Openly Feminist

Днес искам да ви разкажа за моя приятел Иван, чието поведение едновременно ме вдъхновява и ужасява, буквално всеки ден.

Въпросният човек е с официална позиция „Административен асистент“ в един от факултетите в Университета, където работя. Работи директно за Декана на факултета. Отговаря за програмата му, координира административните функции на офиса, менажира кореспонденцията. Въобще, стандартна офисна работа. Иван, обаче, е грамотен и любопитен човек и съответно успява да свърши всичко точно както трябва и три пъти по-бързо, отколкото се очаква от него. Две седмици след като го бяха назначили, той вече скучаеше. На третата вече си предлагаше услугите: да помага на други хора във Факултета, да участва в срещи ей така от интерес. На четвъртата вече даваше идеи за подобрение на този и онзи процес на работа. На петата седмица, Деканът на Факултета създаде между-ведомствена работна група по устойчиво развитие и покани Иван за Председател. Колегите започнаха да се шегуват, че са го повишили, за да им се махне от главата. Което не е точно така, защото Иван председателства въпросната работна група в допълнение към административните му задължения. Но е факт, че той е един от важните хора в университета в областта на устойчивото развитие, в работната му група има представители от всички академични дисциплини, университетски администратори, студентски групи. А когато местни журналисти имат въпроси, свързани с темата, вече звънят на Иван.

Този тип (леко-нахално) заграбване на привилегии и правомощия не е много присъщ на нас жените. Ние най-обичаме да си вършим старателно работата без много много да нахалстваме и да се самоизтъкваме. И си мислим, че ако работим много и добре, някой ще свика общо-фирмено събрание, ще изкаже благодарствено слово за това колко добре си вършим работата и накрая, ще постави диамантена корона на главата ни. Ей така, защото заслужаваме. В един справедлив свят, сигурно повишенията са перфектно отражение на уменията и заслугите… но в света, в който живеем, корони не получават дори най-трудолюбивите.

Не съм питала и честно казано бих се изненадала, ако в резултат на всичката тази самоинициатива, заплата на Иван е станала по-висока. НО, не мога да не си призная, че откровено се възхищавам на предприемчивия му подход към работата. Може би тук и в момента, по заплата той все още се води „секретарка“, но след само една година работа, CV-то му изглежда бомбастично и то единствено защото не се свени, а настоява за повече задължения, повече отговорности, по-сериозна титла (та макар и без финансово поощрение). Аз не съм от скромните и общо взето с годините ми става все по-лесно да бия камбаната, когато съм постигнала някакъв успех. Но откакто срещнах Иван, започнах често да се питам… как би постъпил Иван? И малко… срам-не-срам… предлагам, изисквам и… напред.

Вие как постъпвате в такива ситуации? Чакате ли някой да ви поднесе корона или изисквате поощрение? Ако можете да споделите опит за това как хем да не оставим добре свършената си работа незабелязана, а в същото време да не бъдем съвсем нагли и нахални… моля, оставете коментар отдолу след текста!

А междувременно, ето тук цяла статия за жените и короните, за която научих от…познахте… Lean In на Шерил Сендбърг. ;)

Този текст е от… тайните. Малко ми е смутено да го пиша, да не кажа, че ме е срам. Но в името на всеобщото благо, ето го.

От книгата на Сендбърг научих, че едно от най-ужасяващите неща, които съм изпитвала в професионалния си живот, всъщност не e само лично мое преживяване, а си има име. Даже е „синдром“. Нарича се „Синдромът на Измамника“ и описва психологическо състояние, при което човек не може да интернализира собствените си постижения. Синдромът се проявява в моменти, когато всякакви външни фактори сочат, че си успял, че си се справил добре, че заслужават поощрение и комплимент, а ти вътрешно се изяждаш от угризения… Защото ЗНАЕШ, че е станала някаква грешка; че не си се справил чааак толкова добре; и че какъвто там елементарен успех е бил постигнат… то той е дошъл благодарение на чужда помощ, късмет, липса на по-добър състезател и въобще всякакви други външни фактори. Най-ужасяващото на всичко това е, че започваш да изпитваш агонизиращо чуство на вина и СТРАХ, че ще те хванат… Че шефът ти ще разбере, че не си умен и работоспособен. Че колегите ти ще те изобличат. Че балонът ти ще гръмне и ти ще се пръснеш на малки парчета върху конферентната маса.

Аз лично съм се чувствала по този начин доста пъти, но най-ярко си спомнам това чувство докато учех за магистърската ми степен. Бях в престижен университет, подготвяха ме за университетски преподавател и бях заобиколена от много умни професори и студенти, които толкова откровено вярваха в мен и ме подкрепяха, че всяка сутрин се будех облята в пот…. Днес е денят, в който всички ще разберат, че не съм толкова умна, колкото си мислят. Днес ще разберат, че никога не съм чела Хегел. Днес ще ми зададат въпрос, на който не само няма да успея да отговоря, но ще блесне колко неграмотна съм всъщност. Днес ще ме изобличат. Днес ще ме изобличат. ДНЕС ще ме изобличат. Ужас и агония няколко години подред. Само като си помисля, започва да ми се повдига.

