Openly Feminist

И някои български татковци вече не се притесняват да говорят за себе си и като за родители.

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от „кухнята“ на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!

И някои български татковци вече не се притесняват да говорят за себе си и като за родители.

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от „кухнята“ на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!

Адвокат Маргарита Илиева е Директор на правната програма на Български хелзински комитет, международно признат есперт по антидискриминационно право и единствения представител на България в Европейската мрежа на независимите експерти в областта на недискриминацията. Позната е не само като адвокат по някои дела от особен обществен интерес, но и като публичен застъпник за спазването на човешките и гражданските права на хората в България. Зададах й няколко умишлено очевидни въпроса: за половата дискриминация в България, за причините и следствията от нея, за начините, по които можем да се защитим. Приятно четене!

OF: В България масово хората вярват, че мъжете и жените са равнопоставени и че на практика проблема за половото равноправие отдавна е решен. Така ли е в действителност?

МИ: Тази „вяра” не е нищо повече от отричане. Най-разпространената реакция на дискриминацията и, въобще, на неправдите е те да се отричат – най-вече от тези, които евентуално могат да се окажат отговорни или съпричастни, но често и от самите потърпевши, защото статусът на жертва е свързан със стигма. Особено това е така, когато става въпрос за дискриминацията на жените. Самите жени имат много да губят, ако признаят, че я търпят. Те, за разлика от, например, етническите малцинства, трябва да понесат съзнанието, че са в положение на онеправдани не само от и спрямо далечни субекти, като етническото мнозинство, но също и спрямо най-близките – бащата, брата, партньора, сина. Такова съзнание за унизеност на собствената идентичност дълбоко в личната сфера заплашва с много разрушителни чувства. Много жени предпочитат да се предпазят от тези чувства посредством отричане.

Освен това, дискриминацията на жените работи по такъв начин, че жената се възприема – от другите и сама себе си – като непълноценна без мъж. Да вземем само факта, че за жените съществуват две официални обръщения „госпожо” и „госпожице”. Обществото прави разлика в социалния статус на жената според това дали е формално обвързана към мъж или не. Като принадлежност към главна вещ – да включим малко юридически хумор. Разбира се, госпожицата е много по-неважна от госпожата. Да си без мъж те стигматизира; жената без мъж се смята за малоценна и неуспяла. Така жените са зависими от мъжа за своята социална легитимация. (За мъжа, напротив, е важно да има професионален/ финансов успех.) Ето защо, много жени, като се опасяват (често вероятно основателно), че това би отблъснало мъжете им, избягват да утвърждават собственото си достойнство и да претендират, че спрямо тях има неправди.

Другият феномен зад отричането е „инкорпорирането на насилника”. Много жени приемат „мъжката” гледна точка, за да се асоциират към силния. Те се идентифицират с нея, за да се дистанцират от собствената си идентичност, която е принизена и ги омаловажава като личности. Така те, за да утвърдят и интегрират себе си като личности, предават идентичността на пола си. Много тъжно. Ще чуете такива жени да говорят, че от жените шофьори или ръководители не стават. Общо взето, огромна е мотивацията и на двата пола да консервират статуквото; начинът за това, разбира се, то да се представя като добро.

OF: Как един човек може да разбере дали е жертва на дискриминация? Какви са най-честите форми на полова дискриминация в България?

МИ: Дискриминират те, когато се отнасят с теб по-различно и по-зле, отколкото с друг човек в подобно на твоето положение, ако причината за това е полът ти (или възрастта, сексуалната ориентация и пр.). Това е т.нар. „пряка” дискриминация.

Непряка дискриминация има, когато някакво правило, което важи еднакво за всички, на практика поставя в по-лошо положение единия пол за разлика от другия. Например, изискване да си висок/а 1.80м., за да те наемат на работа като полицай. Диспропорционално по-малко жени ще могат да изпълнят това изискване и да получат работата. Ако това изискване не е оправдано, то е незаконно. За да е оправдано, трябва да е стриктно необходимо на работодателя. Ако работодателят може да си постигне целта и по друг начин – при условие че тя самата е законна, без това изискване, значи то не е оправдано. Целта може да е полицаите да внушават респект. Може да се спори обаче, че има и други начини те да внушават респект, освен с голям физически ръст – например, силно лично излъчване, самообладание, авторитетен маниер, стегната униформа, добра физическа форма и пр. Работодателят, значи, е длъжен да мисли внимателно какви изисквания поставя, за да не слага ненужни бариери пред жените (и други уязвими групи).

