Първо, въобще не е вярно, че феминизмът е СРЕЩУ секс-индустрията. Има феминистки течения, които са против легализирането на проституцията, естествено. Има много феминисти, които намират мейнстрийм порно-индустрията за експлотативно АНТИ-женско начинание. Ако някой си направи труда да прочете (или да помисли) ЗАЩО съществуват тези течения, ще види, че не са толкова скандално-викториански както често биват карикатуризирани. Това едно на ръка, но и има страшно много феминисти, които са на абсолютно противоположното мнение: про-порнографска индустрия, за легализиране на проституцията и т.н. По света се организират феминистки порно фестивали (най-известен е този в Торонто). Сексуалната революция през 60-те и 70-те е силно подкрепяна от феминисткото движение. Свободният достъп до противозачатъчни хапчета и правото на аборт за всички жени са основни каузи за съвременния феминизъм. Така че… твърдението, че видиш ли, ФЕМИНИЗМЪТ “се опитва да забранява и да ни казва какъв трябва да е сексуалният ни живот” е най-малкото фактологически неиздържано.

Второ, проституцията е работа, не е “сексуален живот”. И тази работа, освен всичко останало, много често бива романтизирана като нещо, което определено не е. Условията, насилието, унижението и болестите са част от играта, без значение на какво ниво работиш и дали “доброволно” си решил да се занимаваш с това. Mасово се надценява броят на жените, които всъщност доброволно са станали проститутки ей така от любов към секса и парите. Нямам време да изброявам изследвания по темата, но един прост Google search ще ви покаже множество разговори и проучвания с проститутки. Тези, които не са били принудени насила да проституират, масово описват старта си в професията не толкова като избор, а по-скоро като “липса на други алтернативи”. Ако някой от четящите тук иска да каже “човек винаги има алтернатива”… мммм…. това НЕ е вярно и само човек без въображение и минимално познание за света, може да говори по такъв начин. От уважение към бедните, болните, експлоатираните и дискриминираните по цял свят… по-добре да не навлизаме в дебати.

Надявам се г-н Попов да не приеме този текст като атака лично към него. Просто неговият текст ме провокира да реагирам,  срещу един литературен похват, който доста често забелязвам в блоговете и се изразява в прочитането на една страница в Wikipedia, описание на някакво чучело, което бива наричано Феминизъм и после бой, бой, бой по Феминизма… без значение, че фактите са маааалко по-различни.

Ае, peace out.

И с нетърпение очаквам публикуването на галерия “Най-мъжествените олимпийци”, примерно.

Щото иначе, току виж някой си помислил, че женските дисциплини всъщност са състезание по красота… А е ясно, че никой няма желание да подценява труда и постиженията на спортистките по този начин. Нали?

Този тип ‘секси мацки’ не са някакъв нов феномен. Има ги от много време… в мъжки списания като Playboy, FHM и Penthouse.

Това, което на мен ми прави впечатление е, че ако до преди няколко години подобни фотографии бяха пример за конкретен тип сексуално изразяване, то напоследък те все повече и повече се превръщат в синоним на женска сексуалност. Ако до преди време така изглеждаха порно-актрисите и чалга певиците, то в момента така изглеждат МНОГО млади момичета. Ако не ми вярвате, направете си разходка в Студентски град.

Целият този феномен ми е много любопитен и страшно объркан.

Кои са тези момичета? Зашо изглеждат и се държат по такъв начин? Какви са техните родители? Как са възпитани? Кой/Какво ги кара да вярват, че трябва да култивират подобен външен вид и поведение? Какви са техните сексуални партньори? Какво е тяхното влияние върху възприятията, вкуса и поведението на по-малките момичета и момчета?

Помогнете с мнения и идеи!

Сетих се за този казус, защото днес попаднах на интересна ретроспекция от редакторите на Newsweek, посветена на най-големите АirBrushing скандали от последните десет години. Материалът е под формата на преди- и след- галерия и включва реакции, както на самите актриси/модели/спортисти, така и коментари на редакторите на списанията, поръчали визуалните редакции.

Разгледах въпросната галерия едва ден след като видях наша българска класация на Десетте най-красиви пухкави дами в БГ ефира и се хванах за главата. Първоначалната ми реакция беше… Чак пък ПУХКАВИ?! Докато един приятел не се намеси: Чак пък ДАМИ?! Point taken.

