Към обичайните причини, поради които подкрепям събитието обаче добавям и следните няколко неща:

• Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието. Хора, това е ОГРОМНО усилие, което в други държави се прави с помощта на стабилни организации с дългогодишни традиции, утвърдени бюджети, страхотна институционална и политическа подкрепа. Казвам го, защото съм участвала в организацията на ЛГБТ събития тук в Щатите… не можете да си представите за каква разлика в организационната подкрепа става въпрос. Руди Джулиани, който е едва ли не по-републиканец и от Донълд Ръмсфелд, даваше приеми в кметската резиденция по случай Гей Прайд всяка година, докато беше кмет на Ню Йорк.  (Уви, не бях сред поканените). Тук в Мемфис, за Гей Прайд всички бизнеси, които се намират по дължината на маршрута слагат флагове с цветовете на дъгата. Старбъкс и Кока Кола раздават безплатни напитки. Големите компании в града (при нас са централите на Delta, Nike, FedEx, International Paper) имат или платформи или спонсорират групи, които да участват от тяхно име в шествието… Разказвам всичко това, за да добиете представа в какви условия би могла да се случва организацията, при какви условия действително се случва и колко титанично е дори самото постижение, че е имало събитие не веднъж, не два пъти, а три пъти. И че ще се случи отново. И че всяка година става все по-яко. Хора, дълбок поклон. Наистина.
• Тази доброволческа основа на Прайда, всъщност само по себе си е интересна по много причини и показва, как въпреки тоталното бездействие, нeхaйство, нахалство, немарливост и в някои случаи, дори открита омраза от страна на българските политически среди, едно изцяло гражданско движение успява вече четвърта година поред да задържи общественото внимание и съвсем последователно и конструктивно да бъде катализатор за по-широк обществен диалог по теми, чието време очевидно е дошло. Вярно, нивото на дебатите в България са все още на ниво “да не са ми пред очите” (които са се случвали другаде по света през 60-те, примерно)… НО… самият факт, че разговорите продължават, а някои хора междувременно взеха, че и понаучиха туй-онуй… са ОГРОМНО постижение.
• И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история. Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Ако сте в София на 18-ти юни, подкрепете София Прайд.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. “Сериозните” издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай “празника” и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

Подкрепям инициативата от самото начало, без никакви резерви. Единствената ми тревога около събитието обикновено е свързана с избора за кого да гласувам, което, както и да го погледнем… абе, дай всекиму такъв проблем. Тази година ще гласувам в подкрепа на Sofia Pride 2010 по две причини:

• Заради неуморната работа на организационния екип в подрепа на многообразието, личното достойнство и правото на сексуално изразяване. И Господ знае, че в България не изпитваме голяма търпимост към различие от какъвто и да е тип. Важно е да има хора, които работят в посока поограмотяване на хората, но и в защита на потъпканите права, в конкретните случаи, когато това се случва.
• Заради безпрецедентните организационни усилия на няколко организации и МНОЖЕСТВО доброволци, които демонстрират, че няма нищо по-прекрасно от една идея, чието време е дошло. И опровергават нагласата, че в България не можем да работим в екип. Ха!!!

Отделете малко време, за да се запознаете с инициативата и дори да не гласувате (не знам защо някой не би), прочетете представянията на вече номинираните личности и организации: безкраен източник на вдъхновение!



Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

Припомням, че преди време, бившата съпруга и дъщерята на Иванов съвсем публично го обвиняваха в домашно насилие. И друг път съм споменавала, но ще повторя, че домашните насилници обикновено са хора, които се опитват да установят контрол върху партньорите си и физическото насилие е един от начините, по които го правят. Конкретното изказване на Иванов е в пълна хармония с такъв тип манталитет.

Под изложените псевдо-научни аргументи, всъщност се крие варварската идея, че женското тяло и репродуктивност подлежат на външен контрол. Идеята за поставяне на горна възраст за майчинство не е много по-различна от идеята да се стерилизират ромските жени (въведена на практика през 60-те и 70-те от комунистите в България). Идеята не е много по-различна и от практиката в някои държави да се ограничава броя деца, които може да има едно семейство. Или пък идеята, че жените не трябва да имат право на аборт. Общото между всичките тези случаи е идеята, че не конкретната жена (и нейното семейство/ партньор/ лекар), а НЯКОЙ ДРУГ най-добре знае какво е най-добро за нея. Пълна липса на уважение!!!

