Въпросът “какво прави една фирма, която има повече подходящи мъже за управленска позиция?” вече бе зададен. ;) Все още предстои някой да попита “как да се отървем от всичките некомпетентни мъже, които вече имат прекалено много власт?” или пък, съвсем фундаментално,… “дали не е време да размислим какво всъщност означава един човек да е подходящ за управленска работа?”. Всъщност, Красимира Джисова пита версия на първия и задава още много интересни въпроси.

Ще се радвам да участвате в разговора и ако имате желание да коментирате по същество, коментирайте директно на сайта на Капитал, за да съберем всички бележки и въпроси на едно място. Ако имате някакви off-topic коментари, тях оставете при мен.

От една страна супер много се дразня, че вече четвърта година поред минава през същия сценарий:

- ще има, няма да има
- айде, ще има
- ще мине от тук
- не, не може да мине от тук.
- парадират
- не парадират
- нямам нищо против, ама се притеснявам за децата
- е значи имаш против
- нямам бе
- имаш
- нацистите ще се организират ли?
- егаси, естествено, че ще се организират
- общината ще ги спре ли?
- ще ги спре
- бе няма да ги спре
- ще ги спре, бе, да не са луди
- ми луди са, няма да ги спре
- Изцепка на Политик X
- няма ли някой отговорен политик, който да обърне внимание?
- има, ама е сам; никой не го слуша
- Изцепка на Политик Y
- нов маршрут?!
- що нов маршрут за Прайда, бе, налъми?! това е същото като да караш джамията да си намили звука.
- Изцепка на Политик Z
- еми не е уточнено
- ББ: парад ще има, щом аз казвам

Напред-назад. До последната секунда. Обтягане на нерви. Супер ескалиране на напрежението.

Обаче.

В деня на събитието, хората се появяват. Всяка година повече от предходната. Организацията е перфектна. Полицията си върши работата. Някакви наци-провокатори се пробват да предизвикат конфронтации, но понеже толкова им акъла… полицията обикновено се справя с тях преди да успели да направят някоя мизерия. Всичко минава мило и драго. Вечерта ходим на парти, където си прекарваме повече от страхотно, защото още ни държи адреналина от през деня. Ако имаме късмет, we get laid. И така.

Та в този ред на мисли, това, което се чудя в този момент е:

• Толкова ли свободно време за губене имаме, че всяка година дъвчем една и съща тема, ама от-до, без мисъл и без въображение. Разгеле, тази година има някакво раздвижване в медиите. Явно журналистите са осъзнали, че ако не вземат да поразчупят моделите, ще умрат от скука в същите клишета, които повтаряме в последните три години. Чудя се на политиците как не им омръзна.

• Защо въобще се опитваме да влизаме в диалог с общинската управа, която очевидно не е способна на самостоятелни решения, камо ли пък на прогресивна политика? На бас, че до няколко дни Бойко ще каже, че се е обадил на кметицата и са се разбрали да решат проблема с нацитата. Кметицата, горката, тя е съвсем друга тема.

• И като стана дума за политиците: може ли да са толкова слепи и толкова недалновидни, че да не разпознаят една толкова лесна възможност за малко политически опортюнизъм?! Хората на тепсия им поднасят– прогресивно, модерно, демократично, забавно, ново, интересно събитие, в което почти изцяло са ангажирани млади, образовани, възпитани, модерно-мислещи хора– и им казват… Ето, ние вършим всичката работа, дайте ни малко символична подкрепа. Те вместо да заграбят с две ръце и да се асоциират с всички тези изключително позитивни послания… Не, не щъ. Страх ги е някой да не ги помисли за педераси?! По други части на света политиците ще се изтрепят за достъп до тази част от гласоподавателите, но при нас положението е кебапчета в пластмасови тарелки.

• Същото се отнася и за смешния ни бизнес елит, който предпочита да участва в безобидни и често дори абсолютно безмислени кампании, в които да спечелят от краткотраен ПР, щото нали са много социално отговорни. Ако са толкова отговорни, да си сверят часовниците и да забележат, че нито една от големите компании по света не е спечелила от асоциирането си със смс-кампания, която помага на две кучета да намерят нови стопани. От социални кампании, печелят онези, които подкрепят структурна промяна в живота на големи общности от хора (и други животински видове, нямам нищо против кучетата!). Google снима реклама за Chrome с Дан Савидж и партньора му, които се обръщат към млади ЛГБТ момчета и момичета и им казват… дръжте се, сега е трудно, но с времето става по-добре. New York Times показват рекламата на началната си страница. В София, егаси, няма кой да дари 500 бутилки минерална вода. Хора, от какво ви е страх?! Страх ви е, чя някой ще заговори за бранда ви?!

Та с две думи, положението е такова:

• Прайд ще има и тази година, следващата, и по-следващата.

• Събитието ще става по-голямо, по-видимо, и по-готино.

• Все повече хора ще спрат да крият, че са гей. Свиквайте.