Във всички тези случаи обаче ми става супер тъпо, защото всяка една от гореспоменатите жени е изключително красива и добре изглеждаща и то не по някакви особено екцентрични стандарти. И въпреки това, модната и медийната индустрия изпитват необходимост да правят всякакви малки, големи и още по-големи манипулации, за да ги направят да изглеждат “перфектно”.

От една страна, то е ясно, че така налаганите стандарти за красота са нереални. Щом Деми Мур не е достатъчно перфектна на външен вид, не знам коя от нас е. Същественото в случая е, че по този начин (и тук перефразирам Наоми Улф), модната и медийната индустрия ни казва: да, съвременните жени могат да бъдат майки, могат да работят каквото си поискат, да бъдат каквито пожелаят… САМО ПРИ ЕДНО УСЛОВИЕ: трябва да изглеждат перфектно и то перфектно по строго определен начин.

Последиците са известни до болка.

От една страна той обяснява, че в случая със Загорка обидно послание няма, защото “‘какво му трябва на човек’ е разговорен израз, дълбоко вкоренен в масовото съзнание. Изричаш го по навик.” Според доцентът, в този слоган не са вложени “задни мисли”. “Задните мисли изглеждаха специално вложени от ищците за целите на иска.”

В случая с дините, доц. Лозанов обяснява как в действителност рекламата е обективизираща. Тя уравнява жената с тялото й и разглежда въпросното тяло като обект на сексуално желание. “Това я поставя в подчинена позиция спрямо мъжа и я приравнява към вещите, доставящи удоволствие.” Само че, продължава Лозанов, тази реклама изрично се идентифицира с чалга-културата, в която “превръщането на тялото във вещ, която активно участва в размяната на материални блага, не само че не е оскърбително за жената, а е мерило за нейния успех.” Тази реклама, за доц. Лозанов, е “безвкусна”.

В заключение, господин Лозанов обобщава:

Не казвам, че човешките права не трябва да бъдат спазвани от рекламата. Напротив! Но няма как да ги спазваш в една сфера, докато в другите просто не се интересуваш от тях. Така, че ако феминистките искат гласът им да чуе гласът в българското общество, трябва да започнат оттам, където най-силно боли. Например, от върха на държавата.

Моята реакция, в няколко точки:

1. Стори ми се доста странно, че човек, който професионално анализира езикът, образите и медиите отхвърля символиката и подтекстът във изрази, “вкоренени в масовото съзнание”. Езикът, сам по себе си, не е неутрален, той е конструран от нас, хората. Езикът, който използваме всеки ден отразява светоусещането ни, културата ни, нагласите и предразсъдъците ни. Идиомите, които използваме в ежедневието си не са лишени от подтекст. Те работят именно, заради някакъв скрит подтекст, който всички разбираме. Като бях малка, баба ми най-редовно ме заплашваше, че ако пея на масата, ще се оженя за циганин. Популярна фраза, станала естествена част от лексикона на българите, би казал Лозанов. Да, така е. НО тази същата фраза отразява и дълбокия расизъм, в който сме обгърнати. Същата логика може спокойно да се приложи и в случая със Загорка, както много точно е описал доцентът: “пет жени тогава се засегнаха, че били изключени от понятието за човек”. И с право. Защото в българското “масовото съзнание”, неутралната, стандартната форма на съществувание все още е мъжката. Не на хартия, разбира се. По закон всички сме равни. Но това, което се случва на мъжете продължава да бъде нормата,нормалното състояние на нещата. А жените продължават да бъдат третирани като някакъв частен случай. Женският опит е отклонение от правилото и съответно трябва да се нагажда според вече установените мъжки правила.

2. Коментарът относно случаят с дините е още по-странен, защото чалга-културатата не се развива в инкубатор и нейното влияние достига живота не само на чалга-феновете. Тази реклама е проблематична не само, защото е безвкусна. Страшното в нея е, че тя отразява идеята, че най-важната функция на една жена е да играе по гайдата на мъжете около нея. Не само НЕЙНИТЕ мъже, не мъжете, които ТЯ ИЗБИРА, а някакви си мъже, ВСИЧКИ мъже по принцип. Тя е тяхна и съответно трябва да оценява себе си в зависимост от това как ТЕ я оценяват. Спонтанната плажна ерекция, види се, е най-високата оценка, която може да получи една жена.

3. Заключението на статията е… аххх… първо невярно и второ… арррггххх. Първо, защото рекламата далеч не е единствената сфера, от която се интересуват “феминистките”. Може би въпросните дела са единствения директен контакт на доц. Лозанов с феминизма, но това съвсем не означава, че феминистките се занимават само с “безвкусни реклами”. Смея да твърдя, че в този случай проблемът не е във феминистките.

