Резултатът от този дебат беше предизвестен – размазваща победа за противниците на квотите. Тайната надежда е, че е произвел невидимо действие – разговорът по тази тема е накарал поне няколко човека да се замислят защо има толкова малко жени в корпоративния елит и какво може да бъде направено, за да се промени това.

Светломира Гюрова

Както казват южняците: Amen, sistah!

Въпросът “какво прави една фирма, която има повече подходящи мъже за управленска позиция?” вече бе зададен. ;) Все още предстои някой да попита “как да се отървем от всичките некомпетентни мъже, които вече имат прекалено много власт?” или пък, съвсем фундаментално,… “дали не е време да размислим какво всъщност означава един човек да е подходящ за управленска работа?”. Всъщност, Красимира Джисова пита версия на първия и задава още много интересни въпроси.

Ще се радвам да участвате в разговора и ако имате желание да коментирате по същество, коментирайте директно на сайта на Капитал, за да съберем всички бележки и въпроси на едно място. Ако имате някакви off-topic коментари, тях оставете при мен.

От сега ми е ясно, че ще загубя (знаем си аудиторията, все пак), но пък самата тема е супер значима и сложна и за мен е въпрос от лична важност да участвам в разговора. Много се надявам да се включите и вие.

Междувременно, ако ви липсват регулярните ми update-и, можете да погледнете Tumblr-а ми, който е нещо като визуална притурка към Openly Feminist.

Пишете как сте.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. “Сериозните” издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай “празника” и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

Онзи ден пием бира: аз, Кайл и една негова колежка, по случай годишната им оценка. Те двамата са best friends от преди десетина години. Двамата са завършили една и съща магистърска и PhD програма. И двамата писаха дисертациите си под ръководството на един и същ професор. Така им се стече живота, че и двамата в момента преподават философия в един и същи колеж. И така, пием бира и се смеем, защото в оценката на Кайл пише, че е много колегиален и комуникира мнението си много точно и ясно. А в оценката на неговата колежка пише, че винаги е ясно какво точно е мнението й по всеки един въпрос, но това не е голям проблем. Това лесно може да се поправи. И така, ха ха, голям смях падна. Щото… абе, с две думи… някой по заобиколен, но доста недвусмислен начин беше казал, че нашата приятелка е кучка.

А всъщност не е баш много за смях, защото колкото и частна да е тази история, всъщност илюстрира една добре документирана истина от офисната морфология:
Той бива оценяван: така.

Тя бива оценявана: иначе.

И знам, че много хора ще се втурнат да ми обясняват, че зависи от човека и че ако си вършиш работата добре, няма значение. Но истината е, че ИМА значение. И че връзката между това колко е успешен и колко е харесван един мъж на работното място е ПРАВО-пропорционална; а същата тази зависимост при жените е ОБРАТНО-пропорционална. Ако не ми вярвата на мен, слушайте какво разказва една от големите шефки във Facebook.

И това не е честно.

Аз още не съм гледала самия филм, така че не мога да го коментирам, но последните няколко параграфа от статията ми направиха силно впечатление. Говорейки за Щатите, Кауфман отбелязва, че въпреки че балерините са обект на много внимание докато са на върха на танцовата си кариера, те много рядко заемат лидерски позиции (напр: хореографи, мениджъри на балетни трупи и др.) след като спрат да танцуват. В САЩ, явно, няма много жени хореографи, а броят на жените, които управляват балетни трупи е незначителен. Теорията на авторката е, че тенденцията от последните години е артистичните трупи да възприемат все по-коропоративен стил на управление: борд на директори, организационна структура и (познахте)… мъже по върховете. Новите шефове предпочитат да работят с мъже, промотират мъже-таньори и т.н. Иронията е, че всичко това се случва в екстремно-феминизирания свят на балета.

Коментарът ми е интересен, защото въпреки че нищо не разбирам от балет… ми се струва, че описанието на управленските структури в индустрията почти перфектно репликира положението в други индустрии, които на пръв поглед уж нямат нищо общо. Спомням си за един разговор, който водихме тук за учителките (жени) и директорите (мъже) в българската образователна система; за шефовете на болници (обикновено мъже), за половото разделение на средния и високия мениджмънт в ИТ индустрията…

Дет се вика, уви, нищо ново под слънцето.

