Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.

.
.
.

Оскърбяват ме плиткоумните погледи на купища млади момичета и момчета наоколо. Ние сме създали едно чалга поколение на вещно зависими хора с много елементарен праг на удоволственост – секс и пиячка, и лесни кинти. Това са основни поколенчески цели. Намацано червило, нов телефон и неосъзнат хаотичен секс.

С уговорката, че няма нужда да намесваме Алиенде и че конкретните списания и издатели нямат значение, мисля, че Андролова общо взето говори за същите културни феномени, за които пише и Явор Фингаров в Евтините жени на София :

Жените са там. От грима физиономиите им приличат на платно на Кандински. Устиците им излъчват пренебрежение и премерена злоба. Поклащат стройните си тела, изваяни след стотици часове във фитнеса. Тези тела са еднакви, заради еднаквите упражнения, заради еднаквите диети, заради еднаквите страсти. Лицата им не са безизразни, но в изражението им зее дупка. Дупка от ужасяващата липса на човечност, ужасяващата липса на Смисъл.

Апропо, 8-bit  ми изпрати следния коментар по повод текста на Фингаров:

Всеки път, когато някой започне да ми говори за висока и ниска култура… космите по гръбнака ми се изправят вертикално (перпендикулярно?!) нагоре. Но ми се струва, че Фингаров се опитва да опише, а Андролова се опитва да анализира един истински конфликт. Но понеже нито тя, нито той го правят достатъчно добре… накрая не става ясно… баси, кво толкова са им направили момичетата и какво толкова лошо има в това да носиш червило.

И сега какво?

Милена, четох представяне на новата ти книга Аз, бLогинята, в което някой я нарича “мост между Америка и България”. Ти скоро се върна да живееш в България… разкажи защо за теб е важно да изградиш мост обратно към мястото, което съзнателно напускаш.

Биографиите ни не могат никога да бъдат отделени от родното място, независимо дали ние искаме да имаме нещо общо с него или не. Лично аз имам твърде богата и сложна биография в България, за да мога и да желая да я напусна окончателно. Идеалният свят е комбинация от светове, на това се научих от Америка. Да не говорим, че вече и тук се чувствам малко като в Америка, защото влиянието й е осезаемо дори в ежедневието. Моловете, jingle bells където и да отида, дори и руския канал muzyka е руски единствено, защото се пее на руски. Външният вид, маниерите, стайлингът, всичко е абсолютно копие, всякаква руска индивидуалност е погълната от Америка. Така че, нищо вече не е същото, нито себе си. В този контекст мостът е изграден глобално, а аз просто се опитвам да обясня някои американски неша на все по-американофобски настроените българи. Обичам България и Америка еднакво. Сега мога да го кажа със сигурност. От Америка не знаех колко дълбоко е част от мен, а и аз част от нея. Същото е с България. Ако преди не се чувствах комфортно раздвоена, сега обичам раздвоеността, защото всъщност тя е по-голяма възможност за избор. В перспектива Америка може би ще пропадне като Римската империя, но също като Римската империя символично, а и на материално ниво, светът дълго ще върви по изградените от нея пътища, начин на комуникация, ценностна система и визия за света. За мен няма по-добър модел.

Следя блога ти почти от самото му начало и си спомням много разговори между теб и читатели, в които разни хора като че ли се гневят на спокойствието, с което вземаш ГОЛЕМИ животопроменящи решения. На какво се дължи този гняв, според теб?

Вероятно на страх. Хората се страхуват от това, което им се вижда смело и предпочитат да го намразят, за да не изпитват малоценност пред него. Голям личностен проблем е ако се сравняваш с околните. Разбира се, има здравословна, спортна конкуренция или сравнение, в повечето случаи обаче е някаква лична слабост. Човешко е, но като че ли българите малко прекаляват с гледането в чуждата кошница. Тя не може да бъде повод за депресия, нито за злорадство. Тя не може да те нахрани, нито да те накара да се почувстваш шастлив. Това, което е в теб е единственото, което може да те задоволи. Никога не ми е пукало кой какво е направил, постигнал, каква награда е получил, аз се съизмервам само със себе си. До голяма степен съм лишена от чувство за конкуренция освен със себе си. Не наблюдавам хората около мен как се движат, тяхното движение ме засяга дотолкова доколкото ми е интересно с какво се занимават и дали то може да обогати света и мен с нещо. Ценя постиженията им, не се радвам на провалите им, но не се заглеждам особено много.

