Openly Feminist

Нашето семейство подкрепя София Прайд. Човек не избира в кого да се влюби.

Онзи ден на шега споменах, че чета българските новини само вечер, защото тъй или иначе, каквото и да бъде казано сутрин, до края на деня бива опровергано. Общо взето, имам същото усещане и за София Прайд.

От една страна супер много се дразня, че вече четвърта година поред минава през същия сценарий:

– ще има, няма да има
– айде, ще има
– ще мине от тук
– не, не може да мине от тук.
– парадират
– не парадират
– нямам нищо против, ама се притеснявам за децата
– е значи имаш против
– нямам бе
– имаш
– нацистите ще се организират ли?
– егаси, естествено, че ще се организират
– общината ще ги спре ли?
– ще ги спре
– бе няма да ги спре
– ще ги спре, бе, да не са луди
– ми луди са, няма да ги спре
– Изцепка на Политик X
– няма ли някой отговорен политик, който да обърне внимание?
– има, ама е сам; никой не го слуша
– Изцепка на Политик Y
– нов маршрут?!
– що нов маршрут за Прайда, бе, налъми?! това е същото като да караш джамията да си намили звука.
– Изцепка на Политик Z
– еми не е уточнено
– ББ: парад ще има, щом аз казвам

Напред-назад. До последната секунда. Обтягане на нерви. Супер ескалиране на напрежението.

Обаче.

В деня на събитието, хората се появяват. Всяка година повече от предходната. Организацията е перфектна. Полицията си върши работата. Някакви наци-провокатори се пробват да предизвикат конфронтации, но понеже толкова им акъла… полицията обикновено се справя с тях преди да успели да направят някоя мизерия. Всичко минава мило и драго. Вечерта ходим на парти, където си прекарваме повече от страхотно, защото още ни държи адреналина от през деня. Ако имаме късмет, we get laid. И така.

Та в този ред на мисли, това, което се чудя в този момент е:

• Толкова ли свободно време за губене имаме, че всяка година дъвчем една и съща тема, ама от-до, без мисъл и без въображение. Разгеле, тази година има някакво раздвижване в медиите. Явно журналистите са осъзнали, че ако не вземат да поразчупят моделите, ще умрат от скука в същите клишета, които повтаряме в последните три години. Чудя се на политиците как не им омръзна.

• Защо въобще се опитваме да влизаме в диалог с общинската управа, която очевидно не е способна на самостоятелни решения, камо ли пък на прогресивна политика? На бас, че до няколко дни Бойко ще каже, че се е обадил на кметицата и са се разбрали да решат проблема с нацитата. Кметицата, горката, тя е съвсем друга тема.

• И като стана дума за политиците: може ли да са толкова слепи и толкова недалновидни, че да не разпознаят една толкова лесна възможност за малко политически опортюнизъм?! Хората на тепсия им поднасят– прогресивно, модерно, демократично, забавно, ново, интересно събитие, в което почти изцяло са ангажирани млади, образовани, възпитани, модерно-мислещи хора– и им казват… Ето, ние вършим всичката работа, дайте ни малко символична подкрепа. Те вместо да заграбят с две ръце и да се асоциират с всички тези изключително позитивни послания… Не, не щъ. Страх ги е някой да не ги помисли за педераси?! По други части на света политиците ще се изтрепят за достъп до тази част от гласоподавателите, но при нас положението е кебапчета в пластмасови тарелки.

• Същото се отнася и за смешния ни бизнес елит, който предпочита да участва в безобидни и често дори абсолютно безмислени кампании, в които да спечелят от краткотраен ПР, щото нали са много социално отговорни. Ако са толкова отговорни, да си сверят часовниците и да забележат, че нито една от големите компании по света не е спечелила от асоциирането си със смс-кампания, която помага на две кучета да намерят нови стопани. От социални кампании, печелят онези, които подкрепят структурна промяна в живота на големи общности от хора (и други животински видове, нямам нищо против кучетата!). Google снима реклама за Chrome с Дан Савидж и партньора му, които се обръщат към млади ЛГБТ момчета и момичета и им казват… дръжте се, сега е трудно, но с времето става по-добре. New York Times показват рекламата на началната си страница. В София, егаси, няма кой да дари 500 бутилки минерална вода. Хора, от какво ви е страх?! Страх ви е, чя някой ще заговори за бранда ви?!

Та с две думи, положението е такова:

• Прайд ще има и тази година, следващата, и по-следващата.

• Събитието ще става по-голямо, по-видимо, и по-готино.

• Все повече хора ще спрат да крият, че са гей. Свиквайте.

Това, което трябва да решат политиците и бизнесЪТ е дали да бъдат прогресивни лидери и визионери ИЛИ за пореден път да оставят историята да се случва покрай тях, вместо активно да участват в нейното изграждане. Ако нямат желание, да направят място за хора, които са готови.

