Жаждата да бъдеш одобрена
Преди известно време попитах моите читатели дали могат да разкажат за онзи момент(и), в който са осъзнали, че са феминисти. Ето една малка история, която дава МНОГО повод за размисъл.
Когато започнах сама да развивам свой бизнес – тогава започнах сама да вземам решения, да се справям с различни ситуации и престанах да градя самочувствието си на мъжкото одобрение. Животът е най-добрият учител. А финансовата независимост – най-чистият феминизъм.
Усетих че се съм феминистка, когато започнах да се дразня, когато чета интервюта с уж успели жени, което казват как мъжът ги разбирал, колко били щастливи с него, как били домакини, мръсници и майки, как не знам какво си и си дадох сметка, че мъжете никога не говорят така. Имам прдвид успелите мъже де. Мисля, че чувствителността и жаждата да бъдеш одобрена (харесана) прави зависими жените и апририори ги поставя в по-нисша позиция.
Колко просто и ясно го е казала. Валентина.
Openly Feminist 
Според мен някой има проблем с възприятията… Около мен няма жена, която „да гради самочувствието си на база мъжкото одобрение“ и в същото време не се е феминизирала до степен да го натрапва на околните…
Въпрос на възприятия… :)
ох, има разбира се. пълно е с такива жени около теб. просто не виждаш. или не искаш да видиш.
Разбира се, че не вижда. Хората трудно забелязват нещата, които не им се навират в очите.
А за това „феминизирала“ – жалко, че си мислиш, че е нещо лошо!
иво, за да кажеш това, явно не познаваш (наистина) нито една жена
Най-вероятно е точно така! :)
Аз не разбирам какъв е проблемът една жена да е успяла и да бъде едновременно домакиня, мръсница и майка, ако това я прави щастлива и това е нейното разбиране за успех. Това, че успелите мъже „никога не говорят така“, означава ли, че въпросната жена е по-малко успяла?! Не се ли озоваваме в същия порочен кръг, в който отново мъжете определят какво значи „успех“? А именно – да си финансово независим, емоционално самостоятелен … или каквото там разбират под въпросната дума. Ако аз съм домакиня и майка (дори не мръсница :), но въпреки това съм щастлива и се чувствам успяла според собствените ми стандарти, това прави ли ме нещо сбъркана, с ниско самочувствие или обратното на феминистка? Струва ми се, че Валентина е паднала в капана на мъжките дефиниции, от които се опитва да избяга. Гордее се с финансовата си независимост (много силен мъжки приоритет) и се дразни от това, че някакви жени са щастливи с партньорите си (много силен женски приоритет). За мен истинската феминистка не робува на ничии представи за щастие и успех и е склонна да преследва собствените си цели, независимо от мнението на мъжете и жените около себе си (пък били те и такива, които се смятат за феминистки).
Съгласна съм с твоите думи. Мисля, че и Валентина би се съгласила. Всеки сам за себе си трябва да дефинира успеха си и по възможност да се абстрахира от това, което ни натякват околните… пък било то и с добро.
Валентина обаче е абсолютно право, че на много успели жени им се налага да оправдават успехите си… да бе, супер успяла съм, но всъщност успеха е на мъжа ми, защото е много търпелив и няма нищо против, че не готвя често. Примерно. Или… да бе, супер успяла съм, но всъщност всеки човек на моето място би се справил толкова добре. Или… да бе, супер успяла съм, но успехите ми всъщност се дължат на прекрасния екип, с който работя. Не че тези неща са лоши или погрешни… просто сме научени да сме по-така скромнички, да не си мислим, че сме голямата работа, и да омекотяваме изказванията си, за да не засегнем някой. Представи си същите тези изказвания, изречени от мъж… ще звучи смехотворно! Пример: Работя много, но въпреки това със съпругата ми сме в прекрасни отношения. Тя е много търпелива и не се сърди, че нямам възможност да приготвям вечеря всяка вечер.
Това са комуникационни характеристики (не казвам дали са добри или лоши), които са доста добре документирани от лингвисти, социолози, антрополози. Обратната страна на монетата, разбира се е описаното от Лонганлон по-долу и натиска, под който се намират мъжете.
