Openly Feminist

В България жените спират да получават майчински, ако решат да се върнат на работа преди да им е изтекло майчинството. В блога си Георги Ангелов коментира, че по този начин „работещите майки са наказани“, а тези „които си стоят вкъщи“ са насърчени. Следва дълга дискусия, в която читателите (повечето са мъже) обсъждат дали Държавата трябва да насърчава майките да „си гледат децата“ или да се върнат на работа.

Хммм.

Господа. Няма „работещи майки“ и „майки, които си стоят вкъщи“. Има майки, които работят в дома и такива, които работят извън дома. Разграничението, което правите в блога е като да разделим работещите в България на „хора, които работят“ и „хора, които си седят по офисите“. Кажете вие от кои сте. И коя група заслужава повече „държавно насърчение.“

В същата дискусия, бремето на бащите не стои на дневен ред. Понеже, нали, отглеждането на децата е женска работа. Ако майката реши да работи, а не да си клати краката и да си гледа детето, то тогава трябва да се намери някоя друга жена я да замести. Това баби, това детегледачки, това детски учителки… за какво са. Мъжете са над тези неща.

Във връзка с разговорите за Рашида Дати, жените, бизнеса, децата, високите държавни позиции и дали и как всичко това може да се осъвместява, искам да напомня нещо. И то е доста просто: работното място е човешка конструкция. Няма нищо естествено-биологично-натурално в една офис-сграда или едно работно време. Хората са ги измислили. И даже, не точно ХОРАТА, а някакви особено ранобудни ергени.

40-часовата седмица в офис или някаква подобна обстановка отговарят на човешки реалности от началото на миналия век. Както писах при Милена, тогава от мъжете се е изисквало да бъдат емоционално-недоразвити, да нямат абсолютно никакъв интерес към децата си и да изкарват пари, с които да издържат челяд и съпруга. От жените се очаквало да бъдат невротични майки и домакини, без интереси, интелект или мнение. В такъв тип общество, не е проблем да се изисква от един служител да бъде физически на разположение 40 часа в седмицата, че и повече.

В началото на ХХI век обаче си мисля, че семейния живот е малко по-различен. Отношенията между жените и мъжете доста често са по-скоро партньорски. Бащите имат нужда от активна връзка с децата си. За повечето майки, въпросът дали да работят или да гледат децата си звучи абсурдно. Разбира се, че искат да правят и двете. Тези промени за положителни, нали така?

Проблемите произтичат от факта, че работното място все още не е реорганизирано достатъчно добре, че да рефлектира динамиката на съвременните човешки отношения. Тъпо е, например, да очакваш двама родители да се явяват на работа в 8 сутринта, при положение, че училището на децата им отваря в 9. Или да се учудваш, че една жена не може да се върне на работа веднага след като е родила детето си. Това физически просто не е възможно.

Мисля, че дотук всички сме на едно мнение. Разликата идва от това какви изводи правим от изложената информация. Виждам, че някои хора приемат всичко това като знак, че жената просто трябва да се примири, че никога няма да може напълно да осъвмести кариерата с майчинството и че трябва да избере кое от двете е приоритет за нея. Или бащата трябва да приеме, че децата му винаги ще го уважават, но няма да си бъдат близки, защото той физически отсъства от живота им. А пък, ако някой родител гледа децата си сам… да му мисли… щото той/тя пък е съвсем извън всякакви потенциални възможности за професионален успех.

Моята позиция е, че това е абсолютно инертна реакция. И ако нещата стоят по този начин в момента, това е по-скоро поради липса на въображение и някаква странна патриархално обоснована апатия. Не е задължително да бъде така и има милиони примери, че има и друг начин. Ще ви дам пример от собствения си живот.

