Skip to content

Синдромът на Измамника

18.03.2013

secretsТози текст е от… тайните. Малко ми е смутено да го пиша, да не кажа, че ме е срам. Но в името на всеобщото благо, ето го.

От книгата на Сендбърг научих, че едно от най-ужасяващите неща, които съм изпитвала в професионалния си живот, всъщност не e само лично мое преживяване, а си има име. Даже е „синдром“. Нарича се „Синдромът на Измамника“ и описва психологическо състояние, при което човек не може да интернализира собствените си постижения. Синдромът се проявява в моменти, когато всякакви външни фактори сочат, че си успял, че си се справил добре, че заслужават поощрение и комплимент, а ти вътрешно се изяждаш от угризения… Защото ЗНАЕШ, че е станала някаква грешка; че не си се справил чааак толкова добре; и че какъвто там елементарен успех е бил постигнат… то той е дошъл благодарение на чужда помощ, късмет, липса на по-добър състезател и въобще всякакви други външни фактори. Най-ужасяващото на всичко това е, че започваш да изпитваш агонизиращо чуство на вина и СТРАХ, че ще те хванат… Че шефът ти ще разбере, че не си умен и работоспособен. Че колегите ти ще те изобличат. Че балонът ти ще гръмне и ти ще се пръснеш на малки парчета върху конферентната маса.

Аз лично съм се чувствала по този начин доста пъти, но най-ярко си спомнам това чувство докато учех за магистърската ми степен. Бях в престижен университет, подготвяха ме за университетски преподавател и бях заобиколена от много умни професори и студенти, които толкова откровено вярваха в мен и ме подкрепяха, че всяка сутрин се будех облята в пот…. Днес е денят, в който всички ще разберат, че не съм толкова умна, колкото си мислят. Днес ще разберат, че никога не съм чела Хегел. Днес ще ми зададат въпрос, на който не само няма да успея да отговоря, но ще блесне колко неграмотна съм всъщност. Днес ще ме изобличат. Днес ще ме изобличат. ДНЕС ще ме изобличат. Ужас и агония няколко години подред. Само като си помисля, започва да ми се повдига.

Според Сендбърг, от Синдром на Изманимника страдат и мъже и жени, но при жените синдромът има по-парализиращи действия. Това е така по много причини, но особено защото жените принципно подценяват себе си (а мъжете принципно се надценяват). Затова много жени примерно се страхуват да проявят инициатива на работното място (за да не привлечат внимание върху факта, че са „некомпетентни“), много жени не се борят за повишения (да не си помислят, че много съм си повярвала), много жени дори се отказват да кандидатстват за конкретни работни места. За сравнение, ако един мъж гледа обява за работа и си мисли, че покрива около 60% от изискванията… той кандидатства. Повечето жени кандидатстват за конкретни позиции, ако са убедени, че покриват 100% от изискванията. Жените разсъждават: не мога да го върша това. Мъжете мислят: искам да мога, ще се науча в процеса на работа.

Една приятелка ми каза, че когато кандидатствала в университета, едно от изискванията било представяне на портфолио. До този момент не била виждала Фотошоп, а вкъщи дори нямали компютър. Тя отишла в интернет клуб, разровила в интернет, свалила каквито картинки харесала и представила като свои. Знаела, че МОЖЕ да научи Фотошоп. Просто било нещастно съвпадение на обстоятелствата, че в момента, в който трябвало да представи портфолио… тя ВСЕ ОЩЕ не се била научила. Не съветвам никого да представя чужда работа за своя и не мисля, че ако аз бях на нейно място щях да постъпя по този начин. Но нейната кариера е факт и много от четящите този текст в България живеят с работата й… Факт.

Първият съвет на Сендбърг относно как да се справяме със злокобната спирала на самомнителноста е да се преструваме, че вярваме, че заслужаваме успехите си… докато наистина си повярваме. На мен този съвет ми харесва. Към него добавям личното ми правило: никога не протестирам срещу комплименти. Вие?

