Резултатът от този дебат беше предизвестен – размазваща победа за противниците на квотите. Тайната надежда е, че е произвел невидимо действие – разговорът по тази тема е накарал поне няколко човека да се замислят защо има толкова малко жени в корпоративния елит и какво може да бъде направено, за да се промени това.

Светломира Гюрова

Както казват южняците: Amen, sistah!

Въпросът „какво прави една фирма, която има повече подходящи мъже за управленска позиция?“ вече бе зададен. ;) Все още предстои някой да попита „как да се отървем от всичките некомпетентни мъже, които вече имат прекалено много власт?“ или пък, съвсем фундаментално,… „дали не е време да размислим какво всъщност означава един човек да е подходящ за управленска работа?“. Всъщност, Красимира Джисова пита версия на първия и задава още много интересни въпроси.

Ще се радвам да участвате в разговора и ако имате желание да коментирате по същество, коментирайте директно на сайта на Капитал, за да съберем всички бележки и въпроси на едно място. Ако имате някакви off-topic коментари, тях оставете при мен.

От сега ми е ясно, че ще загубя (знаем си аудиторията, все пак), но пък самата тема е супер значима и сложна и за мен е въпрос от лична важност да участвам в разговора. Много се надявам да се включите и вие.

Междувременно, ако ви липсват регулярните ми update-и, можете да погледнете Tumblr-а ми, който е нещо като визуална притурка към Openly Feminist.

Пишете как сте.

Най-често употребяваните думи в момчешките реклами са: битка, сила/мощ, герои.

Най-често използваните думи в момичешките реклами са: любов, магия, бебета, мода, коса.

Нищо, за което да не сме говорили вече, но някак фрапиращо, когато е представено толкова директно и нагледно. Както казва Джийн Килборн, която би трябвало да съм цитирала вече, рекламите продават много повече от продукти. Те продават ценности, образи, представи за това какво е любов, секс, сексуалност. Но, може би най-важно, предлагат готови конструкции за това какво е нормално: какви сме и какви трябва да бъдем.

Гореспоменатото проучване показва доста нагледно какво комуникират рекламите.

Към момчетата: бъди силен, агресивен, бърз, категоричен, докажи се, побеждавай.
Към момичетата: фокусирай се върху връзките и хората около теб, бъди мила, бъда грижовна, искай да бъдеш майка.

Елементарно, но много убедително.

Та в отговор:

Не че нещо, НО:

Шумът е около тъпия клип, а не около ХИВ/СПИН превенцията, както всъщност би трябвало да бъде. Два дена си говорим за „едни пари“, и за „Камен Воденичаров“ и за това как рекламните агенции всъщност никаква работа не вършат.

Това е голяма загуба на време и голям пропуснат шанс да говорим по същество: какъв е броят на живеещите със ХИВ/СПИН в България и по света, какви са тези хора (тийнейджъри? не/образовани? мъже/жени?), какво правим в България и по света да им помогнем, да се предпазим от зараза.

Видях един интересен коментар на Градинко под статията в Капитал (бтв, евалата, Капитал, за сериозното отношение по темата):

След като пишете във форума на Капитал, тази реклама очевидно не е за вас. Таргетът са не просто младежите, както пише в статията, а най-тъпите от тях, защото те са с най-рисково поведение и с най-голяма опасност да се заразят. Т.е. таргетът са чалгарчетата, които си скачат по главите, бият учителите и надуват статистиките за неграмостност.

Наистина ме накара да се замисля. Може би е прав, въпреки че следейки реакциите на Камен Воденичаров и хората от неговата агенция (една от служителките на агенцията, Ралица Бардарова писа във Фейсбук: „Супер, много Ви благодаря, че ни направихте толкова силна реклама!“… WTF?!?!!!), силно се съмнявам те да са работили чак толкова съзнателно и целенасочено.

Сигурно, ако в България имаше практика на активни, смислени, сериозни анти-СПИН кампании… нямаше толкова много да се възмущавам. Ако знаех, че в училищата сериозно се говори по темата; ако знаех, че Министерство на Здравеопазването има сериозна политика; ако знаех, че има правителствени и неправителствени агенции, които работят целенасочено и ефективно по превенция на заразата… „Презерватирай се“ пак нямаше да ми харесва, но щях да го приема като просто още една допълнителна акция. В крайна сметка, колкото повече… толкова повече.

НО. Положението е друго. И някаква сериозна международна организация ни прави огромен подарък, дава ни шанс да работим със сериозен бюджет и да предизвикаме шум сред заглушаващата тишина по темата. И ние правим „Презерватирай се!“?!

