Резултатите от анкетата „Кои са любимите ви теми в Openly Feminist?“:
Жените и работното място: 46 гласа
ЛГБТ: 36 гласа
Body Image: 35 гласа
Майчинство и семейство: 35 гласа
Насилие срещу жени: 28 гласа
Други: 12 гласа
Много благодаря на всички, включили се в анкетата. Ще се постарая избора ми на теми да следва интересите ви. Ако имате въпроси, теми и идеи за постинги можете да ми пишете на openlyfeminist@gmail.com
Лакмус за нов вид бащинство
Василена Доткова е публикувала кратък текст за плотовете за повиване на бебета в мъжките тоалетни. В постинга Василена реферира статия в New York Times от 2006-та, в която авторът обяснява, че „плотовете за преобуване са се превърнали в нещо като лакмус, показващ дали дадено общество се е развило достатъчно, за да приеме един нов вид бащинство.“
Къде сме ние и в каква посока се движим?
Във връзка с голямата дата 9-ти септември си мисля за живота на жените по времето на комунизма и промените, настъпили след краха му.
Доколкото знам, Комунистическият Интернационал приема първата си серия от мерки за подобряване положението на жените някъде в началото на 20-те, когато се гласуват редица живото-променящи решения: да се интегрират жените в работната сила, да се подпомага майчинството, да се либерализират законите, регламентиращи брачните и семейните отношения. Целта на тези мерки е да се минимизира конфликта между семейните и обществените задължения на жените. Т.е. ясно е, че за да може една жена да допринася за развитието на социалистическото общество, тя има нужда от помощ в дома. За това се създават държавни детски ясли и градини, следучилищни програми, обществени кухни и държавни фондове за подпомагане на семейството.
На пръв поглед всички тези програми звучат чудесно, защото извеждат жените от дома и ги интегрират в публичното пространство. Това всъщност е една от все още актуалните цели на западните женски движения. В България и целия бивш комунистически свят, обаче, това равноправие води до смесени последици, защото то се приема като насилствено спуснато отгоре, каквото то дефакто е. Жените смело приемат предизвикателството да започнат работа извън дома, но никакви държавни мерки или доброволни инициативи не подтикват мъжете да започнат да споделят домашните задължение. Познатият ни образ на социалистическата майка-героиня в момента изпълва душата ни с тих присмех и носталгия, но в действителност е съвсем реална и ужасяваща част от недалечното ни минало.
Това, което на мен ми е особено интересно е начинът, по който демократичния преход се отразява на джендър ролите в България. Стъпката вдясно очевидно предполага ограничено държавно участие в социалния живот на гражданите. Прекратява се или се ограничава държавната подкрепа по всякакви социални програми, много от които са свързани с отглеждането и възпитанието на деца. Кой поема липсите? Поемат ги най-вече жените, въпреки високото им участие на трудовия пазар. Комбинацията редовен трудов ден + грижа за дом + грижа за деца е до болка позната на повечето от нас… ако не от собствен опит, то със сигурност по лични наблюдения. ОСОБЕНО в началото на 90-те. В момента динамиката леко се променя, но грижите по детеотглеждането продължават да са в ръцете на жени: баби, лели, платени детегледачки. Терминът, използван от много изследователи на бивша комунистическа Европа, е „ретрадиционализация“. С други думи, икономическите и политически промени биват имплементирани по такъв начин, че подтикват към традиционни социални отношения.
Та… с две думи… тоталитаризмът два пъти ни *&@ майката: веднъж при старта и веднъж на финала. В този ред на мисли и по повод на 9-ти септемви исках да кажа… мерси, ама не, мерси. Никога вече.
Ти мен уважа’аш ли ма?
