Жените и годините им

Днес имам рожден ден. Денят е прекрасен не за друго, а защото се чувам с много приятели, роднини и познати. Обаждат се, за да ме поздравят и използваме момента да си поговорим кой какво къде прави, как е и всякакви други приятни неща. Няколко човека ми казаха, айде, честито, няма да те питам на колко години ставаш. Питай, бе, защо да не питаш. Ставам на 28.

Знам, че нито един от тези хора не мисли, че съм престаряла. Просто така се казва… не е учтиво да питаш една жена за годините й. Заучената фраза обаче отразява факта, че ние жените биваме оценявани най-вече на база външния ни вид и в момента, в който телата ни започнат да мърдат от „стандартните“ идеи за красота, положението става сериозно. Линийки, бръчки, уголемен задник и коремче, недай си боже отпуснати цици, автоматично се превръщат във врагове, с които трябва да се борим. А всичкия ни опит, житейска мъдрост и характер минават на заден план. Те просто не носят толкова стойност, колкото „преди.“ Какво от това, че си умна, като задника ти е сто декара. Фигуративно казано, разбира се. В действителност стандартите са доста по-жестоки.

Не виждам нищо лошо в това човек съзнателно да се грижи и да „подобрява“ тялото си, да се интересува от външния си вид (собствения и на околните), да се опитва да бъде по-добра своя версия. Русо казвa, че това, което различава хората от зверовете е именно човешкото умение и стремеж да се променяме с времето… според условията, в които живеем и начина на живот, който сме избрали. Но жените сме принудени да водим ежедневни войни със собствените си тела (скубем ги, мажем ги, мразим ги, моделираме ги), които отнемат толкова много енергия, която би могла да бъде насочена в далеч по-положителни посоки.

Айде стига толкова. Кайл ме учи да пия шотове и трябва да се упражнявам.