В бившата ми работа, в договора ни беше записано, че трябва да работим по 40 часа на седмица. Повечето хора отивахме на работа между 9 и 11 и си тръгвахме между 5 и 7 часа. Имаше случаи, в които хората работеха до по-късно. Един път един колега-програмист беше сънувал някакъв модул и посред нощ се беше метнал на мотора до офиса, кодил квото кодил, и след това се прибрал да си доспи. Доколкото знам, имаше поне няколко човека, които идваха на работа към 8 и си тръгваха най-късно в 5. Някои от тях бяха майки с малки бебенца. Някои от тях бяха просто по-ранобудни колеги. Ако на някой му изникнеше нещо извънредно, шефовете ни никога не са имали нищо против да излезем по-рано от работа и съответно да си изработим часовете в следващите няколко дни. Освен това, по време на бременност, някои от колежките работеха от вкъщи и идваха в офиса за срещи с клиенти, разни там по-големи тийм-срещи. И т.н., и т.н. Няма смисъл да обяснявам, че тази схема продължава да работи безотказно и е една от причините, поради които фирмата се радва на щастливи лоялни служители. В момента не работя в Нетейдж, защото с Кайл вече не живеем в София, но съм толкова впечатлена от начина, по който е организиран труда там, че винаги когато имам възможност разказвам за компанията. Белким някой вземе, че се замисли и последва примера.

Та, с две думи, не е невъзможно да осъвместяващ работата с родителството. Не само, че не е невъзможно. Дори напротив, съвсем реално е. И съдейки по хората около мен, които го правят, е доста приятно и удовлетворително. Работните условия могат да се модулират и това би трябвало да се случва по начин, който отговаря на реалните изисквания на служителите. И който ви обяснява „в големия бизнес е по-различно“ или ви казва, че е наивно да очаквате баланс и хармония в живота си… не го слушайте. Той просто има много тесен кръгозор.

Във връзка с разговорите за Рашида Дати, жените, бизнеса, децата, високите държавни позиции и дали и как всичко това може да се осъвместява, искам да напомня нещо. И то е доста просто: работното място е човешка конструкция. Няма нищо естествено-биологично-натурално в една офис-сграда или едно работно време. Хората са ги измислили. И даже, не точно ХОРАТА, а някакви особено ранобудни ергени.

40-часовата седмица в офис или някаква подобна обстановка отговарят на човешки реалности от началото на миналия век. Както писах при Милена, тогава от мъжете се е изисквало да бъдат емоционално-недоразвити, да нямат абсолютно никакъв интерес към децата си и да изкарват пари, с които да издържат челяд и съпруга. От жените се очаквало да бъдат невротични майки и домакини, без интереси, интелект или мнение. В такъв тип общество, не е проблем да се изисква от един служител да бъде физически на разположение 40 часа в седмицата, че и повече.

В началото на ХХI век обаче си мисля, че семейния живот е малко по-различен. Отношенията между жените и мъжете доста често са по-скоро партньорски. Бащите имат нужда от активна връзка с децата си. За повечето майки, въпросът дали да работят или да гледат децата си звучи абсурдно. Разбира се, че искат да правят и двете. Тези промени за положителни, нали така?

Проблемите произтичат от факта, че работното място все още не е реорганизирано достатъчно добре, че да рефлектира динамиката на съвременните човешки отношения. Тъпо е, например, да очакваш двама родители да се явяват на работа в 8 сутринта, при положение, че училището на децата им отваря в 9. Или да се учудваш, че една жена не може да се върне на работа веднага след като е родила детето си. Това физически просто не е възможно.

Мисля, че дотук всички сме на едно мнение. Разликата идва от това какви изводи правим от изложената информация. Виждам, че някои хора приемат всичко това като знак, че жената просто трябва да се примири, че никога няма да може напълно да осъвмести кариерата с майчинството и че трябва да избере кое от двете е приоритет за нея. Или бащата трябва да приеме, че децата му винаги ще го уважават, но няма да си бъдат близки, защото той физически отсъства от живота им. А пък, ако някой родител гледа децата си сам… да му мисли… щото той/тя пък е съвсем извън всякакви потенциални възможности за професионален успех.