За това дискриминацията срещу жените не е само женски проблем, защото върви ръка за ръка с предразсъдъци и натиск, насочен срещу мъжете. Т.е. ако не се осъзнаем, губим всички.
от друга страна, мъжете не ги твърдят такива работи, защото от тях дотолкова се очаква да са няколко неща наведнъж, че това даже не се споменава, а се подразбира
подразбира се, че трябва да можеш да издържаш семейство и да печелиш не само повече от жена си, но и повече от всяка жена която преценяващият те познава (иначе си мухльо и смотаняк)
трябва да си цар в леглото (или поне нонстоп да искаш секс) иначе даже не си мъж – тва умора стрес нямат значение
трябва да разбираш задължително от поправка на всякакви домашни неща, коли и от ремонти
да носиш/биеш/пиеш и т.н. и т.н.
както съм казвал и преди, лошото на предразсъдъците е, че са двупосочни
Ами че от жените също се очакват няколко неща наведнъж и всички го взимат за даденост. Или според теб майка, домакиня и съпруга е една функция, а не три?
Мъжете не ги твърдят тези работи и не си търсят правата, защото са учени да подтискат всякакви чувства дълбоко вътре в себе си. Единствената обществено-приета емоционална реакция от страна на мъжете е гневът, агресията. Т.е. всеки си страда самосиндикално и когато му дойде ей до тука, тотално откача. Да не я отпочваме тази тема сега, защото е…. безкрайна. Или ако искаш, да я отпочнем. ;)
Не съм съгласна с Валентина, че жаждата да бъдеш одобрена поставя жената в по-нисша позиция.
Огледайте се наоколо. Познавате ли някой, който не търси одобрение и не жадува да бъде харесван? Не става дума само за одобрение между половете. Всички търсим одобрение в работата, от визшестоящите, от родителите си, от приятелите и т.н. Някои от нас имат по-голямо его и се нуждаят от повече похвали, други се задоволяват с по-малко, но одобрението от околните е един от основните мотиватори на всички човешки същества.
Разликата за мен е между тези, които познават себе си, наясно са със силните и слабите си черти и успяват да намерят изява в области, които подчертават талантите им и им носят така необходимото одобрение и съответно самочуствие и тези, които просто търсят одобрение от всички и във всичко и се опитват да отгатнат какво ще се хареса на околните. За съжаление втората група често остава разочарована и се чувства неоценена.
Не е жаждата за одобрение това, което поставя жената в по-нисша позиция, а липсата на себепознание.
Да, така е. Но докато се социализираме като малки, големи и още по-големи ни облъчват с доста кофти послания. Чела съм изследвания на детски психолози, които показват как хората говорят и се държат по съвсем различен начин с малки бебенца момиченца и съответно момченца, което оказва много сериозен ефект върху характера и поведението на децата. Учудващото в тези изследвания, разбира се, е, че децата са супер малки: не говорят, уж не разбират нищо… Ако разгледаш дрехите или играчките в детските магазини, ще се хванеш за главата за какво разделение става въпрос. Тези неща се отразяват на начините, по които възприемаме света… и по които светът възприема нас…
Мисля, че рано или късно повечето умни хора стигат до твоят извод… но за мен е важно да избегнем дългата лутаница и напрежение преди това.
Съгласна съм, че е важно да избегнем дългото лутане като насочваме децата си в правилна посока още от ранна възраст. Голяма част от вината е в родителите и техните собствени предразсъдаци. А списанията са отражение на това, което те очакват родителите (и най-вече майките) да харесат. Кръгът е порочен, но е хубаво че го дискутираме.
Относно комуникационните характеристики – напълно съм съгласна, че мъжете и жените говорят различно и това започва от най-ранна детска възраст. Момчетата са много по-стимулирани да бъдат независими и самостоятелни, докато от момичетата обикновено се очаква да се подчиняват и да изпълняват безусловно изискванията на родителите, обществото … С две думи – „Другите“ винаги са по-важни. От там идват няколко проблематични синдрома в по-късна възраст.
