Openly Feminist

Синдромът на Измамника

Този текст е от… тайните. Малко ми е смутено да го пиша, да не кажа, че ме е срам. Но в името на всеобщото благо, ето го.

От книгата на Сендбърг научих, че едно от най-ужасяващите неща, които съм изпитвала в професионалния си живот, всъщност не e само лично мое преживяване, а си има име. Даже е „синдром“. Нарича се „Синдромът на Измамника“ и описва психологическо състояние, при което човек не може да интернализира собствените си постижения. Синдромът се проявява в моменти, когато всякакви външни фактори сочат, че си успял, че си се справил добре, че заслужават поощрение и комплимент, а ти вътрешно се изяждаш от угризения… Защото ЗНАЕШ, че е станала някаква грешка; че не си се справил чааак толкова добре; и че какъвто там елементарен успех е бил постигнат… то той е дошъл благодарение на чужда помощ, късмет, липса на по-добър състезател и въобще всякакви други външни фактори. Най-ужасяващото на всичко това е, че започваш да изпитваш агонизиращо чуство на вина и СТРАХ, че ще те хванат… Че шефът ти ще разбере, че не си умен и работоспособен. Че колегите ти ще те изобличат. Че балонът ти ще гръмне и ти ще се пръснеш на малки парчета върху конферентната маса.

Аз лично съм се чувствала по този начин доста пъти, но най-ярко си спомнам това чувство докато учех за магистърската ми степен. Бях в престижен университет, подготвяха ме за университетски преподавател и бях заобиколена от много умни професори и студенти, които толкова откровено вярваха в мен и ме подкрепяха, че всяка сутрин се будех облята в пот…. Днес е денят, в който всички ще разберат, че не съм толкова умна, колкото си мислят. Днес ще разберат, че никога не съм чела Хегел. Днес ще ми зададат въпрос, на който не само няма да успея да отговоря, но ще блесне колко неграмотна съм всъщност. Днес ще ме изобличат. Днес ще ме изобличат. ДНЕС ще ме изобличат. Ужас и агония няколко години подред. Само като си помисля, започва да ми се повдига.

Според Сендбърг, от Синдром на Изманимника страдат и мъже и жени, но при жените синдромът има по-парализиращи действия. Това е така по много причини, но особено защото жените принципно подценяват себе си (а мъжете принципно се надценяват). Затова много жени примерно се страхуват да проявят инициатива на работното място (за да не привлечат внимание върху факта, че са „некомпетентни“), много жени не се борят за повишения (да не си помислят, че много съм си повярвала), много жени дори се отказват да кандидатстват за конкретни работни места. За сравнение, ако един мъж гледа обява за работа и си мисли, че покрива около 60% от изискванията… той кандидатства. Повечето жени кандидатстват за конкретни позиции, ако са убедени, че покриват 100% от изискванията. Жените разсъждават: не мога да го върша това. Мъжете мислят: искам да мога, ще се науча в процеса на работа.

Една приятелка ми каза, че когато кандидатствала в университета, едно от изискванията било представяне на портфолио. До този момент не била виждала Фотошоп, а вкъщи дори нямали компютър. Тя отишла в интернет клуб, разровила в интернет, свалила каквито картинки харесала и представила като свои. Знаела, че МОЖЕ да научи Фотошоп. Просто било нещастно съвпадение на обстоятелствата, че в момента, в който трябвало да представи портфолио… тя ВСЕ ОЩЕ не се била научила. Не съветвам никого да представя чужда работа за своя и не мисля, че ако аз бях на нейно място щях да постъпя по този начин. Но нейната кариера е факт и много от четящите този текст в България живеят с работата й… Факт.

Първият съвет на Сендбърг относно как да се справяме със злокобната спирала на самомнителноста е да се преструваме, че вярваме, че заслужаваме успехите си… докато наистина си повярваме. На мен този съвет ми харесва. Към него добавям личното ми правило: никога не протестирам срещу комплименти. Вие?