Моята позиция е, че това е абсолютно инертна реакция. И ако нещата стоят по този начин в момента, това е по-скоро поради липса на въображение и някаква странна патриархално обоснована апатия. Не е задължително да бъде така и има милиони примери, че има и друг начин. Ще ви дам пример от собствения си живот.

В бившата ми работа, в договора ни беше записано, че трябва да работим по 40 часа на седмица. Повечето хора отивахме на работа между 9 и 11 и си тръгвахме между 5 и 7 часа. Имаше случаи, в които хората работеха до по-късно. Един път един колега-програмист беше сънувал някакъв модул и посред нощ се беше метнал на мотора до офиса, кодил квото кодил, и след това се прибрал да си доспи. Доколкото знам, имаше поне няколко човека, които идваха на работа към 8 и си тръгваха най-късно в 5. Някои от тях бяха майки с малки бебенца. Някои от тях бяха просто по-ранобудни колеги. Ако на някой му изникнеше нещо извънредно, шефовете ни никога не са имали нищо против да излезем по-рано от работа и съответно да си изработим часовете в следващите няколко дни. Освен това, по време на бременност, някои от колежките работеха от вкъщи и идваха в офиса за срещи с клиенти, разни там по-големи тийм-срещи. И т.н., и т.н. Няма смисъл да обяснявам, че тази схема продължава да работи безотказно и е една от причините, поради които фирмата се радва на щастливи лоялни служители. В момента не работя в Нетейдж, защото с Кайл вече не живеем в София, но съм толкова впечатлена от начина, по който е организиран труда там, че винаги когато имам възможност разказвам за компанията. Белким някой вземе, че се замисли и последва примера.

Та, с две думи, не е невъзможно да осъвместяващ работата с родителството. Не само, че не е невъзможно. Дори напротив, съвсем реално е. И съдейки по хората около мен, които го правят, е доста приятно и удовлетворително. Работните условия могат да се модулират и това би трябвало да се случва по начин, който отговаря на реалните изисквания на служителите. И който ви обяснява „в големия бизнес е по-различно“ или ви казва, че е наивно да очаквате баланс и хармония в живота си… не го слушайте. Той просто има много тесен кръгозор.

В края на декември Магдалина ми изпрати линк към материал в КАПИТАЛ, в който „ключови мениджъри“ прогнозират какво ще се случи през 2009-та в отраслите, в които работят. Коментарът й беше: Сред „ключовите мениджъри“ няма нито една жена.

Не знам дали Магда е права. Може би точно в „ключовите“ отрасли жени-мениджъри просто няма. Или има жени-мениджъри в „ключовите“ отрасли, но самите жени не са „ключови“ мениджъри. Или има жени ключови мениджъри, в също толкова ключови отрасли, но никой не се интересува какви са ТЕХНИТЕ прогнози за 2009-та. Не знам какво е обяснението в случая, предполагам, че ако попитам редакторите на Капитал защо така, ще ми отговорят, че става въпрос за пълна случайност. Поне така ми отговориха преди години,когато попитах защо в Дневник няма жени-колумнисти.

Дълго се чудих как да реагирам и реших, че вместо да водя словестни битки с когото и да било, най-добре би било просто да преставя женското лице на „БИЗНЕСЪТ“ в България. Жените-предприемачи са навсякъде около нас, само че ние сме тренирани да не ги забелязваме. Или ако ги забелязваме, да не ги вземаме насериозно. Във всеобщ интерес е това да се промени.

Днес ви представям Силвия Атипова: представител на датската марка NOA NOA zа България; собственик на модни бутици в София и Лондон. След като се запознаете с нея, ще осъзнаете, че нямате никакво извинение да не осъществите идеите си.

Име: Силвия Атипова
Години: 33
Професия/Основно занимание: Търговец
Живея и работя в: София и Лондон
Кратко представяне: Собственчка на два магазина, единият в София, другият в Лондон. И в двата магазина представям датската марка NOA NOA.

С какво се занимаваш? Как започна? На колко години беше, когато разбра, че искаш да се занимаваш с това нещо и на колко, когато започна да го правиш? Какво си работила преди да започнеш да работиш за себе си?