Единият е типичничт женски проблем „Не знам какво искам“… и как бих могла да знам като от малка собствените ми желания са били подтискани и изтласквани на заден план, защото желанията на Другите са ми приоритет.
Другият синдром е този на постоянната несигурност и търсенето на одобрение, защото който не е свикнал да взима решения сам, продължава да очаква някой друг да ги взема вместо него. Предполагам, че това обикновено пречи на жените да се издигат на високи постове – за много от тях заемането на категорична позиция (почти винаги има някой недоволен) е трудно и те предпочитат да останат на завет, където някой друг носи отговорността и вятърът на неодобрението не духа толкова силно.
Ето я и Valentina. Първо да се поправя: пише се „низш“, „низша“.
Второ: не виждам с какво мога да опонирам на Ана в последния й коментар – съгласна съм на 100 %. И затова майките, които възпитават по този начин момичетата си – to please somebody- ги обричат на живот втора категория, съжалявам, но е така.
Но искам да разбия най-подир клишето, че феминистка означава груба, непривлекателна жена, може и кариеристка, която презира жените с деца и щастливи семейства. И именно по тази линия жените се изправят по най-недостоен начин една срещу друга, като противничките на феминизма с удоволствие очакват мъжките аплодисменти „ние не сме, не сме, феминистки, одобрете ни!“.
Но има и нещо друго – в човешката история винаги е имало феминистки, но тогава просто са ги наричали „умни“ жени. Опитвам се да редуцирам до крайна простота спора и това, което остава, се нарича „здрав разум“. Няма как да си щастлив/а, ако душевното ти благополучие зависи от някой друг. Няма да те уважават, зависим си.
Ние като национална психология не харесваме индивидуалистите, ексцентриците. Но това не ни пречи да им искаме пари на заем все пак. Иван Хаджийски описва сцена с купуване на престилка от събор пред голям манастир. Трябва да си купиш същата престилка, каквито носят момите в селото ти – със същите цветове и птичето да гледа наляво, а не надясно (примерно). Ако не намери такава след цял ден щуране по сергиите, момата плаче, но си тръгва с празни ръце. Народните песни няма да упоменат също така, че в случай на дръзка покупка, момата ще си изяде боя от майка си.
Да речем ,че феминистките се борят за правото всеки да изразява себе си без дискриминация. И най-вече да не дискриминира сам себе си.
@Ана „Предполагам, че това обикновено пречи на жените да се издигат на високи постове – за много от тях заемането на категорична позиция (почти винаги има някой недоволен) е трудно и те предпочитат да останат на завет, където някой друг носи отговорността и вятърът на неодобрението не духа толкова силно.“
Интересно твърдение, но невярно. Преди известно време бях попаднал на едно изследване за стреса, на който са подложени мениджърите по различните нива в организацията. Оказало се, че хората подложени на най-голм стрес не са тези, които носят най-голяма отговорност или тези, които разполагат с най-много власт, а точно обратното. Хората, които имат най-малко отговорности и на които се делигира най-малко власт биват подложени на най-много стрес и съответно чувството, че са неодобрявани при тях е най-голямо. Колкото повече власт имаш толкова чувството, че хората ти вярват и те одобряват е по-голямо. Някой, който е несигурен в себе си, някой който е зависим от желанията на останалите и е научен, че трябва да се подчинява на общоството и на системата ще изпита много по-голямо удовлетворение от това да получи признание от същата тази система и общество, като му бъде гласувано по-голямо доверие и като му бъде дадена по-голяма власт, въпреки страха от по-голямата отговорност, защото когато получиш доверието и одобрението на останалите ти си готов да поемеш и по-голямата отговорност. „Желанието на другите“ е да поемеш по-голямата отговорност и да разполагаш с по-голяма власт, което винаги означава по-голяма зависимост от другите.
Valentina: Няма как да си щастлив/а, ако душевното ти благополучие зависи от някой друг. Няма да те уважават, зависим си.
