Приятелки на килограм
С Деси сме приятелки покрай този блог. Не сме се виждали наживо. Днес в gtalk обсъждаме кой кога колко килограма е бил. Аз й разказвам как след една особено драматична раздяла бях останала 42 килограма, приятелите ми казваха, че се притесняват за мен, защото съм много слаба, а аз им казвах, ееее, благодаря. Като разглеждам снимки от този период, разбирам, че те не са ми правили комплимент. Тя ми казва:
Аз имах един случай, пълен абсурд. Значи, правя соленки. И по гмайл пиша на момчето в живота ми, че правя соленки. Момчето е в Испания в момента. И той ми пише обратно, супер, само че не бива да ги ядеш всичките. И моята първа асоциация е, ясно, момчето в живота ми казва, че трябва да отслабна, толкова е очевидно. Като го питах защо, той каза, за да ми пратиш по пощата. Питах го дали мога да ги изям всичките и да му направя нови като съм в Испания при него. Каза, че нямало проблеми, само да не забравя, че съм му обещала.
Историята ме накара да настръхна, защото познавам прекалено много момичета и жени, които всеки ден страдат заради външния си вид. Като се замисля, не познавам такава, която да няма някакви притеснения. А самите притеснения нямат нищо общо нито с възрастта нито с килограмите. Просто сме научени да сме недоволни от това как изглеждаме и повечето от нас, дори тези, които не го признават, биха искали да сме малко по-така… различно: по-слаби, по-високи, по-бели, по-черни, с по-гъсти коси, с по-прави коси, с по-малко косми, с повече цици и т.н. и т.н. Цял живот корегираме външния си вид и харчим цели състояние по случая. А ако някой ни притисне да ни пита защо го правим… ще се изненадаме от собствените си отговори.
Та, по тази причина, ние с Деси ви приканваме да се попитате… Защо полагате всички тези усилия да изглеждам другояче?!
Openly Feminist 
на моят лозенградски дядо накрая бъбреците му отказаха, но той не се отказа, да се корка за ръба на панталона си. не е то до пола. :)
И аз се питам същия въпрос почти всекидневно. Като програмирано ми е да се опитвам да достигна някакъв идеал. Не задължително от списания, но примерно да приличам на жени, които аз намирам красиви.
Да се оглеждам с критично око е някак си неподвластно на волята ми.
А защо полагаме всичките тези усилия да подредим стилно къщите си, да накачим любимите си картини по стената и харесваме повече гледката на леха с цветя в сравнение с импровизираното сметище в края на улицата?
На хората им е заложено някакво естетично чувство и стремежът да променят околната среда така, че да отговаря на вижданията им. Същия импулс ги кара да се опитват да променят и себе си. Дори и хората, които са доволни от външния си вид или не им пука за мнението на околните го правят. Познавах една девойка, която се обличаше в нещо като чувал с дупка за главата и ръцете и умираше да си прави грозни татуировки къде ли не, но затова пък отделяше часове за да изглежда така :)
Като се замисля… аз ходя основно с гуменки през лятото, но не пропускам да си наклепам черен лак на краката. Защо, след като на домашните не им прави впечатление, а на улицата никой не го вижда? Ами просто ми харесва контраста между белия ми крак и черните пръстчета. Сутрин си измъквам краката от завивката и ги съзерцавам, докато се разсъня :D
Струва ми се, че когато един човек не се ангажира изобщо с промяната на света извън тялото си, започва да се вторачва прекомерно в себе си… ама това си е мое мнение :)
Извинявам се на wakeop, но мен такива разсъждения – "заложено ни е" – много ме дразнят. За мен това е отказ да разсъждаваш и да търсиш причините. Защо мъжете са по-уверени шофьори? Заложено им е. Защо в България сме непрестанно кисели? Заложено ни е да сме вечно недоволни. Защо жените често си завиждат? Такава е женската природа. Ами ебаси природата, всичко от нея иде! А дали не е по-логично причините за СОЦИАЛНОТО ни поведение да се крият в СОЦИУМА? Във вековете настройване и програмиране на човешките възприятия, градене на ценностна система, в заобикалящата ни среда и посланията, скоито ни обгражда откакто се смесим със себеподобните си още в детската градина? Извинявайте, ама на мен ми звучи много по-логично причината в това да искам да съм послаба да е в хилядите списания, филми, тв предавания, познати и пр., които настойчиво ми показват последователно кльощав идеал за женска красота (и следователно гаранция за приемане и оттам щастие), отколкото че някакъв ген нейде из дебрите на клетките ми ме ръчка да харесвам 90-сантиметрови ханшове, а не 100-сантиметрови.