Е, сори, това не е провокация. Това е срамота.

Докато четях „обяснението“ на Камен Воденичаров за това как клипа бил „провокация“… ей, гледайте ме как си въртя очите… ЕЙ ТАКА. Този клип е толкова провокативен, колкото парчетата на средно-статистическата провинциална чалга-изпълнителка. Въпреки нескопосаното обяснение, склонна съм да повярвам, че някой във фирмата на Камен Воденичаров все пак е направил някакви минимални проучвания и е установил(а), че тийнейджърите се кефят на задници. Спомням тийнейджърските си години доста добре и, няма да си кривя душата, всички само са секс мислехме (въпреки че бяхме повече мисъл отколкото екшън, но това е друга тема). Ако бяха подменили анимационния герой (по-подхящ за 4-годишна аудитория) и снимките на гащи (по-подходящи за реклама на Марица Текстил, no offense) с нещо по-интересно… както и да е, въпрос на вкус. Това, че учениците били „избрали“ този „провокативен“ клип пред някакъв друг „нормален“… не ме учудва. Радва ме дори, защото фантазията ми е слаба и не мога да си представя колко тъпо е бил ОТХВЪРЛЕНОТО видео.

Сега сериозно обаче. Това което наистина ме дразни в тази глупост е, че точно на 1-ви декември, представя един огромен ГЛОБАЛЕН проблем по един супер елементарен, индивидуалистичен начин. Международният Ден за Борба против СПИН не е повод да се научим как да си избираме презервативи. Международният Ден отбелязва мащаба и ефекта на СПИН върху милиони хора и призовава за съпричастност към онези, които не могат да си позволят да се справят сами със заразата. Броят на починалите хора,  броят на живеещите със заразата и скороста на нейното разспространение са шокиращи, особено когато бъдат съпоставени с пълното безсилие на лекарите да намерят какъвто и да е било лек за нея. През 80-те всички говореха за СПИН, имаше (т.е. по света е имало) супер много образователни кампании и скоростта на разспространение е била забавена доста сериозно. В момента, обаче, тенденцията на разспространение на заразата отново е възходяща (особено в по-бедните страни, където липсват средства за секс-обучение и пр.). За това е важно да се говори по тази тема и то не ей така безметежно да се усвояват едни пари, а да се говори по начин, който не умаловажава проблема. За ХИВ става дума. Не за гъбички.

Не съм рекламист или видео-продуцент. Не искам да давам акъл на хората как да си вършат работата. Но в конкретния случай ми е струва, че Господин Воденичаров и Ко. не само не са си написали домашното. Те дори не са си прочели заданието.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните „женски“ комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като „чик-лит“. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа „Най-добрите романи на всички времена“ имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t „Serious“
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

Звъннах на много хора. Половината вече бяха гледали филма няколко пъти, другата половина съвсем искрено ме питаха дали не съм слънчасала и защо съм искала да си губя времето с такива глупости. Средно положение като че ли нямаше.

Аз самата доста дълго време отказвах да прочета книгата. Не знам защо,  реагирам супер негативно на хайп. Промених  мнението си едва след като изгледах лекцията на Елизабет Гилбърт пред TED (мерси на Илия Марков за препоръката). Прочетох книгата за един ден. Уводът и първата част (събитията, водещи Гилбърт до развод + времето в Италия) много ми харесаха, втората част (Индия) ми беше любопитна от фактологична гледна точка (ашрами, йога, медитация… това са интересни неща). Последната част (Бали, новото гадже и т.н.) ми беше силно скучна. Като цяло обаче книгата ми хареса.

Знам, че много жени са прочели историята на Гилбърт и са тръгнали по нейните стъпки, почти буквално. В последните няколко месеца съм прочела повече от десет статии в сериозни публикации за това как книгата едва ли не била съсипала селцето в Бали, където живее авторката няколко месеца. Някакви орди жени тръгнали да посещават същите села, ашрами… не били останали същите. Уууу, ааа. Колко глупаво и егоцентрично, също като книгата, която е също толкова глупава и егоцентрична. Въобще, за каква се мисли тази жена и защо си мисли, че някой се интересува…. И т.н. и т.н.

На мен книгата ми харесва най-вече по две причини. Първо, Гилбърт описва ситуация, в която е ясно, че трябва да преподреди живота си доста изосновно. Да започне  съвсем отначало, бавно и постепенно, подкрепена от някои близки приятели, но най-вече усланяща се единствено на надеждата, че нещата все някога ще се наредят. Без да изпадам в излишни сантименталности, убедена съм, че много от четящите тук са били в подобни ситуации и знаят колко e трудно. Евалата, че Гилбърт има силите да го опише. Прави го без особена гордост. Не се притеснява да се покаже такава каквато е била: смачкана и безпътна. Трябват доста сила и талант, за да ги споделиш тези неща. Който подценява тази тематика, явно не познава историята на световната литература.