Една от причините, поради които ти се възхищавам е тоталният ти отказ да се извиняваш за щяло и нещяло. Това е НЕтипичен женски навик. Повечето от нас (жените) сме възпитани да сме мили и дипломатични, да избираме липсата на конфронтацията пред собствения си интерес. Родителите ти ли са те възпитавали по този начин или животът ти те е научил да бъдеш директна и категорична?

Не, родителите ми категорично не са ме възпитавали по този начин, и двамата бяха амбициозни, но раними. Всеки е раним повече или по-малко. Аз избрах да се уча от тяхните грешки. Животът пък ме е поставял в ситуации в които просто е трябвало да се взимат някакви животоспасяващи решения, или решения свързани с ежедневното оцеляване, и когато са ти се случили подобни неща, гледаш по-едро на всичко. Твърде кратко ми е времето на земята за да си го губя със съжаления, угризения, някакви авто-манипулации, които не водят до никъде, а и за какво да се извинявам? За това, че съм такава каквато съм? Не виждам защо. Изградила съм се с годините и оцеляването ми като неомъжена жена с дете. Човек неизбежно става малко мъж. Извинявам се само в случаи в които наистина съм «сгазила лука«. В останалите по-дребни случаи, просто нямам време. Минавам нататък. Хората се разминават във вижданията си за света, за това как трябва да се държиш ако си жена, обществото има някакви изисквания. Ако тези изисквания съвпадат с това, което ме интересува, ще ги спазвам. Ако не, няма да се извинявам за това, че не ги спазвам, а ще гледам да представя моята версия по максимално приемлив начин без извинения. Правилата са създадени за да бъдат нарушавани освен за да бъдат спазвани. И някъде дълбоко в мен има огромен инстинкт за самосъхранение. Почти животински. Оцеляването на най-яките. Survival of the fittest.

Питам тези неща, защото ми се струва, че много жени живеят в постоянен вътрешен конфликт между това, което се очаква от тях и това, което те самите искат за себе си, а ти някак се измъкваш от такива ИЛИ-ИЛИ ситуации. Как го правиш?

Да, знам женската дилема, и тя е сложна когато си омъжена, когато си във връзка. Дълго време се бях отказала да търся, дори да желая да бъда във връзка. В един момент около 40 годишнината ми си дадох много ясна сметка какви са трендовете в избора ми на мъже. Тогава все още се извинявах, дори прекалявах с извиненията, защото не бях вътрешно балансирана. От там тръгва всичко разрушително. Когато не си балансиран, ти проектираш твоите идиосинкрази, неуверености и лудости върху другия човек. Той съответно не реагира като Ганди, а и липсата ти на баланс никога няма да избере ГандиJ. Дадох си пауза от доста години в които просто отказвах да бъда с мъже просто за да имам гадже или да бъда с някой. Това беше абсолютно съзнателно решение. Казах си, че порочния кръг в мен трябва да бъде изкоренен. Открих свободата си на съзнателно ниво. Открих себе си, работих върху себе си, работих върху талантите си без да има нищо около мен, което да ме разсейва. Не ми беше никак лесно, но извървях един път към себе си, който ме разкри пред мен самата и ми даде много по-ясна представа за изборите, които искам да правя. Самотата – с много и добри приятели, разбира се – ме научи да ценя живота си така, както едва ли това може да бъде постигнато ако не си сам. Да, често беше тъжно, обаче за мен е много по-тъжно да не бъдеш себе си, да не знаеш коя си, и да правиш безсмислени компромиси в името на някаква илюзорна близост или навик, отколкото да стигнеш до дъното на същността си и от там да изплуваш два пъти по-силна от преди. Сега имам приятел и той е съвършено различен тип човек от хората с които съм била преди. Разбира се, това не гарантира щастие, но поне знам, че един модел на общуване е надскочен, сега вероятно е дошло време на нов тип уроци.