Странно. При мен след пубертета изчезна стремежът да се харесам на останалите, пък ако ще да се разпъна на кръст.
А къде търсиш причината да се вторачваш във всички тези списания, филми и тв предавания, Йоана?
Едно клише: "Първобитните са харесвали широки ханшове и са рисували ловни сцени по стените на пещерите."
За мен второто е проява на естетическото им чувство. Първото е модата на хилядилетието, която както виждаме е преходна и е функция на стремежа да се размножават.
Е… сега се ражда със секцио и в болница, за това модата е различна – ханшът трябва да е такъв, че да не си в състояние да оживееш след нормално раждане извън болница. В края на краищата населението на планетата е почти 7 милиарда вече… ако не се намери природен механизъм, който да ни редуцира, ще започнем да се избиваме.
Но защо трябва да ти пука, че ханшът ти е 100 см, ако нямаш намерение да се размножаваш прекомерно или вече си пласирала ДНК-то си? Много мъже и жени харесват заоблените форми. Аз си харесвам заоблените форми. Но определено имам нужда да рисувам животни по стените на пещерата си, втъквам си пера и цветя в косата дори когато няма кой да ме гледа и се радвам, когато нанижа красиво герданче от мидички.
Разликата между това "да се променяш, за да се харесаш и класираш по-добре" и "да се променяш, защото ти харесва да твориш" е в усещането. Едното състояние те напряга и вкарва в депресии, другото ти носи радост.
Желанието ми да творя има други излази, нямащи нищи общо с тялото ми. Но чувството за малоценност, което имат много жени (и за което мисля Петя говори в този пост), свързано с недостатъчно висока цена според общоприетите стандарти, ги тормози и вгорчава живота им. Не мисля, че въпросът е толкова леснразрешим – "не обръщайте внимание на общоприетите стандарти". Ако искаш да си част от едно общество, да функционираш в него, няма как да не се влияеш от правилата и идеалите му.
Аз не се вторачвам в тях. Бяха дадени като примери за ежедневните послания, които са ни набивани от всички страни. Освен ако овек не е напълно асоциален, няма начин да не му окажат някакво въздействие, колкото и да се опитва да ги игнорира.
Бяха напускали една статия из Туитър за това, как мъжете харесващ що-годе едни и същи външни черти у жените. Жените от своя страна нямат един стандарт за това, какво е привлекателно у мъжете. Та затова е цялата работа, да си по-привлекателен за противоположния пол. Evolutionary biology.
Аз нямам нищо против да си се поддържам – не ми пречи; даже ме кара да се чувствам здрава и самоуверена. Но всичко си има граници – не бих си сложила силикон, не си слагам силен грим (през повечето време даже не се гримирам) и си хапвам неща, без да се чувствам гузна след това. Ако всичко се прави с мярка, си е съвсем нормално.
А да – и защо всички си мислят, че само жените са неуверени като стане въпрос за външния им вид? Имам познати мъже, които не ходят на плаж, защото ги е срам да си свалят тениската, примерно. Несигурността и ниското самочувствие не са женски патент.
http://thefunnypill.com/?go=67
Поздрави! ;)
Дарвин го е нарекъл "полов подбор". Необходимо е за привличане на противоположния пол. Когато има други фактори, които помагат на тази функция, външният вид вече не е от съществено значение.
