Нашето семейство подкрепя София Прайд. Човек не избира в кого да се влюби.

От една страна супер много се дразня, че вече четвърта година поред минава през същия сценарий:

- ще има, няма да има
- айде, ще има
- ще мине от тук
- не, не може да мине от тук.
- парадират
- не парадират
- нямам нищо против, ама се притеснявам за децата
- е значи имаш против
- нямам бе
- имаш
- нацистите ще се организират ли?
- егаси, естествено, че ще се организират
- общината ще ги спре ли?
- ще ги спре
- бе няма да ги спре
- ще ги спре, бе, да не са луди
- ми луди са, няма да ги спре
- Изцепка на Политик X
- няма ли някой отговорен политик, който да обърне внимание?
- има, ама е сам; никой не го слуша
- Изцепка на Политик Y
- нов маршрут?!
- що нов маршрут за Прайда, бе, налъми?! това е същото като да караш джамията да си намили звука.
- Изцепка на Политик Z
- еми не е уточнено
- ББ: парад ще има, щом аз казвам

Напред-назад. До последната секунда. Обтягане на нерви. Супер ескалиране на напрежението.

Обаче.

В деня на събитието, хората се появяват. Всяка година повече от предходната. Организацията е перфектна. Полицията си върши работата. Някакви наци-провокатори се пробват да предизвикат конфронтации, но понеже толкова им акъла… полицията обикновено се справя с тях преди да успели да направят някоя мизерия. Всичко минава мило и драго. Вечерта ходим на парти, където си прекарваме повече от страхотно, защото още ни държи адреналина от през деня. Ако имаме късмет, we get laid. И така.

Та в този ред на мисли, това, което се чудя в този момент е:

• Толкова ли свободно време за губене имаме, че всяка година дъвчем една и съща тема, ама от-до, без мисъл и без въображение. Разгеле, тази година има някакво раздвижване в медиите. Явно журналистите са осъзнали, че ако не вземат да поразчупят моделите, ще умрат от скука в същите клишета, които повтаряме в последните три години. Чудя се на политиците как не им омръзна.

• Защо въобще се опитваме да влизаме в диалог с общинската управа, която очевидно не е способна на самостоятелни решения, камо ли пък на прогресивна политика? На бас, че до няколко дни Бойко ще каже, че се е обадил на кметицата и са се разбрали да решат проблема с нацитата. Кметицата, горката, тя е съвсем друга тема.

• И като стана дума за политиците: може ли да са толкова слепи и толкова недалновидни, че да не разпознаят една толкова лесна възможност за малко политически опортюнизъм?! Хората на тепсия им поднасят– прогресивно, модерно, демократично, забавно, ново, интересно събитие, в което почти изцяло са ангажирани млади, образовани, възпитани, модерно-мислещи хора– и им казват… Ето, ние вършим всичката работа, дайте ни малко символична подкрепа. Те вместо да заграбят с две ръце и да се асоциират с всички тези изключително позитивни послания… Не, не щъ. Страх ги е някой да не ги помисли за педераси?! По други части на света политиците ще се изтрепят за достъп до тази част от гласоподавателите, но при нас положението е кебапчета в пластмасови тарелки.

• Същото се отнася и за смешния ни бизнес елит, който предпочита да участва в безобидни и често дори абсолютно безмислени кампании, в които да спечелят от краткотраен ПР, щото нали са много социално отговорни. Ако са толкова отговорни, да си сверят часовниците и да забележат, че нито една от големите компании по света не е спечелила от асоциирането си със смс-кампания, която помага на две кучета да намерят нови стопани. От социални кампании, печелят онези, които подкрепят структурна промяна в живота на големи общности от хора (и други животински видове, нямам нищо против кучетата!). Google снима реклама за Chrome с Дан Савидж и партньора му, които се обръщат към млади ЛГБТ момчета и момичета и им казват… дръжте се, сега е трудно, но с времето става по-добре. New York Times показват рекламата на началната си страница. В София, егаси, няма кой да дари 500 бутилки минерална вода. Хора, от какво ви е страх?! Страх ви е, чя някой ще заговори за бранда ви?!

Та с две думи, положението е такова:

• Прайд ще има и тази година, следващата, и по-следващата.

• Събитието ще става по-голямо, по-видимо, и по-готино.

• Все повече хора ще спрат да крият, че са гей. Свиквайте.

