Шефе, къде ми е короната?

Днес искам да ви разкажа за моя приятел Иван, чието поведение едновременно ме вдъхновява и ужасява, буквално всеки ден.

Въпросният човек е с официална позиция „Административен асистент“ в един от факултетите в Университета, където работя. Работи директно за Декана на факултета. Отговаря за програмата му, координира административните функции на офиса, менажира кореспонденцията. Въобще, стандартна офисна работа. Иван, обаче, е грамотен и любопитен човек и съответно успява да свърши всичко точно както трябва и три пъти по-бързо, отколкото се очаква от него. Две седмици след като го бяха назначили, той вече скучаеше. На третата вече си предлагаше услугите: да помага на други хора във Факултета, да участва в срещи ей така от интерес. На четвъртата вече даваше идеи за подобрение на този и онзи процес на работа. На петата седмица, Деканът на Факултета създаде между-ведомствена работна група по устойчиво развитие и покани Иван за Председател. Колегите започнаха да се шегуват, че са го повишили, за да им се махне от главата. Което не е точно така, защото Иван председателства въпросната работна група в допълнение към административните му задължения. Но е факт, че той е един от важните хора в университета в областта на устойчивото развитие, в работната му група има представители от всички академични дисциплини, университетски администратори, студентски групи. А когато местни журналисти имат въпроси, свързани с темата, вече звънят на Иван.

Този тип (леко-нахално) заграбване на привилегии и правомощия не е много присъщ на нас жените. Ние най-обичаме да си вършим старателно работата без много много да нахалстваме и да се самоизтъкваме. И си мислим, че ако работим много и добре, някой ще свика общо-фирмено събрание, ще изкаже благодарствено слово за това колко добре си вършим работата и накрая, ще постави диамантена корона на главата ни. Ей така, защото заслужаваме. В един справедлив свят, сигурно повишенията са перфектно отражение на уменията и заслугите… но в света, в който живеем, корони не получават дори най-трудолюбивите.

Не съм питала и честно казано бих се изненадала, ако в резултат на всичката тази самоинициатива, заплата на Иван е станала по-висока. НО, не мога да не си призная, че откровено се възхищавам на предприемчивия му подход към работата. Може би тук и в момента, по заплата той все още се води „секретарка“, но след само една година работа, CV-то му изглежда бомбастично и то единствено защото не се свени, а настоява за повече задължения, повече отговорности, по-сериозна титла (та макар и без финансово поощрение). Аз не съм от скромните и общо взето с годините ми става все по-лесно да бия камбаната, когато съм постигнала някакъв успех. Но откакто срещнах Иван, започнах често да се питам… как би постъпил Иван? И малко… срам-не-срам… предлагам, изисквам и… напред.

Вие как постъпвате в такива ситуации? Чакате ли някой да ви поднесе корона или изисквате поощрение? Ако можете да споделите опит за това как хем да не оставим добре свършената си работа незабелязана, а в същото време да не бъдем съвсем нагли и нахални… моля, оставете коментар отдолу след текста!

А междувременно, ето тук цяла статия за жените и короните, за която научих от…познахте… Lean In на Шерил Сендбърг. ;)