Той: така; Тя: иначе
Съпругът ми е университетски преподавател. Не знам как е положението в България, но тук ВСЯКА година, ВСЕКИ един професор минава през годишна атестация, която е съвкупност от няколко елемента: оценката на студентите, участие в конференции, публикации/научен труд, принос към живота на университета, оценка от колегите (колегиалност, приветливост и пр.).
Онзи ден пием бира: аз, Кайл и една негова колежка, по случай годишната им оценка. Те двамата са best friends от преди десетина години. Двамата са завършили една и съща магистърска и PhD програма. И двамата писаха дисертациите си под ръководството на един и същ професор. Така им се стече живота, че и двамата в момента преподават философия в един и същи колеж. И така, пием бира и се смеем, защото в оценката на Кайл пише, че е много колегиален и комуникира мнението си много точно и ясно. А в оценката на неговата колежка пише, че винаги е ясно какво точно е мнението й по всеки един въпрос, но това не е голям проблем. Това лесно може да се поправи. И така, ха ха, голям смях падна. Щото… абе, с две думи… някой по заобиколен, но доста недвусмислен начин беше казал, че нашата приятелка е кучка.
А всъщност не е баш много за смях, защото колкото и частна да е тази история, всъщност илюстрира една добре документирана истина от офисната морфология:
Той бива оценяван: така.
Тя бива оценявана: иначе.
И знам, че много хора ще се втурнат да ми обясняват, че зависи от човека и че ако си вършиш работата добре, няма значение. Но истината е, че ИМА значение. И че връзката между това колко е успешен и колко е харесван един мъж на работното място е ПРАВО-пропорционална; а същата тази зависимост при жените е ОБРАТНО-пропорционална. Ако не ми вярвата на мен, слушайте какво разказва една от големите шефки във Facebook.
И това не е честно.
Openly Feminist 
Ако пуснеш откъс от оригиналните писания, ще стане по-ясно. Всички знаем, че такива препоръки се пишат с много двусмислен език, всяка думичка и запетайка е важна.
btw, а тази жена кучка ли е?
@Марин, този въпрос и аз исках да го задам :)
Не мисля, че ако някой се сработва добре с другите би бил наречен ‘difficult’, ‘bitchy’ и т.н. Наистина вярвам, че е въпрос на характер. Вярно е, че не съм сменила особено много работни места досега (само две), но не съм имала проблеми с нито с мъже, нито с жени. А ти самата знаеш, че да се работи в технически екип не е най-лесното.
По принцип това, което казваш може и да важи, но не мисля, че важи в конкретния случай.
Колко познато :) И интересното е, че описанието за нежеланото поведение е само и единствено „казва си мнението прекалено ясно“
Проблемът е точно там, че самият критерий „сработва“ е различен за мъже и за жени. Очакванията са различни как трябва да се сработват едните и как другите. Това важи също и за студентите. Едно и също поведение от мъж се приема като „строг, но справедлив“, от жена „гаднярка дето се прави на важна“.
Нагледна илюстрация:
Не виждам полът какво общо има. Така както на мен са ми казвали, че ми ценят мнението, но че не винаги им е нужно, така аз съм казвала същото на колеги. Въпрос на характер си е това.
Best friends е на английски като някакъв вид ирония ли?
Не виждаш, да, точно в това е проблемът…
Има проблем в това, че не намирам дискриминация в ежедневието си?
Тази ситуация, описана в този пост, към който си добавила коментар, не е от твоето ежедневие. Ако не виждаш какво значение има полът в историята, както е разказана от автора, тогава да, това е проблем, най-вече за теб. Но и като цяло е илюстрация на целия проблем.
Ех, каква си Йоана! Не било от нейното ежедневие. На Светлина една от радостите в живота й е да обяснява на феминистите колко са се объркали. :)
Мисля, че Светлина е достатъчно щастлива без да дели хората на феминисти и нефеминисти.
Чудесно. Дано Светлина това изявление да почне и да го практикува.