Научих се да искам за себе си това, което реално ми трябва, а не това, което някакво несигурно гласче на човек, който не се обича, диктува. Дълги години влизах от връзка във връзка въпреки че бях наясно, че това не е добре. Тогава «или-или» е просто начин на живот и това никак не ме караше да съм щастлива. Сега съм тази, която съм, и давам и приемам това, което смятам, че е здравословно за мен и партньора ми. Компромисите са задължителни, но никога не бива да бъдат такива, че да се отдалечаваш прекалено много от себе си. От това задължително рано или късно ще пострада която и да е връзка. Винаги трябва да си на една ръка разстояние от себе сиJ.

В конктекста на този блог искам да те попитам… като жена, наблюдаваща българската действителност през все още свежия спомен от живота в САЩ… Какво липсва на жените в България? За какво трябва да говорим? Какво трябва да изискаме, за да живеем по-добре?

Тук жените са най-нетолерантни и жестоки една към друга. Честно казано дълго време живях с идеята, че обществото е твърде сексистко, но вече не мисля така. Нещата много са се променили, мъжете се съобразяват с жените до толкова до колкото им позволява мъжката природа. Гледам да ги щадя, защото на мен самата не ми е интересно да съм заобиколена от мъже с женско мислене и поведение лишени от каквито и да било атавистични мъжки признаци. Скучно ми е с безполови същества.

Жените тук често са зли към жени, които ги застрашават. И не говоря за някаква директна конкуренция, а за нещо, което е в главите на «застрашените». Направо съм се сблъсквала с жени готови да те унищожат от страх. Като пинчери, които лаят до съдиране, защото са малки и страхливи. Подобна злоба, завист, зложелателство, са признак на огромна лична слабост за която никой не може да им помогне освен те самите. Дали са в неудовлетворителни връзки, дали работата не им върви, дали не се чувстват достатъчно реализирани или талантливи, повредата е в техния телевизор.

Стигаме пак до това да си напълно комфортно със себе си, да нямаш демони, които да проектираш върху другите. Иначе българките сме супер бойни. Има свестни и несвестни като навсякъде. Но аз виждам много сила, амбиция, работене наравно с мъжете, постижения, реална еманципация. И тук идва проблема с това доколко е лесно за една реализирана, еманципирана жена да си намери партньор, който не се чувства застрашен. За съжаление е доста трудно. Но това не е локален, български проблем, а проблем на всяко еволюирало общество. Въпреки, че кризата налага постепенно един нов консерватизъм дори и в мъжко-женските отношения. Общо взето, както казват французите, може би «колкото повече се променя, толкова повече остава същото», кой знае… Времето ще покаже дали жените ще останат жени, а мъжете, мъже.

***

Фотография: Милена Фучеджиева

Докато планирам следващата серия от постинги, ви оставям с тази прекрасна снимка на италианската депутатка Licia Ronzulli (някой, който знае италиански да помогне с произношението) и новороденето й бебе по време на пленарна сесия на европейския парламент в Страсбург.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните “женски” комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като “чик-лит”. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа “Най-добрите романи на всички времена” имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t “Serious”
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

Текстът ми за ролята на жените в правителството на Бойко Борисов е цитиран доста обстойно в блога на Le Monde, посветен на Балканите. Журналистът, с когото разговарях е  г-н Александър Леви.

Аз, обаче, толкова си следя мейлите напоследък, че разбирам за появата на материала кажи-речи два месеца по-късно. Абееееееее.

Въпросният материал е политически анализ толкова колкото аз съм космонавт, но за сметка на това пък е добър манифест на това какво мисли господин Найденов за жените:

- [В] кариерите на дамите има някои особености. Едни се издигат чрез собствените си способности, други по-скоро чрез някой мъж. Едни са експертки, други са украшения. Едни са лидерки, други са по-скоро домакинки, които замитат разпиляното от мъжете.

(Това е важно да се отбележи, понеже за разлика от жените, мъжете принципно се издигат благодарение на собствените си способности.)

- [И] при предишните управления имаше компетентни бюрократки като например Лидия Шулева и Меглена Плугчиева. Но ударението бе по-скоро върху дамите, които украсяваха властта – Чилова, Хюсменова, Етем, Масларова… Донякъде сред тях бих сложил и Гергана Грънчарова, тъй като нейната кариера съпътства кариерата на съпруга й. Както и Надежда Михайлова, която така и не успя да се утвърди като самостоятелен владетел.

