Openly Feminist

Българският фонд за жените (БФЖ) е независима, неправителствена организация в обществена полза, създадена през септември 2004 г.Мисията на фонда е да набира средства, с които да подкрепя финансово проекти на неправителствените организации, които работят по равнопоставеността не жените и мъжете в България.

Някои ключови цифри и факти за положението на жените в България от страницата на БФЖ във Фейсбук:

• Жените в България са 51,6%;
• Коефициентът на заетост на жените е 57,6% срещу 66% на мъжете;
• Мъжете не заемат и до днес така наречените „женски” професии: медицински среден кадър, учители, административни длъжности;
• Средното възнаграждение на жените за еднакъв или равностоен труд е с 16% по-ниско от това на мъжете;
• Жените са заети предимно в ниско платените сектори;
• Сред работодателите жените са 27%; сред самонаетите – 35%; неплатените семейни работници са 66% жени;
• Делът на жените в управителните съвети на 50-те най-ликвидни публични дружества в страната е 14,77 на сто, (Investor.bg);
• Бедността в страната е феминизирана. Личната пенсия на жените през 2005г. е 49.4% от тази на мъжете;
• Жените депутатки са 22%; кметиците са само 9%, а общинските съветнички – 22% т.е. участието на жените в управлението и политиката е далече от необходимия критичен минимум за влияние (30%).

Хммм.

Онези от вас, които редовно четат блога ми със сигурност познават Виктория. Тя минава оттук от време навреме, оставя по няколко сериозни и сложни коментари, после си тръгва и ни оставя да мислим. Ако и вие като мен с нетърпение очаквате следващото й включване… имам добри новини за вас. От известно време Виктория има свой блог: Две жени и един общ проект. В блога си Виктория документира пътят, по който тя и съпругата й Беатриз вървят, за да увеличат броя на членовете в тяхното семейство.

Пожелайте успех на Вики… за блог, но ПО-ВАЖНО, за другия проект!

Много съжалявам, че не съм в София и не мога лично да присъствам на събитията от Sofia Dance Week. Самият фестивал е грандиозен по множество причини, които няма нужда да изброявам. Особено съжалявам, обаче, за това, че няма да мога да видя двата голи спектакъла: Nudo. Nuda. на Алесандра Кристиани и Waiting на Миколай Миколайчик.

Nudo.Nuda. коментира прехода от пубертета към началото на зрелостта при жените и някои от темите, които го характеризират: сексуалното желание, фантазиите, болката. Всичко това през опита на женското тяло: автентично, индивидуално… а не през призмата на холивудските продукции, еротизираните медийни образи и корпоративната експлоатация на женското тяло. Waiting от своя страна анализира чувствата на загуба, самота, ревност, липса на самоувереност от мъжка гледна точка, което е интересно, защото като цяло мъжките образи, с които се сблъскваме всеки ден изключително рядко са показани в такава светлина на ранимост и безпомощност.

Днес разглеждах албуми със снимки от двата спектакъла във Facebook и коментарите под тях ми направиха много силно впечатление. Коментари под снимките на Алесандра:

• Коментар 1: Тя е великолепна! Препоръчвам ви я с цяло сърце.
• Коментар 2: Очаквам го с нетърпение, ще се прибирам танцувайки вкъщи.

Под снимките на Миколай:

• Коментар 1: WTF
• Коментар 2: Липсата на естетика винаги ме разконцентрира! :)
• Коментар 3: Хахахахх, е неее :-)
• Коментар 4: Кому е нужно?!

Никой не коментира факта, че Алесандра е гола. Всички забелязват единствено, че Миколай е гол и имат проблем с това.

Вярно е, че щест коментара не са показателни за нищо на света, но пък реакциите са достатъчно различни, за да демонстрират колко различно хората реагират на женската и мъжката голота по принцип.

Само се замислете. Колко често виждате женска голота във филми, в реклами, по улиците? Непрекъснато! Толкова е нормално, че не прави впечатление. Никой не се чуди, никой не се възмущава, на никой не му „става гадно“ от гледката. В момент, в който се появи голо мъжко тяло… аууууу, срам, провокация!, как може, не е достойно, не е красиво. Както казва една от коментиращите под снимките на Миколай: Кому е нужно?!