Когато осъзнах, че искам да имам магазин бях на 27 и наскоро сдобила се с бебе. Докато се грижех за дъщеря ми (която кърмих 16 месеца) имах много време да мисля какво искам да правя, като порасна. Преди да родя, пет години работих като графичен дизайнер – правех реклами, сайтове, брошури. Беше ми омръзнало безгранично, а и не бях особено добра, така че не исках да се връщам в офиса, пред компютъра.

През какви стъпки премина, за да създадеш бизнеса си? Образованието ти свързано ли е с бизнеса, който развиваш в момента? Вземала ли си някакви курсове, които да те подготвят за работата ти в момента? Имаш ли някакъв работен опит, който ти помага?

Това, което винаги ми е било интересно и това, за което имам безгранична памет и търпение, са дрехите. Още като бях на 6, най-много се гордеех, когато сутрин казвах на майка ми как да се облече и тя ме слушаше. Още помня сивата й, плисирана пола, бяла риза и тънкото сиво коланче, които ми бяха любимият й тоалет.

После, като изкласих до тинейджър започнах да уча в Техникум за облекло и сама правех и преправях дрехите си. Бяха безумно бедни години – носех един чифт обувки или дънки до пълен разпад и отвъд. Помня как мечтаех да имам дънки Чарлстон – с широки крачоли. Естествено, нищо подобно нямаше на битака или в магазините, които можех да си позволя да си купувам дрехи. Един ден взех най-хубавото шалче на майка ми, разрязах го на две, плисирах го; разпорих си страничните шевове на единствения чифт дънки и заших шалчето за ръбовете. Щях да се пукна от гордост от гениалността си. После майка ми се прибра и не ми говори 3 дни заради шалчето, а аз 9 месеца ходех с тези дънки и накрая ми се повръщаше само като ги видех.

Така научих първият си полезен урок – направи-си-сам е добър начин да учиш, но аматьорско. Професионалист не се става за ден.

Затова, когато реших да отварям магазин, исках да се уча на чужд гръб. Хванах се на работа най-напред в един бутик, чийто собственички бяха едни свирепи, но много талантливи търговци – майка и дъщеря.

Обслужваха богати клиентки от Северозападен Лондон. Обличаха ги от главата до петите и им избираха дрехите за специални събития – сватби, балове, служебни вечери. Моята работа беше да сгъвам дрехи. Не ми позволяваха да продавам – само подреждах и правех чай. Научих страшно много от тях и до ден днешен това е най-добрата школа, която съм минала. В техния магазин за първи път видях една пола на NOA NOA и се влюбих. Не межех да си я позволя, освен с цената на известни лишения и така и не си я купих.

Това беше най-мотивиращото нещо да отворя магазин – исках непрекъснато да има достъп до хубави дрехи и да обличам живи кукли!

Когато реших, че ми стига толкова да правя чай и да мълча, си намерих работа като продавачка в Jigsaw – много английска компания. Работех в най-големият им магазин на Бонд Стрийт и обслужвах само големите им клиенти, които идваха с предварително уговорен бюджет.

Когато изтече годината, която си бях дала за обучение, продадох апартамента си в София; свързах с NOA NOA; намерих магазин в Лондон, който можех да си позволя и много харесах и пътуването ми по дългия път на ‘работещ за себе си’ започна.

Какво най-много ти харесва в настоящата ти работа? Кое най-много те притеснява?

Да работиш за себе си означава три неща: отговорност, липса на всякаква сигурност и постоянно усъвършенстване в неочаквани области.

Хората, които работят за мен са моя отговорност – аз съм поела ангажимент да се грижа за тях и колкото по-добре се справям, толкова по-мотивирани и лоялни ще са те. Естествено, не всички виждат нещата по този начин и затова не се стработвам с всички, но след 4 години работа в Лондон и една в София екипът ми от хора е стабилен и текучеството нищожно. Мениджърите и на двата магазина са с мен от преди отварянето им.