А дали е възможно човек да си бъде самодостатъчен? (въпросът е риторичен, разбира се, че не може)
Стремежът да бъдеш харесван, обичан и желан е един от най-силните инстинкти заложени в човека. Колкото и да го отричаме, колкото и да твърдим, че най-важното нещо е ние самите да просперираме и да се развиваме като личности, нашите постижения не биха имали никаква стойност ако няма кой да ги оцени. Нуждата да бъдем одобрявани и харесвани е толкова силна, както и нуждата от храна, вода и покрив над главата (за справка виж http://en.wikipedia.org/wiki/Maslow%27s_hierarchy_of_needs#Criticisms). (Ана вече го спомена, просто искам да затвърдим знанията) :)
Винаги съм се чудил на хора, които казват: „Искам да бъда ценен и харесван, заради това, което съм, а не защото съм в услуга на някого“, но истината е че това няма как да стане, колкото и да го искаме. Ние сме ценени и харесвани именно защото задоволяваме изисквания, очаквания, желания. Дори да си най-умния, най-способния и най-добрия човек на света, ти никога няма да получиш одобрение от друг човек, ако по някакъв начин не си му полезен. Хората даваме, само когато получим нещо насреща (или си мислим, че получаваме). Така сме устроени физиологически и ако нещо в нашата днк не се промени така ще остане и в бъдеще.
Може би е сладко да постигнеш успех в някаква област, да бъдеш независим и да не се нуждаеш от чужда помощ, за да успяваш, но когато няма кой да оцени успехите ти, самодоволството от постигнатото трае кратко и тогава започва да се появява онова дразнение… „виж я тая, слугува на мъжа си и си мисли, че я харесват, патка заблудена. А аз която съм постигнала толкова много не получавам потупване по рамото за усилията си…“
@Някой:
Съгласна съм до известна степен, че „колкото повече власт имаш толкова чувството, че хората ти вярват и те одобряват е по-голямо“ и че стресът е по-малко, но то отново е свързано със самооценката. Когато си вярваш повече, не търсиш одобрението на другите постоянно и си склонен да поемаш рискове, това вече си е цял набор от лидерски качества, следователно вероятността да заемаш мениджърска позиция е по-голяма. Ако пък така или иначе имаш въпросните качества, то стресът изначално ти е по-малко, защото не хабиш излишна енергия да се тревожиш кой те одобрява и дали казваш точните думи с точния тон, за да не засегнеш някой.
Мисълта ми беше, че стресът е свързан по-скоро със самооценката и нуждата от одобрение, отколкото със заеманата позиция. И всъщност одобрението на околните е толкова по-голямо, колкото по-малко ти пука дали го имаш.
Ами аз пък си мисля, че всички хора, независимо дали мъже или жени, независимо дали са били възпитавани да бъдат самостоятелни и да не се влиаят от чуждото мнение имат еднаква потребност от уважение. Просто придаваме различна тежест на различното одобрение, което получаваме.
Одобрението има не само количествена, но и качествена страна. Понякога получаваме одобрение само от 1-2 човека, но то е достатъчно, защото ге ценим много и тяхното одобрение има много голяма тежест. Понякога дори да получим одобрението на 100-на човека (колеги, приятели, познати) то може да не ни е достатъчно, просто защото тяхното мнение и тяхната оценка нямат таква тежест за нас.
Ние не само търсим одобрение, но търсим одобрение на хора с идентична на нашата ценностна ситема, т.е. ценим самото одобрение различно в зависимост от кого и как го получаваме.
Например за един амбициозен син, който безкрайно много уважава майка си или баща си ще е много по-важно да получи тяхното уважение и това безспорно ще стане ако постигне това, което те считат за ценно, например да се издигне до мениджърска позиция. За него обаче одобрението на другите няма тази тежест и затова е вероятно да си помислим, че притежава изредените от теб лидерски качества. Но в действителност той е като всички други, човек получил нужното му одобрение, уважение и любов :)
@Някой Значи стигаш върха, но вечер си сама, а някоя проста женица си е щастлива край печката и особено на Коледа? А теб няма кой да потупа по рамото (щото нея я потупват сякаш и й връчват медал).
Но защо непрекъснато някой си мисли ,че жената –феминистка е самотна, без семейство, без деца??? Може би защото от омъжените и семейни жени не се очаква да бъдат суверенни личности?
