Въпросът “какво прави една фирма, която има повече подходящи мъже за управленска позиция?” вече бе зададен. ;) Все още предстои някой да попита “как да се отървем от всичките некомпетентни мъже, които вече имат прекалено много власт?” или пък, съвсем фундаментално,… “дали не е време да размислим какво всъщност означава един човек да е подходящ за управленска работа?”. Всъщност, Красимира Джисова пита версия на първия и задава още много интересни въпроси.

Ще се радвам да участвате в разговора и ако имате желание да коментирате по същество, коментирайте директно на сайта на Капитал, за да съберем всички бележки и въпроси на едно място. Ако имате някакви off-topic коментари, тях оставете при мен.

От сега ми е ясно, че ще загубя (знаем си аудиторията, все пак), но пък самата тема е супер значима и сложна и за мен е въпрос от лична важност да участвам в разговора. Много се надявам да се включите и вие.

Междувременно, ако ви липсват регулярните ми update-и, можете да погледнете Tumblr-а ми, който е нещо като визуална притурка към Openly Feminist.

Пишете как сте.

Гостите, сред които беше и моя любимец Денис, обсъждаха защо толкова много бракове в наши дни приключват с разводи и как така повечето от разводите всъщност са по инициатива на жени. Яна Бюрер Тавание много точно обясни, че една от най-основните причини за това е женската еманципация и пробива на жените на работното място. Грубо казано, не че преди време жените не са имали желание да се развеждат. Просто сега много повече жени могат да си го позволят.

Докато слушах разговора се сетих за въпроса на Тишо от преди около седмица… хубаво, феминизъм-феминизъм. Еманципацията не прави ли жените по-нещастни?

И един въпрос относно визията за модерната, еманципирана жена: гласно или негласно тя среща широка подкрепа в българските блогове за феминизъм, които чета. Успордно с това, обществото също се променя – все повече майки предпочитат да отглеждат децата си сами, да посветят живота си на кариерата и материалния статус, вместо на т.нар „семейно щастие“, да дадат приоритет на личните си (според правилата на обществото, в което живеем – винаги задължително егоистични) цели, пред това на техните деца, на бъдещите поколения и на грижата за слабите и болните, каквато винаги досега е била традиционната женска роля в обществото. Та, въпросът ми е: не прави ли визията за модерната, еманципирана жена по-нещастни самите жени? По-самотни? Не слага ли повече тежест върху плещите им? Не прави ли и мъжете по-нещастни от преди?

Отговорът на този въпрос е същия и като при разводите. Наивно е да си мислим, че хората “преди феминизма” са били по-щастливи. Просто “преди феминизма” са им липсвали думи да обяснят какво им пречи.

Една от най-важните книги за женското движение в Щатите, например, е “Тайната на женствеността” на Бети Фридан, в която авторката говори точно за “проблемът без име”. Книгата излиза през 1963 и в нея Фридан обяснява как млади, образовани жени споделят с нея, че чувстват абсолютно нещастно и неадекватно в ролите си на майки, съпруги, грижовници. Пазаруват, готвят, грижат се за домовете и семействата си и се питат: Това ли е всичко?! Почти веднага книгата става мега-популярна и се превръща в нещо като манифест на женското движение от 60-те и 70-те. Много жени решават да се върнат на пазара на труда или отказват да станат съпруги и майки. Периодът е старт на огромни промени в социалните разбирания за ролята на мъжете и жените в семейството и обществото. Viva la Revolucion.

Това, което виждаме в България в момента е нещо аналогично. Хората най-накрая печелят достатъчно, че да могат да си позволят да разделят покъщнината. Не че сме взели да се мразим повече, просто можем да си представим, да си позволим и да потърсим по-добър живот.  И ако феминизмът и социалната еманципация като цяло са причина някой да изпадне във временна депресия, защото се е замислил “Това ли е всичко?!“, аз като привърженик на тези идеи нямам нищо против да поема част от вината. В крайна сметка, дългосрочния резултат е повече щастие, повече свобода.

Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.

.
.
.