(Ясно, който пише, той поставя ударенията.)

- Днешните властови дами вече не са украшения, а компетентни домакини. Мястото им не е в будоара, а в кухнята.

(Не знаех, че това са опциите: будоара или кухнята. Аз си мислех, че мястото на жените е навсякъде, където искат да бъдат?!)

- При новото управление са на мода жените служителки. Причината, естествено, е в Бойко Борисов – той е доминиращ мъжкар, така че край него трудно могат да виреят други доминиращи мъжкари със своите дамски украшения. И в природата е така – алфа кучето е заобиколено от кучки, похотливите песове стоят встрани, примъкват се небрежно, но са винаги готови да хукнат. Жените са по-изпълнителни, по-организирани и по-старателни в детайлите. Затова те са идеалните допълнения на мъжествения лидер, какъвто е Бойко Борисов.

(В природата, освен това, кучетата серат и пикаят където им падне. Не си бършат задника с тоалетна хартия. Не четат книги, не ходят на училище. Но явно, все пак, въпреки това не бива да се колебаем да се сравняваме с кучетата. Особено когато става дума за сравняване на жените с уличници).

- А както казва Мусолини: “Тълпата обича силните мъже… Тълпата е като жена!”

(Е, доживяхме да ни цитират и фашистки диктатори като примери за далновидност и мъдрост. Без коментар.)

- Женският характер на българската избираща тълпа я прави капризна, емоционална, непредсказуема. В същото време тази дама се стреми към подчинението, към благочестивата пасивна роля.

(Чакай малко. Жените са капризни, емоционални, непредсказуеми? Стремят се към подчинение? Стремят се към благочестива пасивна роля? Г-н Найденов, с всичкото ми уважение към вас: ХАХАХХАХАХХАХХХАХ)

- В този смисъл Осми март е не само празник на жените, той е и празник на съвкупния български избирател. Той е непостоянен, понякога малко вятърничав, но пък винаги готов да приюти една юношеска политическа главица в топлата си пазва.

(Сериозно, Найденов, жените са мили разсеяни курви?! Вашата съпруга такава ли е?! Майка ви?! Дъщеря ви?!)

***
Покрай осмомартенската олелия се начетох на какви ли не сексистки вметки. Повечето от тях, разбира се, бяха псевдо-анонимни във формата на коментари под статии в разни електронни издания. Толкова откровено сексистки текст като този на Найденов обаче никъде другаде не видях. Валери. Найденов. Все пак, това не съм АЗ. Или някой аналогично незначителен блогър. Това е един от най-известните български журналисти, с текст в едно от най-четените български издания, с влияние не само върху читателите си, но и върху политическите ни среди. Обида след обида. Унижение след унижение. То вярно, че българското общество е по-консервативно и традиционно по отношение на междуполовите отношения и мястото на жената в обществения живот. Но тази статия е старомодна и недопустима даже и по разбиранията на дядо ми. (Даже не ми прави част да намесвам дядо ми в този текст, защото той е много умен и възпитан човек и не мисли, че жените са втора ръка хора).

Ако бях Найо Тицин, щях да питам: “Г-н Найденов, колко ви е часът?!”

От гледна точка на един незапознат с българската действителност анализатор, Бойко Борисов наистина изглежда приятно прогресивен: силно ангажиран с промотирането на женското крило на ГЕРБ, голям брой жени в партийните листи, доста жени на ключови политически позиции (парламентарен председател, министри, евро-комисари, кмет на София). Крайно време е, дет се вика.

В същото време, обаче, ако Дан Билефски познаваше българските обществени нагласи, щеше да обърне внимание, че в голяма степен издигането на жени в българската политика е управлявано от същия този балкански мачизъм, който Борисов би трябвало да опровергава.

Борисов многократно е споменавал, че работи по-добре с жени, защото са по-дисциплинирани и неподкупни от мъжете. Това е едно от онзи тип изказвания, които на пръв поглед изглеждат като комплимент, но на втори прочит се оказват някак хмммм биологично-детерминистки. Жените са дисциплинирани и неподкупни, защото по природа са по-плахи и неуверени и се страхуват да поемат рискове. Което пък, от друга страна, ги прави идеални работяги, перфектните изпълнители, особено когато са поставени под закрилата на силен и добронамерен мъж-водач. Е*ем ти и равноправието.

