми и кучета – страшно им се радва, а и на малки деца. И мн си играем с нея. И страшно ми липсва като някой уиекнд я оставя на баба й. Тя е най-хубавото нещо в живота ми. Няма друга такава радост и пълнота. Само тя. Ирационално е и не мога да го опиша. Но и грам не съм се заличила и обезценила. Работя колкото преди, не пропускам да оставя в MNG, толкова колкото в Щъркел или Piggy’s house и да се напия подобаващо с приятели. Въпрос на какво ти е ценно и какъв човек имаш за партньор. Просто ставаш комбинативен и изобретателен. Важни са и средствата, ако не искаш да се лишаваш от всичко, което си си позволявала преди бебето.
Та така. Спирам дотук, че стана мн дълго :)
P.S. Да, целият ми живот се върти около малката и тя е на първо място. Така го чувствам и така ми харесва. Но мисълта ми беше, че не спрях нито аз, нито приятелят ми да правим това, което и преди сме правили и не се променихме. Само към живота ни се прибави нещо безценно, което не изтри с гума забавленията, удовлетворението от работата, любими занимания и т.н. А игрите с нея, откакто заприлича на човече и стана комуникативна, са най-хубавото от всичко. И гушкането. Но то винаги е било номер едно.
Смятам, че да оставиш поколение след себе си не е въпрос на избор, както си въобразяваме – и жени и мъже в съвременното общество, окрилени от силата на демокрацията, която привидно внушава, че всичко е в нашите ръце. Аз смятам, че това е единствената възможност за „потенциално“ безсмъртие. Според мен е глупаво дори заради хилядите причини, които ти изброи, и които са верни, погледнато чисто рационално, да не родиш дете. Просто човешкият живот оправдава всичко. Ако твоят е толкова важен, защо да не е важен този на някои друг – например на едно дете? Също така е истина, че никоя кариера няма смисъл да е вечна, че старостта е непредотвратима, че заплатата никога няма да стигне, че работата не е всичко в живота, че самотата е ужасна, и че още по-ужасно е безсмислието. Аз повече от изброените причини не виждам. Да раждаш или не не е въпрос, който трябва да се решава демократично. Не виждам дори защо трябва да се обсъжда. Колкото до това, че жените изнасят голямата тежест – ами, така е. Ако мъжете можеха да раждат и те щеше да трябва да носят корем девет месеца и да имат майчински. Но те не могат. Затова пък умеят други неща. Какво по-нормално на този свят?
Напротив, въпрос на избор си е. Аз винаги съм предпочитала модерното демократично общество с всичките му недостатъци пред дивата „първична“ природа. А и безсмъртието изобщо не ме блазни.
Добре, съгласна съм, въпрос на избор е. Може би само наивно се опитах да обясня защо според мен, подобен избор в крайна сметка не е реден от една космическа гледна точка, но ти можеш да ме контрираш с право, че от космическата гледна точка могат да се възползват единствено космонавтите :) И ще си права. А за безсмъртието – да, по-добре го остави на другите, щом не те блазни. Но, така или иначе, на мен ми е ясно, че в крайна сметка в съвременното общество няма място за норми, които изглеждат дори и привидно ограничаващи свободата. Явно хората на 21 век сме твърде буйни деца, за да бъдем поучавани, или сме твърде еволюирали, за да допускаме да се учим на цивилизация. Оттук нататък можем само да спираме прогреса. В крайна сметка действително е радостно, че жените имаме избор дори за това дали да слушаме главите и природата си, или не. Изборът – това е, което имаме! Сигурно има защо да е така. Приемам го и го оценявам. Но това не означава, че няма да изпълня задълженията си като биологичен вид, при това привилегирован – човек :) Искам да имам деца, ако може три, и мисля, че го искам, защото ми се струва, че това е сред доста важните неща, които мога да направя на този свят.