Докато планирам следващата серия от постинги, ви оставям с тази прекрасна снимка на италианската депутатка Licia Ronzulli (някой, който знае италиански да помогне с произношението) и новороденето й бебе по време на пленарна сесия на европейския парламент в Страсбург.

1. Интервюираните програмисти са мои бивши колеги: Диана и Иво от Netage Solutions. Netage е супер работодател по много причини, но една от тях е добронамерената атмосфера спрямо жените-служители. Самият факт, че интервюто се е случило в този офис, мисля, би трябвало да говори достатъчно красноречиво. Аз не работя там от вече повече от две години и все още съм голям фен на компанията. Ако си търсите работа, изпратете CV. Ако ви предложат работа: чувствайте се поласкани.

2. Репортерът очевидно е правил research по темата, звучи информирано и непредубедено. Това само по себе си е голямо постижение за представител на българските медии. Човекът не докладва сухи данни, а се опитва да разбера защо се получава така. Разговорът със служителката от социалното министерство за учителките и директорите; коментарът за касиерките и зареждащите рафтовете в хранителните магазини са супер попадения!!!

Репортажът ме кара да се замисля дали ставаме свидетели на някаква качествена промяна в мисленето по темата за половата равнопоставеност в България, особено в медиите… и ако да, каква точно е причината тя да се случва.

После гледам видео за Джони Деп от Бургас и си мисля…, може би…  не баш.

P.S. Ако темата ви е интерсна, погледнете материалът ми за жените в ИТ бранша в България, който писах по поръчка на списание .Net.

Когато бях малка въобще не съм си играла с Барби, нито пък съм чакала някакъв принц да ме събуди с целувка от сто-годишен сън. Напротив, в сложния, оперативен свят на моите плюшени играчки, аз бях Главната Горила: водач на непоколебим отбор жирафи, крави, язовци и…– господ знае какво друго. Важното е, че аз бях техен лидер и определях ежедневните им приключения. Ключов компонент от тази фантазия: те ми бяха благодарни. Възхищаваха ми се. Плюшените ми играчки не мислеха, че се опитвам да ги контролирам. Не ме гледаха кисело, не мислеха тайно, че се опитват да се състезавам с тях. Нито едно от животните ми не се зачуди дали не се опитвам да го кастрирам. Не, всичко това започна да се случва по-късно, във всяка поредна връзка  с мъж.

Статията изхожда от факта, че много съвременни американски жени печелят не само наравно, но и повече от съпрузите си. Цитирано е проучване на Pew Research Center, според което 22% от омъжените жени на възраст межу 30 и 44 години печелят повече от съпрузите си. За сравнение, този процент през 1970 е бил 4%. Тази цифра е един от факторите, които се сочат за доказателство, че жените все повече и повеече са напълно интегрирани на работното място, все по-често one-of-the-guys е момиче.

Тези данни се противопоставят на една друга добре документирана тенденция. В последните 35 години, жените в Америка са все по-нещастни (в абсолютни цифри, и в сравнение с мъжете).

Авторката предлага няколко обяснения:

• Въпреки че много жени искат да правят много пари, те продължават да очакват мъжете им да изкарват повече от тях и не са доволни, когато това не се случва
• Напредъкът в професионално отношение не изключва домашната работа за повечето жени. Въпреки че съвременният мъж върши много повече домашна работа отколкото мъжете през 70-те, жените продължават да носят товара на втората смяна. Това много им тежи, което съответно ги прави нещастни.
• Жени, които работят много, изкарват много пари, ползват се с голямо уважение сред колегите си, съзнателно или не, не искат да бъдат възприемани като “безскрупулни кариеристки” или “кучки” и затова компесират, опитвайки се да бъдят перфектни домакини. Mоже би той няма да се притеснява толкова от успеха ми, ако вкъщи аз се държа като една Добра Жена.

Аз лично мечтая за ден, в който жените няма да има нужда да обясняват изборите си и да се извиняват за успехите си. Айде, живот и здраве…

Работя за малка неправителствена организация. Веднъж на месец правим среща на Борда на директорите и въпросната среща е СУПЕР важна. Бордът ни е много активен. Хората са силно ангажирани с дейността и финансовото благополучие на организацията. Отделят време и пари, за да помогат с каквото могат и заедно да се движим напред.