Ние останалите, обикновените хора от народа, подкрепяме София Прайд през деня на 18-ти юни, а вечерта празнуваме.

Подкрепата ми за София Прайд е добре документирана. Подкрепям правото на ЛГБТ хората да живеят спокойно, както се полага на всеки човек: открито, в мир и с достойнство. Пътят ни тъй или иначе е изпълнен с премеждия и трудности. Няма нужда да изграждаме допълнителни прегради помежду си. Някак излишно ми вижда.

Към обичайните причини, поради които подкрепям събитието обаче добавям и следните няколко неща:

• Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието. Хора, това е ОГРОМНО усилие, което в други държави се прави с помощта на стабилни организации с дългогодишни традиции, утвърдени бюджети, страхотна институционална и политическа подкрепа. Казвам го, защото съм участвала в организацията на ЛГБТ събития тук в Щатите… не можете да си представите за каква разлика в организационната подкрепа става въпрос. Руди Джулиани, който е едва ли не по-републиканец и от Донълд Ръмсфелд, даваше приеми в кметската резиденция по случай Гей Прайд всяка година, докато беше кмет на Ню Йорк.  (Уви, не бях сред поканените). Тук в Мемфис, за Гей Прайд всички бизнеси, които се намират по дължината на маршрута слагат флагове с цветовете на дъгата. Старбъкс и Кока Кола раздават безплатни напитки. Големите компании в града (при нас са централите на Delta, Nike, FedEx, International Paper) имат или платформи или спонсорират групи, които да участват от тяхно име в шествието… Разказвам всичко това, за да добиете представа в какви условия би могла да се случва организацията, при какви условия действително се случва и колко титанично е дори самото постижение, че е имало събитие не веднъж, не два пъти, а три пъти. И че ще се случи отново. И че всяка година става все по-яко. Хора, дълбок поклон. Наистина.
• Тази доброволческа основа на Прайда, всъщност само по себе си е интересна по много причини и показва, как въпреки тоталното бездействие, нeхaйство, нахалство, немарливост и в някои случаи, дори открита омраза от страна на българските политически среди, едно изцяло гражданско движение успява вече четвърта година поред да задържи общественото внимание и съвсем последователно и конструктивно да бъде катализатор за по-широк обществен диалог по теми, чието време очевидно е дошло. Вярно, нивото на дебатите в България са все още на ниво „да не са ми пред очите“ (които са се случвали другаде по света през 60-те, примерно)… НО… самият факт, че разговорите продължават, а някои хора междувременно взеха, че и понаучиха туй-онуй… са ОГРОМНО постижение.
• И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история. Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Ако сте в София на 18-ти юни, подкрепете София Прайд.

Понеже все още се чувствам зашеметена от случилото се в петък (че и в събота), ще ви напиша един леко ескейпистки пост, за книги и блогове. А междувременно ще се надявам, че все пак връзка ще има. Заглавията, които ще цитирам са вдъхновили много хора по света да променят живота си, а големите промени започват с малки лични революции (това всеки го знае).

***

Мила ме попита дали бих могла да й препоръчам интересни феминистки заглавия, защото й е интересно да чете, а не знае точно от къде да започне. На LadyBadNews пък й е любопитно какви феминистки блогове чета. На такива въпроси отговарям с радост и с притеснение, защото от една страна искам да споделя книгите, които наистина са променили съзнанието ми по някакъв начин. От друга страна, въпросът е малко като да те питат дали си чел „Властелинът на пръстените“ или пък дали си фен на Уди Алън. Както и да отговориш, все е прекрасно. Особено, ако си от типа хора, които обичат да бъдат редуцирани до културни стереотипи. И все пак.

Заглавията, които ще изброя всъщност са сред първите феминистки книги, които прочетох преди години и които по някакъв начин са обусловили моя личен феминизъм.

Вторият пол (The Second Sex) от Симон дьо Бовоар: Основната идея на книгата е, че в едно сексистко общество (за Бовоар повечето западни общества по средата на миналия век са такива) мъжкият пол се смята за Универсален, а женският пол за второстепенен (и съответно маловажен, по-малко правилен, по-малко ценен). В сексисткото общество стандарта, по който се създават правила на поведение, закони и обществени очаквания е мъжки. Да си нормален, означава да си мъж или да се държиш като мъж. По тази начин, жените са поставени пред идиотска ситуация, в която трябва да избират между това А) да бъдат женствени ЖЕНИ, т.е. недостойни да се развиват и да успяват наравно с мъжете или Б) да се преструват на безполови и да правят всичко възможно да се държат като мъже.