Какво да кажа – тежко клише. Също като тези „най-умни, най-добри хора“, които споменаваш и които искат да бъдат ценени заради тях самите, а не заради ползите, които принасят на другите . И на коя планета живеят те?
Ок, отиваш в някаква фирма. Ще договарят цени и отстъпки. Ти си жена. Майка. Ти си умна, добра и най-способна и също така искаш да бъдеш полезна на обществото. Но те те притискат. Извиват ти ръцете. Ти вадиш снимката на децата си и им я показваш? Или може би казваш – ах, нищо не разбирам, аз съм слаба, сладка, сговорчива женица. Другият път ще ви донеса курабийки, защото се боя, че ме помислихте за кариеристка.
Прибираш се вкъщи. Синът ти има проблеми в училище. Директорката му е луда, авторитарна соц. лелка. Пред очите ти детето ти страда – то не познава поощрението, демотивират го гадно … Какво правиш ти? Разкрещяваш се на детето си, разбира се, защото не ти стиска да се конфронтираш. После отиваш в училище, сервилничиш, защото си твърде женствена и какво облекчение! след половин час подмазване, тя вече те гледа благосклонно и те потупва по рамото.
После отиваш на работа – одумваш гадните мениджърки. Ти не можеш просто да си свършиш работата, о, неее, всичките са ти ясни и имаш мнение по всички въпроси. И някой ден ще им го кажеш в очите. Засега се задоволяваш да си груба с клиентите.
Важното е ,че си 100 % жена. Браво.
Не съм много сигурен какво точно се опитваш да кажеш, и не искам да влизам в полемика с теб. Абсолютно съгласен съм, че понякога живота ни отрежда роли, за които костюмът ни не е по мярка.
И все пак ще се повторя, всички хора (независимо дали са мъже, жени, феминистки, женомразци т.н.) имат нужда от одобрението на другите. И това одобрение приема различни и най-невероятни форми. Има всякакви хора, всякакви ценностни системи. За боксьорите например е чест да се бият с достоен противник и въпреки че ще бъдат физически наранени, те са щастливи защото ще получат нужното уважение, ще докажат на себе си и на околните, че са стойностни личности. Не виждам защо ти трябва да обезценяваш възгледите и разбиранията на другите за това, какво би ги направило щастливи…
„Единствената обществено-приета емоционална реакция от страна на мъжете е гневът, агресията. “
Kaто използващ тия две реакции ефективно сравнително от скоро, налага се да кажа, че са и най-ефективните при голяма част от житейските ситуации.
@Някой:
Относно одобрението – нещо не съм убедена, че ни е толкова жизнено-необходимо, колкото го изкарваш. Потребностите от любов, приемане, разбиране – това е друга работа, но одобрението е по-скоро средство за изнудване. И за да не интелектуализираме твърде много, може би не е лошо да дадем някакви примери. Ти от чие одобрение имаш нужда и в кои моменти? Примерно всеки човек до един момент има нужда от одобрението на родителите си. Ти искаш да станеш доктор и те го одобряват, но ако внезапно решиш, че искаш повече да станеш счетоводител, а те не го одобряват – тогава какво? Кое по-важно: твоето желание или тяхното одобрение? И ако не стане това, което те искат от теб, тогава какво? Спират да те обичат? Чиста проба изнудване.
Друг пример. Моят мъж много мрази да си слагам червило и категорично отказва да се целува с мен, когато го правя. Аз, понеже обичам да се целувам с моя мъж (повече отколкото да нося червило), обикновено не си слагам. НО. Има моменти, когато ужасно ми се приисква да си сложа червило и си го слагам въпреки неговото неодобрение и въпреки че знам, че няма да се целуваме.
Здравословната позиция ми се струва в това човек да има избор – дали да се хареса на някой или не, дали сега предпочитам да се целувам или да нося червило. А не да не си слагам червило никога само, за да угодя на моя мъж. Не знам дали примерите успяха да илюстрират идеята ми, но мисля, че търсенето на одобрение НА ВСЯКА ЦЕНА, дори когато изобщо не ми е необходимо е не само нездравословно, но и показва липса на уважение към самата мен от самата мен, но и от тези, които ме изнудват с одобрението си.
