Openly Feminist

Sequel или, по-точно, prequel на последния постинг. Какви са мъжете, които бият?! Бързият отговор е: всякакви. За нуждите на нашия разговор обаче ще систематизирам някои от основните характеристики на насилниците, по които психолозите са сравнително единодушни:

• Ниско самочувствие: Общата черта между повечето насилници е, че страдат от ниско самочувствие, не са уверени в себе си. Това няма нищо общо с обективните им успехи, лични или професионални. Доста често е в резултат на начина, по който са били отгледани. Физическото насилие им дава възможност да се почувстват силни, така все едно контролират хората и събитията около себе си.

• Чувството им за идентичност много често е свързано с жертвата: И по тази причина, насилието започва да се проявява обикновено, когато започнат да усещат, че жертвата се отдалечава от тях. Съпругата, която дълги години е била домакиня решава да си потърси работа извън дома. Или получава повишение. Или сменя работата си с такава, която изисква по-дълги часове в офиса или пътувания за няколко дни. Много мъже започват да бият жените си едва, когато двамата са в процес на развод (дори причината за самия развод да няма нищо общо с насилието). Много насилници посягат за пръв път, когато жените им забременяват. Според психолозите, в този случай насилието е плод на страха, че жената ще се отдръпне от тях и всичкото й внимание ще бъде насочено към бебето.

• Д-р Джекил и Мистър Хайд: Насилниците не са чудовища през цялото време, дори напротив. Обикновено, за външни хора те са истински ангели. Изглеждат мили, грижовни, щедри, галантни. Те могат да бъдат такива дори десет минути след като са пребили жертвата си. Извиняват се, падат на колене, плачат и обещават, че никога повече няма да посегнат. Големи побои биват последвани от моменти на мир и спокойствие, цветя, подаръци и нежност. Това е и една от основните причини, поради които домашното насилие е труден проблем. Жертвите са объркани… добре де, щом е толкова мил в момента….сигурно все пак не е лош човек, нали?! А пък много близки роднини и приятели дори не могат да усетят, че нещо не е наред.

В последния постинг чухме много коментари на жени, които са били жертви или са били преки свидетели на домашно насилие. Ще ви помоля да споделите дали горните описания съвпадат с вашия опит. Знам, че е трудно да се говори за тези неща, но темата се следи от много хора и ще бъде много полезно, ако разкажете още…

Следващият постинг от тази серия, ще бъде посветен на това какво да правим, ако разберем, че наши познати са жертви на домашно насилие. Благодаря на всички за коментарите и личните истории. Знам, че е трудно и оценявам искреноста ви.

Sequel или, по-точно, prequel на последния постинг. Какви са мъжете, които бият?! Бързият отговор е: всякакви. За нуждите на нашия разговор обаче ще систематизирам някои от основните характеристики на насилниците, по които психолозите са сравнително единодушни:

• Ниско самочувствие: Общата черта между повечето насилници е, че страдат от ниско самочувствие, не са уверени в себе си. Това няма нищо общо с обективните им успехи, лични или професионални. Доста често е в резултат на начина, по който са били отгледани. Физическото насилие им дава възможност да се почувстват силни, така все едно контролират хората и събитията около себе си.

• Чувството им за идентичност много често е свързано с жертвата: И по тази причина, насилието започва да се проявява обикновено, когато започнат да усещат, че жертвата се отдалечава от тях. Съпругата, която дълги години е била домакиня решава да си потърси работа извън дома. Или получава повишение. Или сменя работата си с такава, която изисква по-дълги часове в офиса или пътувания за няколко дни. Много мъже започват да бият жените си едва, когато двамата са в процес на развод (дори причината за самия развод да няма нищо общо с насилието). Много насилници посягат за пръв път, когато жените им забременяват. Според психолозите, в този случай насилието е плод на страха, че жената ще се отдръпне от тях и всичкото й внимание ще бъде насочено към бебето.

• Д-р Джекил и Мистър Хайд: Насилниците не са чудовища през цялото време, дори напротив. Обикновено, за външни хора те са истински ангели. Изглеждат мили, грижовни, щедри, галантни. Те могат да бъдат такива дори десет минути след като са пребили жертвата си. Извиняват се, падат на колене, плачат и обещават, че никога повече няма да посегнат. Големи побои биват последвани от моменти на мир и спокойствие, цветя, подаръци и нежност. Това е и една от основните причини, поради които домашното насилие е труден проблем. Жертвите са объркани… добре де, щом е толкова мил в момента….сигурно все пак не е лош човек, нали?! А пък много близки роднини и приятели дори не могат да усетят, че нещо не е наред.