Митът за красотата (The Beauty Myth) от Наоми Улф: Улф описва ужасяващо нереалистичните стандарти за красота, по които се оценяват съвременните жени. Тя описва „жената от корицата“: висока, слаба, безпощадно перфектна и начините, по които този образ разколебава самочувствието и най-умната, успялата, уверена жена. Според Улф козметичната, фармацевтичната, модната и медийната индустрия експлоатират създаданата от тях неувереност и превръщат жените във вечно съмняващи се в себе си, неуверени, гладни, нещастни създания, обсебени от идеята да преследват един напълно невъзможен идеал за красота. Това е първата книга, която сериозно ме накара да се замисля защо очаквам и изисквам някакви неща от себе си, които макар и дребни на пръв поглед, изглежда заемат голяма част от съзнанието ми. Какво означава да искам да изглеждам добре, да бъда съблазнителна (на кого? как?), да бъда секси? По чии стандарти? На кого да вярвам? И дали/кога това би ме направило щастлива?

Монолози на вагината (The Vagina Monologues) от Ив Енслър: Пиесата няма нужда от представяне. Основната идея е проста: за да може човечеството да продължи да се развива, жените трябва да живеят в безопасност и да се чувстват силни и уверени. Основните теми на монолизите: секс, менструация, насилие, мастурбация, раждане, оргазъм. Няколко мои любими монолози са: „Моята гневна вагина“ (за жестокостите, на които биват подлагани вагините ни всеки ден: тампони, „секси-бельо“, гинеколжкия инструментариум); „Моята вагина беше моето село“ (за войната в Босна и използването на изнасилването като военна стратегия); „Защото обичаше да я гледа“ (монолог на жена, която се е срамувала от вагината си, намирала я е за грозна и срамна, докато не срещнала на пръв поглед невзрачен мъж, който я разглежда с часове хихихи). Моят опит показва, че разговорите след постановка винаги са много интересни, защото хората обичат да сравнят любимите си монолози, а мацките доброволно възпроизвождат звуците на любимия си оргазъм. Не е за пропускане.

Собствена стая (A Room of One’s Own) от Вирджиния Улф: Книгата е базирана на серия от лекции. Основният въпрос, на който се опитва да отговори Улф е дали жените са способни да бъдат велики писатели. Книгата е изключително влиятелна и основополагаща за феминизма, защото много ясно синтезира тезата, че материалните условия, в които живеят повечето жени по света всъщност пречат на техния успех и изява.

The Trouble with Normal на Майкъл Уърнър: Авторът е категоричен противник на едно-половите бракове, ЗАЩОТО институцията брак (било то между хомо или хетеросексуални двойки) делегитимира всякакви други сексуални практики и навици. А ако се замисли човек… МНОГО сексуални практики и навици попадат извън границите на моногамното съжителство. Според Уърнър, опитите да се нормализира гей-съжителството са пълна загуба на време. По-добре би било да се постараем да разбутаме въобще фундаменталната идея, че има такова нещо като „нормалност“… особено, когато става въпрос за човешка сексуалност.

Спирам дотук, ако е интересно, може по-нататък да добавя още книги. Ако междувременно ви е интересно да видите какво чета (не само феминистки заглавия, разбира се), можете да погледнете в профила ми във GoodReads. Disclaimer: не update-вам много често, обаче.

Сега малко за феминистките блогове:

Значи, има един списък феминистки блогове, които са много известни и четени… според мен, най-вече, защото са първите, не толкова защото са супер добри:

Feministing
Feministe
Jezebel
Bitch Media
Tiger Beatdown
Sociological Images

Jezebel и Socialogical Images са ми любимите. Мисля, че останалите три са много американски и са… да кажем, ОК. Напоследък си вземам дневната доза феминизъм в Twitter, където следя хора, с феминистки наклонности (автори, журналисти, активисти и прости хора от народа) и те филтрират за мен заглавията, които евентуално бих търсила сама. Йее! Ако ви е интересно, можете да следите списъка ми феминисти (не е нужно да ме следвате мен, но ако ми се обадите… много ще ви се зарадвам).

По-интересни са ми българските блогове, които се идентифицират като феминистки:

Блогът на Енея
Denia
It looks like a feminist blog
Estranged Privacy

Горните книги и американските блогове са интересни, но в крайна сметка… всеки пречупва прочетеното пред собственото си битие и съзнание и за мен темите за жените, мъжете, социалния пол, сексуалност и т.н. са най-вече интересни в българския си контекст. Според мен българските блогове са най-интересни, когато успеят успешно не само да преведат утвърдените западни феминистки идеи, но и съумеят да ги накарат да звучат приложимо и релевантно на наша земя. Това е и моята цел за този блог по принцип и знам, че понякога е много трудно. НО пък за сметка на това, мисля, че и удовлетворението да се пише феминистки блог на български е в пъти по-голямо от това да си поредния разгневен тийнейджър с tumblr-акаунт. (Нищо против tumblr, естествено).