В този блог балансът между лична свобода и обществена отговорност ми се струва, че често е изместен към първото, добре е, че се чува и другата гледна точка от време на време ;))
Капиталистическия идеал ни учи да сме комерсиални и индивидуалисти, а не социално фокусирани, така че това изместване е нормално и разбираемо. А и сегашното общество е достигнало безпрецедентно ниво на развитие, където много хора просто могат да си позволят да бъдат индивидуалисти, без това да го съсипе.
Но все пак да не забравяме, че това е възможно само ако основните нужди на обществото са добре задоволени. Със сегашната продължителност на живота и нива на детска смъртност, за да се осигури чиста подмяна на поколенията без домеграфски промени е нужно всяка жена на планетата да роди средно по 2.1 деца в живота си. (След няколко стотин години вероятно вече товара на раждането няма да пада изцяло на женските плещи..)
Това е чистата статистика. Докато тези които се отказват от деца (включвам и жените и мъжете в това число, тъй като проблема е общ, а не на жените) са малко, всеки ще има правото си на избор и това е чудесно, търсено и желано. Ако в даден момент това стане предпочитания начин на живот (което ми се струва малко вероятно :) настъпва сериозен проблем и обществото ще си го реши така ,че да се самозащити.
Дотогава, нека всеки има правото да живее както се чувства щастлив и както смята за правилно. Все пак за да водиш смислен и полезен живот на първо място трябва да си щастлив ;) За да отгледаш добре и вдъхновиш едно дете, също :) А пък и както вече споменах някъде горе, ограничено е да се мисли, че единствения начин да осмислиш съществуването си е, чрез раждане на дете..
Освен това никога не знаеш дали ако не родиш ти, светът няма да изчезне. Реално е съвсем възможно :))
Много хубава тема, чудя се как не съм се сетила до сега да проверя какво хората в Интернет мислят за това. Аз доста мисля по този въпрос напоследък. Мислех, че е ненормално една жена да не иска да има деца. Мислех, че е просто противно на природите инстинкти. Всички ми казват, че това е най-хубавото нещо на този свят. И все пак не усещам лпсата на дете. Не усещам желание да държа бебе, да играя с деца, не се заглеждам по чуждите колички, не мога да си представя как бих гледала дете. Не искам да родя същество, което ще прилича на мен и ще бъде възпитано от мен, въпреки че не мисля, че съм лош човек. Но винаги ме е било страх да го кажа, защото ми се струва, че светът ще ме прати в болница за луди.
От друга страна ме е страх, че ще дойде момента, когато няма да работя и ще бъда съвсем сама. Виждам мама, как живее за децата си и как ние изпълваме живота и. Тя се притеснява за мен повече от самата мен и би направила всичко за да съм добре (независимо дали искам или не :) ). Искам ли да имам и аз същото? Дали виждането ми за децата ще се промени ако имам такова? Дали майчинското чувство ще проговори ако си имам детенце? Ами ако не проговори? Какъв живот ще му дам? Като се има предвид, че нямам и партньор (мале каква кучка изглеждам след тези две признания), а най-вероятният начин да имам дете е просто да ида в клиника и да изляза оттам бременна, това дете няма да има и баща. Ако никой не го обича какво ще стане от него?
Искам или не искам – не зная. Ако го направя – няма връщане назад. Не можеш да го върнеш в магазина. Трябва да реша скоро … но ви благодаря, че ми показахте, че не съм ненормална. А може би съм? :)
Не си ненормална, нито пък това, че не си майка и си необвързана, те прави кучка. Живеем в свободен свят, нали така.
Прави ме или не ме прави?
Извинявай, прочетох го в просъница …
Някои хора се отказват да имат просто биологични деца и обикновено мотивът, който цитират е свързан с диспропорцията създадена от пренаселване на планетата и съответно големият брой самотни деца и/или с идеята, че възпроизводството (от самата дума) е дълбоко егоцентричен акт на желанието да се повториш.
На мен това ми се струва също легитимен мотив.