Според Сендбърг, от Синдром на Изманимника страдат и мъже и жени, но при жените синдромът има по-парализиращи действия. Това е така по много причини, но особено защото жените принципно подценяват себе си (а мъжете принципно се надценяват). Затова много жени примерно се страхуват да проявят инициатива на работното място (за да не привлечат внимание върху факта, че са „некомпетентни“), много жени не се борят за повишения (да не си помислят, че много съм си повярвала), много жени дори се отказват да кандидатстват за конкретни работни места. За сравнение, ако един мъж гледа обява за работа и си мисли, че покрива около 60% от изискванията… той кандидатства. Повечето жени кандидатстват за конкретни позиции, ако са убедени, че покриват 100% от изискванията. Жените разсъждават: не мога да го върша това. Мъжете мислят: искам да мога, ще се науча в процеса на работа.

Една приятелка ми каза, че когато кандидатствала в университета, едно от изискванията било представяне на портфолио. До този момент не била виждала Фотошоп, а вкъщи дори нямали компютър. Тя отишла в интернет клуб, разровила в интернет, свалила каквито картинки харесала и представила като свои. Знаела, че МОЖЕ да научи Фотошоп. Просто било нещастно съвпадение на обстоятелствата, че в момента, в който трябвало да представи портфолио… тя ВСЕ ОЩЕ не се била научила. Не съветвам никого да представя чужда работа за своя и не мисля, че ако аз бях на нейно място щях да постъпя по този начин. Но нейната кариера е факт и много от четящите този текст в България живеят с работата й… Факт.

Първият съвет на Сендбърг относно как да се справяме със злокобната спирала на самомнителноста е да се преструваме, че вярваме, че заслужаваме успехите си… докато наистина си повярваме. На мен този съвет ми харесва. Към него добавям личното ми правило: никога не протестирам срещу комплименти. Вие?

Снощи започнах да чета Lean In на Шерил Сендбърг на Kindle и забелязах, че въпреки че книгата бе публикувана едва преди три дена, вече има цели параграфи, които са highlight-нати повече от 300 пъти. Ясно е, че книгата е промотирана с голямата ПР машина, но според мен не това е причината толкова много хора да са се разприказвали за нея. Няколко приятелки ми се обадиха специално да ме питат дали чета и следя интервютата (следя). А шефката ми, която е VP-Marketing & Communications бе толкова впечатлена от прочетеното… и понеже знае какви са моите убеждения (феминистки)… обсъждахме доста обстойно и в детайли. Толкова дейтайлно, всъщност, че чак се наложи да затворим вратата… Положението е малко… забранено за момчета.

В резюме, за онези от вас, които нямат представа за какво говоря: Шерил Сендбърг е COO на Facebook. Преди няколко години тя изнесе лекция TED Women: Why We have Too Few Women Leaders. Новопубликуваната й книга е разгърнат прочит на същата тема: къде са жените лидери? защо никой не харесва успешните жени? как да постигнем баланс между професионалните успехи и личното удовлетворение? Ако не сте слушали лекцията на TED Women, непременно погледнете. Също така горещо препоръчвам интервюто със Сендбърг (и съпруга й) по 60 Minutes от тази седмица.

На мен лично книгата (или по-точно това, което съм прочела до момента) много ми харесва. Най-вече ми харесва това, че дава доста оптимистични и практични препоръки, които всеки един човек може да приложи на работното си място без значение дали работи в корпоративна или някаква друга среда. Аз лично нямам професионалните амбиции на авторката, но виждам себе си в много от ситуациите, които описва. Една от зачекнатите теми, които към момента ми прави най-силно впечатление е за начините, по които описваме и оценяваме едно и също поведение в зависимост дали говорим за мъж или жена на работното място. Конкретният пример, който дава Сендбърг е за това как много малки момиченца (и по-късно жени) биват обявавани за командвачки. Това носи доста негативи за жените, а когато момчета (и мъже) се държат по аналогичен начин, това поведение са аплодира. Аз лично определено съм страдала от тази си черта и едва след толкова години ми стигнаха силите да си простя и да осъзная, че това да имаш мнение и глас не е повод за срам… Не знам дали ви е интересно да поговорим по тази тема, на мен ми е любима.

Знам че в България в момента други неща ни вълнуват… но според мен е важно и ми хрумна да отворя разговор тук: на български, пречупено през призмата на българските условия. Ясно е, че винаги и навсякъде съществуват институционални и структурни пречки, които правят живота на жените на работното място труден (и понякога доста противен)… Но кои са личните решения, които ни пречат да постигнем професионалния успех, който заслужаваме?

P.S. I missed you. :)

Има един съветски филм, „Падането на Берлин“ се казва, в две части е. Филмът е от 1950-та и, очевидно, е художествена екранизация на съветското участие във Втората Световна. Типична  пропаганда и ако може да се вярва на кинаджийски слухове, самият Сталин е бил активно ангажиран в написването на сценария.

Двигател на действието е любовната история между Алексей Иванов, работник в завод за стомана и Наташа, учителка. Алексей успява да преизпълни работническата си норма и по този повод е поканен да се срещне със самия Сталин. По време на срещата им, Сталин помага на Алексей да осъзнае колко силни всъщност са чувствата му към Наташа и му поръчва да се прибере у дома и да й почете поезия, за да я накара тя да го обикне. Алексей се прибира вкъщи, обяснява се в любов и докато двамата с Наташа се разхождат сред житните нивя, селото им бива нападнато от фашистите.
До края на филма, зрителят се опитва да си отговори на въпроса дали и как едно момиче би могло да избере между любовта си към един обикновен човек и любовта си към Другаря Сталин.
***
Сетих се за „Падането“ в контекста на изказванията на Бойко Борисов относно семейния живот на Президента. От всичките неща, които принципно биха могли да бъдат изкоментирани в случая, ще кажа само едно:

Борисов явно гледа много филми.