Второ, книгата ми харесва, защото освен всичко останало е и един голям вдигнат феминистки среден пръст срещу He’s Just Not That Into You, Мъжете са от Марс, жените от Венера и други подобни книги, които карат жените да мислят, че основната цел в живота им е да  впримчат някой мъж в мрежата си (чрез манипулации, анализ и подготовка), Мъжът да е еди-какъв-си, сватбата дизайнерска, домът… като за снимка, децата… висша цел, радост и източник на пълно удовлетворение. Гилбърт има всичко това, осъзнава, че то не я прави щастлива и казва майната му на нормите и очаванията. Като жена, тя е учена да бъде всеотдайна и себеотричаща се. Личната й катастрофа я кара да бъде точно обратното:  да се пита какво иска, от какво има нужда, какво я прави щастлива… и когато обществено приетите пътеки не я удовлетворяват… да тръгне да проправя свои.

Вярно, книгата като литературен труд не е нещо кой знае колко специално. Филмът е абсолютно ненужен (макар че според мен всеки един от нас има нужда от няколко минути Хавиер Бардем… поне от време навреме). И въпреки всичко това, аз се радвам, че над 7 милиона хора по света са прекарали известно време с мисълта, че една жена може да бъде щастлива по много различни начини. Понякога, спагетите се оказват първа необходимост.

Кажете вие какво мислите? За книгата, за филма? За Хавиер Бардем (моята позиция е ясна)?

Първо, въобще не е вярно, че феминизмът е СРЕЩУ секс-индустрията. Има феминистки течения, които са против легализирането на проституцията, естествено. Има много феминисти, които намират мейнстрийм порно-индустрията за експлотативно АНТИ-женско начинание. Ако някой си направи труда да прочете (или да помисли) ЗАЩО съществуват тези течения, ще види, че не са толкова скандално-викториански както често биват карикатуризирани. Това едно на ръка, но и има страшно много феминисти, които са на абсолютно противоположното мнение: про-порнографска индустрия, за легализиране на проституцията и т.н. По света се организират феминистки порно фестивали (най-известен е този в Торонто). Сексуалната революция през 60-те и 70-те е силно подкрепяна от феминисткото движение. Свободният достъп до противозачатъчни хапчета и правото на аборт за всички жени са основни каузи за съвременния феминизъм. Така че… твърдението, че видиш ли, ФЕМИНИЗМЪТ „се опитва да забранява и да ни казва какъв трябва да е сексуалният ни живот“ е най-малкото фактологически неиздържано.

Второ, проституцията е работа, не е „сексуален живот“. И тази работа, освен всичко останало, много често бива романтизирана като нещо, което определено не е. Условията, насилието, унижението и болестите са част от играта, без значение на какво ниво работиш и дали „доброволно“ си решил да се занимаваш с това. Mасово се надценява броят на жените, които всъщност доброволно са станали проститутки ей така от любов към секса и парите. Нямам време да изброявам изследвания по темата, но един прост Google search ще ви покаже множество разговори и проучвания с проститутки. Тези, които не са били принудени насила да проституират, масово описват старта си в професията не толкова като избор, а по-скоро като „липса на други алтернативи“. Ако някой от четящите тук иска да каже „човек винаги има алтернатива“… мммм…. това НЕ е вярно и само човек без въображение и минимално познание за света, може да говори по такъв начин. От уважение към бедните, болните, експлоатираните и дискриминираните по цял свят… по-добре да не навлизаме в дебати.

Надявам се г-н Попов да не приеме този текст като атака лично към него. Просто неговият текст ме провокира да реагирам,  срещу един литературен похват, който доста често забелязвам в блоговете и се изразява в прочитането на една страница в Wikipedia, описание на някакво чучело, което бива наричано Феминизъм и после бой, бой, бой по Феминизма… без значение, че фактите са маааалко по-различни.

Ае, peace out.

• преса
• общество
• политически елит

да реагират с точно толкова нетърпимост към

• тъпите изказвания
• съмнителни бизнеси
• безсрамни мафиотски връзки

на ВСИЧКИ политици, така както реагират срещу

• тъпите изказвания
• съмнителни бизнеси
• безсрамни мафиотски връзки

на Румяна Желева.