16 коментара leave one →
  1. 18.03.2013 13:07

    Аз определено съм страдала и продължавам да страдам от този синдром. С ръка на сърцето си признавам, че не знаех, че не съм единствена и че се среща често – това е облекчение, наистина. Мислех, и продължавам да мисля, че такъв тип поведение може би се дължи на някакви комплекси, на ниско самочувствие или един дявол знае какво.
    Въпреки че се научих с годините да приемам комплименти, вместо да се срамувам и да казвам, „а, не, не, няма такова нещо, случайност просто“, сравнително често продължавам да се чувствам неудобно, като ми ги правят. Други пъти пък ми се удава с лекота да се съглася, че наистина има защо да бъда поздравена и да получа комплимент.
    Благодаря ти за горния текст. Ще си купя и книгата.

    • petya permalink*
      18.03.2013 13:19

      От гледната точка на „обществото“, една жена много бързо преминава от „уверена“ в „арогантна“. И повечето от нас коригирит в посока скромност или, в моят случай, държа се както ми идва отвътре. И после се чувствам виновна, че може би съм била „прекалено уверена“. Пълен mindfuck.

      Моята свекърва ми каза, oh honey, when someone makes you a compliment, you just say thank you. Нищо повече. Супер съвет.

      • 18.03.2013 13:20

        Да, точно това се научих да правя и аз :D „Благодаря“ е чудесен отговор.

  2. Valentina permalink
    18.03.2013 13:24

    Браво на тази твоя приятелка – тя е знаела, че е само въпрос на време да научи фотошоп. Към днешна дата научила ли го е? Да. Точно за това става дума. Тя не си е казала – „Това ми харесва. Но първо ще се запиша на курс по Фотошоп, където преподаватели ще ме учат, аз ще ги слушам, те ще ми дадат диплома, и след това, планово, „законно“ ще дойда тук, за да ме одобрят“.
    За това става дума – тя е постъпила като мъжете, които казват – „Ще се науча, защо то мога“. И през ум не й минало, че е Измамникът.
    По тази логика повечето предприемачи са измамници. Защото те поемат рискове и предизвикателства.

  3. 18.03.2013 14:44

    Преди осем години се паникьосах до пълна парализа, когато осъзнах, че всичките ми колеги на новата работа идват от Ivy League, CERN или ETH Zurich. Само мъже. По- възрастни от мен. Това, че бях минала шест или осем интервюта и че всички бяха изключително приятелски настроени нямаше значение, аз бях сигурна че е станала огромна грешка. От ужас и срам спрях да работя. След месец новият ми шеф каза, че не приличам на жената, която е интервюирал. Че иска да знае какво става с мен, защото съм идеалния човек за тази работа и просто не разбира защо не я върша. Не знам какво ми стана в онзи момент, но изпитах облекчение, поех си въздух, предложих план какво да се прави от тук нататък и само след седмица шефът ми потвърди, че съм back on track. До миналата седмица бях сигурна, че това на никой друг не се е случвало.

    • petya permalink*
      18.03.2013 15:14

      картинката, която аз си представям в контекста на този разговор е едно маршируващо мече, което имах като бях малка. навиваш го на ключ и то върви напред, ако нещо се изпречи на пътя му то марширува все толкова интензивно, но намясто… докато не му разчистиш пътя. точно така се е случило с теб и с твоят шеф. подбутнал те е малко, истинската работа си я свършила сама.

      тази книга според мен е материално изражение точно на същото. аз от няколко дни говоря с разни жени, които я четат… и на повечето им действа като групова терапия.

