Openly Feminist

Откакто започнах да пиша този блог, моят 8-ми март не е същият. Като се замисля, повечето ми дни вече не са същите. Освен моят гняв, страх, тревога, грижи, радости и РСС фийдове, Openly Feminist е сборник и за чуждите такива. И това не го казвам, за да се оплаквам. Точно обратното. Казвам го, за да ви благодаря.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. „Сериозните“ издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай „празника“ и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

Съпругът ми е университетски преподавател. Не знам как е положението в България, но тук ВСЯКА година, ВСЕКИ един професор минава през годишна атестация, която е съвкупност от няколко елемента: оценката на студентите, участие в конференции, публикации/научен труд, принос към живота на университета, оценка от колегите (колегиалност, приветливост и пр.).

Онзи ден пием бира: аз, Кайл и една негова колежка, по случай годишната им оценка. Те двамата са best friends от преди десетина години. Двамата са завършили една и съща магистърска и PhD програма. И двамата писаха дисертациите си под ръководството на един и същ професор. Така им се стече живота, че и двамата в момента преподават философия в един и същи колеж. И така, пием бира и се смеем, защото в оценката на Кайл пише, че е много колегиален и комуникира мнението си много точно и ясно. А в оценката на неговата колежка пише, че винаги е ясно какво точно е мнението й по всеки един въпрос, но това не е голям проблем. Това лесно може да се поправи. И така, ха ха, голям смях падна. Щото… абе, с две думи… някой по заобиколен, но доста недвусмислен начин беше казал, че нашата приятелка е кучка.

А всъщност не е баш много за смях, защото колкото и частна да е тази история, всъщност илюстрира една добре документирана истина от офисната морфология:
Той бива оценяван: така.

Тя бива оценявана: иначе.

И знам, че много хора ще се втурнат да ми обясняват, че зависи от човека и че ако си вършиш работата добре, няма значение. Но истината е, че ИМА значение. И че връзката между това колко е успешен и колко е харесван един мъж на работното място е ПРАВО-пропорционална; а същата тази зависимост при жените е ОБРАТНО-пропорционална. Ако не ми вярвата на мен, слушайте какво разказва една от големите шефки във Facebook.

И това не е честно.

За съжаление почти няма сигнали за структурен напредък и в двете страни (бел: България и Румъния). Индикаторите за корупция, за ефективност на управлението, за качество на образователната система и други остават на много ниски нива. Нещо повече – изглежда, че населението се примирява с това положение на нещата. В такъв случай раздалечаването на тези страни в действителност ще нараства.

Даниел Грос, Директор на брюкселския Център за изследване на европейските политики
В интервю за в-к Дневник

Малко преди празниците разговарях с Милена Фучеджиева за новата й книга, за живота между България и Щатите, за женските дилеми и за смелостта да бъдеш себе си. Заради празничната суматоха не успях да публикувам интервюто по-рано, но сега се радвам, че така се получи. Интересни мисли за интересен старт на новата година! Приятно четене!

Милена, четох представяне на новата ти книга Аз, бLогинята, в което някой я нарича „мост между Америка и България“. Ти скоро се върна да живееш в България… разкажи защо за теб е важно да изградиш мост обратно към мястото, което съзнателно напускаш.

Биографиите ни не могат никога да бъдат отделени от родното място, независимо дали ние искаме да имаме нещо общо с него или не. Лично аз имам твърде богата и сложна биография в България, за да мога и да желая да я напусна окончателно. Идеалният свят е комбинация от светове, на това се научих от Америка. Да не говорим, че вече и тук се чувствам малко като в Америка, защото влиянието й е осезаемо дори в ежедневието. Моловете, jingle bells където и да отида, дори и руския канал muzyka е руски единствено, защото се пее на руски. Външният вид, маниерите, стайлингът, всичко е абсолютно копие, всякаква руска индивидуалност е погълната от Америка. Така че, нищо вече не е същото, нито себе си. В този контекст мостът е изграден глобално, а аз просто се опитвам да обясня някои американски неша на все по-американофобски настроените българи. Обичам България и Америка еднакво. Сега мога да го кажа със сигурност. От Америка не знаех колко дълбоко е част от мен, а и аз част от нея. Същото е с България. Ако преди не се чувствах комфортно раздвоена, сега обичам раздвоеността, защото всъщност тя е по-голяма възможност за избор. В перспектива Америка може би ще пропадне като Римската империя, но също като Римската империя символично, а и на материално ниво, светът дълго ще върви по изградените от нея пътища, начин на комуникация, ценностна система и визия за света. За мен няма по-добър модел.

