Когато започнах сама да развивам свой бизнес – тогава започнах сама да вземам решения, да се справям с различни ситуации и престанах да градя самочувствието си на мъжкото одобрение. Животът е най-добрият учител. А финансовата независимост – най-чистият феминизъм.

Усетих че се съм феминистка, когато започнах да се дразня, когато чета интервюта с уж успели жени, което казват как мъжът ги разбирал, колко били щастливи с него, как били домакини, мръсници и майки, как не знам какво си и си дадох сметка, че мъжете никога не говорят така. Имам прдвид успелите мъже де. Мисля, че чувствителността и жаждата да бъдеш одобрена (харесана) прави зависими жените и апририори ги поставя в по-нисша позиция.

Колко просто и ясно го е казала. Валентина.

Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

Не всеки ден съм доволна, че съм жена. Ако трябва да обобщя в няколко думи защо не съм доволна: не съм доволна, защото като всички жени, ежедневно съм поставяна в ситуации, в които трябва да правя невъзможен избор. Няколко примера:

***

От мен се очаква да имам деца. И ако имам деца, да съм добра майка. Това е важно за обществото, защото “истинската жена” не е “НАИСТИНА истинска” докато не стане майка. Ако наистина имам деца, обаче, се оказва, че всички около мен по-добре знаят какво е най-добре за тях. А пък аз (понеже по цял ден си стоя вкъщи и гледам деца, не работя), по-добре да не се изказвам неподготвена по теми, които не са подходящи за жени като мен. Добре де, като съм толкова глупава, защо поверявате отглеждането на децата на мен?!

***

От мен се очаква да съм образована и да работя. Като една модерна жена, трябва да имам интереси и амбиции за кариера. Разбира се, моите амбиции ще трябва да бъдат подчинени на мисълта, че ще получавам по-ниска заплата от колегите си мъже; че ще трябва ежедневно да се доказвам. И че когато организираме фирмено парти, аз ще събирам по 10 лева от всички колеги за коледни подаръци. След което, евентуално, ще хвана още една колежка под ръка и в края на работния ден ще отидем до мола да пазаруваме за всички.

***

От мен се очаква или да съм умна. Или да съм хубава. Ако съм умна, ще ми се присмиват, че не съм хубава. Ако съм хубава, ще разказват вицове за мен. Ако съм умна И хубава, ще се окаже съм изключение. Или пък, че съм кучка.

***

Кучка е жена, която има собствено мнение, обича да прави нещата по неин си начин и, в най-общия случай, изглежда така сякаш обича да прави много секс. Ключова в случая е думата “изглежда”. Защото, ако в даден момент стане ясно, че въпросната жена наистина обича и прави много секс… то тогава тя вече спира да бъде кучка. Превръща се в курва, а в това няма нищо привлекателно.

***

Често осъзнавам, че съм баш в центъра на някой подобен на изброените казус и усещам как колелата ми просто превъртат на празни обороти. Опитвам се да разбера защо съм попаднала в такава ситуация, какви грешки съм допуснала, че трябва да избирам между лошо и по-лошо. Защо трябва да се извинявам, че обичам да работя?! Защо трябва да си крия деколтето?! Защо АЗ трябва да си спомням рожденните дати на всички колеги?! Защо трябва да се оправдавам, че не аз, а мъжът ми готви вкъщи?! И т.н.

Не, няма нищо лично. Просто живея в общество, което разполага със строги (макар и противоречиви) дефиниции за това каква трябва да бъде една “истинска” жена. Това е.

И точно когато имам чувството, че оковите съвсем са ме притиснали, нещо в мен се пречупва и си казвам, ми, не искам повече. Ре-организирам мига, деня, света си. Изолирам шума около себе си и решавам какво е най-добро за мен в дадения момент. Търся хора, които не смятат, че моята вагина автоматично ме превръща в първокласна домашна прислужничка. Радвам се, когато ги намирам, въпреки че понякога не са толкова много и толкова близо, колкото бих искала. Разбирам, че най-много място за еманципация има по границите на сексизма. И че там, на границите, аз не съм сама.

В такива гранични моменти, съм особено доволна, че съм жена.

Виж, ако бях мъж и съм седнала тук пред теб с цигара в ръка, намествам си топките и ти разказвам как правя музика, защото  харесвам бързи коли и обичам да чукам жени, ти щеше да кажеш, че съм рок звезда. Обаче когато аз правя точно това в песните и клиповете ми, защото съм жена и защото правя поп музика, ти казваш, че това разсейва хората.  Аз съм просто рок звезда.

Феминистка ли си?

Не, не съм феминистка. Възхвалявам мъжете, обичам мъжете. Харесвам американските мъже, обичам бира, и барове, и muscle cars…

Две напред. Едно назад. Това е положението.