Това е още един важен урок за мен, който не осъзнавах, преди да започна собствен бизнес – хората са частички от голямото – екипът е всичко. Сам не можеш да направиш нищо значимо.

Другата голяма отговорност е към самия магазин – мястото, което започва да съществува заради теб. Ако аз не го замисля, не му вдъхна живот, ще си остане едно дървено нещо, в което влизаш (или не) да си купиш тениска или панталон. Никой няма нужда от поредата дупка, в която седи продавачка и чете вестник. Имаме нужда да ни вдъхновяват, да ни карат да мечтаем и да желаем.

Имаш ли някакви страхове свързани с бизнеса ти в момента? Изпадала ли си във финансови затруднения откакто стартира бизнеса си? Как ги преодоля?

Най-трудното и побъркващо нещо, когато имаш собствен бизнес е липсата на финансова сигурност – когато нещата вървят добре и парите са много, е лесно, но няма бизнес, който да няма cash flow проблеми понякога и това може да бъде много тежко, ако не си подготвен.

Когато ми се случи за първи път не спах цял месец. После, като се посъбрах, започнах да анализирам защо не бях предвидила такава ситуация и какво мега да направя никога да не ми се случи отново (най-вече защото много обичам да спя и съм супер кисела ако не съм се наспала). Тогава научих поговорката: Fail to prepare – prepare to fail. И започнах да чета книги по счетоводство, планиране, бизнес комуникации, всичко. Питах, слушах и сега съм много по-подготвена. Не можеш да предодвратиш кризите – те ще се случват, но можеш да се подготвиш как да действаш в случай на криза, за да не потънеш.

Оттук дойде и желанието ми да се осъвършенствам в колкото е възможно повече области – не мога да си сглобя сама компютър, но разбирам каква е разликата межгу ADSL и IDSL и как да си поправя омазан Уиндоус; не мога сама да си водя счетоводството, но когато счетоводителката ми каже, че води счетоводството на акрурал принцип, разбирам какво иска да ми каже и знам какви са алтернативите; не правя ремонтите на магазините сама, но ако се наложи да сменя крушка, закова лайсна или да сглобявя някоя масичка от Икея запретвам ръкави без да мрънкам; не правя сама дрехите, които продавам, но знам всичко за платовете, нишките, копчетата, кройки, филетки и басти.

Какво ще кажеш на онези жени, които биха искали да стартират собствен бизнес, но имат разни притеснения?

Ако искате да се занимавате със собствен бизнес – дерзайте! Няма нищо по-удовлетворително от това да създаваш. Опитвайте се обаче, да бъдете добри в това, което правите: учете, търсете, променяйте се и вдъхвайте живот.

Казват, че за да стигнеш небето, трябва да се прицелиш в звездите. Аз съм напълно съгласна.

П.С. Извинете ме, че това интервю стана толкова дълго – нямам време да го съкратя.

***
Ако имате въпроси към Силвия, можете да ги зададете в коментарите под този блог. Ако искате да говорите лично с нея, пишете ми на openlyfeminist [at] gmail [dot] com и аз с радост ще ви свържа.

В края на декември Магдалина ми изпрати линк към материал в КАПИТАЛ, в който „ключови мениджъри“ прогнозират какво ще се случи през 2009-та в отраслите, в които работят. Коментарът й беше: Сред „ключовите мениджъри“ няма нито една жена.

Не знам дали Магда е права. Може би точно в „ключовите“ отрасли жени-мениджъри просто няма. Или има жени-мениджъри в „ключовите“ отрасли, но самите жени не са „ключови“ мениджъри. Или има жени ключови мениджъри, в също толкова ключови отрасли, но никой не се интересува какви са ТЕХНИТЕ прогнози за 2009-та. Не знам какво е обяснението в случая, предполагам, че ако попитам редакторите на Капитал защо така, ще ми отговорят, че става въпрос за пълна случайност. Поне така ми отговориха преди години,когато попитах защо в Дневник няма жени-колумнисти.