В последния постинг чухме много коментари на жени, които са били жертви или са били преки свидетели на домашно насилие. Ще ви помоля да споделите дали горните описания съвпадат с вашия опит. Знам, че е трудно да се говори за тези неща, но темата се следи от много хора и ще бъде много полезно, ако разкажете още…

Следващият постинг от тази серия, ще бъде посветен на това какво да правим, ако разберем, че наши познати са жертви на домашно насилие. Благодаря на всички за коментарите и личните истории. Знам, че е трудно и оценявам искреноста ви.

Да ви разкажа за едни съседи. Той има малък бизнес, печели добре. Тих, на пръв поглед възпитан и културен човек. Съпругата му е детска учителка. Не я познавам много добре, но знам, че е много мила жена; като малки играехме с дъщерите й. Имат хубав дом. Доколкото знам, от няколко години той я бие. Всички в квартала знаят. Тя продължава да живее с него.

Първоначалната реакция на всеки, който чуе историята е някаква вариация на тема “толкова й е акъла”: да си тръгне, егаси, що стои?! или ми щом търпи тя сама си е виновна! Което всеки път ме ужасява наново и ме кара да осъзнавам колко малко говорим и знаем за домашното насилие.

Една жена, подложена на физически или психически тормоз не напуска партньора си по множество причини:

Страх: Страхува, че ако си тръгне, той ще я намери и ще я набие (нея, родителите, децата й) още по-жестоко

Любов: Защото го обича. Ако не вярвате, помислите вие какви грешки сте склонни да простите на партньора си.

Вярва, че той ще се промени: Защото много често, мъжете които бият жените си са склонни да изпадат в сърцераздирателни моменти на разкаяние, в които се кълнат във всичко свято, че ще се променят.

Вина: Обвинява себе си, че тя самата е виновна. Ако бях по-красива, готвех по-добре, ако бях по-слаба… той нямаше да ми се ядосва, нямаше да ме бие.

Пари: Или по-точно липсата на пари, за да се махне, да се премести в друг град, да намери собствено жилище и да осигури елементарните нужди на децата си.

Вяра, че насилието е в реда на нещата: Особено, ако е живяла в семейство, където е била пряк свидетел (или жертва) на физически и психически тормоз.

Изолация: Няма приятели, няма близки или роднини, към които да се обърне за помощ. Много жени, които са жертви на тормоз се срамуват да говорят за побоищата пред външни хора, крият се, когато по тях има видими следи от насилие и по този начин постепенно изпъдат в пълна изолация. Много често, изолацията е една от основните стратегии на насилника. Ако жената не говори с никого за тормоза, на който той я подлага, няма как той да бъде „хванат“.

Обясняват насилието с някакви външни фактори: Той беше пийнал, затова ме удари. Или… в момента е напрегнат в работата, или… в момента нямаме пари и той ей така от притеснение…

Не вярват, че някой може да им помогне: Имайки предвид колко неподготвени са полицаите и колко несъпричастно е обществото като цяло…. тази реакция е съвсем логична. В България липсват центрове за временно настаняване на жертви на домашно насилие, липсват програми, които да помагат на такива жени да заживеят нормално.

Най-ужасяващото според мен е, че много майки и бащи отказват да повярват на дъщерите си, и им казват, че трябва да се грижат за дома, децата и семейството си. Стигмата от това да си тръгнеш или недай си боже да се разведеш е тежка, а ако търсиш подкрепа, рядко някой може реално да ти помогне. Ако знаете за центрове, които наистина помагат на жени, жертви на домашно насилие… моля сподетелете ги в коментарите.

Да ви разкажа за едни съседи. Той има малък бизнес, печели добре. Тих, на пръв поглед възпитан и културен човек. Съпругата му е детска учителка. Не я познавам много добре, но знам, че е много мила жена; като малки играехме с дъщерите й. Имат хубав дом. Доколкото знам, от няколко години той я бие. Всички в квартала знаят. Тя продължава да живее с него.

