От сега ми е ясно, че ще загубя (знаем си аудиторията, все пак), но пък самата тема е супер значима и сложна и за мен е въпрос от лична важност да участвам в разговора. Много се надявам да се включите и вие.

Междувременно, ако ви липсват регулярните ми update-и, можете да погледнете Tumblr-а ми, който е нещо като визуална притурка към Openly Feminist.

Пишете как сте.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните “женски” комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като “чик-лит”. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа “Най-добрите романи на всички времена” имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t “Serious”
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

Текстът ми за ролята на жените в правителството на Бойко Борисов е цитиран доста обстойно в блога на Le Monde, посветен на Балканите. Журналистът, с когото разговарях е  г-н Александър Леви.

Аз, обаче, толкова си следя мейлите напоследък, че разбирам за появата на материала кажи-речи два месеца по-късно. Абееееееее.

Оставете после коментар с впечатления！

Работя за малка неправителствена организация. Веднъж на месец правим среща на Борда на директорите и въпросната среща е СУПЕР важна. Бордът ни е много активен. Хората са силно ангажирани с дейността и финансовото благополучие на организацията. Отделят време и пари, за да помогат с каквото могат и заедно да се движим напред.

По стечение на обстоятелствата съм една от малкото жени в Борда. Също така съм най-младата от всички. Колегите ми са готини хора и се държат изключително добре с мен. Радват се, че има свежа кръв в организацията, приемат ме радушно, превърнаха ме в нещо като талисман. Като цяло всеки ден се радвам да ходя на работа, защото харесвам нещата, с които се занимавам и усещам, че хората забелязват приноса ми към организацията. НО:

• Когато имаме срещи, някак така в последния момент се оказва, че аз съм отговорна за ведрото посрещане на членовете на Борда (чийто редови член съм и аз).

• Аз съм човекът, който предлага вода, кафе, искаш-ли-нещо-за-пиене.

• Обикновено аз трябва да водя бележки по време на срещите и да изпращам мемо до всички на следващия ден.

• След края на работната среща, по масата обикновено има празни чаши от кафе, разхвърляни листове хартия, боклуци…, които обикновено прибирам.

• Когато някой от членовете на Борда не присъства на срещата се обръщат към мен и питат: къде е, защо го няма, баща-му-оздравя-ли-или-още-е-в-болницата.

Списъкът от аналогични задачи продължава и през седмицата:

• Къде държим допълнителните кламери?

• Знаеш ли дали жената, която чисти офиса полива цветята?

• Доброволците са разхвърляли разни неща около телефоните, я погледни и приведи в добър вид…

• Кога е рождения ден на еди-кой-си? Ще празнуваме ли? Би ли купила подарък?

Нямам против да върша нито една от изброените задачи. Не мисля, че ми е “под достойнството”, не мисля, че тези задачи са “срамни”. Част от тях (поливането на цветята, например) дори са ми наистина много приятни.

В същото време, обаче… не съм секретарка. Наета съм да върша съвсем друга работа и… най-вече… ъъърррр… не мисля, че пола и възрастта ми са случайни фактори в случая. Не, не мисля, че колегата ми по стол мисли, “Петя е по-глупава от мен, защото е жена и следователно на нея се пада тъпата задача да разчисти масата след края на срещата”. Но мисля, че колегите ми са възпитани да смятат, че някои задачи са женски, а други мъжки. И следователно те не припознават себе си като човекЪТ, който евентуално би свършил еди-коя-си тъпа ЖЕНСКА задача. Знам, че това не звучи супер ясно… не мога по-добре да го обясня, надявам се да ме разбирате.

По мои наблюдения, много млади жени се налага да оправдават подобен тип очаквания на работното си място: да помогнат на остналите да си вършат работата по-добре, да създадат уют и ведра обстановка в офиса, да са гостоприемни и т.н. Тези очаквания са толкова стандартни, че много жени (открито включвам и себе си в това число) сами запретват ръкави и се залавят да действат. То това едва ли не си е едно от стандартните изисквания към една жена на работното място, без значение на какво ниво е позицията й. Някои от вас може би си спомнят един от по-първите ми постинги в блога, в който обсъждахме различните изисквания/очаквания към жените и мъжете шефове.