Като по поръчка – защо само 10% от пишещите Уикипедия са жени:
http://www.nytimes.com/roomfordebate/2011/02/02/where-are-the-women-in-wikipedia/
10%, ама не в България, у нас пишещите в Уикипедия жени май са дори повече (или поне жените са доста активни, дори и регистрациите им да са малко)
Не съдя хората, които казват, че не виждат нищо свързано с пола на участниците в историята. Честно казано, ако преди 5-6 години бях прочела същият този текст, сигурно и аз бих реагирала по същия начин. Както неведнъж съм писала, повечето от случаите, които разказвам… не са чаааааак толкова УЖАСНО дискриминативни сами по себе си. Айде, сега, някой си помислил, че съм кучка на работното място. Голяма работа. Аз знам какво и как работя, защо се държа по определен начин и в крайна сметка продукта от труда ми трябва да говори сам за себе си. На никой не му е отнето правото да гласува. Никой не е пребит с камък, задето си позволил да си покаже босите крака.
Не знам точно как да го обясня… при мен се случи някак естествено, но най-вече в резултат от контакт със силни, интересни, умни жени, които се самоопределят като феминистки… Някак постепенно започнах да забелязвам такива, привидно незначителни истории все повече и повече. В един момент просто осъзнах, че ако една история е съвпадение, то цялата съвкупност от тези истории създава един цял манталитет, една цяла култура. И в тази култура, жените заемат определено място, мъжете заемат друго.. и аз не съм убедена, че харесвам това толкова строго разграничение.
Това, което се опитвам да постигна с разговорите тук е лека полека да показвам парчетата от пъзела. А онези читатели, които са готови и имат желание… може би сами за себе си ще могат да видят и по-голямата картина. Ако не… хора има всякакви. :)
Някои хора казват, че не забелязват дискриминацията около себе си. Ако наистина няма такива случки, това е повече от чудесно, все пак има и работни места, които са по-напредничави и по-приятни от други. Но се съмнявам, че наистина в 100 % от случаите не са се сблъсквали с един или друг предразсъдък, който е бил в техен ущърб. Просто не са го забелязвали, все пак за щастие не живеем в арабска държава, поне основните човешки права са ни гарантирани. Но до там.
Има много тънки и не винаги видими механизми, които продължават да действат. С очите си ставах свидетел на не един и два случая, в които български и чужди работодатели отказват да наемат служители само и единствено заради пола или възрастта им. Хора с квалификации, умения, образование. Такива хора, на които нищо няма да им пречи да изпълняват чудесно задълженията си. Това на интервюто за работа няма да ви го кажат, но зад кулисите се обсъжда най-спокойно. „Мъж за административна работа не искаме“, „жена за техник в никакъв случай“, „ооо, хора родени преди ’65 година изобщо не ги викай за интервю“ и т.н. и т.н. И не, не винаги става дума за финансово оправдани решения, просто на много хора предразсъдъците са по-силни от уменията да си преценят добре дългосрочната стратегия.
Видях и случай, в който мъж и жена на една и съща позиция, в една и съща компания бяха оценени по коренно различен начин. Жената имаше по-добър екип и по-добри резултати, но беше директна и когато имаше проблем, го адресираше на момента. Тази жена, за която може да се каже, че беше уверена и решителна, но в никакъв случай груба и прекрачваща границите, беше определяна като прекалено агресивна. Мъжът бе нов, не разбираше много-много от дейността на екипа, беше доста груб и агресивен, на моменти дори простееше в отношенията с екипа. Случвало се е да псува определени хора, да крещи, да точи лиги по симпатични колежки и необезпокоявано да казва какви сексуални фантазии му се въртят в главата. По негов адрес се сипеха само хвалби от началството. Накрая се събра с един друг такъв хубавец и станаха съдружници на друго място, но определно никой не му пречеше в работата. A на колежката му й пречеха много, тя си смени работата преди него.
Това, което Шерил Сандбърг споменава в презентацията си, си струва да се чуе. Хубава е нейната позиция, на човек който не се отказва.
На мен веднъж ми се случи нещо любопитно, когато кандидатствах за преподавателска работа в един университет. Попитаха ме, ни в клин, ни в ръкав, дали имам възможност да преподавам часове късно вечер. Аз много се зачудих, защото вече беше станало ясно, че на настоящето ми работно място водя един курс вечер, и потговорих, че да, няма проблем. Чак после вдянах, че ме питат имам ли деца, които може да се нуждаят от моята грижа вечер, но да попиташ направо не е законно, та затова засукания въпрос.
