Днес най-случайно обаче научих за новия й, семеен, блог. Нямах време да го изчета от край до край, както бих искала, но съм във възторг от видяното. Не съм родител, но съм любопитна как се променя живота на една жена и на една двойка, когато се появи бебето: от емоционална, материална, логистична гледна точка. Кой с кого за какво и кога говори? Как намираме време да се обичаме? Да се обличаме? Да се събличаме?

Ето малък пример от Ади:

Има моменти, в които се чувствам задушена от дома си
От хората в него
От суетенето и многословието покрай бебето
И този тежък мирис на непрестанно готвеща се храна
Заключен и оталожен между плътно затворените прозорци
Изолирали мрачната зима и вечно сивия град навън

Блъскаме се
Дават се съвети
Някой мърмори обидено
Друг иска да му се сложи обяд
Подът е мръсен
А бебето постоянно се влачи по него
И отбира нещо за лапане
Всичко, но не и кашата, която съм подготвила

Открадвам момент
Затварям вратата
Оставам сама
Тайно въздишам
И си казвам, че всички са тук заради нея
Защото много я обичат
Ще издържа
Ще се съобразя
А след чаша кафе, почти всичко минава

Явно пием различно кафе, защото моето не ми действа толкова облагородително, но ще се четем.

Нашето семейство подкрепя София Прайд. Човек не избира в кого да се влюби.

Към обичайните причини, поради които подкрепям събитието обаче добавям и следните няколко неща:

• Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието. Хора, това е ОГРОМНО усилие, което в други държави се прави с помощта на стабилни организации с дългогодишни традиции, утвърдени бюджети, страхотна институционална и политическа подкрепа. Казвам го, защото съм участвала в организацията на ЛГБТ събития тук в Щатите… не можете да си представите за каква разлика в организационната подкрепа става въпрос. Руди Джулиани, който е едва ли не по-републиканец и от Донълд Ръмсфелд, даваше приеми в кметската резиденция по случай Гей Прайд всяка година, докато беше кмет на Ню Йорк.  (Уви, не бях сред поканените). Тук в Мемфис, за Гей Прайд всички бизнеси, които се намират по дължината на маршрута слагат флагове с цветовете на дъгата. Старбъкс и Кока Кола раздават безплатни напитки. Големите компании в града (при нас са централите на Delta, Nike, FedEx, International Paper) имат или платформи или спонсорират групи, които да участват от тяхно име в шествието… Разказвам всичко това, за да добиете представа в какви условия би могла да се случва организацията, при какви условия действително се случва и колко титанично е дори самото постижение, че е имало събитие не веднъж, не два пъти, а три пъти. И че ще се случи отново. И че всяка година става все по-яко. Хора, дълбок поклон. Наистина.
• Тази доброволческа основа на Прайда, всъщност само по себе си е интересна по много причини и показва, как въпреки тоталното бездействие, нeхaйство, нахалство, немарливост и в някои случаи, дори открита омраза от страна на българските политически среди, едно изцяло гражданско движение успява вече четвърта година поред да задържи общественото внимание и съвсем последователно и конструктивно да бъде катализатор за по-широк обществен диалог по теми, чието време очевидно е дошло. Вярно, нивото на дебатите в България са все още на ниво “да не са ми пред очите” (които са се случвали другаде по света през 60-те, примерно)… НО… самият факт, че разговорите продължават, а някои хора междувременно взеха, че и понаучиха туй-онуй… са ОГРОМНО постижение.
• И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история. Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Ако сте в София на 18-ти юни, подкрепете София Прайд.

Не всеки ден съм доволна, че съм жена. Ако трябва да обобщя в няколко думи защо не съм доволна: не съм доволна, защото като всички жени, ежедневно съм поставяна в ситуации, в които трябва да правя невъзможен избор. Няколко примера:

***

От мен се очаква да имам деца. И ако имам деца, да съм добра майка. Това е важно за обществото, защото “истинската жена” не е “НАИСТИНА истинска” докато не стане майка. Ако наистина имам деца, обаче, се оказва, че всички около мен по-добре знаят какво е най-добре за тях. А пък аз (понеже по цял ден си стоя вкъщи и гледам деца, не работя), по-добре да не се изказвам неподготвена по теми, които не са подходящи за жени като мен. Добре де, като съм толкова глупава, защо поверявате отглеждането на децата на мен?!

***

От мен се очаква да съм образована и да работя. Като една модерна жена, трябва да имам интереси и амбиции за кариера. Разбира се, моите амбиции ще трябва да бъдат подчинени на мисълта, че ще получавам по-ниска заплата от колегите си мъже; че ще трябва ежедневно да се доказвам. И че когато организираме фирмено парти, аз ще събирам по 10 лева от всички колеги за коледни подаръци. След което, евентуално, ще хвана още една колежка под ръка и в края на работния ден ще отидем до мола да пазаруваме за всички.

***

От мен се очаква или да съм умна. Или да съм хубава. Ако съм умна, ще ми се присмиват, че не съм хубава. Ако съм хубава, ще разказват вицове за мен. Ако съм умна И хубава, ще се окаже съм изключение. Или пък, че съм кучка.

***

Кучка е жена, която има собствено мнение, обича да прави нещата по неин си начин и, в най-общия случай, изглежда така сякаш обича да прави много секс. Ключова в случая е думата “изглежда”. Защото, ако в даден момент стане ясно, че въпросната жена наистина обича и прави много секс… то тогава тя вече спира да бъде кучка. Превръща се в курва, а в това няма нищо привлекателно.