Следя блога ти почти от самото му начало и си спомням много разговори между теб и читатели, в които разни хора като че ли се гневят на спокойствието, с което вземаш ГОЛЕМИ животопроменящи решения. На какво се дължи този гняв, според теб?

Вероятно на страх. Хората се страхуват от това, което им се вижда смело и предпочитат да го намразят, за да не изпитват малоценност пред него. Голям личностен проблем е ако се сравняваш с околните. Разбира се, има здравословна, спортна конкуренция или сравнение, в повечето случаи обаче е някаква лична слабост. Човешко е, но като че ли българите малко прекаляват с гледането в чуждата кошница. Тя не може да бъде повод за депресия, нито за злорадство. Тя не може да те нахрани, нито да те накара да се почувстваш шастлив. Това, което е в теб е единственото, което може да те задоволи. Никога не ми е пукало кой какво е направил, постигнал, каква награда е получил, аз се съизмервам само със себе си. До голяма степен съм лишена от чувство за конкуренция освен със себе си. Не наблюдавам хората около мен как се движат, тяхното движение ме засяга дотолкова доколкото ми е интересно с какво се занимават и дали то може да обогати света и мен с нещо. Ценя постиженията им, не се радвам на провалите им, но не се заглеждам особено много.

Една от причините, поради които ти се възхищавам е тоталният ти отказ да се извиняваш за щяло и нещяло. Това е НЕтипичен женски навик. Повечето от нас (жените) сме възпитани да сме мили и дипломатични, да избираме липсата на конфронтацията пред собствения си интерес. Родителите ти ли са те възпитавали по този начин или животът ти те е научил да бъдеш директна и категорична?

Не, родителите ми категорично не са ме възпитавали по този начин, и двамата бяха амбициозни, но раними. Всеки е раним повече или по-малко. Аз избрах да се уча от тяхните грешки. Животът пък ме е поставял в ситуации в които просто е трябвало да се взимат някакви животоспасяващи решения, или решения свързани с ежедневното оцеляване, и когато са ти се случили подобни неща, гледаш по-едро на всичко. Твърде кратко ми е времето на земята за да си го губя със съжаления, угризения, някакви авто-манипулации, които не водят до никъде, а и за какво да се извинявам? За това, че съм такава каквато съм? Не виждам защо. Изградила съм се с годините и оцеляването ми като неомъжена жена с дете. Човек неизбежно става малко мъж. Извинявам се само в случаи в които наистина съм «сгазила лука«. В останалите по-дребни случаи, просто нямам време. Минавам нататък. Хората се разминават във вижданията си за света, за това как трябва да се държиш ако си жена, обществото има някакви изисквания. Ако тези изисквания съвпадат с това, което ме интересува, ще ги спазвам. Ако не, няма да се извинявам за това, че не ги спазвам, а ще гледам да представя моята версия по максимално приемлив начин без извинения. Правилата са създадени за да бъдат нарушавани освен за да бъдат спазвани. И някъде дълбоко в мен има огромен инстинкт за самосъхранение. Почти животински. Оцеляването на най-яките. Survival of the fittest.

Питам тези неща, защото ми се струва, че много жени живеят в постоянен вътрешен конфликт между това, което се очаква от тях и това, което те самите искат за себе си, а ти някак се измъкваш от такива ИЛИ-ИЛИ ситуации. Как го правиш?