Това е такт (и глупост), но не и дискриминация. Нали не твърдиш, че един мъж биха го питали в прав текст дали има деца?
Един мъж по-скоро няма да го попитат ама въобще, било то директно или индиректно. А ако случайно стане въпрос и се окаже, че мъжа има деца… никой няма да си помисли, че децата ще се отразят неблагоприятно на работата му. Преди известно време обсъждахме едно проучване на CEO-тата на Fortune 500 компаниите. Освен че броят на мъжете е главозамайващо по-висок от броя на жените, оказва се, че повечето мъже на такива високи позиции имат деца, а повечето жени не. Т.е. имането на деца не пречи на кариерата. Пречи на женската кариера.
Ами мой колега кандидатства за същото място и са го питали директно, според него, има ли деца, след което му казали, че имат чудесна здравна застраховка, която ще покрива и тях, но да каже на съпругата си, че не субсидират детска градина. Ти си прави изводите.
(Най-накрая си избраха някакъв трети кандидат, за когото аз и колегата ми не знаехме подробности.)
Аз наскоро разбрах, че друг въпрос, с който целят да разберат дали имаш деца е „Какво правите в свободното си време?“ На мен са ми го задавали.
Понякога е трудно да прецениш дали ситуацията е резултат от джендър предразсъдъци или от някаква специфична конкретика. Искам да споделя една случка от старата ми работа. Работех за голяма американска организация. Цялото ръководство се състоеше от американци, така че и при нас оценяваха всеки, всяка година, по ред показатели. Имаше един колега, мъж, с моята специалност и всеки от нас беше ръководител на един проект в общата ни тема. Той непрекъснато се стараеше да се меси в моя проект, да изтъква колко зле се справят, да казва на изпълнителя какво би трябвало да правят хората му, което беше абсолютно недопустимо според вътрешните правила. Аз никога не съм се месила в неговия проект. След всеки случай, в който той се намесваше в моя проект, разговарях лично с него и му казвах мнението си, че това е недопустимо и му обръщах внимание да преустанови тази практика, но ефект никакъв… Той даже ставаше още по-нагъл. Един ден имаше обща среща на всички проекти, тип отчетна, на която имаше възможност да присъства само той. След срещата ми се обадиха адски разстроени хората от моя проект, за да ми кажат, че въпросният колега на тази обща среща ги унизил публично пред всички останали изпълнители, казал, че това, което правят не е одобрено от никого (абсолютно невярно), че е тъпо, че е погрешно и какво ли още не. Това го казал докато там не е имало никой, който да ги защити… Същия ден аз заминавах в командировка за 2 седмици и знаех, че ако оставя темата за след това, нещата просто ще отшумят. А общите ни шефове ги нямаше и не можех да проведа съвместна среща. Затова написах един дълъг мейл, до общите ни шефове като разбира се копирах и колегата, в който подробно описах ситуацията, защо колегата не е бил прав в твърденията си и как е говорил по въпроса без абсолютно никакви познания и как дори и да беше прав, не е било допустимо на такъв публичен форум да атакува проект, за който не отговаря. След това заминах.
Малко след като се върнах от командировката беше време за годишната оценка и в нея, в графа междуличностни отношения, бях сериозно разкритикувана, че съм избрала да се конфронтирам директно с този колега. В личен разговор шефът ми каза: ти беше абсолютно права, но не трябваше да се конфронтираш с колегата, трябваше при мен да дойдеш и насаме да ми се оплачеш, аз щях да се оправя с него някакси. Обясних, че това е подла постъпка и смятам, че е редно колегата ми да знае какви са оплакванията ми от него, за да може да се защити, ако не е съгласен, а не да говоря зад гърба му… Шефът не се съгласи. Между другото, след време за всички стана ясно, че колегата се справя ужасно зле със задълженията си, беше освободен, а на мен възложиха и неговите проекти, но горната случка си остана шок за мен. Та, тогава много се питах – дали защото съм жена са смятали, че е грозно да е конфронтирам или щяха да реагират по същия начин ако ролите бяха разменени. И досега нямам представа…
В момента аз съм в много аналогична ситуация, в която шефа ми каза „ти си права, но не трябваше да се конфронтираш, аз щях да се реша проблема“. Да, ама аз не съм малко дете и нямам нужда от помощ от Другарката. Освен това супер много мразя драма и предпочитам вместо аз да ходя да мрънкам зад гърба над колегата, просто да седнем и да се разберем.