И второ, защото ми е дошло до гуша разни хора (нейсе, огромното болшинство от тях мъже) да ми говорят наставнически и да ми обясняват от какво трябва да се интересувам и кои проблеми в действително са важни, да взема да се концетрирам върху тях. Не очаквам господин Лозанов да разбере тази ми реакция, защото предполагам на него рядко му подсвиркват по улицата и няма нужда да се чуди тези льольовци сега шегуват ли се или наистина някой от тях ще дойде “да ме скъса”. Или пък някой да му каже “айде, моето момиченце, свърши еди-каква-си работа за мен”. Също така не вярвам, когато попадне в конфронтация някой да го потупва нежно по рамото и да му казва “не така със лошо, толкова си по-хубава като се усмихнеш”. Предполагам, че когато той се разгневи, яростта му се приема (понякога с нескрит възторг), защото истинските мъже повишават глас. Но когато жени, като мен, си позволят да го направят, обикновено биват обявявани за кучки, които не си знаят мястото и са си повярвали.

Съгласна съм с доц. Лозанов, че делата срещу рекламните кампании може би не са най-ефективния начин на реакция срещу “трайни нагласи, напълно приемливи извън рекламата.” НО, тези дела имат символична стойност, защото провокират размисъл и дебат относно мястото на мъжете и жените в обществото ни, социалното разделение между половете, приемливите модели за поведение на един мъж и един жена, и т.н. и т.н. Доц. Лозанов, като експерт по темите с “образите” би трябвало да го знае.

Nudo.Nuda. коментира прехода от пубертета към началото на зрелостта при жените и някои от темите, които го характеризират: сексуалното желание, фантазиите, болката. Всичко това през опита на женското тяло: автентично, индивидуално… а не през призмата на холивудските продукции, еротизираните медийни образи и корпоративната експлоатация на женското тяло. Waiting от своя страна анализира чувствата на загуба, самота, ревност, липса на самоувереност от мъжка гледна точка, което е интересно, защото като цяло мъжките образи, с които се сблъскваме всеки ден изключително рядко са показани в такава светлина на ранимост и безпомощност.

Днес разглеждах албуми със снимки от двата спектакъла във Facebook и коментарите под тях ми направиха много силно впечатление. Коментари под снимките на Алесандра:

• Коментар 1: Тя е великолепна! Препоръчвам ви я с цяло сърце.
• Коментар 2: Очаквам го с нетърпение, ще се прибирам танцувайки вкъщи.

Под снимките на Миколай:

• Коментар 1: WTF
• Коментар 2: Липсата на естетика винаги ме разконцентрира! :)
• Коментар 3: Хахахахх, е неее :-)
• Коментар 4: Кому е нужно?!

Никой не коментира факта, че Алесандра е гола. Всички забелязват единствено, че Миколай е гол и имат проблем с това.

Вярно е, че щест коментара не са показателни за нищо на света, но пък реакциите са достатъчно различни, за да демонстрират колко различно хората реагират на женската и мъжката голота по принцип.

Само се замислете. Колко често виждате женска голота във филми, в реклами, по улиците? Непрекъснато! Толкова е нормално, че не прави впечатление. Никой не се чуди, никой не се възмущава, на никой не му “става гадно” от гледката. В момент, в който се появи голо мъжко тяло… аууууу, срам, провокация!, как може, не е достойно, не е красиво. Както казва една от коментиращите под снимките на Миколай: Кому е нужно?!

Че светът е бил доминиран от (хетеросексуални) мъже през годините е ясно. Това обяснява защо много често жените (в изкуството, във филмите, в литературата, в поп-културата) са преставяне през “мъжки поглед”. Те изглеждат по такъв начин, че да се харесват на мъжете, да бъдат привлекателни за тях, да бъдат секси по определени мъжки критерии. Проблемът е в това, че самите жени свикват да възприемат и оценяват себе си точно по този “мъжки” начин. Мъжете гледат. Жените гледат себе си докато са гледани и организират голяма част от ежедневното си съществуване около това да проверяват как изглеждат в мъжките очи.

Това, че всички… и мъжете, и жените… сме свикнали да гледаме света през мъжки поглед обяснява и страннните реакции, които предизвиква появата на мъжка голата в някакво публично пространство. Мъжката голота (какъвто е случаят със спектакъла на Миколай Миколайчик) създава чувство на неудобство. Един мъж да покаже интимните си части и голото си тяло, означава да се принизи до позицията на една гола жена: да бъде оглеждан, да бъде съден, да бъде разглеждан като къс месо. Както писах по-горе, тази ситуация представя мъжа в ранима и безпомощна позиция… което си е бая страшничко, ако не си свикнал на подобен тип отношение.

