Openly Feminist

През май писах текст за списание ЕДНО, коментиращ същите тези промени в Семейния Кодекс, които обсъждаме и тия дни. Тогава писах:

Въпреки модернизацията на Семейния кодекс, гей двойките в България все още нямат какъвто и да било правен статут. Те са non-казус. Несъществуващи хора, които очевидно трябва да понасят последствията на някакъв погрешен избор, който са направили. Защото да си гей в България, все още се смята за lifestyle избор, а не за вродена нужда или идентичност. Да си гей в България, означава да си изключение от хетеронормативното правило. По презумция всички сме хетеросексуални. Въпрос към жена: Имаш ли приятел? Въпрос към мъж: Кога ще се жениш? Други възможности няма, както в съзнанието на средно-статистическия българин, така и в лицето на закона. Да, може би промените в Семейния кодекс отразяват нагласите на обществото, но нали пък точно такъв тип правни промени би трябвало да служат за катализатор на някакъв обществен дебат?! Явно в България това все още не може да се случи, защото всички сме хетеро. ВСИЧКО е хетеро.

Закондателната, образователната, здравната система…Домашното ни възпитание…Социалните ни отношения…Работната ни обстановка…Всички те са хетеросексуални и изискват и очакват от нас да бъдем хетеросексуални. Обясняват ни как да се държим, как да обичаме, как да работим, как да гледаме децата си, как да разделяме имуществото си, когато вече не искаме да живеем заедно.

Половин година по-късно дебатът лека полека се случва. Само дето рамката, в която се води разговорът все още е хетеронормативна. Хетеросексуалното състояние се смята за естествено, нормално и желателно. А хомосексуалноста и всичко произтичащо (ще цитирам Герджиков) е някаква екзотика, която в най-добрия случай е нещо, което толерираме.

Току що гледах Станимир Панайотов и Павел Чернев в дебат относно легализирането на фактическото съжителство между хора от един и същи пол. Някак странно, въпросите, които се въртят в главата ми след видяното, нямат почти нищо общо с гей общноста в България, с фактическото съжителство или неадекватноста на българското законодателство.

Въпросите, които си задавам са свързани с интелектуалния капацитет, ниската култура и подсъдимото невежество на българските политици. Питам се:

• Дали познаването на текста и смисъла на българските закони не е основно задължение на един депутат, особено такъв, който е член на правната комисия, че и юрист, отгоре на всичкото.

• Ако един депутат твърди, че се позовава на господ, в политиките, които прокарва… дали някой знае как да се свържа с Господ, за да му обърна внимание, че въпросния депутат изговаря името Му напразно. Живеем в светска държава. Религията е личен, не държавен приоритет.

• Дали има как българските психолози, социолози, политолози и пр. интелектуалци да извадят палците от ушите си и да заемат адекватна позиция по въпроса за фактическите съжителства и сексуалната ориентация? Защото там, на където сме се запътили (ЕС, Митичния „Запад“), никой не поставя под въпрос „правото“ да бъдеш хомо.

• Дали някой все пак ще отбележи, че навсякъде в цивилизования свят ако говориш като Чернев, са ти лепнали етикета хомофоб като стой та гледай и краят на политическата ти кариера вече би трябвало да е факт.

В България сме супер-толерантни спрямо простаците, глупаците, крадливите депутати, обръчите, лианите, националистите, хомофобите, сексистите, расизма, корупцията, простотията и общата липса на възпитание. Понеже нали сме демократична държава и всеки има право на лично мнение и себеизразяване.

Хомофобията обаче не е „лично мнение“, хомофобията е престъпление. Господин Чернев трябва да напусне Парламента.

Току що гледах Станимир Панайотов и Павел Чернев в дебат относно легализирането на фактическото съжителство между хора от един и същи пол. Някак странно, въпросите, които се въртят в главата ми след видяното, нямат почти нищо общо с гей общноста в България, с фактическото съжителство или неадекватноста на българското законодателство.

Въпросите, които си задавам са свързани с интелектуалния капацитет, ниската култура и подсъдимото невежество на българските политици. Питам се:

• Дали познаването на текста и смисъла на българските закони не е основно задължение на един депутат, особено такъв, който е член на правната комисия, че и юрист, отгоре на всичкото.

• Ако един депутат твърди, че се позовава на господ, в политиките, които прокарва… дали някой знае как да се свържа с Господ, за да му обърна внимание, че въпросния депутат изговаря името Му напразно. Живеем в светска държава. Религията е личен, не държавен приоритет.

