Феминизъм и майчинство

Здравейте, аз съм Wynche и имам честта да гост-блогна тук докато Петя я няма (а тя междувременно се е върнала, аз просто доста се забавих…)Темата ми я предложи Yana и въпреки че отначало се чудех дали имам какво да пиша по нея, след известно обмисляне реших, че все пак бих могла да споделя личния си опит.

Майка съм от 7 месеца и всички преживявания, свързани с прехода от състоянието-преди към състоянието-след са ми съвсем пресни. Знам, че имах страхове, че на моменти изпадах в паника дали и как ще успявам да се грижа за едно ново малко същество, зависещо от мен, и как ще се отрази неговата поява на живота ми, който дотогава се състоеше от 3 неща: работа, разпивки-раздумки с приятели, и мъж, добре интегриран в тая картинка – в работно отношение сме почти колеги, а приятелите ни, повечето, са общи.

Майчинството, още от момента, в който стане реална перспектива (2-те чертички на теста), поражда няколко зони на напрежение в живота на жената, които са предизвикателство за преодоляване:

1. отношението към себе си – собственото тяло, собствените чувства;
2. отношението към партньора – дали и как ще се предефинират нашите роли в семейството ни;
3. отношението към работата – какво ще се случи, след като прекъсна активен трудов живот за един доста дълъг период от време; колко време след раждането да се върна на работа; как ще се справям след това.

Ще напиша отделна тема за всяка от тези точки, защото иначе ще стане твърде дълго :)

Отношението към себе си

Живеейки досега сама в тялото си, съм свикнала да съм едноличен негов господар. Предстои не просто да го споделя с един растящ в него зародиш, но и изцяло да му предам юздите. Той ще командва моите сутрешни неразположения, гадене, постоянна сънливост, непоносимост към миризми, ранна умора. Чрез разнебитените хормони ще командва и емоциите ми – сантименталност, сълзливост, които никога не са били характерни за мен. По отношение на диетата си ще трябва да се съобразявам не с това какво ми е вкусно, а с неговите нужди – някои храни стават забранени, алкохолът, кафето, колата също. Но да кажем, че дотук е горе-долу ОК. Това са временни несгоди, които няма проблем да изтърпя.

Мисълта за раждането и кърменето обаче ме потриса. Тези части от тялото ми, които са свързани с детеродната ми функция, възприемам като абсолютно неприкосновени, защото досега са били използвани само и единствено в контекста на интимните, еротични преживявания. Бъдещото бебе не само че иска да се вмести в картинката, където изобщо не му е мястото, но иска и изцяло да префасонира всичко. Дава заявка за изцяло нова дефиниция на цялата ми полова система.

Знам, че за много жени всички тези неща си идват естествено и те с готовност приемат новата си роля, посвещавайки се изцяло на едно чакано и много желано бебе. Аз обаче прекарвах дълги часове в размисли и страхове, опасявайки се, че кърменето например ще ми бъде невероятно противно, а за страха от самото раждане и възстановяването след него направо няма какво да говорим (за щастие той ми беше спестен, когато стана ясно, че ще раждам със секцио).

От феминистка гледна точка може да изглежда, че е несправедливо само жените да минават през такова изпитание, докато мъжете цял живот, от началото до края, са еднолични господари на телата си и имат лукса да си знаят ясно и точно, че половата им система служи за секс и това е. Обаче думата несправедливо е много подвеждаща.
Предполага, че някой, който ни е създал, е направил така, че ние жените да сме прецакани. Понятието за справедливост е човешко и може да се прилага само към неща, създадени от човека или, по човешки образ и подобие, от бог. Ако се приемем за природни, естествени, еволюционни творения, не можем изобщо да отваряме дума за справедливост или не. Каквото е, това е; съществува по точно този начин, защото се е оказало, че така работи. Затова ние, жените, трябва да се справим с този аспект на майчинството сами и с малко проява на разбиране от страна на мъжете си, но в никакъв случай не можем да извеждаме физиологичните дадености като аргументи в спор, целящ да противопостави двата пола един на друг. Фактът, че само жените могат да раждат деца, не е нито справедлив, нито несправедлив, той просто Е. Пиша това, защото познавам жени, които се ядосват на мъжете, задето мъжете не претърпяват мъките на едно раждане, например. Това не е феминизъм.

Чисто теоретично, мъжете биха могли да спорят в обратната посока. Ако бременността и раждането се възприемат като благословена способност, мъжете биха могли да се ядосват на нас, че само ние можем да изпитаме чувството да носим бебе в корема си, да му дадем живот от себе си, да го храним от гърдите си. В човешката култура връзката между майката и бебето, основаваща се на общото им тяло в началото, е много романтизирана и мъжете биха могли – с право, ако изобщо си позволим да подходим към въпроса с тези понятия – да го обявят за несправедливо спрямо тях. Техен аргумент би могъл да бъде, че жените поне имат право на избор – могат да изберат да не раждат – докато мъжете нямат никакъв избор: дори и да искат, те просто нямат шанс да преживеят създаването на новия живот.