***

Често осъзнавам, че съм баш в центъра на някой подобен на изброените казус и усещам как колелата ми просто превъртат на празни обороти. Опитвам се да разбера защо съм попаднала в такава ситуация, какви грешки съм допуснала, че трябва да избирам между лошо и по-лошо. Защо трябва да се извинявам, че обичам да работя?! Защо трябва да си крия деколтето?! Защо АЗ трябва да си спомням рожденните дати на всички колеги?! Защо трябва да се оправдавам, че не аз, а мъжът ми готви вкъщи?! И т.н.

Не, няма нищо лично. Просто живея в общество, което разполага със строги (макар и противоречиви) дефиниции за това каква трябва да бъде една “истинска” жена. Това е.

И точно когато имам чувството, че оковите съвсем са ме притиснали, нещо в мен се пречупва и си казвам, ми, не искам повече. Ре-организирам мига, деня, света си. Изолирам шума около себе си и решавам какво е най-добро за мен в дадения момент. Търся хора, които не смятат, че моята вагина автоматично ме превръща в първокласна домашна прислужничка. Радвам се, когато ги намирам, въпреки че понякога не са толкова много и толкова близо, колкото бих искала. Разбирам, че най-много място за еманципация има по границите на сексизма. И че там, на границите, аз не съм сама.

В такива гранични моменти, съм особено доволна, че съм жена.

Ако искате да учите в България, горещо препоръчвам магистърската програма по история на жените и половете в СУ, за която знам от д-р Красимира Даскалова. Програмата е част от MATILDA (.pdf), проект на няколко европейски университета, и част от обучението включва семестър или два извън България. Преподавателите са страхотни, програмата е на много високо ниво. Ако някой от читателите на блога е завършил или в момента е студент в тази програма, много ще се радвам да се свържем!

Ако обмисляте да кандидатствате в магистърски или докторски програми в Щатите (което горещо препоръчвам), спокойно можете да ми изпратите мейл. Имам доста богат личен опит в тази насока и с радост бих помогнала с каквото мога.

Напоследък бях заета с разни работи, кажете вие какво правихте докато ме нямаше :)

Some men see things and say why. I dream things that never were and say: why not.

На снимката: Robert F. Kennedy и Dr. Martin Luther King Jr.

През 1950-та, Фокнър получава Нобелова Награда за литература и изнася кратка, но съдържателна реч в Стокхолм, в която казва:

Човекът е безсмъртен, не защото е единственото живо същество с неизчерпаем глас, а защото има душа; има дух, който е способен на съпричастност, и жертвeност, и издръжливост.

Както се случи и миналата година, гей прайд шествието и тази година показа наяве много грозна част от българското съзнание: омраза, липса на разбиране, агресия. Но въпреки това, пъти по-силната организация на събитието тази година, подкрепата на ЗЕЛЕНИТЕ и Българска Социалистическа Младеж, международният отзвук и десетките позитивни текстове в блоговете, ме карат наистина да вярвам, че все пак не всички са просмукани от хомофобия и нетолерантност (както си мислех миналата година).

Много хора в България са готови да погледнат и по-далеч от върховете на собствените си носове и са способни да бъдат съпричастни към чужди каузи, от които не биват лично облагодетелствани. Много хора в България са способни да жертват личния си комфорт и спокойствие, за да подкрепят непознати, които в случая имат нужда от подкрепа. Много хора в България имат енергията и желанието да издържат на ужастния обществен натиск, на който са подложени.

Ако сте в София в събота, участвайте в Rainbow Friendship шествието. Просто ей така, от нормална човешка солидарност.

През 1950-та, Фокнър получава Нобелова Награда за литература и изнася кратка, но съдържателна реч в Стокхолм, в която казва:

Човекът е безсмъртен, не защото е единственото живо същество с неизчерпаем глас, а защото има душа; има дух, който е способен на съпричастност, и жертвeност, и издръжливост.

Както се случи и миналата година, гей прайд шествието и тази година показа наяве много грозна част от българското съзнание: омраза, липса на разбиране, агресия. Но въпреки това, пъти по-силната организация на събитието тази година, подкрепата на ЗЕЛЕНИТЕ и Българска Социалистическа Младеж, международният отзвук и десетките позитивни текстове в блоговете, ме карат наистина да вярвам, че все пак не всички са просмукани от хомофобия и нетолерантност (както си мислех миналата година).

Много хора в България са готови да погледнат и по-далеч от върховете на собствените си носове и са способни да бъдат съпричастни към чужди каузи, от които не биват лично облагодетелствани. Много хора в България са способни да жертват личния си комфорт и спокойствие, за да подкрепят непознати, които в случая имат нужда от подкрепа. Много хора в България имат енергията и желанието да издържат на ужастния обществен натиск, на който са подложени.

Ако сте в София в събота, участвайте в Rainbow Friendship шествието. Просто ей така, от нормална човешка солидарност.

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от “кухнята” на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!

Василена публикува много интересен разговор със Свилен Иванов— журналист, сценарист, родител— в който той разказва за логистиката на споделеното родителство и удоволствието да участваш пряко във възпитанието на детето си.

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане.

Днес пък моя любим колега Георги Варзоновцев— интеракшън дизайнер в Нетейдж и човек, с който може да се говори по много интересни теми— споделя пресни впечатления от “кухнята” на младия родител:

И най-странното е, че докато сам не станеш родител, никой не ти обяснява тия неща. Все едно е някаква тайна, която всички родители пазят и споделят само за веселите моменти, оставяйки впечатление, че отглеждането на дете е безкраен празник.

Мога само да се радвам и да се надявам, че повече хора ще последват примера им. Свилен, Жоро, супер сте!