Това, което трябва да решат политиците и бизнесЪТ е дали да бъдат прогресивни лидери и визионери ИЛИ за пореден път да оставят историята да се случва покрай тях, вместо активно да участват в нейното изграждане. Ако нямат желание, да направят място за хора, които са готови.

Ние останалите, обикновените хора от народа, подкрепяме София Прайд през деня на 18-ти юни, а вечерта празнуваме.

Към обичайните причини, поради които подкрепям събитието обаче добавям и следните няколко неща:

• Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието. Хора, това е ОГРОМНО усилие, което в други държави се прави с помощта на стабилни организации с дългогодишни традиции, утвърдени бюджети, страхотна институционална и политическа подкрепа. Казвам го, защото съм участвала в организацията на ЛГБТ събития тук в Щатите… не можете да си представите за каква разлика в организационната подкрепа става въпрос. Руди Джулиани, който е едва ли не по-републиканец и от Донълд Ръмсфелд, даваше приеми в кметската резиденция по случай Гей Прайд всяка година, докато беше кмет на Ню Йорк.  (Уви, не бях сред поканените). Тук в Мемфис, за Гей Прайд всички бизнеси, които се намират по дължината на маршрута слагат флагове с цветовете на дъгата. Старбъкс и Кока Кола раздават безплатни напитки. Големите компании в града (при нас са централите на Delta, Nike, FedEx, International Paper) имат или платформи или спонсорират групи, които да участват от тяхно име в шествието… Разказвам всичко това, за да добиете представа в какви условия би могла да се случва организацията, при какви условия действително се случва и колко титанично е дори самото постижение, че е имало събитие не веднъж, не два пъти, а три пъти. И че ще се случи отново. И че всяка година става все по-яко. Хора, дълбок поклон. Наистина.
• Тази доброволческа основа на Прайда, всъщност само по себе си е интересна по много причини и показва, как въпреки тоталното бездействие, нeхaйство, нахалство, немарливост и в някои случаи, дори открита омраза от страна на българските политически среди, едно изцяло гражданско движение успява вече четвърта година поред да задържи общественото внимание и съвсем последователно и конструктивно да бъде катализатор за по-широк обществен диалог по теми, чието време очевидно е дошло. Вярно, нивото на дебатите в България са все още на ниво “да не са ми пред очите” (които са се случвали другаде по света през 60-те, примерно)… НО… самият факт, че разговорите продължават, а някои хора междувременно взеха, че и понаучиха туй-онуй… са ОГРОМНО постижение.
• И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история. Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Ако сте в София на 18-ти юни, подкрепете София Прайд.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. “Сериозните” издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай “празника” и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

Грейди, ти си пореното потвждение на клишето, че феминистките са грозни – клише, обаче доста често е вярно. Само като ти прочета умотворенията сразбирам защо си се омъжила за амеркански путьо – защото явно не ти харесва, че българските мъже са истински мъже. Явно искаш българските мъже да станат путьовци като американците. По този начин си изкарваш яда, че Господ те е наказал с грозота на гърба на мъжете и на красивите жени. Хайде моля хора, които живеят в чужбина да не ни дават морал и тон в живота! Ние живеем в България, а тя не е пошлата и лицемерна Америка. Стой си там и не ни давай тон в живота!

И това:

Госпожо, чудя се докога ще давате тон в живота на българите и българките и докога ще ни поучавате как да живеем? Спрете с тази феминистка пропаганда! Феминизмът е едно от най-уродливте отрочета на Америка и западния свят.

Нямаше да споменавам, ако точно не бях прочела интервюто с доц. Димитър Камбуров пред Капитал миналата седмица. Разговорът е за нивото на българското образование:

Не е случайно също така, че учениците са по-способни да обобщават, но не и да извличат специфична информация, индивидуални проблеми. Склонността към генерализация, към едри обобщения на общо основание е все още живо наследство от един идеологически, т.е. митологичен модел на възприемане и осмисляне на света с пренебрежение към многообразието, противоречието, вътрешната нестабилност на процеси, тенденции и структури. На учителите и преподавателите им е по-лесно да преподават закони, норми и аксиоми, отколкото изключения, казуси и частни случаи. Въобще у нас цари тежка нефелност по отношние на единичността, специфичността и различието: от «и едните, и другите са маскари» до «ние, българите, сме най-великите, респ. най-забитите на света». Нито образованието, нито културата ни е способна да мисли с фините нюанси на сивото в средността ни. Толкова сме свикнали да се мислим като най-назад, че реакциите ни са или в трагичното драматизиране на тази изостаналост, или в апотеозната утопичност на една мистична изключителност. Впрочем това ние правим от Паисий и Вазов насам.

