Отгоре, отдолу

Зачетох се в разни женски списания тия дни и ако те могат да се приемат за някакъв прозорец към българската действителност… се чувствам изключително притеснена. Не искам да ги подценявам като несериозни и повърхностни, защото дори аз да ги намирам за такива, много жени ги четат и черпят идеи за живота от историите, които се разказват с тях. По тях си сверяват часовника, оценяват себе си, модифицират плановете си. Не знам от къде авторите и редакторите черпят вдъхновение за текстовете, които публикуват, но много от тях звучат като написани през 50-те години на миналия век. Ако трябва да им вярвам, например, ще трябва да се примиря с идеята, че романтичните отношения между хората биват два вида:

Вариант 1: „Силен мъж“ командва парада. Жената около него е нежна, мила, добра и грижлива.
Вариант 2: „Тя носи панталоните“, а мъжа й следователно е „под чехъл“ и ако не е баш-мухльо, пак е нещо подобно. В този случай дамата се терзае от факта, че не е обгрижвана достатъчно.

И двете схеми изискват неравностойно разпределение на властовите отношения между двамата във връзката. Няма баланс, няма равнопоставеност между равностойни индивиди, които живеят хармонично и като партньори. Има шефове и подчинени, основни и допълващи елементи, такива, които командват и такива, които се опитват да получат своето с въртене на опашка и манипулация. Това е много тъжен и самотен начин на съществуване.

Не знам каква е причината за това. Може би журналистите са длъжни просто да отразяват действителността, такава каквато е. Но на мен ми се струва, че те все пак са отговорни по някакъв начин да предлагат и алтернативни модели на живот. Кажете вие, според вас защо е така?