Границите на политическата сатира

Вчера излезе последният брой на New Yorker с корица, изобразяваща Барак Обама, облечен като ислямски фундаменталист и съпругата му Мишел, като Черна Пантера, с AK-47 на гърба си. Двамата са в Овалния Кабинет на Белия Дом, а на стената виси портрет на Осама Бен Ладен.

Интернет е гръмнал по случая. Навсякъде всички говорят за въпросната корица. Толкова много, че от New Yorker чак тръгнаха да дават обяснения, което не им е особено привично.

Според главния редактор на списанието, Дейвид Ремник, карикатурата очевидно е политическа сатира. Корицата не е сатирично представяне на семейство Обама, а е сатирично представяне на изкривените представи и предразсъдъци относно Обама. От списанието разчитат на интелигентноста на читателите си и вярват, че те ще интерпретират корицата по начина, по който е замислена.

Навсякъде, където се говори за въпросната корица, обаче, гъмжи от гневни коментари, защото много хора смятат, че корицата е 1) глупава, 2) обидна и 3) опасна. Ако до момента е ставало въпрос за някакви откъслечни предразсъдъци, обиди и чисти лъжи относно Обама, сега вече цялата тази помия е подкрепена и от визуален образ, който обобщава всичките глупости, ясно и точно.

Възможностите за това как би могла да се използва тази картинка от хората, които тъй или иначе правят всичко, което е по силите им, за да подкопаят имиджа и авторитета на Обама са просто неограничени. На кой му пука, че корицата е била замислена като политическа сатира?! Тя е такава само в конктекста на списанието. Това, което либералите от New Yorker намират за сатира е нещо, в което много хора от другия край на политическия сектор вярват.

Ако обърнем поглед и обратно към България, корицата поне на мен ми напомня на ОНАЗИ карикатура в Капитал от 28-ми юни, коментар на събитията преди гей прайда в София, в която бедно момченце е разкъсвано от патриарх от Българската Православна Църква и Дявола, облечен като травестит.

Знам, че тази тема е доста дълбока. До къде достигат границите на политическата сатира и от къде започва безвкусицата? Какви са отговорностите на едно влиятелно издание: спрямо свободата на словото, спрямо артистичната изява, спрямо тиражите и рекламодателите, и спрямо човешкото достойнство? Кое е по-важно: намерението на автора или начина, по който неговото произведение се възприема от масите?

Кажете какво мислите.