Openly Feminist

Бях забравила какво е чувството всеки ден да се събуждам с хейт-мейл в пощенската ми кутия, но напоследък една дама редовно ми пише неща ето от този тип:

Грейди, ти си пореното потвждение на клишето, че феминистките са грозни – клише, обаче доста често е вярно. Само като ти прочета умотворенията сразбирам защо си се омъжила за амеркански путьо – защото явно не ти харесва, че българските мъже са истински мъже. Явно искаш българските мъже да станат путьовци като американците. По този начин си изкарваш яда, че Господ те е наказал с грозота на гърба на мъжете и на красивите жени. Хайде моля хора, които живеят в чужбина да не ни дават морал и тон в живота! Ние живеем в България, а тя не е пошлата и лицемерна Америка. Стой си там и не ни давай тон в живота!

И това:

Госпожо, чудя се докога ще давате тон в живота на българите и българките и докога ще ни поучавате как да живеем? Спрете с тази феминистка пропаганда! Феминизмът е едно от най-уродливте отрочета на Америка и западния свят.

Нямаше да споменавам, ако точно не бях прочела интервюто с доц. Димитър Камбуров пред Капитал миналата седмица. Разговорът е за нивото на българското образование:

Не е случайно също така, че учениците са по-способни да обобщават, но не и да извличат специфична информация, индивидуални проблеми. Склонността към генерализация, към едри обобщения на общо основание е все още живо наследство от един идеологически, т.е. митологичен модел на възприемане и осмисляне на света с пренебрежение към многообразието, противоречието, вътрешната нестабилност на процеси, тенденции и структури. На учителите и преподавателите им е по-лесно да преподават закони, норми и аксиоми, отколкото изключения, казуси и частни случаи. Въобще у нас цари тежка нефелност по отношние на единичността, специфичността и различието: от «и едните, и другите са маскари» до «ние, българите, сме най-великите, респ. най-забитите на света». Нито образованието, нито културата ни е способна да мисли с фините нюанси на сивото в средността ни. Толкова сме свикнали да се мислим като най-назад, че реакциите ни са или в трагичното драматизиране на тази изостаналост, или в апотеозната утопичност на една мистична изключителност. Впрочем това ние правим от Паисий и Вазов насам.

Аз нямам какво повече да допълня.

Чета статия за Уинона Райдър в последния брой на GQ. Разбира се, поводът е ролята й в Черният лебед, където Райдър играе застаряваща балерина, изместена от младата и талантлива Нина (Портмън). Райдър не се притеснява от паралела между филма и актьорската й кариера. Да, наистина, в Холивуд се остарява трудно. Застаряващите актриси биват измествани от все по-млади и млади момичета. За протокола, Райдър е на 39.

С риск да бъда оприличена на стара (ХАААА!!!!!)  грамофонна плоча, все пак ще отбележа явното наличие на двойни стандарти в начините, по които се отнасяме към остаряващите мъже и жени. Мъж на 40-50 годишна възраст е „в разцвета на силите си“. Жена на аналогична възраст… какво да говорим. Примерно, Джони Деп, който е почти десет години по-възрастен от Райдър (и нейно бившо гадже) е смятан за егати и секс-символа. Мога да изредя още стотици имена, все същото. Жените, които обсебяват масовото въображение са млади, слаби и без бръчки. Мъжете… са различни.

Извън шоу-бизнеса стереотипите не са чааааак толкова жестоки, но като цяло принципът е същия: за една жена, възрастта е недостатък, слабост, наказание. За един мъж, възрастта носи сила, спокойствие, престиж.

Което, ако се замисли човек, всъщност в някаква степен обяснява доста неща. Като например…

Хайде, вие сте.

Гледахте ли Черният лебед? Сара Кауфман е неписала безмилостно ревю за Washington Post. Според нея филма не пропуска нито едно от обичайните клишета: балерините са префърцунени, емоционално разбити, фригидни… особено ужасяващи, когато започнат да застаряват; балетните хореографи са перверзни мухльовци, преследващи беззащитни танцьорки и пр.

Аз още не съм гледала самия филм, така че не мога да го коментирам, но последните няколко параграфа от статията ми направиха силно впечатление. Говорейки за Щатите, Кауфман отбелязва, че въпреки че балерините са обект на много внимание докато са на върха на танцовата си кариера, те много рядко заемат лидерски позиции (напр: хореографи, мениджъри на балетни трупи и др.) след като спрат да танцуват. В САЩ, явно, няма много жени хореографи, а броят на жените, които управляват балетни трупи е незначителен. Теорията на авторката е, че тенденцията от последните години е артистичните трупи да възприемат все по-коропоративен стил на управление: борд на директори, организационна структура и (познахте)… мъже по върховете. Новите шефове предпочитат да работят с мъже, промотират мъже-таньори и т.н. Иронията е, че всичко това се случва в екстремно-феминизирания свят на балета.