Дискриминация е и когато те тормозят заради пола ти или сексуално – обиди, присмех, намеци, пренебрежение/ агресия. Дискриминация е и когато някой подбужда друг да дискриминира. Например, прекият ти началник внушава на директора да не те повишава, защото за мениджърска позиция повече подхожда мъж. Или главният прокурор заявява в медиите, че съдебната система се проваля в овладяването на престъпността, защото повечето съдии са жени. С това той насърчава цялата общественост да гледа на жените като на слаби, нерешителни, неспособни и дребни, и да не приема те да имат властови позиции.

OF: Каква е основната причина за случаите на дискриминацията на полова основа в България?

МИ: Причината е културата, която ни заобикаля и с която всичко, до което се докосваме, е пропито – това са вкоренените представи за пасивната роля и подчиненото място на жената, за нейната по-ниска стойност и по-малка сила. Твърде много хора са инвестирали в тази култура и държат на нея. Те стават нейни проводници на всяка крачка, за да удържат позициите, които тя им дава. Така, например, един мъж утвърждава агресивно, че жената е там, за да гледа децата, друг – пасивно, като демонстрира некомпетентност, несправяне и отказ от отговорност в грижите за децата. Защо? Защото това разпределение на ролите му дава възможност да има хоби, докато за майката това е немислимо, преди децата да отраснат. Ако товарът се подели по равно, и той няма да има хоби (или ще го има двойно по-малко). В една огромна част от случаите практикуването и утвърждаването (експлицитно или имплицитно, все едно) на сексистката култура може да се проследи до икономически (в широк смисъл) причини – става въпрос за отбраняване на по-голям достъп до блага (имущество, лично време, грижа за себе си и удоволствия, влияние и власт и пр.). Но всичко това е преодолимо, с време и усилия. Тук искам да кажа, че както има сърцати жени, които се борят за достойнството си, така има и доблестни, всеотдайни мъже, които са с тях в това.

OF: Ако подозирам, че съм жертва на дискриминация, какво правя? Към кого мога да се обърна за консултанция или правна защита? Можете ли да изброите имена на адвокати, адвокатски кантори, агенции и/или организации, които се занимават с антидискриминационно право и имат конкретни успехи в тази област.

МИ: Ако искаш да се защитиш, има правни средства. Има Комисия за защита от дискриминация, която вече набира скорост и сила, т.е. подобрява работата си и се развива. Има и специална съдебна процедура. Съдиите също показват сериозен потенциал да дават защита срещу дискриминация и практиката им напредва. За съвет можеш да се обърнеш към Български хелзинкски комитет. Ние целенасочено водим антидискриминационни дела по всякакви признаци (сексуална ориентация, увреждане, религия/липса на такава, етническа принадлежност/раса и др.). Много искаме да водим дела на жени срещу дискриминация. За съжаление, почти не пристигат при нас такива случаи. Жените не се оплакват. Има и други правозащитни организации, които се занимават с дискриминация, но ние сме най-добрите. Съобразно спецификата на случая и възможностите ни в конкретния момент, можем да насочим случая и към други колеги. За съжаление, все още незнам за „обикновени” адвокати, несвързани с правозащитни организации, които да специализират в тази област. Но съм сигурна, че ще се появят. Дискриминационното право в България динамично се развива и все повече професионалисти ще го забелязват и ще се включват в практикуването му.

Но преди да се води дело, най-добре е първо да кажеш открито на този, който те дискриминира: Дискриминираш ме, това е незаконно, спри да го правиш. В много случаи това може да коригира поведението и дело да не е нужно. С това искам да кажа, че първата стъпка на защитата е да се застъпиш за себе си; открито да кажеш, че не приемаш да те потискат или използват.

OF: Пропускам ли нещо важно?

МИ: Отново ще акцентирам върху личната роля на всеки човек – мъж или жена. Всеки от нас с всяка стъпка, с всеки свой малък или голям избор пресъздава културата. Държим в ръцете си възможността, докато живеем, да променяме културата, като с всеки свой жест зачитаме достойнството и свободата на човека, без оглед на пола или други белези. Отговорни сме за всеки свой поглед или дума, защото някой в този миг ни гледа и попива от нас, това което излъчваме. Залогът е да не възпроизвеждаме предразсъдъците и неправдата. Ако им дадем отпор, се осъществяваме като достойни, почтени хора, чийто живот не е напразен.