Оскърбяват ме плиткоумните погледи на купища млади момичета и момчета наоколо. Ние сме създали едно чалга поколение на вещно зависими хора с много елементарен праг на удоволственост – секс и пиячка, и лесни кинти. Това са основни поколенчески цели. Намацано червило, нов телефон и неосъзнат хаотичен секс.

С уговорката, че няма нужда да намесваме Алиенде и че конкретните списания и издатели нямат значение, мисля, че Андролова общо взето говори за същите културни феномени, за които пише и Явор Фингаров в Евтините жени на София :

Жените са там. От грима физиономиите им приличат на платно на Кандински. Устиците им излъчват пренебрежение и премерена злоба. Поклащат стройните си тела, изваяни след стотици часове във фитнеса. Тези тела са еднакви, заради еднаквите упражнения, заради еднаквите диети, заради еднаквите страсти. Лицата им не са безизразни, но в изражението им зее дупка. Дупка от ужасяващата липса на човечност, ужасяващата липса на Смисъл.

Апропо, 8-bit  ми изпрати следния коментар по повод текста на Фингаров:

Всеки път, когато някой започне да ми говори за висока и ниска култура… космите по гръбнака ми се изправят вертикално (перпендикулярно?!) нагоре. Но ми се струва, че Фингаров се опитва да опише, а Андролова се опитва да анализира един истински конфликт. Но понеже нито тя, нито той го правят достатъчно добре… накрая не става ясно… баси, кво толкова са им направили момичетата и какво толкова лошо има в това да носиш червило.

И сега какво?

Най-често употребяваните думи в момчешките реклами са: битка, сила/мощ, герои.

Най-често използваните думи в момичешките реклами са: любов, магия, бебета, мода, коса.

Нищо, за което да не сме говорили вече, но някак фрапиращо, когато е представено толкова директно и нагледно. Както казва Джийн Килборн, която би трябвало да съм цитирала вече, рекламите продават много повече от продукти. Те продават ценности, образи, представи за това какво е любов, секс, сексуалност. Но, може би най-важно, предлагат готови конструкции за това какво е нормално: какви сме и какви трябва да бъдем.

Гореспоменатото проучване показва доста нагледно какво комуникират рекламите.

Към момчетата: бъди силен, агресивен, бърз, категоричен, докажи се, побеждавай.
Към момичетата: фокусирай се върху връзките и хората около теб, бъди мила, бъда грижовна, искай да бъдеш майка.

Елементарно, но много убедително.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. “Сериозните” издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай “празника” и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

Освен това не съм разведена, защото никога не съм се омъжвала. Вярно, че жени като мен понякога ги обозначават с леко натоварващия термин самотни майки, но не ми пука – така или иначе това е оксиморон. Не може да си майка и да си самотна. Вкъщи е пълно с деца, баби и дядовци, роднини, приятели, живи, виртуални и анимационни герои, така че единственото място, където се усамотявам, е тоалетната.

Милена Николова-Миленита

За сблъсъка между патриархалните и прогресивните семейни аранжименти:

Мисля, че не само мъжете държат в представите си тези две версии за взаимоотношение и семейство. Патриархалната и модерната версия за партньорство е нещо, което съществува като полемика и в главите на жените. Има парадоксални явления, в които уж има равенство между половете, в смисъл че и двамата работят, имат свои лични проекти, но същевременно и съвсем необезпокоявано жената е отговорна и за домакинство, емоицонален климат и отглеждане на децата. И съответно обратният сценарий, в който, независимо че жената работи, основната тежест за финансова стабилност пада върху мъжа. Тези две версии комуникират по различен начин във всяка двойка. Различни семейни иделологии могат да изграждат и съвместяват по различен начин разпределението на йерархия, власт и ролеви модели.

Румяна Радулова

Как решаваш как да се държиш:

Случи ни се в един увеселителен парк да не искат да ни дадат намаление за семейство. Говорихме си с управителката на тема какво е семейство и тя заяви, че две жени не могат да имат дете. Аз й показах Ина с въпроса: “А това на какво ви прилича?” и в крайна сметка тя ни продаде семейния пакет. В този случай беше важно да обясним и да се преборим за едно право на семейство. Не заради намалението, а за това, че живеем своя живот и ако ние не влизаме в рамката, може би трябва да се разшири малко, а не да ни изключва.
“Венета”

Страшно силен брой на Капитал Лайт. Особени адмирации за Босилена Мелтева и Лилия Попганчева за великолепните интервюта.

Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

Имам работа, която е ОК, но определено не е Работата на Живота ми. Голямото предимство на настоящата ми месторабота е, че от гледна точка натовареност и часове лесно би могла да бъде осъвместявана с отглеждане на деца.

Деца нямам и предполагам, че няма да имам в следващите няколко години, НО всички около мен ми казват (най-приятелски и добронамерено), че е по-добре да не си търся нова работа (например, Работата на Живота ми), защото едва ли ще намеря такава, която хем да е голямо предизвикателство, хем да е лесно съвместима с отглеждането на деца.

И така на 29 години, аз вече трябва да избирам между това да работя нещо, което ми носи голямо лично и професионално удовлетворение, но да ми е&# майката, ако реша да имам деца ИЛИ да работя нещо, което не ме кефи СУПЕР много, но би ми позволило да бъда нормален родител.

Както казва Кати Блек, шеф на Hearst Magazines, не че съвременната жена не може да има всичко, което пожелае. Просто не може да има ВСИЧКО наведнъж.

Шах с пешката.

Книгата в детайли описва колко дълбоко е проникнал сексизма в спортната индустрия и документира начините, по които разни хора се опитват да контролират, игнорират, унижават или насилват жените в индустрията.

Основният аргумент на Бъртън Нелсън е, че в момента спортната индустрия печели от промотирането на култура, която е изключително враждебна спрямо жените. Индустрията не се интересува от жените, а по-скоро ги толерира. Толерира ги особено, ако са по бански на кориците на Sports Illustrated или облечени в супер-къси полички на тенис кортовете. Забележете, например, ОГРОМНАТА разлика в екипите на жените и мъжете бегачи.

Докато дочитам си мисля за  студията на БНТ по време на Световното, в които Петя Дикова седеше в студиото заедно с Методи Манченко и  разни други тежки футболни мъжаги и коментираше мачовете. Тя говореше предимно някакви повърхностни и лековати неща (Октоподът Пол, коментарите от форума), а мъжете около нея или не й обръщаха внимание или тихо се подсмихваха под мустак, или ей така покровителствено-снизходително и обясняваха каква грешка е допуснала. Абе, с две думи, който е гледал сеира, няма как да не се е зачудил… бе хубаво е момичето, ама какво прави там?

И аз се чудех, обаче, колкото повече напредвам с книгата на Марая Бъртън Нелсън, толкова по-яростно ми става. Искам да интерпретирам избора на БНТ по възможно най-позитивен начин: искали са да разнообразят формата, искали са да разширят темите за разговор по време на мачовете (това е световната тенденция; не само следим конкретната игра, а се интересуваме от индустрията, личните животи на спортистите и т.н), може би дори са искали да привлекат вниманието на повече жени пред телевизорите… Хубаво. Но защо толкова грубо?! Толкова ли е трудно да се намери една жена в тая държава, която да разбира от футбол? Толкова ли е трудно по-опитните водещи да помагат на новобранците?

Не знам колко е трудно, но очевидно е по-лесно да организираме предаването си по начин, който да “потвърди”, че тази работа с коженото кълбо е МЪЖКА  и че на жените по природа им е заложено да не могат да разбират какво, аджеба, е засада.  Даже имам чувството, че продуцентите на предаването са поканили Петя Дикова в студиото, за да успокоят гузната съвест на всички онези мъже, които отказват да гледат мачове в женско присъствие, защото жените им едва ли не имат основна житейска мисия да им пречат да го правят.  Въпросните пичове гледат нашата кака, сбутват авера по маса и си казват… виж кво щеше да бъде, ако и моята беше тук. *Barf*

***

Бъртън Нелсън е права. Ако искаме да разбираме съвременната спортна индустрия, явно трябва да започнем да вкарваме и категорията “джендър” в разговорите. Може би тогава би ни станало малко по-ясно, защо навлизането на жените в спортната индустрия се приема с толкова много агресия от мъжка страна.