Коментарът ми е интересен, защото въпреки че нищо не разбирам от балет… ми се струва, че описанието на управленските структури в индустрията почти перфектно репликира положението в други индустрии, които на пръв поглед уж нямат нищо общо. Спомням си за един разговор, който водихме тук за учителките (жени) и директорите (мъже) в българската образователна система; за шефовете на болници (обикновено мъже), за половото разделение на средния и високия мениджмънт в ИТ индустрията…

Дет се вика, уви, нищо ново под слънцето.

За „самотните“ майки:

Освен това не съм разведена, защото никога не съм се омъжвала. Вярно, че жени като мен понякога ги обозначават с леко натоварващия термин самотни майки, но не ми пука – така или иначе това е оксиморон. Не може да си майка и да си самотна. Вкъщи е пълно с деца, баби и дядовци, роднини, приятели, живи, виртуални и анимационни герои, така че единственото място, където се усамотявам, е тоалетната.

Милена Николова-Миленита

За сблъсъка между патриархалните и прогресивните семейни аранжименти:

Мисля, че не само мъжете държат в представите си тези две версии за взаимоотношение и семейство. Патриархалната и модерната версия за партньорство е нещо, което съществува като полемика и в главите на жените. Има парадоксални явления, в които уж има равенство между половете, в смисъл че и двамата работят, имат свои лични проекти, но същевременно и съвсем необезпокоявано жената е отговорна и за домакинство, емоицонален климат и отглеждане на децата. И съответно обратният сценарий, в който, независимо че жената работи, основната тежест за финансова стабилност пада върху мъжа. Тези две версии комуникират по различен начин във всяка двойка. Различни семейни иделологии могат да изграждат и съвместяват по различен начин разпределението на йерархия, власт и ролеви модели.

Румяна Радулова

Как решаваш как да се държиш:

Случи ни се в един увеселителен парк да не искат да ни дадат намаление за семейство. Говорихме си с управителката на тема какво е семейство и тя заяви, че две жени не могат да имат дете. Аз й показах Ина с въпроса: „А това на какво ви прилича?“ и в крайна сметка тя ни продаде семейния пакет. В този случай беше важно да обясним и да се преборим за едно право на семейство. Не заради намалението, а за това, че живеем своя живот и ако ние не влизаме в рамката, може би трябва да се разшири малко, а не да ни изключва.
„Венета“

Страшно силен брой на Капитал Лайт. Особени адмирации за Босилена Мелтева и Лилия Попганчева за великолепните интервюта.

Доста хора ми писаха: Не че нещо, но „Презерватирай се“ очевидно работи щом толкова хора се разприказваха по темата. Кампанията е успешна.

Та в отговор:

Не че нещо, НО:

Шумът е около тъпия клип, а не около ХИВ/СПИН превенцията, както всъщност би трябвало да бъде. Два дена си говорим за „едни пари“, и за „Камен Воденичаров“ и за това как рекламните агенции всъщност никаква работа не вършат.

Това е голяма загуба на време и голям пропуснат шанс да говорим по същество: какъв е броят на живеещите със ХИВ/СПИН в България и по света, какви са тези хора (тийнейджъри? не/образовани? мъже/жени?), какво правим в България и по света да им помогнем, да се предпазим от зараза.

Видях един интересен коментар на Градинко под статията в Капитал (бтв, евалата, Капитал, за сериозното отношение по темата):

След като пишете във форума на Капитал, тази реклама очевидно не е за вас. Таргетът са не просто младежите, както пише в статията, а най-тъпите от тях, защото те са с най-рисково поведение и с най-голяма опасност да се заразят. Т.е. таргетът са чалгарчетата, които си скачат по главите, бият учителите и надуват статистиките за неграмостност.

Наистина ме накара да се замисля. Може би е прав, въпреки че следейки реакциите на Камен Воденичаров и хората от неговата агенция (една от служителките на агенцията, Ралица Бардарова писа във Фейсбук: „Супер, много Ви благодаря, че ни направихте толкова силна реклама!“… WTF?!?!!!), силно се съмнявам те да са работили чак толкова съзнателно и целенасочено.

Сигурно, ако в България имаше практика на активни, смислени, сериозни анти-СПИН кампании… нямаше толкова много да се възмущавам. Ако знаех, че в училищата сериозно се говори по темата; ако знаех, че Министерство на Здравеопазването има сериозна политика; ако знаех, че има правителствени и неправителствени агенции, които работят целенасочено и ефективно по превенция на заразата… „Презерватирай се“ пак нямаше да ми харесва, но щях да го приема като просто още една допълнителна акция. В крайна сметка, колкото повече… толкова повече.

НО. Положението е друго. И някаква сериозна международна организация ни прави огромен подарък, дава ни шанс да работим със сериозен бюджет и да предизвикаме шум сред заглушаващата тишина по темата. И ние правим „Презерватирай се!“?!

Е, сори, това не е провокация. Това е срамота.