Преди да сте ме обвинили, че си измислям или украсявам идеите на Генерала, ще ви помоля да си спомните историята за набитото гадже на дъщеря му и коментарите относно критиките срещу Желева (“на жена такива работи не се правят“). Феминист е човек, който вярва, че мъжете и жените са равнопоставени. Бойко Борисов вярва, че жените имат нужда от покровителство и (мъжка) закрила. Бойко Борисов не е феминист.

За да не звуча прекалено анти-Бойко (който, между другото, ми е супер любопитен като герой, защото наистина ми се струва, че поне спрямо жените, политическата му интуиция го води в правилната посока), искам да обърна внимание на изказването на заместник кмета на София, цитиран от Дан Билефски:

“Големият проблем е, че жените са по-податливи на настроения и вземане на решения, основани на интуицията, а не на фактите. По време на криза една жена може много бързо да се преобрази от политик в човешко същество, а това може да се окаже лошо.”

Това изказване първоначално ме вбеси, но после някак ме развесели, защото Герджиковата наглост е наистина хумористична. Искам да си представя как съпругата и дъщерите му прочитат въпросния цитат и с изненада научават, че мъжът в дома им всъщност не е човешко същество.

Ако бях на мястото на г-жа Фандъкова, бих го уволнила веднага. Ей така, без много емоции. Защото в случая и без да имам особено развита интуиция, фактите са еднозначни: господин Герджиков не мисли трезво. Представете си как би реагирал по време на криза?!

Виж, ако бях мъж и съм седнала тук пред теб с цигара в ръка, намествам си топките и ти разказвам как правя музика, защото  харесвам бързи коли и обичам да чукам жени, ти щеше да кажеш, че съм рок звезда. Обаче когато аз правя точно това в песните и клиповете ми, защото съм жена и защото правя поп музика, ти казваш, че това разсейва хората.  Аз съм просто рок звезда.

Феминистка ли си?

Не, не съм феминистка. Възхвалявам мъжете, обичам мъжете. Харесвам американските мъже, обичам бира, и барове, и muscle cars…

Две напред. Едно назад. Това е положението.

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

OF: Кои според теб са основните естетични атрибути на чалга културата? Какво отличава чалгата визуално от други суб-култури в България?

СК: Първо трябва да започна с уговорката, че не се чувствам специалист по чалга. Темата ме интересува, защото в самото явление „чалга” рефлектират много особености на манталитета и стереотипите на обществото ни. Но и аз като мнозина съм просто свидетел на това явление, не негов задълбочен изследовател.

Много е трудно да се изброят естетичните атрибути на чалгата, защото тя се оказа доста адаптивна и се променя като хамелеон през годините. Докато в началото на 90-те като чалга атрибути лесно можеха да бъдат класифицирани китайските анцузи, старите москвичи, пластмасовите ключодържатели с Лепа Брена, и всички възможни прояви на битовия селски кич, днес чалгата има вече доста по-различен скъп и луксозен имидж. Този лукс обикновено е силно преекспониран и ярък, но понякога чалгата се прикрива доста умело зад привидна претенция за стил и изисканост. Тъй като за последните десетилетия чалгата се издигна много нависоко в социалната йерархия, на нея съвсем закономерно й се налага да се променя, за да отговори на утвърдените модели и на изискванията на новия й статус. В това отношение вече е доста противоречиво да определяме чалгата като суб-култура, защото тя някак се сля с новия ни елит и се промени до неузнаваемост.

Все пак може би наистина непреходни атрибути на чалгата ще си останат кичът в неговите богати разновидности, едрите женски гърди и най-примитивните знаци за икономически просперитет.

OF: Влиянието на чалгата върху масовата култура в България е очевидна. Усещаш ли някакво влияние на чалгата и в сферата на изкуството?