Примери: Власт, титли, богатство, престиж и т.н.
Аноним 1
ПКИИИС
Проблемът с ниската самооценка на част от индивидите няма да се реши, ако обществото изведнъж вземе, че смени стандартите си. Винаги ще има хора извън "стандарта". Няма как да сме еднакви, освен ако не излезе някаква извратена мода да си моделираме децата еднакви още преди раждането. И колкото и да протестираме, химията на телата си все още не можем да управляваме напълно, т.е. подвластни сме поне донякъде на закодираното от еволюцията в днк-то ни. Няма нищо по-лесно от това да върнеш човешко същество във вегетативното му състояние (хранене, дишане, отделяне, размножаване), ако самото човешко същество откаже да се съпротивлява.
А ежедневните послания имат за цел да продават – начин на мислене, начин на живот… от там и продуктите, необходими са следваш този начин на живот. Петя впрочем също "рекламира" начин на мислене в този блог.
Винаги съм се чудила на жените от онова африканско племе, които доброволно се самоизтезават, нанизвайки си пръстени на вратовете. Вероятно логиката им е същата, както и на жените, които доброволно се катерят на обувки с 12 см ток с форма на игличка. А всъщност би трябвало да се чудя на мъжете – сексът с жена с чуплив врат едва ли е по-добър от този с жена, която на 30 години вече има деформирани крака и се клати като пате :)
Аз лично полагам усилия да сваля няколко излишни килограма, защото:
1) Аз сама се харесвам много повече, когато съм по-слабичка и
2) Неоспорим факт е, че излишните килограми водят до редица здравословни проблеми.
Когато бях по-малка доста се влияех от мнението на останалите. Щастлива съм, че този период много отдавна премина и сега се старая да отговарям единствено на собствените си стандарти и изисквания.
Моника, по 1) имам въпрос. Защо се харесваш повече? Ама не искам да чувам кое точно ти харесва, а кое определя вкуса ти.
Yana,
Предполагам отговорът е очевиден: чувство за естетика, формирано от обществото, в което живеем, от посланията, които ни заливат отвсякъде и т.н. Далеч съм от мислълта да го отричам. Когато казвам по-слаба нямам предвид това, което Петя сама е писала – когато е била 42 кг "много си отслабнала" явно не е било комплимент. Но мисля, че дори и да се променят общите стандарти, на мен в този живот ще ми е по-прятно тялото ми да е слабо и стегнато.
Да добавим към това и дрехите, които ми харесват: тях просто не ги правят в моите размери. Кое определя вкуса ми към дрехите вече е въпрос, на който не мога да отговоря :). Но, когато бях по-слаба се харесвах повече – вкл. и с дрехите, които тогава можех да нося.
Разбирам какво искаш да кажеш, аз се чувствам по същия начин. Но добре си спомням, че когато бях по-млада и по-свежа, пак не се харесвах и пак нямаше угодия. Каквото и да постигнем, все ще има нещо за оправяне. Това е идеята на поста на Петя. Все нещо не е у ред.
Съгласна съм. Според мен обаче това, че все нещо не е у ред (угодия няма, неоспорим факт :-)) можем с непрестанна самодисциплина да го обърнем да работи за нас.
Не задължително само за външния вид. Примерно, в моята работа, не началниците ми, а аз съм си най-големият критик: знам кога не съм свършила нещо като хората и се опитвам да разбера причините за това и да ги елиминирам, за да се справя по-добре следващия път. Но тук идва дисциплината: човек трябва да си поставя постижими цели, и когато прави нещо добре да го осъзнава, а не да е вечно недоволен от себе си.