Аз нямам какво повече да допълня.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните “женски” комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като “чик-лит”. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа “Най-добрите романи на всички времена” имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t “Serious”
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

Първо, въобще не е вярно, че феминизмът е СРЕЩУ секс-индустрията. Има феминистки течения, които са против легализирането на проституцията, естествено. Има много феминисти, които намират мейнстрийм порно-индустрията за експлотативно АНТИ-женско начинание. Ако някой си направи труда да прочете (или да помисли) ЗАЩО съществуват тези течения, ще види, че не са толкова скандално-викториански както често биват карикатуризирани. Това едно на ръка, но и има страшно много феминисти, които са на абсолютно противоположното мнение: про-порнографска индустрия, за легализиране на проституцията и т.н. По света се организират феминистки порно фестивали (най-известен е този в Торонто). Сексуалната революция през 60-те и 70-те е силно подкрепяна от феминисткото движение. Свободният достъп до противозачатъчни хапчета и правото на аборт за всички жени са основни каузи за съвременния феминизъм. Така че… твърдението, че видиш ли, ФЕМИНИЗМЪТ “се опитва да забранява и да ни казва какъв трябва да е сексуалният ни живот” е най-малкото фактологически неиздържано.

Второ, проституцията е работа, не е “сексуален живот”. И тази работа, освен всичко останало, много често бива романтизирана като нещо, което определено не е. Условията, насилието, унижението и болестите са част от играта, без значение на какво ниво работиш и дали “доброволно” си решил да се занимаваш с това. Mасово се надценява броят на жените, които всъщност доброволно са станали проститутки ей така от любов към секса и парите. Нямам време да изброявам изследвания по темата, но един прост Google search ще ви покаже множество разговори и проучвания с проститутки. Тези, които не са били принудени насила да проституират, масово описват старта си в професията не толкова като избор, а по-скоро като “липса на други алтернативи”. Ако някой от четящите тук иска да каже “човек винаги има алтернатива”… мммм…. това НЕ е вярно и само човек без въображение и минимално познание за света, може да говори по такъв начин. От уважение към бедните, болните, експлоатираните и дискриминираните по цял свят… по-добре да не навлизаме в дебати.

Надявам се г-н Попов да не приеме този текст като атака лично към него. Просто неговият текст ме провокира да реагирам,  срещу един литературен похват, който доста често забелязвам в блоговете и се изразява в прочитането на една страница в Wikipedia, описание на някакво чучело, което бива наричано Феминизъм и после бой, бой, бой по Феминизма… без значение, че фактите са маааалко по-различни.

Ае, peace out.

В новия брой на L’Europeo присъстват интимните истории на писатели, артисти, музиканти и журналисти. Проследява се субкултурата на феминизма през някои от най-известните и артистични представителки. Има и текст, който рисува хомосексуалното движение, описано чрез драматичните истории на някои от най-известните хомосексуалисти в света.

Въпреки че обидният език в представянето на броя ме накара да повдигна въпросително вежди, все пак се зарадвах, защото като че ли за първи път сериозно списание проявява интерес към темата за феминизма. Браво.

И после прочетох в Нов Брой следния цитат от Пламен Петров (кой е Пламен Петров?!):

О, това фалократично общество! – “Когато мъж говори мръсотии, това е сексуален тормоз. Когато жена говори по подобен начин, това са 3,95 долара на минута. Именно тази несправедливост света наричан феминизъм”

Искрено се надявам цитатът да е изваден от контекст, защото така както лети свободно в пространството, той се откроява с брилянтна тъпота.

Та, понеже не искам да коментирам без да съм чела, а темата очевидно ми е интересна: ще се намери ли някоя добра душа, която да ми сканира статиите за феминизма и “драматичните истории” на известните “хомосексуалисти”?

А ако случайно вече сте чели въпросните статии… разкажете с две думи за какво става въпрос: тези, аргументи, позиции…

Ще бъда много признателна!

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

За историята на проекта, Кирова разказва:

Повече от двайсет години преподавам история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. И едва през последните няколко от тях започнах да осъзнавам, че в моя конспект всъщност не фигурира нито едно име на жена.

Проверих програмите в други университети, както и програмите на следващия период, между двете световни войни. Там бегло се мяркат имената на Багряна в поезията и на Фани Попова-Мутафова, във връзка с историческия роман. Толкова.

Голям брой писателки и творби са останали невидими, те просто са изчезнали от канона, но до голяма степен и от историята на българската литература.

Така възникна потребността да се направи нещо, поне някакво частично усилие да върнем жените на литературноисторическия канон. Защото те всъщност не липсват в случването на онези процеси, школи, тенденции, които смятаме за важни в българската литературна традиция.

От корицата на книгата:

Канон в Древна Гърция е означавало мярка, а литературният канон постепенно се е превърнал в начин да се измерва значимостта на явленията във всяка национална литература. Само че кой и как е определял тази значимост? Кои са били институциите-диригенти на литературния вкус? И преди всичко: какво е оставало извън единствения Канон? На тези и други въпроси се опитва да отговори поредицата “Неслученият канон”. Тя се стреми да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за “висока” и “важна” литература. Канонът не трябва да бъде един: необходими са ни различни канони или поне различност на явленията, които намират място в канона. Това е идеята, от която поредицата се ръководи.

Представянето на книгата е на 17-ти ноември от 18 часа, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2 ет.

***
Фотография: Галерия Словар.