Тук сигурно малко ще започна да звуча като развалена плоча… но проблемът наистина не е в самите задачи. Проблемът е в това, че масово младите жени нямат възможност да изразят нежелание да се занимават с такива неща. И понеже толкова много от нас без да кажем и дума се навиваме да помним рождения ден на Гошо или с колко захарчета клиентът Мишо пие кафенцето, колежката, която се опитва да запази достойнството и отказва да върши всички тези глупости… в един момент се оказва най-голямата егоистична кучка.

Аз правя някакви плахи и тактични стъпки, за да се отърва от подобен тип ангажименти… Последният път, казах на господина до мен “Миналият път аз водих бележки, ще имаш ли против този път ти да пишеш?”. Той първоначално се поизненада, но после каза “Не, разбира се, няма проблем”… Ха! Малките победи са най-големите победи!

Господа, вие забелязвате ли колко често колежките ви поемат извънредни задачи, с които вие рядко се занимавате, въпреки че определено се отразяват на благоприятната работна атмосфера? Дами, кажете вие как се справяте!

Въпросният материал е политически анализ толкова колкото аз съм космонавт, но за сметка на това пък е добър манифест на това какво мисли господин Найденов за жените:

- [В] кариерите на дамите има някои особености. Едни се издигат чрез собствените си способности, други по-скоро чрез някой мъж. Едни са експертки, други са украшения. Едни са лидерки, други са по-скоро домакинки, които замитат разпиляното от мъжете.

(Това е важно да се отбележи, понеже за разлика от жените, мъжете принципно се издигат благодарение на собствените си способности.)

- [И] при предишните управления имаше компетентни бюрократки като например Лидия Шулева и Меглена Плугчиева. Но ударението бе по-скоро върху дамите, които украсяваха властта – Чилова, Хюсменова, Етем, Масларова… Донякъде сред тях бих сложил и Гергана Грънчарова, тъй като нейната кариера съпътства кариерата на съпруга й. Както и Надежда Михайлова, която така и не успя да се утвърди като самостоятелен владетел.

(Ясно, който пише, той поставя ударенията.)

- Днешните властови дами вече не са украшения, а компетентни домакини. Мястото им не е в будоара, а в кухнята.

(Не знаех, че това са опциите: будоара или кухнята. Аз си мислех, че мястото на жените е навсякъде, където искат да бъдат?!)

- При новото управление са на мода жените служителки. Причината, естествено, е в Бойко Борисов – той е доминиращ мъжкар, така че край него трудно могат да виреят други доминиращи мъжкари със своите дамски украшения. И в природата е така – алфа кучето е заобиколено от кучки, похотливите песове стоят встрани, примъкват се небрежно, но са винаги готови да хукнат. Жените са по-изпълнителни, по-организирани и по-старателни в детайлите. Затова те са идеалните допълнения на мъжествения лидер, какъвто е Бойко Борисов.

(В природата, освен това, кучетата серат и пикаят където им падне. Не си бършат задника с тоалетна хартия. Не четат книги, не ходят на училище. Но явно, все пак, въпреки това не бива да се колебаем да се сравняваме с кучетата. Особено когато става дума за сравняване на жените с уличници).

- А както казва Мусолини: “Тълпата обича силните мъже… Тълпата е като жена!”

(Е, доживяхме да ни цитират и фашистки диктатори като примери за далновидност и мъдрост. Без коментар.)

- Женският характер на българската избираща тълпа я прави капризна, емоционална, непредсказуема. В същото време тази дама се стреми към подчинението, към благочестивата пасивна роля.

(Чакай малко. Жените са капризни, емоционални, непредсказуеми? Стремят се към подчинение? Стремят се към благочестива пасивна роля? Г-н Найденов, с всичкото ми уважение към вас: ХАХАХХАХАХХАХХХАХ)

- В този смисъл Осми март е не само празник на жените, той е и празник на съвкупния български избирател. Той е непостоянен, понякога малко вятърничав, но пък винаги готов да приюти една юношеска политическа главица в топлата си пазва.

(Сериозно, Найденов, жените са мили разсеяни курви?! Вашата съпруга такава ли е?! Майка ви?! Дъщеря ви?!)