Последно: чета и много блогове, които въпреки че не са блогове за феминизъм, всъщност са прогресивни и феминистки като идеология (осъзнато или не, хихихи). Имам списък, който не съм обновявала от известно време, а е нужно. Примерно, 8-бит еротик не присъства, а знаете… 8 ми е слабост. Ако ви е интерсно, можете да следите и нещата, които споделям в Google Reader (но там вече е смесена хавата и, предупреждавам, от време навреме flood-вам със снимки на френски булдози).

Извинения са мега-дългия постинг и МНОГО моля споделете книгите и блоговете, които четете!!! Да сравним бележки, така да се каже. ;)

Подкрепям Български Хелзински Комитет и Български Активистки Алианс в молбата за цялостно разследване на инцидента пред софийската джамия Баня Башъ.

Дълбоко осъждам този ПОРЕДЕН акт на подтикване към насилие и религиозна омраза и призовавам за окончателната политическа делегитимация на АТАКА.

Очаквам Главния Прокурор и Министъра на Вътрешните работи да действат съобразно дадените им правомощия и да направят всичко възможно този казус да бъде разрешен във възможно най-кратък срок.

***

Подпишете петицията и помогнете за нейното разпространение.

Може да се каже, че не гледам никаква телевизия, но напоследък доста хора ми препоръчват Малки истории по БНТ и аз започнах да следя. Последното предаване беше посветено на „новите лица на българското семейство“ и се обсъждаха теми като повишения брой на разводите, отговорното родителство, възможността на гей семействата да отглеждат деца и т.н.

Гостите, сред които беше и моя любимец Денис, обсъждаха защо толкова много бракове в наши дни приключват с разводи и как така повечето от разводите всъщност са по инициатива на жени. Яна Бюрер Тавание много точно обясни, че една от най-основните причини за това е женската еманципация и пробива на жените на работното място. Грубо казано, не че преди време жените не са имали желание да се развеждат. Просто сега много повече жени могат да си го позволят.

Докато слушах разговора се сетих за въпроса на Тишо от преди около седмица… хубаво, феминизъм-феминизъм. Еманципацията не прави ли жените по-нещастни?

И един въпрос относно визията за модерната, еманципирана жена: гласно или негласно тя среща широка подкрепа в българските блогове за феминизъм, които чета. Успордно с това, обществото също се променя – все повече майки предпочитат да отглеждат децата си сами, да посветят живота си на кариерата и материалния статус, вместо на т.нар „семейно щастие“, да дадат приоритет на личните си (според правилата на обществото, в което живеем – винаги задължително егоистични) цели, пред това на техните деца, на бъдещите поколения и на грижата за слабите и болните, каквато винаги досега е била традиционната женска роля в обществото. Та, въпросът ми е: не прави ли визията за модерната, еманципирана жена по-нещастни самите жени? По-самотни? Не слага ли повече тежест върху плещите им? Не прави ли и мъжете по-нещастни от преди?

Отговорът на този въпрос е същия и като при разводите. Наивно е да си мислим, че хората „преди феминизма“ са били по-щастливи. Просто „преди феминизма“ са им липсвали думи да обяснят какво им пречи.

Една от най-важните книги за женското движение в Щатите, например, е „Тайната на женствеността“ на Бети Фридан, в която авторката говори точно за „проблемът без име“. Книгата излиза през 1963 и в нея Фридан обяснява как млади, образовани жени споделят с нея, че чувстват абсолютно нещастно и неадекватно в ролите си на майки, съпруги, грижовници. Пазаруват, готвят, грижат се за домовете и семействата си и се питат: Това ли е всичко?! Почти веднага книгата става мега-популярна и се превръща в нещо като манифест на женското движение от 60-те и 70-те. Много жени решават да се върнат на пазара на труда или отказват да станат съпруги и майки. Периодът е старт на огромни промени в социалните разбирания за ролята на мъжете и жените в семейството и обществото. Viva la Revolucion.

Това, което виждаме в България в момента е нещо аналогично. Хората най-накрая печелят достатъчно, че да могат да си позволят да разделят покъщнината. Не че сме взели да се мразим повече, просто можем да си представим, да си позволим и да потърсим по-добър живот.  И ако феминизмът и социалната еманципация като цяло са причина някой да изпадне във временна депресия, защото се е замислил „Това ли е всичко?!„, аз като привърженик на тези идеи нямам нищо против да поема част от вината. В крайна сметка, дългосрочния резултат е повече щастие, повече свобода.

Възглавница „Прегърни ме“. Не мога да преценя дали е по-скоро смешно, отколкото тъжно или обратното.

Снимката: via Teya Diya