По стечение на обстоятелствата съм една от малкото жени в Борда. Също така съм най-младата от всички. Колегите ми са готини хора и се държат изключително добре с мен. Радват се, че има свежа кръв в организацията, приемат ме радушно, превърнаха ме в нещо като талисман. Като цяло всеки ден се радвам да ходя на работа, защото харесвам нещата, с които се занимавам и усещам, че хората забелязват приноса ми към организацията. НО:

• Когато имаме срещи, някак така в последния момент се оказва, че аз съм отговорна за ведрото посрещане на членовете на Борда (чийто редови член съм и аз).

• Аз съм човекът, който предлага вода, кафе, искаш-ли-нещо-за-пиене.

• Обикновено аз трябва да водя бележки по време на срещите и да изпращам мемо до всички на следващия ден.

• След края на работната среща, по масата обикновено има празни чаши от кафе, разхвърляни листове хартия, боклуци…, които обикновено прибирам.

• Когато някой от членовете на Борда не присъства на срещата се обръщат към мен и питат: къде е, защо го няма, баща-му-оздравя-ли-или-още-е-в-болницата.

Списъкът от аналогични задачи продължава и през седмицата:

• Къде държим допълнителните кламери?

• Знаеш ли дали жената, която чисти офиса полива цветята?

• Доброволците са разхвърляли разни неща около телефоните, я погледни и приведи в добър вид…

• Кога е рождения ден на еди-кой-си? Ще празнуваме ли? Би ли купила подарък?

Нямам против да върша нито една от изброените задачи. Не мисля, че ми е “под достойнството”, не мисля, че тези задачи са “срамни”. Част от тях (поливането на цветята, например) дори са ми наистина много приятни.

В същото време, обаче… не съм секретарка. Наета съм да върша съвсем друга работа и… най-вече… ъъърррр… не мисля, че пола и възрастта ми са случайни фактори в случая. Не, не мисля, че колегата ми по стол мисли, “Петя е по-глупава от мен, защото е жена и следователно на нея се пада тъпата задача да разчисти масата след края на срещата”. Но мисля, че колегите ми са възпитани да смятат, че някои задачи са женски, а други мъжки. И следователно те не припознават себе си като човекЪТ, който евентуално би свършил еди-коя-си тъпа ЖЕНСКА задача. Знам, че това не звучи супер ясно… не мога по-добре да го обясня, надявам се да ме разбирате.

По мои наблюдения, много млади жени се налага да оправдават подобен тип очаквания на работното си място: да помогнат на остналите да си вършат работата по-добре, да създадат уют и ведра обстановка в офиса, да са гостоприемни и т.н. Тези очаквания са толкова стандартни, че много жени (открито включвам и себе си в това число) сами запретват ръкави и се залавят да действат. То това едва ли не си е едно от стандартните изисквания към една жена на работното място, без значение на какво ниво е позицията й. Някои от вас може би си спомнят един от по-първите ми постинги в блога, в който обсъждахме различните изисквания/очаквания към жените и мъжете шефове.

Тук сигурно малко ще започна да звуча като развалена плоча… но проблемът наистина не е в самите задачи. Проблемът е в това, че масово младите жени нямат възможност да изразят нежелание да се занимават с такива неща. И понеже толкова много от нас без да кажем и дума се навиваме да помним рождения ден на Гошо или с колко захарчета клиентът Мишо пие кафенцето, колежката, която се опитва да запази достойнството и отказва да върши всички тези глупости… в един момент се оказва най-голямата егоистична кучка.

Аз правя някакви плахи и тактични стъпки, за да се отърва от подобен тип ангажименти… Последният път, казах на господина до мен “Миналият път аз водих бележки, ще имаш ли против този път ти да пишеш?”. Той първоначално се поизненада, но после каза “Не, разбира се, няма проблем”… Ха! Малките победи са най-големите победи!

Господа, вие забелязвате ли колко често колежките ви поемат извънредни задачи, с които вие рядко се занимавате, въпреки че определено се отразяват на благоприятната работна атмосфера? Дами, кажете вие как се справяте!