1) Подкрепям жените, които избират да нямат деца, защото:

• Това, че имам матка не означава, че непременно трябва да я употребявам. Много жени споделят, че не изпитват майчински инстинкт. За много от нас, желанието ни да имаме деца не е биологично обосновано, а е по-скоро резултат от социален натиск и традиции.
• (За съжаление) Бременността и родителството създават много повече ограничения за жените, отколкото за мъжете: а) защото жените не само раждат, но и все още са основните отговорници по възпитанието и отглеждането на децата И б) на работното място, отношението към жените-майки е по-различно от отношението към мъжете-бащи (т.е. шансовете родителството да се отрази отрицателното на кариерата на една жена са много по-високи от тези при мъжете)
• Бременността и последвалото майчинство (особено в общия случай, когато жената  е основния отговорник за отглеждането на детето) поставя жената в позиция на (финансова) зависимост от партньора й.

2) Разбирам защо много жени имат деца, въпреки че не ИСКАТ деца:

• Много от нас никога не осъзнават, че е възможно и да нямат деца: традицията е такава, повечето хора правят така; това, разбира се, не означава, че това е най-подходящият избор за мен.
• Много жени раждат деца, защото в нашето общество се смята, че ИСТИНСКАТА жена ражда „поне едно дете“ или, поне…
• … така прави ПОЧТЕНАТА жена. Ако една жена може да забременее, но избере да не ражда деца, то със сигурност тя не е точно наред. Тя е: фанатична кариеристка, кучка, егоистка…
• Майчинството е легитимен избор за една жена, защото все пак това е една от малкото социални сфери от живота, в които жените се ползват с доверие и респект. Знам, че някои от вас ще изразят несъгласие, но фактите говорят сами: жените все още работят в по-слабо престижни професии; получават по-ниско заплащане за една и съща свършена работа;  много често продуктът на тяхната работа не се забелязва или отчита като постижение; постигнатото от тях се умаловажава: „спала е с шефа“, „може да има успешна кариера, но виж, че един мъж не може да задържи до себе си“, „тя е шефка, но всички я мразят, защото е кучка“ и т.н и т.н. В този смисъл, е съвсем разбираемо, че някои жени с голяма радост напускат работното си място, за да се занимават изцяло с отглеждането на децата си.

3. Изборът да станем майки, би бил много по-привлекателен и спокоен за много повече жени, ако:

• Повече мъже споделяха отговорностите (и позитивите) от отглеждането и възпитанието на децата. Ако „товарът“ по отглеждането на децата е разпределен равномерно, то тогава родителствуването не би било чак такава жертва или бреме
• Ако на работното място жените-майки биват приемани по същия начин както мъжете-бащи: проучвания сред CEO-та на Fortune 500 компании показват, че болшинството от мъжете в най-високите позиции в корпоративната йерархия имат деца; процентът на жените-CEO-та С ДЕЦА е нищожно нисък; т.е, очевидно родителството не пречи на кариерата; родителството пречи на женската кариера. Не е честно едно и също поведение да се награждава при мъжете и да се санкционира жестоко при жените.

Мисля, че е ясно, но за всеки случай ще кажа директно, че не съм ПРОТИВ децата, майките и пр. Кой би могъл да бъде?! Също така съм наясно, че родителството не е ТОВАР и БРЕМЕ за всички майки. Много жени, всъщност споделят, че майчинството е изключително еманципиращо преживяване. И всичко това по никакъв начин не противоречи на изложените от мен тревоги и надежди.

Кажете сега, какви са вашите позиции? Говорете конкретно, дайте ми примери от личния ви живот: ваши истории или истории на приятели! Всички сме много добри на теория, но като стане дума за НАС става по-сложно. Хайде смело!

Струва ми се, че и двата текста леко изопачават казаното от другата авторка. Може би, защото самата аз участвах в Женския Карнавал, знам, че когато Бу писа за огромното удоволствие от това да е майка, тя говореше за себе си, а не за жените по принцип. Идеята на карнавала беше да се изложи силно лична гледна точка: защо ТИ си доволна, че си жена.

В същото време, абсолютно разбирам (и подкрепям) гнева на Аксиния от това жените да се отъждествяват с детеродните им способности (въпреки че, не мисля, че Бу казва това; може би го казва и аз не го виждам в текста й, не знам). Liska писа в коментар при Аксиния, че жените са „като мобилния телефон. [И] той е създаден, за да може да телефонираш, ама междувременно е и будилник, и фотоапарат, и компютър, и диджей, и радио, и телевизор, и доносник, и обект на чувства дори. ама не се сърди, че го принизяват до телефон, тоест, до устройство за телефониране.“ Егаси. Какви тогава са жените, които не могат или не искат да имат деца?! Дефектни мобилни телефони?! Какво да правим с тях?! Да ги бракуваме?! Да се опитаме да ги ремонтираме?! И ако жените са мобилни телефони, каква джаджа тогава са мъжете?! Ксерокс…, може би, защото тяхната цел пък е да възпроизведат генетичен материал в колкото се може по-голям тираж?!