Адвокат Маргарита Илиева е Директор на правната програма на Български хелзински комитет, международно признат есперт по антидискриминационно право и единствения представител на България в Европейската мрежа на независимите експерти в областта на недискриминацията. Позната е не само като адвокат по някои дела от особен обществен интерес, но и като публичен застъпник за спазването на човешките и гражданските права на хората в България. Зададах й няколко умишлено очевидни въпроса: за половата дискриминация в България, за причините и следствията от нея, за начините, по които можем да се защитим. Приятно четене!

OF: В България масово хората вярват, че мъжете и жените са равнопоставени и че на практика проблема за половото равноправие отдавна е решен. Така ли е в действителност?

МИ: Тази „вяра” не е нищо повече от отричане. Най-разпространената реакция на дискриминацията и, въобще, на неправдите е те да се отричат – най-вече от тези, които евентуално могат да се окажат отговорни или съпричастни, но често и от самите потърпевши, защото статусът на жертва е свързан със стигма. Особено това е така, когато става въпрос за дискриминацията на жените. Самите жени имат много да губят, ако признаят, че я търпят. Те, за разлика от, например, етническите малцинства, трябва да понесат съзнанието, че са в положение на онеправдани не само от и спрямо далечни субекти, като етническото мнозинство, но също и спрямо най-близките – бащата, брата, партньора, сина. Такова съзнание за унизеност на собствената идентичност дълбоко в личната сфера заплашва с много разрушителни чувства. Много жени предпочитат да се предпазят от тези чувства посредством отричане.

Освен това, дискриминацията на жените работи по такъв начин, че жената се възприема – от другите и сама себе си – като непълноценна без мъж. Да вземем само факта, че за жените съществуват две официални обръщения „госпожо” и „госпожице”. Обществото прави разлика в социалния статус на жената според това дали е формално обвързана към мъж или не. Като принадлежност към главна вещ – да включим малко юридически хумор. Разбира се, госпожицата е много по-неважна от госпожата. Да си без мъж те стигматизира; жената без мъж се смята за малоценна и неуспяла. Така жените са зависими от мъжа за своята социална легитимация. (За мъжа, напротив, е важно да има професионален/ финансов успех.) Ето защо, много жени, като се опасяват (често вероятно основателно), че това би отблъснало мъжете им, избягват да утвърждават собственото си достойнство и да претендират, че спрямо тях има неправди.

Другият феномен зад отричането е „инкорпорирането на насилника”. Много жени приемат „мъжката” гледна точка, за да се асоциират към силния. Те се идентифицират с нея, за да се дистанцират от собствената си идентичност, която е принизена и ги омаловажава като личности. Така те, за да утвърдят и интегрират себе си като личности, предават идентичността на пола си. Много тъжно. Ще чуете такива жени да говорят, че от жените шофьори или ръководители не стават. Общо взето, огромна е мотивацията и на двата пола да консервират статуквото; начинът за това, разбира се, то да се представя като добро.

OF: Как един човек може да разбере дали е жертва на дискриминация? Какви са най-честите форми на полова дискриминация в България?

МИ: Дискриминират те, когато се отнасят с теб по-различно и по-зле, отколкото с друг човек в подобно на твоето положение, ако причината за това е полът ти (или възрастта, сексуалната ориентация и пр.). Това е т.нар. „пряка” дискриминация.

Непряка дискриминация има, когато някакво правило, което важи еднакво за всички, на практика поставя в по-лошо положение единия пол за разлика от другия. Например, изискване да си висок/а 1.80м., за да те наемат на работа като полицай. Диспропорционално по-малко жени ще могат да изпълнят това изискване и да получат работата. Ако това изискване не е оправдано, то е незаконно. За да е оправдано, трябва да е стриктно необходимо на работодателя. Ако работодателят може да си постигне целта и по друг начин – при условие че тя самата е законна, без това изискване, значи то не е оправдано. Целта може да е полицаите да внушават респект. Може да се спори обаче, че има и други начини те да внушават респект, освен с голям физически ръст – например, силно лично излъчване, самообладание, авторитетен маниер, стегната униформа, добра физическа форма и пр. Работодателят, значи, е длъжен да мисли внимателно какви изисквания поставя, за да не слага ненужни бариери пред жените (и други уязвими групи).

Дискриминация е и когато те тормозят заради пола ти или сексуално – обиди, присмех, намеци, пренебрежение/ агресия. Дискриминация е и когато някой подбужда друг да дискриминира. Например, прекият ти началник внушава на директора да не те повишава, защото за мениджърска позиция повече подхожда мъж. Или главният прокурор заявява в медиите, че съдебната система се проваля в овладяването на престъпността, защото повечето съдии са жени. С това той насърчава цялата общественост да гледа на жените като на слаби, нерешителни, неспособни и дребни, и да не приема те да имат властови позиции.