СК: Най-лесно ми е да кажа, че чалгата е повлияла на вкуса. Но всъщност си давам сметка, че чалгата ползва доста умело някои традиционно заложени консервативни стереотипи и шаблони във вкуса. Например чалга публиката обича да гледа класически реалистични произведения и автори и изисква от изкуството някакъв тип примитивно изразяване на „красивото”. Тя не иска да се мори да мисли върху изкуството, а просто да радва окото си. Този рефлекс към изкуството тук е народняшки, наследствен, древен. Чалгата не променя нищо в това, тя само го подхранва. Тя има нужното мнозинство, за да окаже съпротива на всеки опит за промяна на този стереотип или да го осмее и отрече. Това е породено може би от факта, че въпреки привидния разгул и показност, в същността си чалгата е дълбоко патриархално консервативна, както и самото ни общество. В това отношение чалгата би могла да се ползва и като опасен политически инструмент, произлязъл от самия електорат.

С други думи по отношение на изкуството влиянието на чалгата е като да имаш стара и блокирала спирачка, която не ти позволява да мръднеш напред.

OF: Кои съвременни български артисти (художници, скулптури, пърформънс артисти) според теб правят умен и задълбочен анализ на чалгата през изкуството, което създават? Какъв е техния фокус? Някой от тях коментира ли половите стереотипи, които поне според мен са много характерни за чалгата?

CK: Докато работихме по проекта „Изкушението Чалга” с колегата ми Весела Ножарова осъзнахме, че всъщност в България няма много художници, които се занимават в изкуството си с чалга, за разлика от Сърбия например. Тук като че ли опозицията между чалга и култура се изразява не в критика, а в тотално загърбване на проблема.

Другото, което осъзнахме е, че чалгата е твърде всеобхватно явление и в него може да се впише много широк спектър от работи и проблеми.

Първият автор, който асоциирахме директно с тази тема, беше Алла Георгиева. Много показателно, че всъщност основна тема в изкуството на Алла не е чалгата, а полът и по-точно присъствието и ролята на жената в съвременното общество. Разбира се, че при това положение тя няма как да подмине чалгата. Тя работи по серията „БГ – сувенири” от 2006. Ползва един женски образ, върху който наслагва по най-буквален начин смесицата между фолклор и порно, с която се характеризира чалга културата.

Но в същата изложба Алла доста успешно вклини в чалга темата и мутренските прояви с работата си „БГ-пейзажи” – една простреляна пътна табела, върху която беше репродуциран типичния за страната ни пейзаж с пуст междуселски път, места, на които обикновено се случват стрелбите.

Пак по повод тази изложба открихме, че Аделина Попнеделева наблюдава и ползва от доста време чалгата като тема в своето изкуство. Тя също е част от групата жени-художници, които още през 90-те се съсредоточиха в джендер. Те именно притежават това ниво на чувствителност, което да ги отведе при чалгата и да ги накара да вземат отношение. Самата статистика, че в една изложба за чалгата участват толкова много жени и че те репродуцират всички възможни деформации върху женското тяло и образ, проповядвани от чалгата е достатъчно красноречив факт според мен. Модифицираните чалга-барбита на Светозара Александрова от същата изложба са най-подходящият пример за това.

Ако става дума за „полови стереотипи” Карсимир Добрев се включи много успешно в изложбата със своята визуална интерпретация на кючека и с фалическите атрибути, които го съпровождат.

По принцип повечето автори, с които работихме тогава, не могат да бъдат трайно обвързани с чалгата като тема, но специално за тази изложба може да се каже, че бяха много изкушени и ентусиазирани и като резултат от това се получиха някои много добри проекти. Още по-интересно, че всеки намери собствен индивидуален фокус, къде по-критичен, къде ироничен.

Даниела Костова намери своята културологична перспектива и изложи гледната точка отвън, от чужбина към проблема, също като Константин Божанов и Ергин Чавушоглу.

Авторите от по-младото поколение като Викенти Комитски, Орлин Неделчев, Боряна Венциславова пък се включиха с много точен и умен анализ на чалга настоящето от гледна точка на техните все още живи спомени за соц миналото.

А Богданов и Мисриков пресъздадоха най-буквално това минало като ползваха точно онези старите чалга атрибути – зелен москвич, кученце с клатеща се главичка и прото-чалга, която ехти от раздрънкания касетофон на колата. Хората страшно се забавляваха с тази работа.

Опитът с този проект беше много полезен и за нас като куратори, и за художниците, защото доказа, че все пак, ако им се даде подходящ повод, те могат много красноречиво и изобретателно да заявят своята позиция спрямо актуални проблеми.