Резултатът от този дебат беше предизвестен – размазваща победа за противниците на квотите. Тайната надежда е, че е произвел невидимо действие – разговорът по тази тема е накарал поне няколко човека да се замислят защо има толкова малко жени в корпоративния елит и какво може да бъде направено, за да се промени това.

Светломира Гюрова

Както казват южняците: Amen, sistah!

Не ме радва особено да събирам чорапи, изгубили своя спътник в живота, из целия апартамент, но го преживявам. Не съм и във възторг, когато въпросният мой спътник винаги забравя по нещо от нещата, които съм му поръчала да купи (или ги замени със разни свои интерпретации), но се свиква. Леко е напрегнато и когато в редките случаи, в които се навива да сготви нещо, готви 3 пъти по-дълго от мен и цапа 3 пъти повече.

Важното е обаче, че с нежелание или не, е положил усилия. Той толкова си може. Автогол е да се опитвам да го променям или да не отчитам факта, че се старае. Домакинските задължения са ПРЕДИМНО женска работа и в това няма нищо обидно, нищо дискриминиращо и нищо унизително. Вярно е, че заедно с ходенето на работа, тези задължения идват малко в повече, но на всичко му се намира цаката… особено ако я търсиш с желание.

Мария Цветкова
Скъпи, толкова си можеш

От сега ми е ясно, че ще загубя (знаем си аудиторията, все пак), но пък самата тема е супер значима и сложна и за мен е въпрос от лична важност да участвам в разговора. Много се надявам да се включите и вие.

Междувременно, ако ви липсват регулярните ми update-и, можете да погледнете Tumblr-а ми, който е нещо като визуална притурка към Openly Feminist.

Пишете как сте.

В момента наваксвам да дочета всички текстове от серия разговори между Том Матлак и Лора Мансън, посветени на модерната любов:

• Мъжете, които стоят вкъщи да гледат децата си мачо ли са?
• Защо младите жени се разбират толкова добре с по-възрастни мъже?
• До каква степен външният вид определя дали хората в една двойка ще си останат верни в дългосрочен план?
• Кое е по-важно за един добър брак: страхотния секс или справедливите караници?

Вижте ги, разговорите са супер интересни. Също така препоръчвам и текста на Лора Мансън в New York Times, в който тя разказва как със съпруга й почти стигат до развод. Разговорите са супер откровени и сигурно някои от вас ще ги намерят трудни за четене. Споделете впечатления.

Знам, че темите са малко необичайни за блога ми, но мисля, че имат място в него, защото романтичните връзки, които създаваме са супер повлияни от половите роли, в които сме възпитани. И за да бъдем добри, щастливи партньори на тези до нас би трябвало да можем да сме наясно относно багажа и предразсъдъците, които носим със себе си.

Моят телефон се казва Princess Grady, питайте мъжа ми дали му е лесно.

хохо,
П.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. “Сериозните” издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай “празника” и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

С риск да бъда оприличена на стара (ХАААА!!!!!)  грамофонна плоча, все пак ще отбележа явното наличие на двойни стандарти в начините, по които се отнасяме към остаряващите мъже и жени. Мъж на 40-50 годишна възраст е “в разцвета на силите си”. Жена на аналогична възраст… какво да говорим. Примерно, Джони Деп, който е почти десет години по-възрастен от Райдър (и нейно бившо гадже) е смятан за егати и секс-символа. Мога да изредя още стотици имена, все същото. Жените, които обсебяват масовото въображение са млади, слаби и без бръчки. Мъжете… са различни.

Извън шоу-бизнеса стереотипите не са чааааак толкова жестоки, но като цяло принципът е същия: за една жена, възрастта е недостатък, слабост, наказание. За един мъж, възрастта носи сила, спокойствие, престиж.

Което, ако се замисли човек, всъщност в някаква степен обяснява доста неща. Като например…

Хайде, вие сте.

Освен това не съм разведена, защото никога не съм се омъжвала. Вярно, че жени като мен понякога ги обозначават с леко натоварващия термин самотни майки, но не ми пука – така или иначе това е оксиморон. Не може да си майка и да си самотна. Вкъщи е пълно с деца, баби и дядовци, роднини, приятели, живи, виртуални и анимационни герои, така че единственото място, където се усамотявам, е тоалетната.