Да, знам женската дилема, и тя е сложна когато си омъжена, когато си във връзка. Дълго време се бях отказала да търся, дори да желая да бъда във връзка. В един момент около 40 годишнината ми си дадох много ясна сметка какви са трендовете в избора ми на мъже. Тогава все още се извинявах, дори прекалявах с извиненията, защото не бях вътрешно балансирана. От там тръгва всичко разрушително. Когато не си балансиран, ти проектираш твоите идиосинкрази, неуверености и лудости върху другия човек. Той съответно не реагира като Ганди, а и липсата ти на баланс никога няма да избере ГандиJ. Дадох си пауза от доста години в които просто отказвах да бъда с мъже просто за да имам гадже или да бъда с някой. Това беше абсолютно съзнателно решение. Казах си, че порочния кръг в мен трябва да бъде изкоренен. Открих свободата си на съзнателно ниво. Открих себе си, работих върху себе си, работих върху талантите си без да има нищо около мен, което да ме разсейва. Не ми беше никак лесно, но извървях един път към себе си, който ме разкри пред мен самата и ми даде много по-ясна представа за изборите, които искам да правя. Самотата – с много и добри приятели, разбира се – ме научи да ценя живота си така, както едва ли това може да бъде постигнато ако не си сам. Да, често беше тъжно, обаче за мен е много по-тъжно да не бъдеш себе си, да не знаеш коя си, и да правиш безсмислени компромиси в името на някаква илюзорна близост или навик, отколкото да стигнеш до дъното на същността си и от там да изплуваш два пъти по-силна от преди. Сега имам приятел и той е съвършено различен тип човек от хората с които съм била преди. Разбира се, това не гарантира щастие, но поне знам, че един модел на общуване е надскочен, сега вероятно е дошло време на нов тип уроци.

Научих се да искам за себе си това, което реално ми трябва, а не това, което някакво несигурно гласче на човек, който не се обича, диктува. Дълги години влизах от връзка във връзка въпреки че бях наясно, че това не е добре. Тогава «или-или» е просто начин на живот и това никак не ме караше да съм щастлива. Сега съм тази, която съм, и давам и приемам това, което смятам, че е здравословно за мен и партньора ми. Компромисите са задължителни, но никога не бива да бъдат такива, че да се отдалечаваш прекалено много от себе си. От това задължително рано или късно ще пострада която и да е връзка. Винаги трябва да си на една ръка разстояние от себе сиJ.

В конктекста на този блог искам да те попитам… като жена, наблюдаваща българската действителност през все още свежия спомен от живота в САЩ… Какво липсва на жените в България? За какво трябва да говорим? Какво трябва да изискаме, за да живеем по-добре?

Тук жените са най-нетолерантни и жестоки една към друга. Честно казано дълго време живях с идеята, че обществото е твърде сексистко, но вече не мисля така. Нещата много са се променили, мъжете се съобразяват с жените до толкова до колкото им позволява мъжката природа. Гледам да ги щадя, защото на мен самата не ми е интересно да съм заобиколена от мъже с женско мислене и поведение лишени от каквито и да било атавистични мъжки признаци. Скучно ми е с безполови същества.

Жените тук често са зли към жени, които ги застрашават. И не говоря за някаква директна конкуренция, а за нещо, което е в главите на «застрашените». Направо съм се сблъсквала с жени готови да те унищожат от страх. Като пинчери, които лаят до съдиране, защото са малки и страхливи. Подобна злоба, завист, зложелателство, са признак на огромна лична слабост за която никой не може да им помогне освен те самите. Дали са в неудовлетворителни връзки, дали работата не им върви, дали не се чувстват достатъчно реализирани или талантливи, повредата е в техния телевизор.

Стигаме пак до това да си напълно комфортно със себе си, да нямаш демони, които да проектираш върху другите. Иначе българките сме супер бойни. Има свестни и несвестни като навсякъде. Но аз виждам много сила, амбиция, работене наравно с мъжете, постижения, реална еманципация. И тук идва проблема с това доколко е лесно за една реализирана, еманципирана жена да си намери партньор, който не се чувства застрашен. За съжаление е доста трудно. Но това не е локален, български проблем, а проблем на всяко еволюирало общество. Въпреки, че кризата налага постепенно един нов консерватизъм дори и в мъжко-женските отношения. Общо взето, както казват французите, може би «колкото повече се променя, толкова повече остава същото», кой знае… Времето ще покаже дали жените ще останат жени, а мъжете, мъже.

***

Фотография: Милена Фучеджиева