Дълго се чудих как да реагирам и реших, че вместо да водя словестни битки с когото и да било, най-добре би било просто да преставя женското лице на „БИЗНЕСЪТ“ в България. Жените-предприемачи са навсякъде около нас, само че ние сме тренирани да не ги забелязваме. Или ако ги забелязваме, да не ги вземаме насериозно. Във всеобщ интерес е това да се промени.

Днес ви представям Силвия Атипова: представител на датската марка NOA NOA zа България; собственик на модни бутици в София и Лондон. След като се запознаете с нея, ще осъзнаете, че нямате никакво извинение да не осъществите идеите си.

Име: Силвия Атипова
Години: 33
Професия/Основно занимание: Търговец
Живея и работя в: София и Лондон
Кратко представяне: Собственчка на два магазина, единият в София, другият в Лондон. И в двата магазина представям датската марка NOA NOA.

С какво се занимаваш? Как започна? На колко години беше, когато разбра, че искаш да се занимаваш с това нещо и на колко, когато започна да го правиш? Какво си работила преди да започнеш да работиш за себе си?

Когато осъзнах, че искам да имам магазин бях на 27 и наскоро сдобила се с бебе. Докато се грижех за дъщеря ми (която кърмих 16 месеца) имах много време да мисля какво искам да правя, като порасна. Преди да родя, пет години работих като графичен дизайнер – правех реклами, сайтове, брошури. Беше ми омръзнало безгранично, а и не бях особено добра, така че не исках да се връщам в офиса, пред компютъра.

През какви стъпки премина, за да създадеш бизнеса си? Образованието ти свързано ли е с бизнеса, който развиваш в момента? Вземала ли си някакви курсове, които да те подготвят за работата ти в момента? Имаш ли някакъв работен опит, който ти помага?

Това, което винаги ми е било интересно и това, за което имам безгранична памет и търпение, са дрехите. Още като бях на 6, най-много се гордеех, когато сутрин казвах на майка ми как да се облече и тя ме слушаше. Още помня сивата й, плисирана пола, бяла риза и тънкото сиво коланче, които ми бяха любимият й тоалет.

После, като изкласих до тинейджър започнах да уча в Техникум за облекло и сама правех и преправях дрехите си. Бяха безумно бедни години – носех един чифт обувки или дънки до пълен разпад и отвъд. Помня как мечтаех да имам дънки Чарлстон – с широки крачоли. Естествено, нищо подобно нямаше на битака или в магазините, които можех да си позволя да си купувам дрехи. Един ден взех най-хубавото шалче на майка ми, разрязах го на две, плисирах го; разпорих си страничните шевове на единствения чифт дънки и заших шалчето за ръбовете. Щях да се пукна от гордост от гениалността си. После майка ми се прибра и не ми говори 3 дни заради шалчето, а аз 9 месеца ходех с тези дънки и накрая ми се повръщаше само като ги видех.

Така научих първият си полезен урок – направи-си-сам е добър начин да учиш, но аматьорско. Професионалист не се става за ден.

Затова, когато реших да отварям магазин, исках да се уча на чужд гръб. Хванах се на работа най-напред в един бутик, чийто собственички бяха едни свирепи, но много талантливи търговци – майка и дъщеря.

Обслужваха богати клиентки от Северозападен Лондон. Обличаха ги от главата до петите и им избираха дрехите за специални събития – сватби, балове, служебни вечери. Моята работа беше да сгъвам дрехи. Не ми позволяваха да продавам – само подреждах и правех чай. Научих страшно много от тях и до ден днешен това е най-добрата школа, която съм минала. В техния магазин за първи път видях една пола на NOA NOA и се влюбих. Не межех да си я позволя, освен с цената на известни лишения и така и не си я купих.

Това беше най-мотивиращото нещо да отворя магазин – исках непрекъснато да има достъп до хубави дрехи и да обличам живи кукли!

Когато реших, че ми стига толкова да правя чай и да мълча, си намерих работа като продавачка в Jigsaw – много английска компания. Работех в най-големият им магазин на Бонд Стрийт и обслужвах само големите им клиенти, които идваха с предварително уговорен бюджет.