И за да се върнем на първопричината за разговора – то жените сякаш са малко по-склонни да търсят одобрение, дори когато то не им е необходимо. В тяхното съзнание оценката на Другите стои по-високо от тяхната собствена оценка, независимо че тези Други може да са по-некадърни, мързеливи или просто хора, чието значение в живота им е незначително.
Казваш не ни е жизнено-необходимо одобрението? Всъщност всичко, което правим е свързано с това да бъдем одобряване, обличаме се, гимираме се, работим, готови сме дори да жертваме живота си, за да бъдем одобрени, за да покажем на обществото и на самите себе си, че сме повече, че сме конкурентоспособни.
Всъщност твоят пример с червилото е показателен именно затова, ти си слагаш червило именно, за да бъдеш одобрявана. Да мъжът ти не харсва да си с червило, но ти си готова да поемеш малкия риск и да не получиш временно одобрение от съпруга си (ти подсъзнателно така или иначе знаеш, че той те харесва и обича) и търсиш одобрението на околните, искаш да си сигурна, че не е само съпругът ти този, който те намира за привлекателна (все пак това е смисълът на червилото, нали).
Лично според мен нуждата от одобрение (под одобрение разбирам уважение, харесване, обич, любов, желание) е проекция на нуждата да заемем по-висока позиция в обществото, да бъдем по-конкурентоспособни от другите, като по този начин осигурим оцеляването си и това на нашите деца. Нуждата от одобрение е просто инстинкт за оцеляване.
Анна,
Валентина пише за конкретната нужда от одобрение на жена успяла в „мъжка“ сфера, която се чувства длъжна да продължи да доказва женствеността си, демонстрирайки умения да е „мръсница и майка.“ Ти познаваш ли успял банкер, известен с това, че търси комплименти за това колко хубаво сменя памперси или колко хубаво чисти с прахосмукачката? За това говори Валентина. Подкрепям я сто процента.
Разговорът дотук е класика и би могъл да бъде включен в курсове по реторика и политика на пола. Валентина пише за една съвсем конкретен пример на политика на пола (необходимостта на една успяла в „мъжкия“ свят жена да докаже, че е с нормативна женственост), а опонентите й размиват темата с универсализми, които, без да са неверни, нямат отношение към конкретния върос, разглеждан от Валентина. Така, полекичка и изотдолу, зазвучава добре познатия рефрен: „Ми че за какво вдигат шум феминистките? Те тези проблеми са общочовешки.“
Нека все пак обсъждаме темата. Няма нищо лошо една жена да е „мръсница и майка,“ ако това я прави доволна. Не е задължително една финансово-независима жена да е феминистка. Но и няма такова животно като финансово-зависима феминистка.
Някой спомена нуждата да се образоваме за пирамидата на Маслоу. Моето предложение е да го четем паралелно с Джоун Ривиер, „Женствеността като маскарад.“
Не съм съгласен, темата е за това, трябва ли ни чуждото одобрение (както вече съм казал по-горе, да, трябва ни) и ако ни трябва, чие одобрение ни трябва.
Причината защо една жена не получава одобрението от мъжете е пределно ясна, болшинството мъже не желает семейство с професионалист, искат семейство с домакиня. Дилемата на Валентина е следната: Ето доказах на всички, че съм независими, че съм способна и се справям не по-зле от мъжете и сега какво. Тя заявява, че не й е нужно да бъде одобрявана от мъжете, но в същото време се дразни от това, че други жени, които не са приели нейната роля на независима успяваща жена го получават.
Въпросът а защо мъжете не се хвалят със сменените памперси и пусната прахосмукачка е елементарен, просто защото това не се очаква от тях. Мъжете правят и това, сменят памперси, готвят, чистят и помагат в домакинството (поне една голям част от мъжете), но обществото по никакъв начин не признава тези техни заслуги, също така както не припознава успехите на Валентина. От друга страна обаче, когато мъжът успява да издържа семесйтвото си той съответно получава признанието, което търси.
