Обама. Мишел Обама.

Много ми хареса речта на Мишел Обама във вторник, но ми стана някак криво, колко много я бяха „омекотили“: по-тиха, по-умерена, по-бавна, по-семейно-ориентирана. Даже й бяха сложили розово червило. 

Защото нещо май е трудно да приемем, че една жена може да има силно изявено чувство за индивидуалност. Че се гордее и със собствените си постижения. Че не се притеснява да заеме непопулярна позиция, която след това внимателно да обоснове. Дори в Америка, когато една жена прояви малко повече характер или не си държи устата затворена, веднага бива заклеймявана като кучка. Особено, ако има някаква друга жена наоколо, какъвто беше случаят с Мишел и Хилъри Клинтън. Веднага тръгват слуховете, че двете не се разбират. Че едната не понася другата, че се мразят.  Нещо ме кара да си мисля, че точно тези две жени нямат време за подобно дребномислие. 

В хода на кампанията, рейтингът на Мишел се покачва. Промените в поведението й, макар и леки, са осезателни. Явно е много по-лесно да бъдеш харесвана жена (потенциална първа дама), когато си майка, трепереща над децата си, мила и любезна с всички (дори с тези, които не са се държали съвсем почтено с теб и близките ти). Съжалявам за всичките предстоящи промени, през които сигурно ще се наложи да премине, за да помогне в кампанията. 

Съжалявам не за друго, а защото въпреки че имиджът на „перфекта майка и съпруга“ се оказва жизненоважен за успеха на жените в политическите кампании, истинските домакини, които са вкъщи при децата си са може би сред най-ниско оценените граждани на обществото. Трудът им не се заплаща, което би било ОК, ако работата им се оценяваше. Но, уви, това не е така. 

Имам чувството, че Мишел Обама ще бъде поредната жена, която ще се наложи да пожертва своята кариера в името на кариерата на съпруга си. И за това определено не е виновен самия Барак Обама.