Openly Feminist

Идеята, че Сара Пейлин ще привлече „загубените“ гласове на поддръжниците на Хилъри е най-сексисткото твърдение, което съм чула от началото на настоящата президентска надпревара в Щатите.

Защо?

Защото Клинтън и Пейлин заемат различни позиции в близо 100% от случаите: по социални, икономически и международни въпроси. И да твърдиш, че ако си бил ЗА Хилъри, ще бъдеш ЗА Пейлин е еквивалентно на това да твърдиш, че всяка една жена може да замени всяка друга жена. Без значение опит, убеждения и политическа принадлежност.

По същата логика:

– Аз бих могла да управлявам Агенция Визаж със същата успеваемост като Жени Калканджиева.
– Райна Кабаиванска би могла да замести Ваня Николова като главен редактор на Max
– …или Галена би могла спокойно да замени Масларова в следващия кабинет

Макар че като се замисля колко е некомпетента Масларова, нищо чудно да се окаже, че Галена може да се справи доста по-добре от самата министърка.

Много личен разказ на млад мъж, който се самоидентифицира като асексуален. Разказва за детството си, пубертета, мастурбацията и… БРАКА.

Someone had suggested she should be aware of „asexuality“, and gave the address of a website: asexuality.org. When I went to the site and read the material, I was quite dismissive at first, because you just don’t hear about other asexuals. Since Freud and Kinsey, and even to an extent the sexual revolution of the 60s, we tend to believe anyone without a sexual orientation must be repressed or delusional. Asexuality is therefore an impossibility. Kinsey labelled us „X“, a statistical throwaway category for anyone damaged to the point where they can’t express any sexuality.

Gradually, though, through visiting the site, I came to realise that these were just ordinary people; people who were writing things I’d thought myself, but had never heard anyone else express. It was such a relief. Finally I had a label – a way to explain myself that could settle all the awkwardness and questioning.

Супер интересен пример за това колко е неадекватно бинарното разделение между хомо- и хетеросексуалната ориентация. Но и за това как дори когато самите ние сме жертви на разни класификации, имаме нужда да сложим етикет върху себе си.

Много личен разказ на млад мъж, който се самоидентифицира като асексуален. Разказва за детството си, пубертета, мастурбацията и… БРАКА.

Someone had suggested she should be aware of „asexuality“, and gave the address of a website: asexuality.org. When I went to the site and read the material, I was quite dismissive at first, because you just don’t hear about other asexuals. Since Freud and Kinsey, and even to an extent the sexual revolution of the 60s, we tend to believe anyone without a sexual orientation must be repressed or delusional. Asexuality is therefore an impossibility. Kinsey labelled us „X“, a statistical throwaway category for anyone damaged to the point where they can’t express any sexuality.

Gradually, though, through visiting the site, I came to realise that these were just ordinary people; people who were writing things I’d thought myself, but had never heard anyone else express. It was such a relief. Finally I had a label – a way to explain myself that could settle all the awkwardness and questioning.

Супер интересен пример за това колко е неадекватно бинарното разделение между хомо- и хетеросексуалната ориентация. Но и за това как дори когато самите ние сме жертви на разни класификации, имаме нужда да сложим етикет върху себе си.

Статия на известата феминистка писателка Джърмийн Гриър за липсата на статуи на жени във Великобритания ме накара да се замисля как стои този въпрос в България.

При нас проблемът е маааалко по-различен, струва ми се. При нас статуи и монументи на жени… бол. Само че повечето от тях са Анонимни. Т.е. самите статуи за на женски образи, но изобразените жени са или митични фигури/ богини или съвкупни образи. Сещам се за Света София (хубава е, много… най-добрия изглед към нея е от офиса на PriceWaterhouseCoopers) и за всичките работнички, майки, селянки и посрещачки-на-съветските-войски, които в интерес на истината на мен са ми много симпатични.

Но колкото и да се чудя, не мога да се сетя за паметник/статуя на някоя заслужила българка. Може би на Райна Княгиня, защото една приятелка ми напомни за нея тия дни, но не защото се сещам къде има неин паметник. Баба Тонка, няма как да няма. Но май това е…

Защо е така? Защото нямаме достатъчно жени, чийто принос към историята/културата/развитието на България заслужава да бъде отбелязан по този начин? Защото хората, които участват във вземането на решенията за паметниците имат друга културна програма наум? Или защото в България ние ценим жените по някакъв по-особен начин, който не включва публичната признателност?

Статия на известата феминистка писателка Джърмийн Гриър за липсата на статуи на жени във Великобритания ме накара да се замисля как стои този въпрос в България.

При нас проблемът е маааалко по-различен, струва ми се. При нас статуи и монументи на жени… бол. Само че повечето от тях са Анонимни. Т.е. самите статуи за на женски образи, но изобразените жени са или митични фигури/ богини или съвкупни образи. Сещам се за Света София (хубава е, много… най-добрия изглед към нея е от офиса на PriceWaterhouseCoopers) и за всичките работнички, майки, селянки и посрещачки-на-съветските-войски, които в интерес на истината на мен са ми много симпатични.

Но колкото и да се чудя, не мога да се сетя за паметник/статуя на някоя заслужила българка. Може би на Райна Княгиня, защото една приятелка ми напомни за нея тия дни, но не защото се сещам къде има неин паметник. Баба Тонка, няма как да няма. Но май това е…

Защо е така? Защото нямаме достатъчно жени, чийто принос към историята/културата/развитието на България заслужава да бъде отбелязан по този начин? Защото хората, които участват във вземането на решенията за паметниците имат друга културна програма наум? Или защото в България ние ценим жените по някакъв по-особен начин, който не включва публичната признателност?