  4. 18.03.2013 18:12

    Петя, много е интересно това, което казваш за арогантността. На мен това определено ми е проблем, до степен в която предпочитам изобщо да не общувам с определен вид хора с по-патриархално мислене, за да не се измъчвам и подлагава на вътрешен одит системно след разговорите с тях. Всъщност, като си помисля, един мъж на мое място изобщо не би се замислил дали да отстоява позицията и мнението си по даден въпрос и никак не би се осъмнил за правотата си да го направи. За него това би било въпрос на чест или мъжко достойнство да го направи и обратното би го компрометирало. Ключът към противоречието и двойния стандарт открих в една ужасно патриархална забележка, която мъжът ми правеше много отдавна, още когато се запознахме ( от тогава изтече мног вода;). Казваше ми, че не съм достатъчно „свенлива“. Забелязала съм, че всяка умна, образована, талантлива и изявена в работата си жена, която има ясно мнение по много въпроси, по своему е обвинявана от антуража си, че не е достатъчно „свенлива“ и „скромна“. Последно бях свидетел на такова отношение към една моя блестяща преподавателка в добрата стара мачистка Франция, където феминизмът струва ми се се е състоял до правото на гласуване, аборт и още малко… за съжаление.

  5. 19.03.2013 01:17

    Боже мой! Чета и си се усмихвам, защото все едно се огледах в огледало като ти четях текста. Аз самата непрекъснато dismiss-вам „успехите си” (ето, дори и сега не можах да се сдържа да ги сложа в кавички) с мисли/изказвания от типа – „е, то не е чак пък толкоз голяма работа”, или – „аз не е като да мога нещо, което всеки друг да не може да направи”. Не вярвах (май и досега не вярвам) на комплименти и потупвания по рамото. Дори се смеехме с една приятелка в университета, където имахме малки student jobs, за които супер много ни хвалеха, че видиш ли сме толкоз прекрасни, че дори правим най-добрите ксерокопия…

    Преди два-три дена имах подобен разговор с приятеля си (нещо съм се сдухала повече от обикновеното напоследък) и му обяснявах, че се чувствам като complete failure – университетът ми – a joke, работата – чувствам се адски нещастна и неудовлетворена, но не съумявам да я напусна (донякъде, защото съм убедена, че няма какво да предложа на друг работодател, че друг няма как да се излъже да ме вземе), на 32 съм, но деца нямам/не искам, почнах малък собствен бизнес и той не върви … А вече ми минават и мисли, че е твърде късно, че ако е имало някакви възможности за мен, то вече ги няма. Приятелят ми ме гледа в недоумение и след това спомена, че и той често се чувствал като failure, на което аз се смях с глас (и сълзи). И той ми каза – „Да, толкова нелепо и смешно звучиш и ти като ги приказваш такива”.

    Странното при мен е, че това се появи в последните години. В гимназията и в университета бях сигурно най-увереният човек, когото познавах, не знам какво ми стана. Аз със сигурност не си мисля, че съм единствената, но бях категорично убедена, че от заобикалящите ме никой не се чувства така. Те всички изглеждат толкова уверени …

    Само да свърша книгата, която чета в момента и почвам тази на Сендбърг.

    • 19.03.2013 15:03

      Моника,
      нещо в твоя коментар ме накара да искам да ти кажа нещо. Предварително се извинявам, ако не е на място. То не е съвет, а просто споделяне на мисъл, защо би могла да се чувстваш така…

      Едното, за което си мисля, са очакванията – ако средата и животът ти са се променили, но не си ревизирала очакванията си – това води до объркване.
      аз лично се научих да не формирам очаквания и това ми помага в много ситуации.

      второто, което ми хрумва са приоритетите – може би имат нужда от пренареждане. :) аз установих, че не мога да се справя с всичко, едновременно и еднакво блестящо…

      и третото, което ми идва на ум е: хората сме социални животни (добитък ;) ) и все гледаме другия. Ако се сравняваш с грешните модели, това може да ти обърква главата.

      Увереността идва от вътрешния комфорт, а не от външни фактори :)

      …дано не съм ти досадила :)

  6. Йоана permalink
    19.03.2013 03:07

    Трябваше ми време да се науча да не възразявам срещу комплиментите, но успях, сега само казвам „Мерси!“

  7. 19.03.2013 08:09

    Петя, благодаря ти за тази статия :)
    За щастие, не се разпознах в нея. Когато бях по-млада, се надценявах ;), а сега, честно казано, на моменти предпочитам да ме подценяват, защото това изисква по-малко усилия ;) За нещастие на моя мързел обаче, рядко някой ме подценява. Давам си сметка, разбира се, че съм имала късмета да общувам с хора, които са ме насърчавали по правилния за мен начин – а именно, чрез „ти можеш – направи го“, а не чрез „о, това не е за теб, не можеш да го направиш ;) “ Писала съм за насърчението – ако на някого му е интересно, с позволението на Петя, ще ви дам линка :)