Не видях Валентина да се дразни, че други жени ПОЛУЧАВАТ одобрение от мъжете – тя съвсем недвусмислено заявява, че се дразни, че непременно го търсят и им трябва.
Обществото не признавало мъжките заслуги в домакинската работа ли? Глупости! Обикновено се приема, че мъжът изобщо не върши такава. А ако се окаже, че върши, това се посреща с всеобщо възхищение. А да не говорим ако е самотен баща – тогава си е направо светец и герой.
Напротив, женската работа в семейството обикновено не получава никакво признание, защото се приема за даденост и за естествена функция на жена със семейство. На това признание ли му викаш, всички да го очакват от теб?
@Йоана в кое общество по-точно сами бащите са герои? Щото аз лично познавам няколко „самотни“ бащи и никой от тях не е герой, по-скоро са луузъри, чиито жени са ги оставили… Виж жените… жените (а и повечето мъже) винаги се възхищават от жени, които се справят и с „мъжката“ работа, виждаш ли тя е мъжко момиче. Докато за мъж който върши домашна работа… е к’во толкова сменил няколко пелини, изчистил, сготвил… „т’ва всяка п***а го може“, че той ли няма да се справи. И ако не се справи… едва ли не бива линчуван.
Подценяването на традиционно женските задължения сам си го потвърдил с този пост – ако наистина никой не му ги признава, защото „всяка путка“ може да се справи, значи женската работа не се радва на особено високо обществено признание… Докато мъжката работа е тази, която буди възхищение явно – ако жена се справя с мъжката работа и й се възхищават за това, а сменящ пелени мъж е пренебрегват, ясно е коя работа е смятана за по-важна.
Някой, действителността (и аз като част от нея) нямат нищо общо с твоите представи и упорити философствания. Но е забавно де да четеш на няколко страници анализи на скромната си личност и какво си искала да кажеш.
Йоана, Ена, благодаря за изразените позиции. На мен би ми било изключително интересно и полезно да прочета на страниците на блога материали, които да ни запознаят с най-известните трудове и идеи на феминизма, а защо не и малки откъси.
Струва ми се, че това би било крачка напред за нас, които четем блога и не сме изучавали тази материя.
А според мен женското движение трябва да се изучава, или поне да се споменава, ако не в училище, то в хуманитарните специалности в университета. За мен е просто незащитимо в цялата обучителна програма в България да няма думичка казана за борбата за права на жените. Затова после се разправяме всеки ден с хора, които са информирани за феминизма от клишета и слухове като идеята, че всички феминистки са мъжемразки, космати и лесбийки или че феминизмът се родее с религиозния тероризъм.
Валентина, на какви езици четете? Ще потърся електронна връзка към текста на Ривиер. Той е стар–от 1929–но говори именно за една много успяла жена-учен, която се чувства длъжна да компенсира успеха на неженственото си за тогава поприще с изключително женствено държание и изключително добри домакински прояви. Ривиер е психоаналитичка. Някои подозират, че самата тя е жената, за която пише в „Женствеността като маскарад.“
Чета на английски. Много ще съм признателна.
Прекаленото използване на думите „винаги“, „всички“, „всеки“, „никога“, „навсякъде“ и прочие генрализиращи наречия/прилагателни издава липса на базова интелигентност, ограничено провиницално (в нашият случай – балканско) мислене и свит до размера на частица антиматерия мироглед.
Пример: броят букви във всеки пост е винаги четен, германките винаги са руси, ,в Австралия винаги е адска жега, всички харесват Брад Пит, всеки има нужда от мобилен телефон както се нуждае от храна и вода, навсякъде мъжете винаги са харесвали големи гърди, феминистките никога не са задволени.
Чук-чук по тиквата на някой: има ли нещо вътре? Хората са различни, набийте си го в кухините, в които се предполага, че вътре трябва да има мозък.
Петя, здравей!
Линкът, който ти пращам, няма пряка връзка със статията ти, но (като се замисля) май има все пак някаква…
Просто много се вбесих, а не намерих мейл, на който да ти го пратя:
http://www.librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1071&Itemid=195
http://komitata.blogspot.com/2010/11/blog-post_30.html