Да не говорим, че ако си свикнал да интерпретираш женската голота като сексуализирана голота… и ако си свикнал да гледаш през мъжки хетеро-поглед (без значение дали ти самия си хетеро/гей мъж/жена)… няма как да не трепнеш при идеята за спектакъл като Waiting. Какви са тези неща? Натрапване на хомосексуалност?! Ако стъпиш две крачки назад, веднага ще осъзнаеш, че няма нищо непременно хомосексуално, камо ли пък натрапчиво в този спектакъл. Проблемът не е в танца. Проблемът е в този, който го гледа.

Спирам да пиша, защото темата е ОГРОМНА и съвсем не може да бъде изчерпана в рамките на един постинг. С нетърпение очаквам да чуя вашите мисли по темата и ви приканвам да присъствате и на двата спектакъла. ОСОБЕНО на този на Миколай. Ако самата мисъл да отидете ви кара да се чувствате малко, така, неудобно… е ТОЧНО ТОВА е най-важната причина, поради която ТРЯБВА да отидете. И после да разказкавате как е било, нали обещавате?

Рекламите от серията “Сезонът на дините” са проблематични не просто, заради мяткащите се големи цеци. И малки да бяха, продуктът щеше да бъде пак точно толкова експлотативен. Проблемът не е в крайно сексуалния й привкус. Всички сме хора и малко или повече се движим от сексуалния си нагон. Сексът е един от по-хубавите моменти от живота. Проблемът с тази реклама НЕ е в това, че е прекалено порнографска.

Проблемът е в това по какъв начин е представена женската сексуалност в нея. Жената в рекламата е просто един предмет. Или, по-точно, два неодушевени предмета: ДВЕ ДИНИ. Тя не участва в рекламата като човешко същество с харектер, желания, мисъл. Тя е просто предмет, който предизвиква някакви желания у мъжката аудитория. Какво иска тя? Какво й доставя удоволствие? Няма значение. Това, което има значение в случая е дали тя обслужва сексуалните влечения на мъжете, които точат лиги около нея.

Което всъщност не би било проблем, ако обратния вариант беше точно толкова разспространен. Помислете си колко често виждате (в реклами, филми, около себе си) жени, които говорят за секс или открито се прехласват по разни мъже. Какво е мястото в нашата култура, което се отделя на жени, които са ей така… открито сексуални? Ама не… нали… аз-съм-мило-беззащитно-котенце-наживо-но-тигрица-в-леглото. Не така, престорено-смутено. Не скромно. Какви са думите, които използваме, за да опишем жените, които обичат и искат секс, точно толкова колкото мъжете?

Курви. Кучки. Путки. Леки момичета.

Тази реклама е тъпа, защото инсинуира, че жените и телата им са на разположение на мъжете. Да правят с тях каквото си поискат. А културата, която я прави възможна и логична, е култура, която не се интересува от това какво доставя удоволствие на жените и ги наказва, когато все пак решат да го изискат.

Рекламите от серията “Сезонът на дините” са проблематични не просто, заради мяткащите се големи цеци. И малки да бяха, продуктът щеше да бъде пак точно толкова експлотативен. Проблемът не е в крайно сексуалния й привкус. Всички сме хора и малко или повече се движим от сексуалния си нагон. Сексът е един от по-хубавите моменти от живота. Проблемът с тази реклама НЕ е в това, че е прекалено порнографска.

Проблемът е в това по какъв начин е представена женската сексуалност в нея. Жената в рекламата е просто един предмет. Или, по-точно, два неодушевени предмета: ДВЕ ДИНИ. Тя не участва в рекламата като човешко същество с харектер, желания, мисъл. Тя е просто предмет, който предизвиква някакви желания у мъжката аудитория. Какво иска тя? Какво й доставя удоволствие? Няма значение. Това, което има значение в случая е дали тя обслужва сексуалните влечения на мъжете, които точат лиги около нея.

Което всъщност не би било проблем, ако обратния вариант беше точно толкова разспространен. Помислете си колко често виждате (в реклами, филми, около себе си) жени, които говорят за секс или открито се прехласват по разни мъже. Какво е мястото в нашата култура, което се отделя на жени, които са ей така… открито сексуални? Ама не… нали… аз-съм-мило-беззащитно-котенце-наживо-но-тигрица-в-леглото. Не така, престорено-смутено. Не скромно. Какви са думите, които използваме, за да опишем жените, които обичат и искат секс, точно толкова колкото мъжете?