Милена Николова-Миленита

За сблъсъка между патриархалните и прогресивните семейни аранжименти:

Мисля, че не само мъжете държат в представите си тези две версии за взаимоотношение и семейство. Патриархалната и модерната версия за партньорство е нещо, което съществува като полемика и в главите на жените. Има парадоксални явления, в които уж има равенство между половете, в смисъл че и двамата работят, имат свои лични проекти, но същевременно и съвсем необезпокоявано жената е отговорна и за домакинство, емоицонален климат и отглеждане на децата. И съответно обратният сценарий, в който, независимо че жената работи, основната тежест за финансова стабилност пада върху мъжа. Тези две версии комуникират по различен начин във всяка двойка. Различни семейни иделологии могат да изграждат и съвместяват по различен начин разпределението на йерархия, власт и ролеви модели.

Румяна Радулова

Как решаваш как да се държиш:

Случи ни се в един увеселителен парк да не искат да ни дадат намаление за семейство. Говорихме си с управителката на тема какво е семейство и тя заяви, че две жени не могат да имат дете. Аз й показах Ина с въпроса: “А това на какво ви прилича?” и в крайна сметка тя ни продаде семейния пакет. В този случай беше важно да обясним и да се преборим за едно право на семейство. Не заради намалението, а за това, че живеем своя живот и ако ние не влизаме в рамката, може би трябва да се разшири малко, а не да ни изключва.
“Венета”

Страшно силен брой на Капитал Лайт. Особени адмирации за Босилена Мелтева и Лилия Попганчева за великолепните интервюта.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните “женски” комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като “чик-лит”. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа “Най-добрите романи на всички времена” имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t “Serious”
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

Книгата в детайли описва колко дълбоко е проникнал сексизма в спортната индустрия и документира начините, по които разни хора се опитват да контролират, игнорират, унижават или насилват жените в индустрията.

Основният аргумент на Бъртън Нелсън е, че в момента спортната индустрия печели от промотирането на култура, която е изключително враждебна спрямо жените. Индустрията не се интересува от жените, а по-скоро ги толерира. Толерира ги особено, ако са по бански на кориците на Sports Illustrated или облечени в супер-къси полички на тенис кортовете. Забележете, например, ОГРОМНАТА разлика в екипите на жените и мъжете бегачи.

Докато дочитам си мисля за  студията на БНТ по време на Световното, в които Петя Дикова седеше в студиото заедно с Методи Манченко и  разни други тежки футболни мъжаги и коментираше мачовете. Тя говореше предимно някакви повърхностни и лековати неща (Октоподът Пол, коментарите от форума), а мъжете около нея или не й обръщаха внимание или тихо се подсмихваха под мустак, или ей така покровителствено-снизходително и обясняваха каква грешка е допуснала. Абе, с две думи, който е гледал сеира, няма как да не се е зачудил… бе хубаво е момичето, ама какво прави там?

И аз се чудех, обаче, колкото повече напредвам с книгата на Марая Бъртън Нелсън, толкова по-яростно ми става. Искам да интерпретирам избора на БНТ по възможно най-позитивен начин: искали са да разнообразят формата, искали са да разширят темите за разговор по време на мачовете (това е световната тенденция; не само следим конкретната игра, а се интересуваме от индустрията, личните животи на спортистите и т.н), може би дори са искали да привлекат вниманието на повече жени пред телевизорите… Хубаво. Но защо толкова грубо?! Толкова ли е трудно да се намери една жена в тая държава, която да разбира от футбол? Толкова ли е трудно по-опитните водещи да помагат на новобранците?

Не знам колко е трудно, но очевидно е по-лесно да организираме предаването си по начин, който да “потвърди”, че тази работа с коженото кълбо е МЪЖКА  и че на жените по природа им е заложено да не могат да разбират какво, аджеба, е засада.  Даже имам чувството, че продуцентите на предаването са поканили Петя Дикова в студиото, за да успокоят гузната съвест на всички онези мъже, които отказват да гледат мачове в женско присъствие, защото жените им едва ли не имат основна житейска мисия да им пречат да го правят.  Въпросните пичове гледат нашата кака, сбутват авера по маса и си казват… виж кво щеше да бъде, ако и моята беше тук. *Barf*

***

Бъртън Нелсън е права. Ако искаме да разбираме съвременната спортна индустрия, явно трябва да започнем да вкарваме и категорията “джендър” в разговорите. Може би тогава би ни станало малко по-ясно, защо навлизането на жените в спортната индустрия се приема с толкова много агресия от мъжка страна.