• Дали има как българските психолози, социолози, политолози и пр. интелектуалци да извадят палците от ушите си и да заемат адекватна позиция по въпроса за фактическите съжителства и сексуалната ориентация? Защото там, на където сме се запътили (ЕС, Митичния „Запад“), никой не поставя под въпрос „правото“ да бъдеш хомо.

• Дали някой все пак ще отбележи, че навсякъде в цивилизования свят ако говориш като Чернев, са ти лепнали етикета хомофоб като стой та гледай и краят на политическата ти кариера вече би трябвало да е факт.

В България сме супер-толерантни спрямо простаците, глупаците, крадливите депутати, обръчите, лианите, националистите, хомофобите, сексистите, расизма, корупцията, простотията и общата липса на възпитание. Понеже нали сме демократична държава и всеки има право на лично мнение и себеизразяване.

Хомофобията обаче не е „лично мнение“, хомофобията е престъпление. Господин Чернев трябва да напусне Парламента.

България е „по-„, но определено не е „най-„. Поне в отношение равенство между половете. Всяка година Световния икономически форум прави задълбочено сравнително изследване на положението на мъжете и жените по света, което цели да провери и документира областите на неравноправие и неравнопоставеност в 130 държави.

Както обикновено, и тази година челните места в класацията за заети от Скандинавските държави: Норвегия, Финландия и Швеция заемат съответно първо, второ и трето място в класацията.

България заема 36-та позиция или 9 позиции по-зле от позицията, която сме заемали през 2007-ма. Изследователите обясняват, че причината за промяната в нашия случай е влошаването на положението на жените в България по два основни показателя:

1. Индекс „Икономическо участие и възможности“: което означава, че нивото на заплатите, общото ниво на участие на жените в икономическия живот на страната, както и достъпа на жените до високо-квалифицирани позиции не са толкова добри, колкото са били през 2007-ма. Сравнена с други държави по показател „равно заплащане за една и съща работа“, България се класира на 75-то място.
2. Индекс „Политическо овластяване“: който отразява нивото на репрезентация на жените в политическите структури на страната и показва, че тази година броя на жените в парламента, в съдебната система, в местната власт и т.н. е значително по-нисък отколкото през 2007-ма.

Докладът не е напълно изчерпателен, най-малкото, защото се фокусира единствено върху обективно измерими показатели (трудова заетост, заплащане, образование) и няма как да отрази такива фактори като социални роли, преобладаващи медийни образи и т.н. и т.н. Но въпреки това много ясно показва, че при целенасочена политика, една държава може да постигне изключително голям напредък в рамките на сравнително кратък период от време.

***
via Ena, via mediapool

България е „по-„, но определено не е „най-„. Поне в отношение равенство между половете. Всяка година Световния икономически форум прави задълбочено сравнително изследване на положението на мъжете и жените по света, което цели да провери и документира областите на неравноправие и неравнопоставеност в 130 държави.

Както обикновено, и тази година челните места в класацията за заети от Скандинавските държави: Норвегия, Финландия и Швеция заемат съответно първо, второ и трето място в класацията.

България заема 36-та позиция или 9 позиции по-зле от позицията, която сме заемали през 2007-ма. Изследователите обясняват, че причината за промяната в нашия случай е влошаването на положението на жените в България по два основни показателя:

1. Индекс „Икономическо участие и възможности“: което означава, че нивото на заплатите, общото ниво на участие на жените в икономическия живот на страната, както и достъпа на жените до високо-квалифицирани позиции не са толкова добри, колкото са били през 2007-ма. Сравнена с други държави по показател „равно заплащане за една и съща работа“, България се класира на 75-то място.
2. Индекс „Политическо овластяване“: който отразява нивото на репрезентация на жените в политическите структури на страната и показва, че тази година броя на жените в парламента, в съдебната система, в местната власт и т.н. е значително по-нисък отколкото през 2007-ма.

Докладът не е напълно изчерпателен, най-малкото, защото се фокусира единствено върху обективно измерими показатели (трудова заетост, заплащане, образование) и няма как да отрази такива фактори като социални роли, преобладаващи медийни образи и т.н. и т.н. Но въпреки това много ясно показва, че при целенасочена политика, една държава може да постигне изключително голям напредък в рамките на сравнително кратък период от време.

***
via Ena, via mediapool