Дебелите жени
Райко Байчев е написал интересен текст за сп. ЕДНО – Харесвайте дебелите жени:
Жените страдат, когато са дебели. После страдат, докато са на диета и отслабват. Наистина отслабват и имат две-три седмици на щастие. Но после страдат, като напълнеят пак. А страданието втория път е по-силно, защото са имали две-три седмици на щастие.
…
А и нещата стоят малко странно: яж белтъчини и ще се прецакаш. Недей да ги ядеш и пак ще се прецакаш. Пий кафе и ще се прецакаш. Но пък виж – ако съвсем не пиеш кафе, ще се попрецакаш пак. Убеден съм, че ако се съберат всички съвети на едно място, ще се превърнат в учебник по противоречия.
Байчев тегли чертата и призовава да обичаме дебелите жени:
Харесвайте дебели жени! Ако не дебели – поне дебелички. Ако не дебелички – поне пълнички. Казвайте им така: „Скъпа моя, обожавам твоя целулит!“ И така: „Какви прекрасни стрии!“ И също така: „Паласките ти са жестоки“!
Принципно съм съгласна с Байчев… Стандартите за красота, с които се съобразяват повечето жени са жестоки и нереалистични. А съветите, с които ни обстрелват от всички посоки са толкова противоречиви, че ако човек наистина се опитва да ги следва по-скоро би се побъркал. Всеки трябва да се чувства спокоен и уверен в себе си, такъв какъвто е. Или поне да не подчинява идеите си за промяна на повърхности послания от още по-повърхностни източници.
Призивът да обичаме дебелите жени обаче слабо се различава от критикуваната практика да поощряваме жените да са вечно слаби. Той отразява същата тази култура, в която стойноста на една жена се изчислява на базата на това колко мъжко внимание привлича тя. Авторът великодушно призовава за любов на общо основание, въпреки „паласките“ и „големия тезгях“, но дефакто казва, че една жена може да се чувства добре едва когато е „пожелана“ от някой мъж. Спокойно, мили дебели жени, и за вас има надежда. Ще се намери кой и вас да ви „спаси“.
Еми, мерси, ама нямам нужда от подобно спасение.
Openly Feminist 
Скъпи участници във форума, попаднах тук съвсем случайно и искам и аз да си изкажа мнението.На всички ви бих могла да бъда майка, защото съм на 51 години. С най-чиста съвест твърдя, че нищо, ама абсолютно нищо не се е променило от времето, когато бях дете. Изслушайте преживелиците на едно "старило и патило" и сами си направете изводите. По стечение на обстоятелствата ме отгледа баба ми, родена в началото на 20-ти век и типична идеална жена за 30-те и 40-те години на 20 век, т.е.най-меко казано, дебела. Беше естествено и мен да превърне в такова същество. Факт е, че в първи клас /още си пазя медицинския картон/ тежах 25 кг. Бях най-дебелото дете в класа и обект на всеобщи подигравки от страна и на съученици, и на учители, и на съседи, и на роднини и т.н. Най-големият кошмар за мен бяха часовете по физическо. Излишно е да споменавам, че нито едно момче не се намери да се пожертва и да ме хареса. И тогава, преди 40 години, както и сега, момчетата харесваха слабите момичета. А бях най-добрата ученичка в класа, пеех хубаво /и сега също/, учех чужди езици-немски, италиански, румънски/живеех в малък град на Дунава/, четях много, с други думи, имах доста голям умствен багаж, но, повярвайте ми, абсолютно никой не се интересуваше от това. Всички виждаха само наднорменото тегло и разплутите телеса и това явно ги отвращаваше. А кои бяха най-харесваните момичета специално в моето училище? Към училището имаше отбор по лека атлетика, в интерес на истината спечелил доста медали на национално и дори международно ниво и донесъл много слава на града ни. Та участниците в този отбор, и момчета, и момичета, бяха най-харесваните, най-известните, най-популярните. Нищо, че бяха и най-слабите ученици. Казват, че ученическите години били най-хубавите в живота на човека. Нищо подобно! За мен това беше един 19-годишен кошмар и ако изобретят машина на времето, дори с допрян до слепоочието ми пистолет, не бих се съгласила отново да преживея всичко това. На тези години човек си мечтае да бъде велик учен, откривател, пътешественик, супер герой-а аз си мечтаех само за едно-да отслабна. Все пак нещата започнаха да се променят, макар и бавно, когато станах студентка. Дали състудентите ми бяха с по-друг поглед върху човешката личност и природа, не знам, но ме приеха като една от тях. Започнах да водя нощен живот, по кръчми и дискотеки, да спя по 2-3 часа на нощ, да не се храня чак толкова редовно и в изобилие, както държеше баба ми, залягах и над учебниците и лекциите,и без малко да повярвам в чудеса. Започнах да отслабвам и най-важното беше, че не си възвърнах никога предишните размери.