И аз не знам дали в случая става въпрос за сексизъм, но ми е любопитно и други хора да се включат и да кажат.
Според мен конкретният пример няма общо с пола. Поне не директно.
Конфронтациите като цяло не са нещо, което се препоръчва на работното място с основателна причина или не.
В голяма степен менисжърът е прав, че това е негова работа. Аз не харесвам говоренето зад гърба, но не е в полза на работата и ако се скараш с някой. Ако някой си мисли, че такава конфронтация ще мине мирно и тихо и човекът ще си признае ,че е сгрешил ще се извини и всички ще са щастливи жестоко се лъже :)
А има общо със сексизма от една различна гледна точка. Жените са по-прями, по-директни на работното си място. Поне повечето силни жени, които са на ръководни постове. Което води до по-чести такива конфликти. За жалост по-голямата част от мъжете станаха по-бетер от жените в драми и лицемерие.
Гледам всички казват „Аз съм директна…“, аз не познавам мъж който да може да е толкова директен и да не работи сам за себе си :) Такива мъже не виреят в корпоративна среда, където дамите все пак се справят ;)
За съжаление, офис-политическата сцена е доста сложна. Там не винаги има значение кой най-добре си върши работата, кой носи най-много печалби на компанията, кой намира най-оптималните решения – все обективни фактори. Хората се ръководят от емоциите си, от предразсъдъците си. На рационално ниво можеш да имаш железни аргументи, но на емоционално можеш много трудно да влияеш на някого. Печелят по-скоро тези хора, които осъзнават как да влияят на емоционално ниво, за мое съжаление. Между другото, не е вярно, че жените били по-емоционални, двата пола може външно да проявяват разлики в реакциите си, но са еднакво подвластни на емоциите си (примерно гнева). Аз си мисля, че все още повечето хора са с подсъзнателна нагласа, че не е хубаво жените да са много директни и амбициозни. Може би повечето от нас не го осъзнават дори, на много хора и през ум не им минава да мислят, че имат предразсъдък към нещо, обаче това не пречи предразсъдъка да си действа. Ще е интересно да се дадат и други примери, примерно какво се е случвало, когато двама мъже с различни стилове на поведение се сблъскат, когато две жени с различни стилове се сблъскат, когато мъж и жена се сблъскат. Как са били решавани конфликтите, как е реагирало ръководството. В моя опит, в повечето фирми очакват от жените на ръководни позиции да се държат като един вид майки-квачки, независимо дали са млади или възрастни, т.е. да бъдат достатъчно строги, за да могат да контролират екипите си, но не прекалено много. Да са и по-грижовни един вид, да не бъдат много агресивни (доста разтегливо понятие). Е, има и изключения, разбира се.
Едно от тълкуванията, които имах за ситуацията тогава (освен подозренията в сексизъм) беше, че за разлика от нас американците нямат горчивия опит от доносничеството по време на социалистическия строй. Затова за тях май беше съвсем в реда на нещата да отиваме при шефа и насаме да говорим зад гърба на колегите. Забелязах, че доста американци го правят… Докато при нас този тип поведение е изключително дискредитирано и бих казала даже срамно.
@simmol: Малко мъже познаваш, в такъв случай. Корпоративният свят е пълен с мъже, които са конфликтни, но далеч не всички от тях искат да работят за себе си, да не казвам че повечето си се чувстват доста добре там. В България малко погрешно се смята, че лидерите брашно с друг не мелят, един вид авторитарният имидж на директорите от миналото все още витае из въздуха. Дали ще си лидер в корпорация или в собствената си фирма, все се изисква да можеш да ръководиш, мотивираш и убеждаваш хора – твои колеги, подчинени, партньори и клиенти. При всички случаи работиш с хора и ако си наистина конфликтна личност, навсякъде ще имаш проблеми. Въпросът е с какъв аршин мерим отделното конфликтно поведение – наистина не е добре да се стига до караници и сблъсъци, но има ситуации, които по-добре и по-бързо се решават без много увъртания.