Ей, това са моите мотиви :)
никой няма нито социално, нито природно задължение – важното е наистина да се чувстваш щастлив и удовлетворен (само без това да вреди на някой друг). Ако някой иска да шие гоблени цял живот, да си напълни къщата с тях и по цял ден да си ги гледа – заслужава това щастие точно толкова, колкото и този, който си гледа децата или пък строи къщи или развива някаква друга дейност.
С децата само е много по-важно да си сигурен, че това искаш да го правиш и ще дадеш поне 100% от себе си, за да го правиш добре – понеже това са живи хора. Не можеш по средата да обявиш фалит и да започнеш от началото. Затова по-скоро подкрепям тези, които не са сигурни, да не бързат, отколкото „то като стане, всичко ще се нареди само“. Щом не започвате бизнес с такъв нереалистичен оптимизъм, откъде-накъде ще започвате цял нов живот?
А за множеството самички и неискани, но все пак родени и захвърлени дечица – това не е отделна тема, това е точно същата тема. Те заслужават родители и семейство. Нали затова сме хора – за да мислим първо с главата и сърцето, а чак после с тялото.
Здравейте! :)
Благодарна съм, че попаднах тук, за да си изясня дали съм феминистка или не.
Винаги съм симпатизирала на силните жени – не толкова физически :), колкото духовно. Харесвам Жорж Санд, не си падам по рокли, харесвам силни, но нежни и умни мъже, нямам приятелки за „женски разговори“ и ходене по магазини и т.н. Имам син на 8 години и в момента съм бременна…
Чета много и проявих интерес към този сайт, попадайки случайно на него.
Но… с изненада установих, че феминизмът изглежда поставя под въпрос майчинството и качествата на жените, които го почитат като първоизвор и поддръжник на Живота, Любовта и Природата на нещата, устоявайки и съжителствайки със съпътстващите го съмнения и страхове, неизменна част от всичко… (не говорим за обективните причини майчинството да не се случва, нали…)
И така, изводът ми е, че споделям собствено изградени възгледи, които може би са сходни с тези на определен кръг от хора, но не и с феминизма като цяло… Няма общи знаменатели…
Поздрави, вероятно дискусията има своя смисъл, съдейки по интереса!
И успех по пътя! :))
Благодаря за милия коментар. Само че не съм сигурна защо си останала с впечатление, че феминизмът поставя под въпрос майчинството под въпрос. Феминизмът (айде, МОЯТ феминизъм) поставя под въпрос сляпото, неосъзнато следване на обществените норми… отглеждането на деца е една такава норма. Т.е. не съдържанието на самото решение, а начинът, по който един човек е достигнал до това решение. Т.е. няма нищо лошо в това да си майка, да имаш деца. Но не е желателно да ставаш майка, „защото така се прави“.
Ако мяташ, че от един блог пост (бил той и много добър) можеш да добиеш представа за „феминизма като цяло“ – МНОГО се лъжеш. Като начало, да не водиш „женски“ разговори и да не си падаш по рокли не е признак на феминизъм. Нито пък да бъдеш или да не бъдеш майка.
Животът на тази планета се ръководи от два принципа – принцип за самосъхранение и принцип за размножаване. Обществото, езикът, формирането на социални групи(племена, народи, държави), цялата човешка култура, религиите са едно отражение на варианти за рационализация на тези принципи. Всички те са ИЗКУСТВЕНИ конструкции, те са изкуствено наложена „норма“, която обаче на дадено време и място се е оказала положителна за поддържането на двата принципа.
Ако феминистките са тотално обсебени от идеята да „странят от общоприетите норми“, то нека спрат да употребяват вербална и писмена реч. Езикът, все пак, е изкуствена конструкция, наложена норма, която не трябва да бъде следвана сляпо.
Но.