Това, което трябва да решат политиците и бизнесЪТ е дали да бъдат прогресивни лидери и визионери ИЛИ за пореден път да оставят историята да се случва покрай тях, вместо активно да участват в нейното изграждане. Ако нямат желание, да направят място за хора, които са готови.

Ние останалите, обикновените хора от народа, подкрепяме София Прайд през деня на 18-ти юни, а вечерта празнуваме.

Към обичайните причини, поради които подкрепям събитието обаче добавям и следните няколко неща:

• Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието. Хора, това е ОГРОМНО усилие, което в други държави се прави с помощта на стабилни организации с дългогодишни традиции, утвърдени бюджети, страхотна институционална и политическа подкрепа. Казвам го, защото съм участвала в организацията на ЛГБТ събития тук в Щатите… не можете да си представите за каква разлика в организационната подкрепа става въпрос. Руди Джулиани, който е едва ли не по-републиканец и от Донълд Ръмсфелд, даваше приеми в кметската резиденция по случай Гей Прайд всяка година, докато беше кмет на Ню Йорк.  (Уви, не бях сред поканените). Тук в Мемфис, за Гей Прайд всички бизнеси, които се намират по дължината на маршрута слагат флагове с цветовете на дъгата. Старбъкс и Кока Кола раздават безплатни напитки. Големите компании в града (при нас са централите на Delta, Nike, FedEx, International Paper) имат или платформи или спонсорират групи, които да участват от тяхно име в шествието… Разказвам всичко това, за да добиете представа в какви условия би могла да се случва организацията, при какви условия действително се случва и колко титанично е дори самото постижение, че е имало събитие не веднъж, не два пъти, а три пъти. И че ще се случи отново. И че всяка година става все по-яко. Хора, дълбок поклон. Наистина.
• Тази доброволческа основа на Прайда, всъщност само по себе си е интересна по много причини и показва, как въпреки тоталното бездействие, нeхaйство, нахалство, немарливост и в някои случаи, дори открита омраза от страна на българските политически среди, едно изцяло гражданско движение успява вече четвърта година поред да задържи общественото внимание и съвсем последователно и конструктивно да бъде катализатор за по-широк обществен диалог по теми, чието време очевидно е дошло. Вярно, нивото на дебатите в България са все още на ниво “да не са ми пред очите” (които са се случвали другаде по света през 60-те, примерно)… НО… самият факт, че разговорите продължават, а някои хора междувременно взеха, че и понаучиха туй-онуй… са ОГРОМНО постижение.
• И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история. Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Ако сте в София на 18-ти юни, подкрепете София Прайд.

Подкрепям инициативата от самото начало, без никакви резерви. Единствената ми тревога около събитието обикновено е свързана с избора за кого да гласувам, което, както и да го погледнем… абе, дай всекиму такъв проблем. Тази година ще гласувам в подкрепа на Sofia Pride 2010 по две причини:

• Заради неуморната работа на организационния екип в подрепа на многообразието, личното достойнство и правото на сексуално изразяване. И Господ знае, че в България не изпитваме голяма търпимост към различие от какъвто и да е тип. Важно е да има хора, които работят в посока поограмотяване на хората, но и в защита на потъпканите права, в конкретните случаи, когато това се случва.
• Заради безпрецедентните организационни усилия на няколко организации и МНОЖЕСТВО доброволци, които демонстрират, че няма нищо по-прекрасно от една идея, чието време е дошло. И опровергават нагласата, че в България не можем да работим в екип. Ха!!!

Отделете малко време, за да се запознаете с инициативата и дори да не гласувате (не знам защо някой не би), прочетете представянията на вече номинираните личности и организации: безкраен източник на вдъхновение!



В новия брой на L’Europeo присъстват интимните истории на писатели, артисти, музиканти и журналисти. Проследява се субкултурата на феминизма през някои от най-известните и артистични представителки. Има и текст, който рисува хомосексуалното движение, описано чрез драматичните истории на някои от най-известните хомосексуалисти в света.

Въпреки че обидният език в представянето на броя ме накара да повдигна въпросително вежди, все пак се зарадвах, защото като че ли за първи път сериозно списание проявява интерес към темата за феминизма. Браво.

И после прочетох в Нов Брой следния цитат от Пламен Петров (кой е Пламен Петров?!):

О, това фалократично общество! – “Когато мъж говори мръсотии, това е сексуален тормоз. Когато жена говори по подобен начин, това са 3,95 долара на минута. Именно тази несправедливост света наричан феминизъм”

Искрено се надявам цитатът да е изваден от контекст, защото така както лети свободно в пространството, той се откроява с брилянтна тъпота.

