По-нещастни ли са еманципираните жени
Може да се каже, че не гледам никаква телевизия, но напоследък доста хора ми препоръчват Малки истории по БНТ и аз започнах да следя. Последното предаване беше посветено на „новите лица на българското семейство“ и се обсъждаха теми като повишения брой на разводите, отговорното родителство, възможността на гей семействата да отглеждат деца и т.н.
Гостите, сред които беше и моя любимец Денис, обсъждаха защо толкова много бракове в наши дни приключват с разводи и как така повечето от разводите всъщност са по инициатива на жени. Яна Бюрер Тавание много точно обясни, че една от най-основните причини за това е женската еманципация и пробива на жените на работното място. Грубо казано, не че преди време жените не са имали желание да се развеждат. Просто сега много повече жени могат да си го позволят.
Докато слушах разговора се сетих за въпроса на Тишо от преди около седмица… хубаво, феминизъм-феминизъм. Еманципацията не прави ли жените по-нещастни?
И един въпрос относно визията за модерната, еманципирана жена: гласно или негласно тя среща широка подкрепа в българските блогове за феминизъм, които чета. Успордно с това, обществото също се променя – все повече майки предпочитат да отглеждат децата си сами, да посветят живота си на кариерата и материалния статус, вместо на т.нар „семейно щастие“, да дадат приоритет на личните си (според правилата на обществото, в което живеем – винаги задължително егоистични) цели, пред това на техните деца, на бъдещите поколения и на грижата за слабите и болните, каквато винаги досега е била традиционната женска роля в обществото. Та, въпросът ми е: не прави ли визията за модерната, еманципирана жена по-нещастни самите жени? По-самотни? Не слага ли повече тежест върху плещите им? Не прави ли и мъжете по-нещастни от преди?
Отговорът на този въпрос е същия и като при разводите. Наивно е да си мислим, че хората „преди феминизма“ са били по-щастливи. Просто „преди феминизма“ са им липсвали думи да обяснят какво им пречи.
Една от най-важните книги за женското движение в Щатите, например, е „Тайната на женствеността“ на Бети Фридан, в която авторката говори точно за „проблемът без име“. Книгата излиза през 1963 и в нея Фридан обяснява как млади, образовани жени споделят с нея, че чувстват абсолютно нещастно и неадекватно в ролите си на майки, съпруги, грижовници. Пазаруват, готвят, грижат се за домовете и семействата си и се питат: Това ли е всичко?! Почти веднага книгата става мега-популярна и се превръща в нещо като манифест на женското движение от 60-те и 70-те. Много жени решават да се върнат на пазара на труда или отказват да станат съпруги и майки. Периодът е старт на огромни промени в социалните разбирания за ролята на мъжете и жените в семейството и обществото. Viva la Revolucion.
Това, което виждаме в България в момента е нещо аналогично. Хората най-накрая печелят достатъчно, че да могат да си позволят да разделят покъщнината. Не че сме взели да се мразим повече, просто можем да си представим, да си позволим и да потърсим по-добър живот. И ако феминизмът и социалната еманципация като цяло са причина някой да изпадне във временна депресия, защото се е замислил „Това ли е всичко?!„, аз като привърженик на тези идеи нямам нищо против да поема част от вината. В крайна сметка, дългосрочния резултат е повече щастие, повече свобода.
Openly Feminist 
„Еманципиран“ означава „освободен“. Ако заменим „жена“ с „човек“, част от чиято дефиниция е, въпросът става абсурден, не е ли така? Въпросът на Тишо на мен ми звучи архаично, а освен това и покровителствено – жените сме големи хора, нямаме нужда някой друг да решава вместо всяка една от нас какво я прави щастлива, нито някой друг да се грижи за щастието ни.
И нещо друго – „жените“ не са хомогенна маса, нито делят един общ мозък. Трудно е да се говори общо за всички жени. Според мен всяка една може сама да прецени какво я прави по-щастлива – а еманципацията дава тази възможност, да можеш да решиш, защото ти дава избор между няколко неща. По какъв начин това може да е нещо лошо?