    Затова пък съм развила друг „синдром“ – захващам се само с неща, за които знам, че има смисъл и мога да ги направя. Това не винаги е свързано с реални умения и възможности, често е свързано само със силно желание, но все пак… Не съм ли убедена – не се захващам :)

    Знаете ли обаче какво ми се въртеше из главата докато четях горните редове? (ще ви кажа, но моля ви, разберете ме правилно и не ми се сърдете)
    Мислех си: Момичета, с тази абсолютна липса на вяра в себе си, как ще си гледате децата… Горко им, ако не се стегнете…
    (ако не сте ме разбрали – мога да обясня :) )

    • petya permalink*
      19.03.2013 13:06

      Обясни, обясни ;))

      • 19.03.2013 14:54

        Обяснявам, с удоволствие. Ще се опитам да го кажа кратко, като ще генерализирам и поляризирам, за да е по-ясно :)

        Позицията ми, доказана и с личен опит, е следната:
        Взаимоотношенията ни с децата се градят основно на базата на равенство и взаимодействие – с други думи – децата учат от нас на базата на това, което виждат и усещат. То е различно от това, което ние си мислим, че им показваме.

        Не можеш да изградиш здравословни взаимоотношения с друго човешко същество, ако си неуверен в себе си, защото няма да можеш да се заявиш като човек достатъчно категорично, нито пък да се отстояваш като такъв. Особено с човешко същество, което ти е дете, защото то, за разлика от останалия свят, се влияе от това, което вижда и се старае да бъде на същата вълна – ако ти си нервен и то е нервно, ако ти си арогантен – и то е арогантно… За него, нашето поведение е „правилното” и „нормалното”, то се учи от нас чрез примера ни и става същия човек, но малко по-… (по-нервен, по-агресивен, по-спокоен, по-уверен) …

        От друга страна: ако не искате да робувате на предрассъдъци и „бабини деветини”, то изграждането на тези взаимоотношения и отглеждането на децата обикновено е битка с останалия свят. Дори бащите им понякога са в групата на останалия свят. И ако не си уверена, че ще справиш и че знаеш какво искаш да постигнеш, защо и как – просто няма да го постигнеш. ;)

        Е, детето няма да умре от това, но ще расте нервно, недоволно, комплексирано и нерешително, което ще му пречи в живота извън крилото на мама. Ще пречи е на хората около него, особено на тези, които го обичат :)

        Това е накратко :) Ако не е ясно – пак ще обяснявам :)
        Ако ви е интересно, за „възпитаната нерешителност” съм писала тук:
        http://www.leeneeann.info/blog/?p=779

  8. 20.03.2013 04:04

    Петя, благодаря ти за тази статия!!! Много! Удари ме точно в десятката днес. Аз от седмици се опитвам да „минимализирам“ успехите и повишенията в работата ми, за да не се чувстват неудобно хората около мен – в това число приятелките ми, които са си зарязали кариерата заради децата, приятелките, при които нещата не вървят толкова добре, дори мъжът ми. Което естествено минимализира и радостта ми от факта, че имам големи успехи и съм работила доста, за да стигна до тук. Дори факта, че работата ме е удовлетворявала и не ми е тежала, защото ме е кефила, ме кара да мисля, че така или иначе не е голям успех, защото не съм „жертвала“ достатъчно :(

  9. Рада permalink
    26.03.2013 02:58

    „Синдромът на измамникa“ би трябвало да е правилното заглавие. Има и още пълни членове ненамясто в хода на статията. :>

    • petya permalink*
      27.03.2013 09:59

      Ще променя заглавието. Който идва тук очаквайки добър правопис и граматика е обречен на разочарование. Старая се, но българския(т) ми е втори език от вече 14 години. :((

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: