Женското нещастие
От събота насам най-често препращаната статия от сайта на New York Times е кратък текст на известната колумнистка Морийн Доуд. В статията, Доуд коментира резултатите от едно доста известно американско социално проучване, което следи настроението на хората в Щатите от 72-ра насам.
Проучването показва, че през годините мъжете стават все по-щастливи, а жените все по-нещастни. Резултатите са такива за хора от всякакви социално-икономически прослойки. Резултатите също показват, че в младите си години жените са по-щастливи от мъжете, но с годините стават по-нещастни. Тенденцията при мъжете работи в обратната посока: младите мъже са по-нещастни от младите жени, но с годините мъжете стават по-щастливи.
Доуд търси коментар от изследователи от Галъп, които обясняват, че основната причина за тези резултати са множеството задължения, които имат жените и водят до постоянно увеличаващи се стрес и изисквания. Ако преди години, пише Доуд, жените са оценявали себе си на база външния си вид, децата, съпрузите, градините и вечерите, които организират, то в момента жените оценяват себе си на базата на…. външния си вид, децата, съпрузите, градините, вечерите, които организират И висшето образование, работата, крайните срокове и опитите да поддържат семейства, в които и двамата партньори работят. Мъжете, от своя страна, пък все по-малко се налага да се тревожат за изхранването на семействата си, защото повечето жени работят и не са толкова зависими от мъжете, колкото преди години.
Прочетете целия материал и пишете около вас как е.
Openly Feminist 
абе на мене пластмасовата домакиня-модел-за-жена от 50-те ми се вижда доста фалшиво усмихната
в тоя смисъл, не е ли възможно жените чак сега да започват да си признават, че са нещастни, а преди да са го криели?
и не е ли възможно мъжете сега просто повече да демонстрират щастие, отколкото да го изпитват наистина, като резултат от задължителната "feel good" култура, която им налага да са успели или поне да демонстрират задоволство?
Днес жените имат по-голям избор на каква база да оценяват себе си. Без да е задължително да е по всички (изброени) критерии. Не знам, обаче, дали това ги прави по-щастливи.
Освен това при даденото обяснение се предполага, че едни и същи неща правят мъжа и жената щастливи, а аз подозирам, че това не е така.
Това ме подсети за изказването на една потребителка в jezebel.com когато се обсъждаха същия тип изследвания и последвалите обвинения в медиите, че за това са виновни злите космати феминистки: "феминизмът ме направи по-нещастна със света и по-щастлива със себе си". Което точно отговаря на моето преживяване – когато разбереш, че проблемът не е в теб (както са ти втълпявали цял живот) а в обществото, чувствата могат да бъдат само смесени. От една страна – "казвах ли ви аз, че повредата не е в моя телевизор, а?" А от друга страна – ако си е твой проблем, да си го решиш; но когато проблемът е в цялото общество и за цял живот активизъм може да не доживееш резултати.
Daje statiyata na Dawd spomenava feminizma kato vyzmojen vinovnik za nachina, po koito se chuvstvat jenite. Propuska se tova, che feminizmyt nikoga ne e propoovyadval, che jenite tryabva da rabotyat na dve smeni i da se opitvat da otgovoryat na nerealistichni ochakvania. Na men komentarite pod statiyata v New York Times mi biaha dori po- interesni ot statiyata.
Izvinyavaite za latinicata. S nov kompiutyr sym.
В днешния брой на НЙТ има и публикувани читателски отговори на статията. Те поставят под съмнение как всъщност е мерено щастието на домакините от 50. Каква е била общоприетата дефиниция за щастие, тогава и сега, и дали самата дефиниция се е различавала за мъже и жени. Тогавашното щастие може да е било на базата на сигурност и чувство за обгрижване, например, като децата, а днешното да се базира на други критерии.
Освен това всеки исторически период и общност има и своите правила за това дали човек е прието да e щастлив или нещастен. Имам чувството, че тогава да си нещастен и да го обявяваш публично е било неприемливо. Всички социологически изследвания показват, че религиозните хора са по-щастливи, но в щата Юта използването на антидепресанти е най-високо за цялата страна. Може би те са нещастни, и имат много поводи за това, но го крият. Погледни пък българите как обичаме да се оплакваме… И май в изследванията излизаме като най-нещастните сред повечето нации :)
Американските домакини от 50e много е вероятно да не е било допустимо да се представят нещастни и въобще да се оплакват. Да имат претенции към живота и хората около тях. Не можем да отречем, че днес жените "имат право" да се оплакват и те се чувстват свободни да го използват. Станало е по-приемлово е жените да имат претенции и да възразяват за това как е поставен светът около тях. Е, все още има хора, които посочват с пръст това и го обявяват за whining …
Мога да приема това, че мъжете в по-късните си години декларират, че като цяло са по-щастливи, докато жените стават по-нещастни. Просто въпреки многото промени, които сме видели през последните десетилетия, все още върху жените падат повечко отговорности и очаквания. Изследванията сочат, че като цяло разликите в заплащането на мъжете и жените не започват още от началото на кариерите им. The pay gap започва да става осезаем, когато и двата пола понатрупат стаж и запонат да създават семейства. И тогава едните се изправят пред жонглиране между работа и семейни задължения, а другите поемат само кариера и занемаряват домашните задължения. Това би могло лесно да доведе до усещането за доволство при едните и за неудовлетвореност у другите.
Не мога да приема обаче това, че сега жените са по-нещастни, отколкото през 50-те. В тази връзка коментарът на Лонг е много близък до моите мисли. Веднага се сещам за Mad Men и Betty Draper – уж щастливо омъжена и богата домакиня, която обаче е нещастна и неудовлетворена, знае че съпругът й изневерява и множеството стресиращи фактори в наглед перфектния й живот всъщност водят до проблеми. Вярно че става дума за художествено произведение, но под повърхността често се крият неща, за които никой не подозира. Когато общественият натиск ти казва, че не можеш да си нещастен, когато имаш къща, кола и семейство, е трудно да си го признаеш и пред себе си даже, а какво остава пък публично.
Много добри коментари. Абсолютно сте прави за отговорите от 70-те… когато предполагам е било доста по-малко прието да си признаеш, че си нещастен и неудовлетворен от живота си. А и критериите за щастие се променят.
Апропо на последния коментар… има много интерсни проучвания сред CEO-тата на Fortune 500 компании. Сред жените CEO-та, само около 5% имат деца. Сред мъжете топ-мениджъри този процент е около 95%. Не съм съвсем сигурна, че това са точните цифри, но разликата беше ФРАПИРАЩА. Интересно е, защото апологетите, които обясняват как видиш ли жените изкарвали по-малко пари, защото имали деца и нямало как да се комбинира детеотглеждането с кариерата… някак пропускат факта, че децата съвсем не пречат на мъжките кариери. Явно проблемът е малко по-друг.
Yeah girls, blame the socity!
Важното в това изследване не е, че жените през 50-те са били по-щастливи. Отново сте пропуснали the essence of matter, скъпи дами. По-важното е, че женското и мъжкото щастие са обратно пропорционални!
Петя, трябва ли мъжете да се откажат от своето щастие, за да бъдат жените по-щастливи?!?
Интересно наблюдение (за обратно-пропорционалната зависимост между мъжкото и женското щастие).
Понеже въпросът беше отправен лично към мен: НЕ, не трябва. Не виждам как, ако жените са по-щастливи, това би се отразило отрицателно на мъжете. Виждам, обаче, как, ако жените са по-щастливи и удовлетворени ТЕ и МЪЖЕТЕ около тях биха живяли по-спокойно и пълноценно. Теб това защо те притеснява?!
Както отбеляза Ena, коментарите под статията са доста интересни. За разлика от мнозинството коментари на мъже в този блог, там имаше например такива:
Hey Maureen! I had not thought of this, but perhaps we are happier. Having just been officially qualified as an "old guy" with the passing of my 65th birthday, I am pleased to say that life is pretty joyful these days. There are many reasons for these being happy days, but one of them, for sure, is being able to deal with women in business, as well as socially, who think and act independently, much unlike the women of my mother's generation. We, or at least I, do not feel any obligation to be leading in decision making or light or heavy conversations with most women I deal with day in and day out. It is quite refreshing.
Now, on the other hand, perhaps the "gloominess" you are referring to is part of the adjustment from our previous male dominated society where women, if they so chose, could go through their lives simply as shadows of the men they were partners with or worked with or for. If this is so, it is most likely a temporary condition that will pass with the younger, even yet more liberated, women weaving themselves into the fabric of our modern culture.
Е, когато видя такъв коментар на българин на подобна възраст, тогава мога да си кажа "браво на нас, българите".
Петя, ти си интелигентен човек и знаеш какво е контекст, нали? Тогава би следвало да тълкуваш въпроса ми в контекста на твърдението, че женското и мъжкото щастие са обратно пропорциаонлнаи.
Разбира се, имаш правото да не си съгласна с това твърдение… И все пак за миг да приемем, че женското и мъжкото щастие са обратно пропорционални (поне това показва изследването). Тогава в този аспект би означавало, че мъжете трябва да жертват част от собственото си щастие, за да могат и жените да получат ако не повече, то поне толкова щастие, колкото и мъжете (следиш ли ми мисълта?).
Айде ще задам въпросът си така… Кой мъж би се отказал от част от щастието си, за да може някоя си жена да бъде щастлива, поне колкото него. И трябва ли да го направи?
P.S. Благодаря ти за своевременния отговор.
P.P.S. Надявам се разбираш, всички поставени условности са с цел изясняване на позициите.
Не мисля, че има такова понятие като критерии за щастие. Шастието не се измерва с критерии. Един човек може да се чувства нещастен и неудовлетворен от себе си, дори ако има пари, любов, сигурност, здраве и т.н. Друг може да се чувства много щастлив, дори да няма повечето от тези неща.
Доколкото си спомням (писах дипломна работа по подобна тема), щастието зависи главно от самооценката и отношението към света – песимизъм, оптимизъм и т.н. Ако един човек е уверен в себе си и своите възможности, ако е оптимист, той много по-лесно ще преодолее някоя епизодична трудност или серия от трудности, които му се случват. И обратното, ако е с ниска самооценка, песимист и склонен към депресии, е много по-вероятно да преживява дълго и тежко проблемите си.
Аз може би съм единствената, която вярва, че домакините от 70-те години са били по-щастливи и мисля, че в изследването няма измама и лъжа. Не трябва да се заблуждаваме от това, че те в много по-малка степен отговарят на днешните критерии за успех в живота. Те изобщо не са си слагали на сърцето проблеми, свързани с днешните амбиции, стремежи и цели.
gimli
Съгласна съм с Longanlon и razmisli в частта за измерването на щастието, за контекста на културата, от която идват попитаните, субективността, еволюцията на дефинициите за щастие и т.н. Не случайно има и изследвания с противополжни резултати – жените са по-щастливи от мъжете или пък също жените на стари години са по-щастливи от старите мъже.
Според мен са интересни не само резултатите от това изследване, а по-скоро размахът, с който се интерпретират, защото доколкото разбирам разликите в измереното щастие са били почти пренебрежимо малки, както сега, така и през 50-те. А обясняването на неудовлетвореността на жените с разчупването на традиционните им женски роли е почти като някакъв рефлекс. Един вид: "А, абе казвахме ви ние къде е истинското щастие за жената, ама като не слушате, на ви сега."
Също ми направи доста силно впечатление, че щастието на интервюираните много падало с раждането на деца – интересно би било да се сравни с други държави, например такива в които има продължителен платен отпуск по майчинство и жените имат по-добри условия да съвместяват майчинство и работа.
Ot statiata nikyde ne stava yasno, che myzhete triabva da se otkazvat ot shtastieto si, za da sa po-shtastlivi zhenite. Shastieto ne e niakakvo finite amount. Stiga ste si izmisliali sporove.
Блаженни са вярващите!
http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/happiness_formula/4783836.stm
Това е специално за gimli и другите, които си мислят, че щастието не може да се измерва. Всъщност има дори и количествени методи за измерване на щастието… ами просто ти измерват колко ендорфини отделяш и при какви обстоятелства ги отделяш. Т.е. самооценката, песимизъм и бла бла нямат нищо общо с щастието, всичко е химия (органична)(всъщност съм чел, че по принцип мъжете отделят повече ендорфини от жените, ама не ми се търси, намерете си го сами).
НО, не мисля, че сме се събрали да обсъждаме методите за измерване на щастието и колко достоверни са те. Въпросът е, ако мъжете са по-щастливи от жените, трябва ли да се отказват от щастието си, за да ги настигнат жените???
@Yana
Чети внимателно!
Правим допускане: щастието при мъжете и жените е обратно пропорционално. Не ни интересува дали това допускане е вярно или невярно, не ни интересува дали има научни доказателства, твоето мнение дали щастието е крайно или безкрайно количество също не ни интересува. Задал съм много точно и ясно въпроса си. Ако имаш коментар по така зададения от мен въпрос, дайвай, ще се радвам да го чуя.
P.S. @Yana
И не си позволявай да ми казваш какво да правя! Ще си измислям спорове, ще си измислям хипотези, ще си измислям каквото си искам.
Ma izmisliay si! Za takiva kato teb i specialni zavedenia ima, i specialni lekarstva.
Az niamam namerenie da govoria po tvoite izmisleni hypotezi, kakto nadiavam se i nikoy tuk.
Toku-shto prochetoh komentarite na trol i se smyah s glas. Nadyavam se, che trol ni veseli, bez da jertva sobstvenoto si shtastie.
От статията става ясно, че е една жена е толкова по-щастлива, колкото по-красива и харесвана се чувства в очите на другите. И окгато остарява и вече не етокова привлекателна, почва да я тресе депресията. Мъжете, ствата все по зрели и се чувстват по-уверени в себе си – респективно по-шастливи.