Доказано е с експерименти, че наличието на избор прави хората по-неудовлетворени, защото непрекъснато се измъчват с въпроси дали са направили правилния избор. Но според мен пътят към щастието не е в ограничаването на избора, с в осъзнаването на невъзможността да изберем всичко едновременно или да преживеем няколко живота наведнъж.
Ей, най-после получих отговор, благодаря! Писал съм горе-долу по същата тема в „Защо бракът умира? “ и съм горе-долу на същото мнение, което си заслужава да бъде отбелязано:
http://asktisho.wordpress.com/2010/12/14/why/
Естествено, темата и тонът на публикацията отново ще се сторят покровителствени някому, но моля ви – вината си е отговорност на виновния, уважаеми.
Не очаквам прояви на емпатия от феминист(к)и, просто искам да разберат и приемат факта, че съм способен да дам единствено мъжкия поглед върху нещата, а той нерядко е твърде едностранчив. Няма как иначе по простата причина, че не съм жена. В следващото прераждане, може би (след толкова предизвикателни коментари в блогове на феминистки божествата сигурно вече клатят заканително пръст). Или както казваше Толе, като го питаха за след смъртта: „I’m a teacher, but I’m not a dead teacher“. А Тишо дори не е тийчър – само червеният етикет го доближава до идеята по някакъв начин :)
Та, още веднъж благодаря за отговора и много поздрави от вечния всезнайко! :)
„че съм способен да дам единствено мъжкия поглед върху нещата“
Не, не си. Способен си да дадеш единствено своя поглед върху нещата, освен ако всички мъже по света не са те назначили за свой говорител с консенсус.
Според мен играе роля и това, че обществото вече не е толкова консервативно. Едно време развод, особено за жената, е било срамна дамга, оттам – нататък тя става „парясана“, негодна стока. Между другото, по-възрастни хора и особено тези от по-малките градове продължават до някаква степен да поддържат такова мислене. Казват „Тя е разведена…“ с един тон – да ти настръхне косата, все едно е неизлечимо болна…
Свободата не носи непременно щастие; носи отговорности и трудности и изобщо, свободата е тежко бреме.
Но онова, което бихме наричали „щастие“ в условия на несвобода, не би било никакво щастие. Блаженото неведение, животът в утъпкани коловози, следването на предопределеност, наложена ни отвън, и илюзията, че всичко е наред, защото пасваме на калъпа, който ни е отреден – това не е щастие. И това е единствено best case scenario за една жена, която живее в не-еманципирано общество. За по-лошите варианти – да не отварям дума.
Така че, не, еманципираните жени не са по-нещастни според мен. Те са единствените, които имат шанс да са щастливи (но разбира се не всички успяват да реализират този шанс). Останалите – най-много да се окаже, че имат късмет.
Поне такива са моите разбирания за щастие.
Жените винаги са биле по-силните независимо, че ми се иска обратното
„…че съм умна,умна съм,че съм добра в това което правя,добра съм.Но аз съм на този пост,защото правя най-добрите свирки по цялото Западно крайбрежие…“ -реплика от един филм.
Според мен еманципирането набута жените в тинята.Това „освобождение“ дойде вследствие на недостатъците на патриархалното общество,но само толкова.Без да бъде дадена някаква алтернатива произлизаща от разбирането на това как жените възприемат света те бяха въвлечени в някакво глупаво състезание с мъжете.В крайна сметка това избор на жените ли е?
В разговорите си с жените съм разбрал,че това което ги прави уверени е не наличието на неща произхождащи от еманципацията,а наличието на стабилна среда.
Не мисля, че трябва да се противопоставят „работата“ и „семейството“. В България има доста успели професионално жени, които освен публични личности са добри съпруги и майки, като Радина Червенова, Диляна Грозданова…
По същество. Отговора е че не я прави по-щаслива. Ще цитирам един човек който е бил 10 години на страната на феминизма и сега се бори за мъжките права: „Дадеш ли някакво преимущество на единия пол – и двата пола губят.“
„патриархията“ дава именно това – повече възможности на жените и съответно ги разлигавя.