Всякакви природно-биологични теории на женското величие, цел или функции са проблематични, защото поставят знак за равенство между матката и личността на една жена и по този начин силно ограничават свободата й. Ако наистина сме просто биологични единици с основна цел „репродукция“… какво ни раздалечава от животните?! Или микробите?! Или дърветата и цветята?! Хората имат съзнание, за да могат да самоопределят какво е най-важно за тях и как да бъде постигнато. Ако най-голямото ми постижение е да износя и родя дете, всичко останало което ме прави МЕН е абсолютно без значение. Този тип аргументи са дълбоко-патриархални и унизителни за жените. Защо да се учим да четем? Защо да ходим на училище? Защо въобще да престъпваме прага на къщата си, като можем да правим, износнваме и гледаме деца вкъщи?!

За да се избегне такъв тип говорене обаче, не е необходимо да пренебрегваме и унижаваме жените, които имат, искат и/или отглеждат деца. Както споменава самата Мис Бу и една от нейните читателки, Keti, майчинството е доста еманципиращо преживяване и за много жени, то наистина е катализатор да поемат по-активна роля в собствения си живот. Да си родител и да си пряко отговорен за възпитанието на децата си 1] е сложно, 2] е отговорно и 3], е супер зареждащо занимание. Кара те да си по-любопитен и ангажиран със света, в който растат децата ти, защото искаш те да живеят добре.

Спирам тук и с нетърпение очаквам и вашите коментари. Поне за мен, това е един от по-интересните блогови дебати, които са се случвали в Блогосфера напоследък и съм силно любопитна да разбера каква е вашата гледна точка по казаното.

Благодарности на Ники за линка.

Тази книга всъщност поставя непренебрежим културен проблем в българската обществена среда: защо ценностите на половата равнопоставеност, утвърждавани на хребета на 1989 г., днес отстъпват пред ново втърдяване на мъжките и женските самоличности и разрастването на пропастта между тях; защо у нас все по-често сред образованите млади хора се появяват фигури на stay-at-homedad и househusband (как да преведем двата термина на български?); дали алчните “мъжки” ценности на „справедливостта“ не провокираха световната криза и не се ли завръщаме всички, поне по-чувствителните от нас мъже и жени, към “женските” ценности на грижата за детето и дома?.. При това, пришпорени от мутризацията на обществото вече и на правителствено равнище.

„Какво значи да си татко“ е абсолютно освобождаваща книга за всички български мъже, които изпитват неясна тревога, задето не се държат по социално предписания начин, особено насред водевилната полицейщина в България.

Книгата е на ИК „Кибеа“, преводът на Ирина Манушева.

Пожелайте успех на Вики… за блог, но ПО-ВАЖНО, за другия проект!

Къде сме ние и в каква посока се движим?

Мислeх си, че подобно парламентарно решение много би ме разгневило, но всъщност първото нещо, което си помислих, след като разбрах новината, беше: Пак ще си говорим. Това решение е толкова ретроградно и толкова асинхронично на естествения социален прогрес, че от хиляди километри е очевидно, че е въпрос на време да бъде отменено. Различни форми на фактическото съжителство са приети в толкова много държави по света, от толкова много години. Ясно е, че и при нас ще се случи.

Това, което не е ясно е защо не се случва сега. И защо всякакви положителни промени в България трябва да се случват с много зор, дълго закъснение и под чуждестранен натиск.

Мислeх си, че подобно парламентарно решение много би ме разгневило, но всъщност първото нещо, което си помислих, след като разбрах новината, беше: Пак ще си говорим. Това решение е толкова ретроградно и толкова асинхронично на естествения социален прогрес, че от хиляди километри е очевидно, че е въпрос на време да бъде отменено. Различни форми на фактическото съжителство са приети в толкова много държави по света, от толкова много години. Ясно е, че и при нас ще се случи.

Това, което не е ясно е защо не се случва сега. И защо всякакви положителни промени в България трябва да се случват с много зор, дълго закъснение и под чуждестранен натиск.

Мислeх си, че подобно парламентарно решение много би ме разгневило, но всъщност първото нещо, което си помислих, след като разбрах новината, беше: Пак ще си говорим. Това решение е толкова ретроградно и толкова асинхронично на естествения социален прогрес, че от хиляди километри е очевидно, че е въпрос на време да бъде отменено. Различни форми на фактическото съжителство са приети в толкова много държави по света, от толкова много години. Ясно е, че и при нас ще се случи.

Това, което не е ясно е защо не се случва сега. И защо всякакви положителни промени в България трябва да се случват с много зор, дълго закъснение и под чуждестранен натиск.

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от „кухнята“ на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!