Че светът е бил доминиран от (хетеросексуални) мъже през годините е ясно. Това обяснява защо много често жените (в изкуството, във филмите, в литературата, в поп-културата) са преставяне през „мъжки поглед“. Те изглеждат по такъв начин, че да се харесват на мъжете, да бъдат привлекателни за тях, да бъдат секси по определени мъжки критерии. Проблемът е в това, че самите жени свикват да възприемат и оценяват себе си точно по този „мъжки“ начин. Мъжете гледат. Жените гледат себе си докато са гледани и организират голяма част от ежедневното си съществуване около това да проверяват как изглеждат в мъжките очи.

Това, че всички… и мъжете, и жените… сме свикнали да гледаме света през мъжки поглед обяснява и страннните реакции, които предизвиква появата на мъжка голата в някакво публично пространство. Мъжката голота (какъвто е случаят със спектакъла на Миколай Миколайчик) създава чувство на неудобство. Един мъж да покаже интимните си части и голото си тяло, означава да се принизи до позицията на една гола жена: да бъде оглеждан, да бъде съден, да бъде разглеждан като къс месо. Както писах по-горе, тази ситуация представя мъжа в ранима и безпомощна позиция… което си е бая страшничко, ако не си свикнал на подобен тип отношение.

Да не говорим, че ако си свикнал да интерпретираш женската голота като сексуализирана голота… и ако си свикнал да гледаш през мъжки хетеро-поглед (без значение дали ти самия си хетеро/гей мъж/жена)… няма как да не трепнеш при идеята за спектакъл като Waiting. Какви са тези неща? Натрапване на хомосексуалност?! Ако стъпиш две крачки назад, веднага ще осъзнаеш, че няма нищо непременно хомосексуално, камо ли пък натрапчиво в този спектакъл. Проблемът не е в танца. Проблемът е в този, който го гледа.

Спирам да пиша, защото темата е ОГРОМНА и съвсем не може да бъде изчерпана в рамките на един постинг. С нетърпение очаквам да чуя вашите мисли по темата и ви приканвам да присъствате и на двата спектакъла. ОСОБЕНО на този на Миколай. Ако самата мисъл да отидете ви кара да се чувствате малко, така, неудобно… е ТОЧНО ТОВА е най-важната причина, поради която ТРЯБВА да отидете. И после да разказкавате как е било, нали обещавате?

Една от основните идеи на женското движение е идеята „The personal is political„. Личните преживявания имат и политически измерения.

Фразата става популярна през 60-те години, когато жените (в западния свят) започват да забелязват, че много от проблемите, които те смятат за лични/домашни/семейни всъщност са проблеми на повечето жени около тях: по-ниското заплащане, липсата на сексуална свобода, домашните задължения. Осъзнават, че тези проблеми не засягат тях самите конкретно заради изборите, които са направили или решенията, които са вземали… а ги засягат като представители на социалната класа „жени“. Същото това поколение жени разбира, че тези проблеми нямат индивидуални решения. Да, всяка една жена може да предприема конкретни стъпки и действия, за да променя непосредствената среда, в която живее, но за да има дългосрочно решение на проблемите, трябва да се предприемат значително по-фундаментални мерки.

Правя тази кратка историческа препратка заради разговорите за масите са преобуване на бебета и дебатите около комунистическото ни наследство. Да, наистина, всеки един от нас е длъжен да изисква уважение и равнопоставеност от близките си; да, наистина, „държавата“ не може да задължи мъжете да мият чинии/сменят памперси/чистят с прахосмукачката; да, наистина, всяка една жена е длъжна да изисква подобаващо заплащане за труда си….

НО

Не бива да си затваряме очите и не бива да забравяме, че гореспоменатите проблеми са структурни и мащабни по своята същност и засягат много жени просто, защото са жени. Не защото са глупави. Не защото са смотани и не знаят как да си търсят интереса. Не защото са предизвикали гнева на още по-глупавите си съпрузи. И по тази причина трябва да говорим за тях като за общи, социални проблеми и да търсим тяхното политическо разрешение.