Ако не искате да си имате деца, то аз разглеждам това като метод на естествена селекция. Генетичните комбинации и мутации, които са довели и фаворизирали у вас идеята да нямате деца просто ще изчезнат от следващото поколение. Това Ричард Докинс нарича „меми“ – изкуствени културни идеи, които водят до фактическа биологична промяна след поколения. Например, в Исляма и държавите, които се водят от ислямският закон – Шериат, всеки, който напусне религията, трябва да бъде убит. Така постоянно се подсигурява, че леките промени(мутации) в генокода на даден индивид, които са вредни на религията, няма да могат да се предадат на следващото поколение. Тук всъщност трябва да говорим за склонност, а не за крайни условия – все пак никой не е роден с гени, които със сигурност ще го задържат за дадена религия. Може обаче да е роден с гени, които го правят склонен към подчинение, липса на любопитство и тнт.
Мисля, че решението да имам или да нямам дете/деца/ отавна е въпрос на личен избор в България, а и на други места по света. Нито аз, нито приятелите ми, нито познатите ми са чувствали натиск от вън, за да вземат решение да имат дете. Да, познавам семейство, което не беше единодушно за раждането на второто си дете, но в никакъв случай не са робували на някакви социални шаблони. Дори мои приятелки от т. нар. български турци взеха решение да родят децата си без какъвто и да било натиск и имат по едно, най-много по две деца.
Като цяло познатите ми планират раждането на децата си. Някои пък са решили да нямат.
Повече ме притеснява факта, че има категория хора – материално неосигурени (без доход, без жилище – собствено или под наем, дори без основно образование), в чиито семейства се раждат по 3, 4 и повече непланирани деца. И там не става въпрос за натиск от вън, а просто за липса на предпазни мерки и елементарно образование .
Мисля, че проблемите в тази социална общност са наистина тежки. Не рядко 12-13 годишни момичета стават майки.
За всички останали жени майчинството е въпрос на личен избор, а не на социален натиск.
Така, ето во конкретен случай. Вече 3 г. съм вкъщи, в момвнта със застъпено майчинство за второ дете. Аз не исках второ, но забременях и мъжът ми нуквално ме изнуди да го оставим. Перспективата да си стоя още 2-3 г. вкъщи ме влудява. С 2 деца нямаш много време за кавото и да е. Не е въпрос само на организация. Наесен ще се върна на работа – и заради парите разбира се, но и това не е лесно решение. Ще се връщам уморена, а тези 2 деца ще искат внимание и грижи. В заключение – в днешна България при този стандарт на живот е лукс а имаш повече от едно дете, даже може да се нарече безумие. За майката с две деца изявата извън дома е почти мираж. А не всяка жена иска да продължи вечно да е само майка и домакиня, както аз, защото това просто не ме удовлетворява! На мъжете им е лесно да искат деца, просто защото не знаят какво е да гледаш деца!
И без това историята на живота си да разкажеш е възможно само в ретроспект. Поради невъзможност да сме обективни, украсяваме. Така всяка успешна бременност и щастливо дете, за които знам, стават повод за възхита у (болшинството) от околните, защото изглеждат „нагласени“ и добре планирани. Така и майките, които по природния закон никога не могат да предвидят точно как ще им се раздвижат хормоните при и след една бременност, се възгордяват, ако случайно родят здраво дете и то се развива според очакванията на педиатъра й.
Всъщност самото случване на зачеването, а и раждането, протичащи според очакванията на пренаталните специалисти, могат да са единствено плод на чиста случайност. Единственото нещо, което родителите на едно дете могат да контролират е желанието да направят възможно най-доброто с това, с което разполагат, за да се развият бременността и отглеждането на детето по възможно най-благоприятен за оцеляване и развитие начин. Планирането винаги е просто упражнение за рациото, успокояващо човешката нужда да контролира живота си и този на другите. Желанието е най-важното. Ако имаш желание, ще намериш и начин.
Здравейте!
Аз винаги съм смятала, че относно начина на живот и светогледа няма правилно и грешно мнение. Правилно решение за всеки човек е това, което е продиктувано от собствената му истина и е поддикнато от собствените му чувства, мисли и желания.