За финал, малко притеснено ви обръщам внимание и на дискусията под статията в Дневник, която линк-нах. Споделям гнева на много от читателите и ми харесва иронията в голяма част от коментарите, но това, което ме ужаси е фрапиращия расизъм в много от изказванията. Ако човек не живее в България, ще си каже, че 12-годишните бременни циганки са най-големия проблем на държавата. И някак…. меко казано странно… да обвиняваш Иванов в социален дарвинизъм и в следващото изречение да го подканяш да наложи долна граница на раждаемост, за да не ни превземат ромите. Момчета и момичета, не така, моля ви. И… някой в Дневник следи ли коментарите за расистки изстъпления?

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

“Бих се обърнал към тези хора от БСП и НДСВ - на жените не се правят такива работи”. Борисов се обърна и към главния по думите му генератор на сценария срещу Желева – БСП:”Искам да им кажа, че не са ме ядосали дори, гледам ги със съжаление, с низхождение, радвам им се, че се мъчат по този начин, но повторям – на жени такива работи не се правят”.

Бойко Борисов

Снимка: 1 Creative Soul

• преса
• общество
• политически елит

да реагират с точно толкова нетърпимост към

• тъпите изказвания
• съмнителни бизнеси
• безсрамни мафиотски връзки

на ВСИЧКИ политици, така както реагират срещу

• тъпите изказвания
• съмнителни бизнеси
• безсрамни мафиотски връзки

на Румяна Желева.

Благодарности на Ники за линка.

Тази година в програмата на конференцията е включен много интересен панел със заглавие: Майки-предприемачи – как управляват своя бизнес и в същото време отглеждат деца си. Ще говорят Жюстин Томс, Експерт онлайн маркетинг и онлайн медии; Марина Стефанова, Съосновател и Управител, Консултантска къща “Стратегии” и Деница Богоева, Основател и Директор на DTex Style.

Не ми харесва заглавието на панела по две причини.

Първо, не разбирам защо осъвместяването на родителството и бизнеса да е въпрос, с който да трябва да се занимават само майките-предприемачи? Ако един мъж се опитва да стартира бизнес, това означава ли, че той временно трябва да бъде освободен от функциите си на родител?! Кой гледа децата на мъжете-предприемачи?! Ако бях ангажирана в организирането на такава конференция, по-скоро бих се постарала да направя панел, в който РОДИТЕЛИ обсъждат осъвместяването на родителството с бизнеса.

И второ, заглавието не ми харесва, защото отразява един много често срещан предразсъдък, че ако една жена е предприемач И майка, то тя не е съвсем баш ИСТИНСКИ предприемач, защото докато прави бизнес си мисли за децата вкъщи и това сигурно се отразява на работата й. Това е голям проблем, защото този тип социален натиск е причината много жени да не следват професионалните си амбиции и да се принуждават да избират между семейството и кариерата си. Опитайте да намерите интервюта с мъже-предприемачи, в които интервюиращия пита въпросния мъж дали има деца и как балансира тяхното отглеждане с работата си. Като намерите, изпратете насам, защото все още ми предстои да видя такова нещо.

Въпреки това, панелът ще бъде много интересен по няколко причини:

1. Участничките ще споделят много интересен бизнес опит. Не познавам работата на Марина Стефанова и Деница Богоева, но Жюстин Томс е един от пионерите в българското уеб пространство и тя сама би могла да разказва с часове.

2. Радвам се, че панелът ще покаже женски опит, който излиза от рамките на приетото в българското общество, в коeто жената е лоялен служител, дисциплиниран и организиран изпълнител, но рядко шеф или топ-мениджър. В България все още е “странно”, “необичайно” една жена да развива собствен бизнес. Броят на жените сред работодателите е 27%, сред самонаетите едва 35%. Колкото повече хвърляме светлина върху работата и успехите на жени, громящи стереотипите, толкова повече младите момичета и жени ще виждат, че има място за идеите им.

3. Може би така формулираното заглавие ще предизвика и дискусия точно по въпросите, които повдигам в този пост: как една жена-предприемач да се справи със стереотипите, които я обстрелват ежедневно?

Ако сте там, задайте моля третия ми въпрос и ми кажете как са отговорили участничките! А междувременно искам да ви попитам: какви въпроси бихте задали на участничките в панела? Споделете в коментарите, а аз ще се погрижа да достигнат до тях. После ще видим.