***
Покрай осмомартенската олелия се начетох на какви ли не сексистки вметки. Повечето от тях, разбира се, бяха псевдо-анонимни във формата на коментари под статии в разни електронни издания. Толкова откровено сексистки текст като този на Найденов обаче никъде другаде не видях. Валери. Найденов. Все пак, това не съм АЗ. Или някой аналогично незначителен блогър. Това е един от най-известните български журналисти, с текст в едно от най-четените български издания, с влияние не само върху читателите си, но и върху политическите ни среди. Обида след обида. Унижение след унижение. То вярно, че българското общество е по-консервативно и традиционно по отношение на междуполовите отношения и мястото на жената в обществения живот. Но тази статия е старомодна и недопустима даже и по разбиранията на дядо ми. (Даже не ми прави част да намесвам дядо ми в този текст, защото той е много умен и възпитан човек и не мисли, че жените са втора ръка хора).

Ако бях Найо Тицин, щях да питам: “Г-н Найденов, колко ви е часът?!”

Първият е съобщението на КНСБ за феминизацията на бедността в България:

“Може да се говори за феминизация на бедността у нас”, обяви лидерът на КНСБ Желязко Христов. По думите му там, където глава на домакинството е жена, семейството е по-бедно с 25-30% спрямо другите домакинства. “Жените са по-голямата част от безработните, заплатите им са по-ниски, те са и жертва на трафик на хора”, посочи Христов. Той допълни, че жените у нас са по-образовани, но шансът има да намерят работа по специалността е по-малък.

Тази информация е по-интересна, ако се чете в комбинация с материала в Кариери за френското проучване на професионалната реализация на мъжете и жените:

- мъжете без диплома получават средно с 23% по-високи заплати от жените със същия образователен ценз. При висшистите разликата е 21%
- Фактът, че жените по-често залагат на гъвкавата заетост, обяснява в известна степен различията при по-слабо образованите. За хората с докторски и магистърски степени обаче този аргумент по-скоро не работи.
- С натрупването на стаж различията се задълбочават още повече.

Конкретните проценти в България и Франция, разбира се, се различават, но тенденциите мисля, че са аналогични.

Три от основните причини за по-ниските заплати са:

- фактът, че повечето жени изискват по-ниски стартови заплати и по-рядко изискват повишение

- лепкавият под: феноменът, при който дори добър начален старт в професията бива последван с тъпчене на едно място и невъзможност за развитие напред

- стъкленият таван: ограниченият достъп на жените до високи управленски позиции

Към тези три фактора, добавям и:

- традицията, жените да се занимават с професии, които се смятат за “естествено продължение на биологично заложените ни функции“: детегледачки, учителки, възпитателки медицински сестри. Тези професии пък от своя страна, някакси не знам защо, пък се оказват сред най-ниско платените професии по принцип.

- половата сегрегация на много професии: във форума на Кариери говорих с един мъж и една жена за строгото профилиране по специалности в медицинската професия, например: “добрите детски лекари са жени; добрите хирурзи са мъже”

И понеже този текст става прекалено дълъг, в следващия постинг ще споделя две лични истории, които мисля, че доста добре илюстрират казуса със сексизма в професионалната сфера.

Дискриминацията не е само думи и цифри, а и много тъжни истински истории.

И с нетърпение очаквам публикуването на галерия “Най-мъжествените олимпийци”, примерно.

Щото иначе, току виж някой си помислил, че женските дисциплини всъщност са състезание по красота… А е ясно, че никой няма желание да подценява труда и постиженията на спортистките по този начин. Нали?

“Разбира се, един медал при мъжете е много по-ценен от един медал при жените.

(пауза)

Сигурно трябва да се извиня на нежния пол за тези думи, но все пак…”

Правилно, Спиридонов, трябва да се извиниш.

Този тип ‘секси мацки’ не са някакъв нов феномен. Има ги от много време… в мъжки списания като Playboy, FHM и Penthouse.

Това, което на мен ми прави впечатление е, че ако до преди няколко години подобни фотографии бяха пример за конкретен тип сексуално изразяване, то напоследък те все повече и повече се превръщат в синоним на женска сексуалност. Ако до преди време така изглеждаха порно-актрисите и чалга певиците, то в момента така изглеждат МНОГО млади момичета. Ако не ми вярвате, направете си разходка в Студентски град.

Целият този феномен ми е много любопитен и страшно объркан.

Кои са тези момичета? Зашо изглеждат и се държат по такъв начин? Какви са техните родители? Как са възпитани? Кой/Какво ги кара да вярват, че трябва да култивират подобен външен вид и поведение? Какви са техните сексуални партньори? Какво е тяхното влияние върху възприятията, вкуса и поведението на по-малките момичета и момчета?

Помогнете с мнения и идеи!