Е, какво следва от това-че пълнотата не ми е била генетично заложена или свързана с някакво заболяване, а просто е била следствие от начина ми на живот, който се промени. Повдигна се и самочувствието ми, което, между другото, винаги е било около нулата. Не бях, разбира се, с фигура на манекен, но, повярвайте ми, усещането за промяна към добро е нещо изключително! През студентските си години изобщо не мога да се оплача, че не съм била харесвана и ухажвана. А всичко се е свеждало само до десетина кила по-малко… Твърдо реших като се дипломирам, да напусна дома си, така и направих. Установих се в близък голям град, заживях както подобава на млад човек, намерих си и приятел, за когото съм щастливо омъжена вече 27 години. А килограмите си не само запазих, но и смъкнах още и сега на тези години при височина 155 см. тежа около 50 кг. Послушайте един видял и препатил човек- през младите години външният вид е изключително важен, да не кажа дори най-важен. Младите момчета и мъже не харесват дебелите жени, те просто се срамуват да се покажат с една дебела жена пред хората и трудно биха изтърпели подигравките на връстниците си. С течение на времето и с годините нещата се променят, вече други неща стават приоритет. Дай, Боже, и вие да доживеете до моята възраст, тогава ще разберете. А дотогава бъдете живи и здрави, никога не губете самочувствието си и помнете, че ако вие самите не се обичате, никой няма да ви обича!
Прекарах доста време да чета коментарите, които са публикувани тук и уважавам мнението на всеки, защото това прави човека свободен – волята и изборът. Но ми се струва, че гледната точка на този диспут е идейно преместена върху вечния спор м/у мъжа и жената. Има много феминистки теории, жената не от вчера търси своето място в едно патриархално по презумпция общество, ала аз като модерна феминистка съм разбрала едно – жената е жена, не защото се конституира като такава по мъжките стандарти, а по своите собствени! Никога не съм предполагала, че в модерния, високотехнологичен и развиващ се свят, който се гордее със своя ИНТЕЛЕКТУАЛЕН прогрес, може толкова изпълнено с предразсъдъци да се коментира физиологията.Разбира се, наднорменото тегло е неприятно от гледна точка само на здравословното състояние. А иначе питаме ли се дали Вирджиния Улф, Джордж Елиът, Жорж Санд, Джейн Остин, Юлия Кръстева и безброй други, са били дебели?Да се определя който и да е само по един качествен признак е тесногръдие и подсказва за доста ограничен светоглед. За пример ще ви подскажа обратната дескриминационна ситуация – една жена, слаба и привлекателна, според господстващите (сексистки)представи е възприемана само като сексуален обект, без оглед на богатия й душевен свят и изключителна ерудиция.Като заключение ще кажа, че най-малкото е непочтено да оставяш компетентни коментари без да си се подписал под тях.Поздрави, Ралица
Относно предходния коментар на Regina Mortua-та нали точно това се опитвах да кажа и аз в коментара си, разказвайки своята история?! Да, имах знания и интелигентност, и като личност и характер не бях лоша, но никой не обръщаше внимание на това, всички виждаха само външната обвивка, която, в интерес на истината, никак не беше привлекателна. На 12 години да имаш ханш 106 см. никак не е приятно нито за тебе, нито за околните да те гледат. Направо си е отвратително и страшно понижава самочувствието. Както една слаба и красива жена е приемана само като сексуален обект, независимо, че притежава ценни личностни качества, така и една дебела жена се приема единствено като смотана и вмирисана на пот повлекана с една камара болести начело с високото кръвно. С такава е просто срамно да се покажеш сред хората, защото ще ти се подиграват и покрай нея и ти ще станеш за посмешище. Нищо, че може да е добър човек и да има голям умствен багаж-това не се вижда, а и на младини никой не се интересува от него. По-важното е да ти завиждат за красивата и елегантна мадама. Като поостарее човек, започва да гледа малко по-различно на нещата, но за съжаление на младини е така, както го казах и както лично съм го изпитала…