OF: Каква е основната причина за случаите на дискриминацията на полова основа в България?

МИ: Причината е културата, която ни заобикаля и с която всичко, до което се докосваме, е пропито – това са вкоренените представи за пасивната роля и подчиненото място на жената, за нейната по-ниска стойност и по-малка сила. Твърде много хора са инвестирали в тази култура и държат на нея. Те стават нейни проводници на всяка крачка, за да удържат позициите, които тя им дава. Така, например, един мъж утвърждава агресивно, че жената е там, за да гледа децата, друг – пасивно, като демонстрира некомпетентност, несправяне и отказ от отговорност в грижите за децата. Защо? Защото това разпределение на ролите му дава възможност да има хоби, докато за майката това е немислимо, преди децата да отраснат. Ако товарът се подели по равно, и той няма да има хоби (или ще го има двойно по-малко). В една огромна част от случаите практикуването и утвърждаването (експлицитно или имплицитно, все едно) на сексистката култура може да се проследи до икономически (в широк смисъл) причини – става въпрос за отбраняване на по-голям достъп до блага (имущество, лично време, грижа за себе си и удоволствия, влияние и власт и пр.). Но всичко това е преодолимо, с време и усилия. Тук искам да кажа, че както има сърцати жени, които се борят за достойнството си, така има и доблестни, всеотдайни мъже, които са с тях в това.

OF: Ако подозирам, че съм жертва на дискриминация, какво правя? Към кого мога да се обърна за консултанция или правна защита? Можете ли да изброите имена на адвокати, адвокатски кантори, агенции и/или организации, които се занимават с антидискриминационно право и имат конкретни успехи в тази област.

МИ: Ако искаш да се защитиш, има правни средства. Има Комисия за защита от дискриминация, която вече набира скорост и сила, т.е. подобрява работата си и се развива. Има и специална съдебна процедура. Съдиите също показват сериозен потенциал да дават защита срещу дискриминация и практиката им напредва. За съвет можеш да се обърнеш към Български хелзинкски комитет. Ние целенасочено водим антидискриминационни дела по всякакви признаци (сексуална ориентация, увреждане, религия/липса на такава, етническа принадлежност/раса и др.). Много искаме да водим дела на жени срещу дискриминация. За съжаление, почти не пристигат при нас такива случаи. Жените не се оплакват. Има и други правозащитни организации, които се занимават с дискриминация, но ние сме най-добрите. Съобразно спецификата на случая и възможностите ни в конкретния момент, можем да насочим случая и към други колеги. За съжаление, все още незнам за „обикновени” адвокати, несвързани с правозащитни организации, които да специализират в тази област. Но съм сигурна, че ще се появят. Дискриминационното право в България динамично се развива и все повече професионалисти ще го забелязват и ще се включват в практикуването му.

Но преди да се води дело, най-добре е първо да кажеш открито на този, който те дискриминира: Дискриминираш ме, това е незаконно, спри да го правиш. В много случаи това може да коригира поведението и дело да не е нужно. С това искам да кажа, че първата стъпка на защитата е да се застъпиш за себе си; открито да кажеш, че не приемаш да те потискат или използват.

OF: Пропускам ли нещо важно?

МИ: Отново ще акцентирам върху личната роля на всеки човек – мъж или жена. Всеки от нас с всяка стъпка, с всеки свой малък или голям избор пресъздава културата. Държим в ръцете си възможността, докато живеем, да променяме културата, като с всеки свой жест зачитаме достойнството и свободата на човека, без оглед на пола или други белези. Отговорни сме за всеки свой поглед или дума, защото някой в този миг ни гледа и попива от нас, това което излъчваме. Залогът е да не възпроизвеждаме предразсъдъците и неправдата. Ако им дадем отпор, се осъществяваме като достойни, почтени хора, чийто живот не е напразен.

Кейти Ройф описва тенденцията много жени във Фейсбук да не качват собствена снимка в профила си, а такава на децата си и пита:

Kакво ли ще си помислят бъдещите историци за женската идентичност в началото на XXI-ви век, ако единственото доказателство, с което разполагат е Фейсбук?

Както обикновено, коментарите под самата статия са по-интересни от основния въпрос на авторката. (via Иво Величков)