Та, понеже не искам да коментирам без да съм чела, а темата очевидно ми е интересна: ще се намери ли някоя добра душа, която да ми сканира статиите за феминизма и “драматичните истории” на известните “хомосексуалисти”?

А ако случайно вече сте чели въпросните статии… разкажете с две думи за какво става въпрос: тези, аргументи, позиции…

Ще бъда много признателна!

Социално-отговорна рекламна кампания от Milka.

снимка: Нервната Акула

Пожелайте успех на Вики… за блог, но ПО-ВАЖНО, за другия проект!

• Южна Африка внася оплакване до Председателя на Комисията по човешките права на ООН, във връзка с унизителното отношение към лекоатлетката Кастер Семеня. В писмото се казва, че разследването грубо нарушава правата и личната неприкосновеност” на Семеня.

• Светият Синод не одобрява концерта на Мадона, но за сметка на това не се свени да пропагандира нетолерантност. Има ли нужда да си примопняме колко адекватно реагира българската църква по принцип?

• Министерството на културата ще изработи до месец правила за безопасност при посещенията на културно-исторически забележителности. Тази статия не е тематично свързана с въпросите, които по принцип обсъждаме в този блог, но конкретната акция ми направи изключително добро впечатление. Радвам се, когато политици и държавни администратори си разбират от работата и се опитват да вкарат малко ред в нашата не-съвсем-добре-организирана държава.

• Франция вече не си пада по монокини: Материалът описва тенденцията все по-малко и малко жени във Франция да се появяват на плажа по монокини. През 60-те, правото на “по-без-горнище” се свързва с правото на жените сами да определят какво да правят с телата си. Цитирани експерти обясняват, че много жени в момента отказват да се появят на плажа по монокините, защото “монокините” вече не са толкова символ на свободата и равноправието, а по-скоро на свръх-сексуализацията на женското тяло и пропагандирането на мита за “перфектното тяло” като идеал, към който жените трябва да се стремят.

• БСП-ари приканват Сергей Станишев да “бъде мъж” и да влезе в битката за кмет на София. Понеже, в България, най-голямото постижение на един човек (мъж или жена) е да се държи като мъж. Мнях.

Ако попаднете на интересни материали (статии, фотографии, интервюта, анализи) на джендър тематика, изпращайте на openlyfeminist@gmail.com.

Проблемът е, че авторът (както повечето пишещи по темата) изхожда от презумцията, че всички хора са “жени” или “мъже”: ясно и категорично. Това обаче не е така. Някои хора се раждат с неопределени външни полови органи. При други хора се наблюдава разминаване между гениталиите и половите им хромозоми. При някои мъже се наблюдава допълнителен Х хромозом (ХХУ), при някои жени се наблюдава само един Х хромозом. При наличието на определени полови гени, един ембрион може да развие тестиси, които на свой ред произвеждат тестостерон. Наличието на тестостерон определя пола на един ембрион и се намират в У хромозомата. Ако си жена с У хромозома, обаче, тялото ти произвежда тестостерон, но не реагира на неговата наличност.

И т.н., и т.н.

Идеята, че хората лесно могат да бъдат поставени в категория “мъже” или “жени” е доста опростена трактовка на биологичната реалност. И на въпроса дали Кастер Семения е мъж или жена, по всяка вероятност най-добре може да отговори самата Кастер Семения. Това, което всички НИЕ трябва да разберем, че разделенията по полове и джендър роли не са толкова прости и ясни, колкото прието. Милиони хора по света разбиват тези граници всеки ден.

***
P.S. Случаят с Кастер Семения не е безпрецедентен, както пише Николов. Можете да прочетете за аналогичен случай с индийска лекоатлетка от 2006-та година ето тук.

Докато българските традиционни медии се задоволяват (в най-добрия случай) с псевдо-обективни “новини”, които отразяват събитията след като са се случили… Колегите им в по-добрите световни медии не разчитат единствено на репортажи. Те знаят, че хората научават новините много по-бързо отколкото те успяват да ги отразят. В ерата на sms-ите, twitter и facebooк, NYT допълва репортажите си с анализи, коментари, блогове и дигитален материал. Това е уникално съдържание, което няма как да намеря другаде и затова съм hardcore фен на вестника.

За себе си не съм намерила български източник, който коментира социални проблеми с аналогична дълбочина. Ако вие знаете за съществуването на добро издание, което предлага сериозни социални анализи… моля да споделите.