Когато изтече годината, която си бях дала за обучение, продадох апартамента си в София; свързах с NOA NOA; намерих магазин в Лондон, който можех да си позволя и много харесах и пътуването ми по дългия път на ‘работещ за себе си’ започна.

Какво най-много ти харесва в настоящата ти работа? Кое най-много те притеснява?

Да работиш за себе си означава три неща: отговорност, липса на всякаква сигурност и постоянно усъвършенстване в неочаквани области.

Хората, които работят за мен са моя отговорност – аз съм поела ангажимент да се грижа за тях и колкото по-добре се справям, толкова по-мотивирани и лоялни ще са те. Естествено, не всички виждат нещата по този начин и затова не се стработвам с всички, но след 4 години работа в Лондон и една в София екипът ми от хора е стабилен и текучеството нищожно. Мениджърите и на двата магазина са с мен от преди отварянето им.

Това е още един важен урок за мен, който не осъзнавах, преди да започна собствен бизнес – хората са частички от голямото – екипът е всичко. Сам не можеш да направиш нищо значимо.

Другата голяма отговорност е към самия магазин – мястото, което започва да съществува заради теб. Ако аз не го замисля, не му вдъхна живот, ще си остане едно дървено нещо, в което влизаш (или не) да си купиш тениска или панталон. Никой няма нужда от поредата дупка, в която седи продавачка и чете вестник. Имаме нужда да ни вдъхновяват, да ни карат да мечтаем и да желаем.

Имаш ли някакви страхове свързани с бизнеса ти в момента? Изпадала ли си във финансови затруднения откакто стартира бизнеса си? Как ги преодоля?

Най-трудното и побъркващо нещо, когато имаш собствен бизнес е липсата на финансова сигурност – когато нещата вървят добре и парите са много, е лесно, но няма бизнес, който да няма cash flow проблеми понякога и това може да бъде много тежко, ако не си подготвен.

Когато ми се случи за първи път не спах цял месец. После, като се посъбрах, започнах да анализирам защо не бях предвидила такава ситуация и какво мега да направя никога да не ми се случи отново (най-вече защото много обичам да спя и съм супер кисела ако не съм се наспала). Тогава научих поговорката: Fail to prepare – prepare to fail. И започнах да чета книги по счетоводство, планиране, бизнес комуникации, всичко. Питах, слушах и сега съм много по-подготвена. Не можеш да предодвратиш кризите – те ще се случват, но можеш да се подготвиш как да действаш в случай на криза, за да не потънеш.

Оттук дойде и желанието ми да се осъвършенствам в колкото е възможно повече области – не мога да си сглобя сама компютър, но разбирам каква е разликата межгу ADSL и IDSL и как да си поправя омазан Уиндоус; не мога сама да си водя счетоводството, но когато счетоводителката ми каже, че води счетоводството на акрурал принцип, разбирам какво иска да ми каже и знам какви са алтернативите; не правя ремонтите на магазините сама, но ако се наложи да сменя крушка, закова лайсна или да сглобявя някоя масичка от Икея запретвам ръкави без да мрънкам; не правя сама дрехите, които продавам, но знам всичко за платовете, нишките, копчетата, кройки, филетки и басти.

Какво ще кажеш на онези жени, които биха искали да стартират собствен бизнес, но имат разни притеснения?

Ако искате да се занимавате със собствен бизнес – дерзайте! Няма нищо по-удовлетворително от това да създаваш. Опитвайте се обаче, да бъдете добри в това, което правите: учете, търсете, променяйте се и вдъхвайте живот.

Казват, че за да стигнеш небето, трябва да се прицелиш в звездите. Аз съм напълно съгласна.

П.С. Извинете ме, че това интервю стана толкова дълго – нямам време да го съкратя.

***
Ако имате въпроси към Силвия, можете да ги зададете в коментарите под този блог. Ако искате да говорите лично с нея, пишете ми на openlyfeminist [at] gmail [dot] com и аз с радост ще ви свържа.