Курви. Кучки. Путки. Леки момичета.

Тази реклама е тъпа, защото инсинуира, че жените и телата им са на разположение на мъжете. Да правят с тях каквото си поискат. А културата, която я прави възможна и логична, е култура, която не се интересува от това какво доставя удоволствие на жените и ги наказва, когато все пак решат да го изискат.

Според лондонския в.”Дейли Телеграф” Кели ще замени министъра на правосъдието Рашида Дати, която бе символ на шеметния възход във властта на представители на малцинствата, а неотдавна стана самотна майка (и упорито отказва да посочи кой е бащата на детето).

Вестникът твърди, че Кели ще заеме поста министър за отвъдморските територии – доста важна в момента позиция, защото много от предимно островните територии страдат особено силно от глобалната криза и в някои от тях дори избухнаха безредици.

Госпожица Кели е популярна със снимките си по бикини. Неотдавна тя написа книга за футболиста от “Арсенал” и френския национален отбор Уилям Галас. Преди това Кели стана автор на книга за френския премиер Франсоа Фийон.

Бързи мисли относно материала:

1. Какво е връзката между семейното положение на Рашида Дати и потенциалния избор на Кристин Кели за министър на отвъдморските територии?!
2. Това, че Дати отказва да обяви името на бащата на детето й, означава ли, че тя е самотна?!
3. Благодаря, че журналистите са ми обърнали внимание върху снимките по бикини. Щях да бъда още по-благодарна, ако бяха обърнали внимание и на следните дребни подробности:

• Кели е журналист с повече от 15-годишна практика.
• Наложила се е като журналист, въпреки че е емигрантка.
• Работила е за престижни медии във Франция и Лондон.
• Предстедател на френския журналистически клуб.
• Автор на 3 книги. Получава награда за политическата биография на Фийон.
• Носител на награди за работата си като журналист, автор и лидер.

Не знам дали Кристин Кели е подходяща за позицията министър за отвъдморските територии. Не съм сигурна дали въобще ме интересува. Това, което ми прави изключително неприятно впечатление е начинът, по който този материал абсолютно неоснователно омаловажава постиженията на една очевидно кадърна жена. Видяхме я “по телевизора”… та дайте да обсъдим на две на три дали е хубава и дали са й истински циците. Пък защо е там и колко й е акъла… това вече са подробности.

Според лондонския в.”Дейли Телеграф” Кели ще замени министъра на правосъдието Рашида Дати, която бе символ на шеметния възход във властта на представители на малцинствата, а неотдавна стана самотна майка (и упорито отказва да посочи кой е бащата на детето).

Вестникът твърди, че Кели ще заеме поста министър за отвъдморските територии – доста важна в момента позиция, защото много от предимно островните територии страдат особено силно от глобалната криза и в някои от тях дори избухнаха безредици.

Госпожица Кели е популярна със снимките си по бикини. Неотдавна тя написа книга за футболиста от “Арсенал” и френския национален отбор Уилям Галас. Преди това Кели стана автор на книга за френския премиер Франсоа Фийон.

Бързи мисли относно материала:

1. Какво е връзката между семейното положение на Рашида Дати и потенциалния избор на Кристин Кели за министър на отвъдморските територии?!
2. Това, че Дати отказва да обяви името на бащата на детето й, означава ли, че тя е самотна?!
3. Благодаря, че журналистите са ми обърнали внимание върху снимките по бикини. Щях да бъда още по-благодарна, ако бяха обърнали внимание и на следните дребни подробности:

• Кели е журналист с повече от 15-годишна практика.
• Наложила се е като журналист, въпреки че е емигрантка.
• Работила е за престижни медии във Франция и Лондон.
• Предстедател на френския журналистически клуб.
• Автор на 3 книги. Получава награда за политическата биография на Фийон.
• Носител на награди за работата си като журналист, автор и лидер.

Не знам дали Кристин Кели е подходяща за позицията министър за отвъдморските територии. Не съм сигурна дали въобще ме интересува. Това, което ми прави изключително неприятно впечатление е начинът, по който този материал абсолютно неоснователно омаловажава постиженията на една очевидно кадърна жена. Видяхме я “по телевизора”… та дайте да обсъдим на две на три дали е хубава и дали са й истински циците. Пък защо е там и колко й е акъла… това вече са подробности.