Първоначалната реакция на всеки, който чуе историята е някаква вариация на тема “толкова й е акъла”: да си тръгне, егаси, що стои?! или ми щом търпи тя сама си е виновна! Което всеки път ме ужасява наново и ме кара да осъзнавам колко малко говорим и знаем за домашното насилие.

Една жена, подложена на физически или психически тормоз не напуска партньора си по множество причини:

Страх: Страхува, че ако си тръгне, той ще я намери и ще я набие (нея, родителите, децата й) още по-жестоко

Любов: Защото го обича. Ако не вярвате, помислите вие какви грешки сте склонни да простите на партньора си.

Вярва, че той ще се промени: Защото много често, мъжете които бият жените си са склонни да изпадат в сърцераздирателни моменти на разкаяние, в които се кълнат във всичко свято, че ще се променят.

Вина: Обвинява себе си, че тя самата е виновна. Ако бях по-красива, готвех по-добре, ако бях по-слаба… той нямаше да ми се ядосва, нямаше да ме бие.

Пари: Или по-точно липсата на пари, за да се махне, да се премести в друг град, да намери собствено жилище и да осигури елементарните нужди на децата си.

Вяра, че насилието е в реда на нещата: Особено, ако е живяла в семейство, където е била пряк свидетел (или жертва) на физически и психически тормоз.

Изолация: Няма приятели, няма близки или роднини, към които да се обърне за помощ. Много жени, които са жертви на тормоз се срамуват да говорят за побоищата пред външни хора, крият се, когато по тях има видими следи от насилие и по този начин постепенно изпъдат в пълна изолация. Много често, изолацията е една от основните стратегии на насилника. Ако жената не говори с никого за тормоза, на който той я подлага, няма как той да бъде „хванат“.

Обясняват насилието с някакви външни фактори: Той беше пийнал, затова ме удари. Или… в момента е напрегнат в работата, или… в момента нямаме пари и той ей така от притеснение…

Не вярват, че някой може да им помогне: Имайки предвид колко неподготвени са полицаите и колко несъпричастно е обществото като цяло…. тази реакция е съвсем логична. В България липсват центрове за временно настаняване на жертви на домашно насилие, липсват програми, които да помагат на такива жени да заживеят нормално.

Най-ужасяващото според мен е, че много майки и бащи отказват да повярват на дъщерите си, и им казват, че трябва да се грижат за дома, децата и семейството си. Стигмата от това да си тръгнеш или недай си боже да се разведеш е тежка, а ако търсиш подкрепа, рядко някой може реално да ти помогне. Ако знаете за центрове, които наистина помагат на жени, жертви на домашно насилие… моля сподетелете ги в коментарите.

Горещо ви препоръчвам новия филм на Гас ван Сант Милк.

Милк е биографичен филм за живота на Харви Милк, първият американски гей активист, който заема обществено значима политическа длъжност в Калифорния (през 1977). Милк е първият общински съветник (city supervisor) в Калифорния, който не само че не крие, че е гей, но и приема борбата за защита на правата на гей общноста за своя основна кауза. Умира през 1979 в кабинета на кмета на Сан Франциско, Москоне, където двамата са убити от Дан Уайт.

Шон Пен в ролята на Милк е феноменален, естествено. Сценарият е много добър, кинематографията също. Това, което ще ви впечатли обаче е потресаващата човешка история. Въпросите, които аз продължавам да си задавам много след като гледах филма:

Какво означава да си гей в хетеросексуално общество или въобще, член на малцинствена група, в общество, което не вижда смисъл да защитава всичките си граждани?
Дали е възможно да очакваме разбиране и приемане на гей хората от хетеро-мнозинството, ако те самите продължават да стоят на тъмно в килера?
Кога приемаме историческите обстоятелства и кога решаваме, че е необходимо да ги променим?
Какво превръща един обикновен гражданин в активист за човешки права?
Може ли един активист да бъде политик без да компроментира каузата, която защитава?

Ще се изненадате колко много от диалозите във филма звучат адекватно в контекста на българската действителност. За съжаление обаче при нас, макар и 30 години по-късно, професията активист все още е несъществуващо понятие. А защитниците на човешки и граждански права отделят повече енергия опитвайки се да легитимират правото си на глас, отколкото в преследване на адекватни каузи.

Гледайте филма, ще ви препрати в интересни времена и ще ви вдъхнови за работа. Където и да сте.