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

За историята на проекта, Кирова разказва:

Повече от двайсет години преподавам история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. И едва през последните няколко от тях започнах да осъзнавам, че в моя конспект всъщност не фигурира нито едно име на жена.

Проверих програмите в други университети, както и програмите на следващия период, между двете световни войни. Там бегло се мяркат имената на Багряна в поезията и на Фани Попова-Мутафова, във връзка с историческия роман. Толкова.

Голям брой писателки и творби са останали невидими, те просто са изчезнали от канона, но до голяма степен и от историята на българската литература.

Така възникна потребността да се направи нещо, поне някакво частично усилие да върнем жените на литературноисторическия канон. Защото те всъщност не липсват в случването на онези процеси, школи, тенденции, които смятаме за важни в българската литературна традиция.

От корицата на книгата:

Канон в Древна Гърция е означавало мярка, а литературният канон постепенно се е превърнал в начин да се измерва значимостта на явленията във всяка национална литература. Само че кой и как е определял тази значимост? Кои са били институциите-диригенти на литературния вкус? И преди всичко: какво е оставало извън единствения Канон? На тези и други въпроси се опитва да отговори поредицата “Неслученият канон”. Тя се стреми да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за “висока” и “важна” литература. Канонът не трябва да бъде един: необходими са ни различни канони или поне различност на явленията, които намират място в канона. Това е идеята, от която поредицата се ръководи.

Представянето на книгата е на 17-ти ноември от 18 часа, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2 ет.

***
Фотография: Галерия Словар.

Междувременно, докато аз се шматкам насам натам и тотално игнорирам блога си, в пощата ми пристигнаха по няколко копия от ето тези текстове:

1) Цвета Стоева разказва пред Капитал Лайт как, всъщност:

Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Дори точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега. Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка. Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди него. Да се мразиш. Да следиш камбаните в гласа му и по тях да отгатваш цветовете на настроенията му.

Т.е. истинският мъж е егоцентричен гъз и слаб комуникатор?!

2) Издателство анализира изкуството да бъдеш жена:

Опишете ни моментите, когато сте доказали пред себе си, че сте истинска жена – силна, емоционална, разбираща, обичаща, нежна, красива, достойна!”

Т.е. Когато съм слаба, хладнокръвна, объркана, мразеща, груба, не-красива (според кого?!) и мааалко унижена… тогава каква съм? Не-жена? Или жена, ама не истинска? И какво трябва да направя, за да съм истинска? Ако не съм емоционална, нежна и разбираща по рождение… мога ли да се науча?! Колко ще ми струва? Питам, защото съм на 28, а от Тишо научавам, че:

3) Жените са супер, докато станат на 25. После се превръщат в материалистки, но простете ни, ние милите не сме виновни.

Не ме разбирайте погрешно, мъжете също са материалисти. Когато става дума за женска плът. Но жените се интересуват само, единствено и предимно от паричното измерение на материята. Жените са толкова елементарни в преследването на преходната материална сигурност, колкото елементарни са мъжете в преследването на преходната им красота.

За да ви спестя малко време, ще обобщя в ключови думи: мъже, лов, пещерни хора, жени-майки, инстинкти, месечен цикъл, жените обичат каренца, мъжете обичат електрически инструменти (какво са обичали докато са живяли в пещерите?!), мъжете не знаят как да контролират ерекцията си, жените не обичат секса, обичат да се гушкат и да говорят глупости. Жените обичат и плюшени играчки и червени рози. Мммммм. Много обичамммм.

***

Ако прочетеното до тук събужда киселините в стомаха ви, прочетете 4) текста на Васил Георгиев За мъжете и хората: супер готин, въпреки тъпото заглавие. Според В.Г.

[C]ъвременният мъж трябва да притежава три напълно задължителни качества, които определят неговата свобода и възможност за развитие: той трябва да държи и отстоява своята индивидуалност, да се хигиенизира редовно и да не бъде шовинист.

Не знам дали В.Г. е истински мъж, но аз такива като него много ги харесвам. Ха!

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от “кухнята” на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от “кухнята” на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!

Subject: Няма да излезе феминист от мен.

Не знам дали знаеш, има едно предаване по bTV в събота рано сутрин (разбирай към 11)– Търси се. Аз много го харесвам, защото е адкси позитивно. Канят интересни известни хора и правят интервюта с техни приятели (повечето за изненада за самия гост), казват се много добри хубави думи, има доста смях и като цяло е един приятен начин човек да се събуди и започне weekend-a.

Тази събота стават пускам и виждам една непозната за мен красавица и питам Веско: тази познаваш ли я, сигурно е някоя миска?

И после си казах, чакай, ма Монико, защо да не е писател, кандидат за научна награда, актриса или дизайнер (да кажем)… Но моята първа реация си беше хубава жена = Мис и нищо повече :(.

В моя защита оказа се Миска. Но реших да споделя този анекдот.

Първа стъпка към феминизма: self-awareness.