Майчинството е също въпрос на личен избор. Аз съм на 28, имам сериозен партньор от години, но нямам деца и засега не ми се е приисквало да имам. Това разбира се не означава, че някой ден няма да поискам обратното. Разбира се, може и да не поискам и в това няма нищо лошо.
Отгледана съм от баба си и дядо си, които сега продължават да живеят в селото, от което съм и според чиито битуващи представи аз съм вече стара мома, прехвърлила възрастта за раждане и отглеждане на деца. Няма никакъв шанс да обясниш на хора на по 70години идеята за свобода на избора. Дори не се опитвам да им тълкувам собственото си разбиране, а именно, че всеки човек сам решава дали, кога и колко деца да има, че това дали ще се посветя на работата си, на партньора, на приятелите си, на себе си, на забавленията, на обществена кауза, изкуство или на едно дете, решавам сама. Именно така според мен трябва да постъпи всяка жена и никакви наложени отвън чужди мнения, обществени порядки и т.н. не бива да променят това, което сама решава да избере.
Повечето от моите приятелки са омъжени и с деца, но честно казано, аз никак не си се представям затворена вкъщи с бебе, нито лигавеща се по бебешки, нито зависеща от някого си. Разбира се това е лично мое мнение, както казах няма нищо лошо и в това след време да мисля по различен начин. Нямам за цел да убедя някого, че е правилно да нямаш деца, защото ако за мен е правилно, за други от вас не е. Егоистично ли е това? Сигурно. Аз съм егоист, но пък съм много толерантна, обичаща и услужлива и съвсем не мисля, че егоизмът не ме прави лош човек.
Поздрави на всички! Бъдете себе си и не спирайте да следвате собствените си истини!
Аз пък ще го кажа така – не искам деца – аз съм ЕГОИСТКА! Най-смотаното нещо на света за мен е ФАКТА, че жените трябва да раждат. Това е някаква простотия , втълпена през поколенията, ако искат да си опропастяват живота да раждат, не съм такъв човек, който може да носи отговорност за някого, да даде любов на някого, да се грижи за него… Имам си един живот, той си е мой, има ДОСТАТЪЧНО деца на земята, които умират от глад и болести, а ние ще раждаме тука… Не е честно! Няма да стана майка и това е !!!!!!!
Здравейте.Има ли някой ,който би разказал(анонимно) мнението си относно майчинството и да се аргументира защо НЕ иска да има деца.Казвам се Лина.Актриса съм. Работя по един проект – театрално представление, базирано на разкази на реални хора.
Това е документален театър, в който актьорите представяме на сцената разкази на истински хора.Темата е майчинството и нейните „разклонения“.Срещаме се, за не повече от час,черпя ви ароматно капучино и записвам историята ви. Премиерата излиза началото на февруари,така че ако някой проявява интерес да ми пише на linazzz@abv.bg възможно най-скоро.Благодаря ви.Приятен уикенд от мен.
Лично за мен въпросът за възпроизводството напоследък е доста досаден. Единствената причина той да поражда толкова дебати вероятно се корени в традиционното лицемерие и нетолерантност на българите към личния избор. Смело ще ви признае, че единствената причина да планувам раждане е заради моят дългогодишен приятел, който има желание за деца, и който много обичам и уважавам. Това ще бъде по-скоро моята жертва в името на това да запазим връзката си. Но категорично това ще се случи след 30 годишна възраст, защото твърдото ми убеждение е, че една жена и не само, има да свърши доста работа по своето развитие в социален и личен аспект.
Интересно пише че няма нищо против децата и майките с деца но по-нагоре в статията й се стреми да убеждава жените с кариери да не се възпроизвеждат, което е много странно. Какво излиза? Феминизмът мрази жените? За мен, липсата на майчинство в живота на една жена ограничава нейното духовно и ценностно развитие като я оставя с все още детски манталитет. Вече друг е факта че много жени използват децата си като заложници срещу бившите им съпрузи. Но това е друга тема.