Така че: "Ако преди години, пише Доуд, жените са оценявали себе си на база външния си вид, децата, съпрузите, градините и вечерите, които организират, то в момента жените оценяват себе си на базата на…. външния си вид, децата, съпрузите, градините, вечерите, които организират И висшето образование, работата, крайните срокове и опитите да поддържат семейства, в които и двамата партньори работят…." – Това са абсолютни глупости.
Има и друго – много жени наистина си казват – за мен семейството е всичко. И хвърля цялата си енергия и сила за грижа за децата. И в един момент те поемат по свой път. И жената увисва – няма за кой да се грижи, отговорнистите разко са намалели – съответно чувството за полезност и незаменимост, което е изпитвала през по-голямата част от живота си.
"колко ендорфини отделяш и при какви обстоятелства ги отделяш. Т.е. самооценката, песимизъм и бла бла нямат нищо общо с щастието, всичко е химия (органична)"
Ама разбира се, че нямат нищо общо. Остава да кажеш, че ендорфините се отделят на рамдъм принцип през определен интервал, независимо от всичко останало.
Аз всъщност не разбрах ти защо реши, че нещата взаимно се изключват и щом се отделят ендорфини, значи не съществуват обстоятелства и предпоставки, които управляват този процес, а то се случва от самосебе си.
"то в момента жените оценяват себе си на базата на…. външния си вид, децата, съпрузите, градините, вечерите, които организират И висшето образование, работата, крайните срокове и опитите да поддържат семейства, в които и двамата партньори работят…."
Това не мога да го приема като обяснение защо жените са по-нещастни. Тук аз виждам просто повече възможности за избор и поводи за гордост. Т.е. ако една жена не е добра домакиня и майка, защото това не я влече, може спокойно да има добро образование и кариера и това да я кара да се чувства доволна от живота си.
Относно външния вид обаче ми хрумна нещо.
В миналото жените не са били до такава степен подтиснати от нереалистични идеали за красота, не са били непрекъсноато бомбандирани от реклами, натякващи им как косата им не е достатъчно лъскава, кожата им не е достатъчно гладка, гърдите им не са достатъчно големи, килограмите им са в повече и т.н. Ако те облъчват с такива послания ежечасно, нормално е да загубиш част от самоувереността си, особено като се има предвид, че при жените голяма част от нея се дължи на външния вид. Извинявам се на засегнатите страни за политически некорекното си изказване, но понеже си го мисля, затова го и написах. (Нямам намерение да го доказвам с изследвания)
Нещо не ми се вярва през 70-те да са измервали щастието с нивото на ендорфина…
@анонимния с обратната пропорционалност
А според теб нормално ли е жените да жертват свето щастие в името на мъжкото такова? Защото повечето, които познавам, правят именно това.
@radiant
Според мен жените НЕ трябва да жертват своето щастие заради мъжкото такова.
А сега ти би ли ми отговорил/а на въпроса? И всъщност все още чакам отговора на Петя…
Според мен жените в сащ през петдесетте години са били домакини, които са пиели твърде много антидепресанти. И това е причината да са били щастливи. Не мога да си представя как една интелигентна, амбициозна и любопитна жена би се затворила у дома и би се занимавала с нещо, което реално не я развива като личност. Освен ако не смятаме партитата за особено облагородяващи.
последното мнение беше силно като атомна бомба
аз пък съм чувал че не само вземали антидепресанти ами и яко шмъркали кока
после коката поскъпнала, а антидепресантите станали с рецепта и затова последвията са такива
През по-голямата част на 50-те анти-депресантите не са съществували. За коката не знам, сигурно Калин по-добре знае.
@gimli:
В десетката, както винаги – но само да възразя относно повечето възможности за избор:
"ако една жена не е добра домакиня и майка, защото това не я влече, може спокойно да има добро образование и кариера и това да я кара да се чувства доволна от живота си."
– Не, не говорим за избор, защото имаме там "И"… не е "ИЛИ". Жената трябва да отговаря на повече изисквания едновременно. Външният вид и изискването да е добра домакиня и майка остават социално валидни, независимо от добавянето на допълнителните изисквания за образование и кариера. Никоя жена не може с лека ръка да каже "Какво като съм лоша майка, нали имам добра кариера" – няма майка, която да си го мисли наистина.
Самочувствието, самооценката – напълно съм съгласна, че те са в основата на щастието, понеже определят подхода на човек към обстоятелствата около него. Но те не са вродени, а възпитани, т.е. са социално обусловени в крайна сметка (родители, социална среда, медии) – т.е. от същата тази среда, в която господстващият предразсъдък е, че жените нямат същата ценност като мъжете.