За мен поне е същото и с външния вид: поставила съм си (специално за кг) една реална цел (доста далеч от Кейт Мос примерно) и когато я постигна мисля сама да си стисна ръката и да се потупам по рамото, а не да се вманиячавам, както доста мои познати правят. Дълго време съм била доволна от себе си и просто в момента се старая отново да го постигна.
Петя казва, че сме научени да недоволстваме от себе си. Аз пък мисля, че е време да се отучим от това :)
Четейки поста и коментарите, нямаше как да не се сетя за това: http://www.theatre199.org/index.php?p=title&name=%C4%CE%C1%D0%CE%D2%CE+%D2%DF%CB%CE
Също така е и въпрос на контрол. Има толкова неща в живота, които не зависят от теб, ето сега ще се вземеш в ръце, защото тялото си е твое и си зависи само и единствено от теб. И така по наклонената плоскост с всички останали кусури и търсене на други като отстраниш първите…
Споделям напълно мнението ти! Била съм свидетел на невероятни глупости, правени заради такива забележки (язвителни, обидни и нечовешки) при това в една дълга и всъщност много красива връзка. Той просто си намери слаба женичка, каквато неговата всъщност никога не е била (просто беше красива, пищна жена, ако се сещаш за какво говоря).
НО!
На свой гръб пък преживявам резултат от такава забележка, което ме кара да си мисля, че имат и добра страна. Той не ме харесва с къса коса (с която съм била много често) и ме помоли да я оставя да си расте, пък до когато изтрая. За първи път се виждам с толкова много коса в живота си и се питам защо по дяволите не съм го направила по-рано. :) Не всичко е за лошо ;)
МОже не всичко да е за лошо… но мен мъже, които се отнасят с жените си като с аксесоар, красящ дома им, ме притесняват доста. Аз смятам, че трябва си дават мнението само ако им го искаш. Все пак тялото си е мое. Аз не настоявам да си изработи 50-сантиметров бицепс, нали? Очаквам същото уважение и от другата страна.
Lemon, аз също съм си оставяла косата дълга заради мъж. След като приключих връзката, почувствах го като глупав компромис със себе си, един от многото, уж малка стъпка, но встрани от това, което СЪМ!
Що се отнася до килограмите и външния вид, със сигурност нагласата на всички жени, включително и моята, се изгражда от агресивните послания, които ни внушават, че щастливата жена е слабата жена, щастливата жена е обвързаната жена, щастливата жена е тази, която ползва новия шампоан с протеин от перла (о_0) И така нататък … Признавам го. Неизбежно е, нормално е.
Тоест аз смятам, че ние полагаме всички тези усилия да променяме външния си вид, защото си мислим, че така ще сме по-щастливи.
Аз обаче имам очи и глава – знам, че съвършенството на жените от списанията е само добро осветление и Photoshop. Не си поставям нереалистични очаквания за това как трябва да изглежда тялото ми. Не искам да съм 45 кг на 175 см. Свикнала съм с това да съм ниска, приемам се и се харесвам такава. Харесвам също хармоничната си, женствена фигура. Малко дупе долу, малко гърди горе, всичко в определени, разумни граници. А човека до мен ще приеме няколко вълнички целулит, така както аз приемем неговите несъвършенства.
Това, което ти наричаш "да изглеждам другояче" аз наричам "да покажа най-доброто от себе си". И в случая дяволът не е в думите, които използваме. Да си с килограми в допустими граници, с тонизирано тяло и свежо лице си е хубаво. Не разбирам защо да не положа усилия да изглеждам така. Това говори за здраве и щастие. Което мен ме дразни повече са стандартите, които са неуважителни към различността на хората, както и стереотипите в зависимост от външния вид. Примерно – тя е хубава блондинка и с голям бюст – сигурно е и тъпа, дай да се пробваме да я праснем. Или хубавите очи и коси са светлите, дай да създадем комплекс на останалите и да им продадем лещи, гримове и бои. Или тя има по-широко дупе, дай да й се подиграваме, нищо, че всички го харесваме заради женствените извивки.