Дребна извадка коментари от последната една седмица:
- „Забавлявам се да видя каква поредна глупост те е „разтревожила“. Определено е много забавно и всеки път успяваш да ме изненадаш, като надминеш себе си“
- „Такива глупости които говориш съм чел предостатъчно.“
- „Тая Семеня дето не се знае дали е мъж или жена, в лицето е с една идея по-симпатична от теб :-P :)“
- „Петя, спри да хленчиш, че нямаш толкова тестостерон, колкото момченцата и се заеми с по-смислени неща!“
- „Пази боже от гадни лезбийки като авторката на блога.“
Ако кажа, че не обръщам внимание на такива коментари… ще излъжа. Не се обиждам, но им обръщам внимание. От самото начало на този блог много съзнателно се старая да пиша внимателно, така че да няма начин написаното да се интерпретира като атака срещу мъжете. Феминизмът като мъжемразие е едно от най-упоритите съвременни клишета и една от целите на този блог е да му се противопостави. Винаги, когато контекста позволява обяснявам, че феминистките не мразят мъжете, а сексистките нрави и традиции. Даже специален пост съм посветила на темата.
Да, обаче, гадните коментари продължават. Насочени са не само към мен, но и към хора, които споделят изложените от мен възгледи. Обвиняват ни в агресия, в липса на диалогичност, в интригантство. Не с тези думи, разбира се. Малко по-цветущо. А аз, ако искате ми вярвайте, по три пъти си бърша очилата и се чудя… егаси, какъв скрит подтекст откри в написаното този човек, че се почувства толкова лично засегнат от казаното.
Грубите коментари тук са два основни типа: Nuh-uh! Не е вярно! или Баси и тъпата тема.
Разбирам, че ако интерпретираш прочетеното тук като нещо, което се отнася лично към ТЕБ, можеш да се обидиш, защото знам колко е тъпо да те обвиняват в нещо, за което не си виновен. НО, написаното не се отнася за ТЕБ. Или за приятелите ти. Отнася се за мъжете и жените, които СА сексисти. Отнася се за организацията на работното място, която обикновено е неблагоприятна за жени. Особено за тези жени, които имат деца и т.н. Конкретният пример няма значение. Това, което има значение е, че ако текстът не идентифицира теб лично като източник на даден проблем, няма нужда да се мъчиш да ми обясняваш, че мъжете не са виновни и че всъщност не си лош човек. Това се подразбира.
Традиционните медии, Холивуд, рекламната индустрия, корпоративния свят… всички тези системи са организирани най-вече с мисъл за успеха и удобството на мъжете. Това е логично и има добре документирани историко-културни причини да е така, разбира се. Но това, че „традицията е такава“, не означава, че същата тази традиция е справедлива и още по-малко, че нямаме право да я анализираме и критикуваме. Когато същите тези хора попаднат на място, което не поставя Мъжът и неговите чувства и интереси на най-централно място, те няма как да се чувстват удобно. А повечето хора, когато се чувстват неудобно, реагират агресивно. За да се предпазят. Биология. ;)
А истината е, че никой тук не се държи лошо с мъжете. Просто не се държим с тях/вас както се случва по принцип: Мъжът е Слънцето, а Жената е Земята и се върти около него. В този блог мъжете нямат специални привилегии. Мнението им не е по-тежко, защото говорят по-гръмогласно. Не ги обгрижваме и не им вадим душата с памук. Просто се държим с тях като с равни. И когато изискваме същото от тях, някои явно се чувстват настъпени. Не знаят как да се държат и тропат с крак.
Та в този ред на мисли и без много да се тръшкам, за да не ме обвините в прекалена емоционалност (пази, Боже!), ще помоля за взаимно уважение и малко повече самокритичност. Защото то е ясно, че най-лесно човек вижда сламката в чуждото око. Но това, което явно е трудно да забележим, че в този блог всички сме от един отбор и няма нужда да се сочим с пръст.
За вдъхновение
Some men see things and say why. I dream things that never were and say: why not.
На снимката: Robert F. Kennedy и Dr. Martin Luther King Jr.
Openly Feminist 