Много жени живеят в постоянен вътрешен конфликт със себе си, след като направят аборт. Някои биха казали това е така, защото жените са с по-слаба психика. Но според теб е, защото…

Не разполагам с данни за изследвания, провеждани в България, но съм запозната с доста проучвания, проведени в САЩ, които разглеждат психологическото състояние на жените, направили аборт. Данните сочат, че близо 80% от жените, направили аборт след нежелана бременност се чувстват спокойни, облекчени и щастливи от решението си. 17% от жените, направили аборт, изпитват чувство на вина и слаба депресия, но учените са установили, че в повечето случаи след третата седмица от аборта дори и те преминават. Преди време попаднах на едно интересно проучване, което съпоставя тези данни при жените, направили аборт и жените, току-що родили дете. Цифрите са шокиращо аналогични: и позитивните, и негативните чувства.

Друго проучване пък сравнява нагласите на млади момичета, забременели по едно и също време. Психолозите проследяват две групи тийнейджъри и говорят с тях две години след аборта/раждането им. Оказва се, че момичета, направили аборт, имат много по-високо самочувствие и усещане за вътрешен самоконтрол от тези, които са родили. Данните сочат, че една жена изпитва вина, конфликт или негативни чувства, ако всъщност не е била сигурна дали иска да направи аборт, или е била принудена да прекрати желана бременност по медицински причини.

Вярно е, че в България от законодателна гледна точка сме благословени и не се налага да участваме в безмислени разговори за правото на аборт, на каквито съм свидетел тук в Щатите. Но за разлика от Щатите, младите хора в България са далеч по-неграмотни и сексуалната ни култура е супер ниска. С други теми, трябва да се говори.

Милена, четох представяне на новата ти книга Аз, бLогинята, в което някой я нарича “мост между Америка и България”. Ти скоро се върна да живееш в България… разкажи защо за теб е важно да изградиш мост обратно към мястото, което съзнателно напускаш.

Биографиите ни не могат никога да бъдат отделени от родното място, независимо дали ние искаме да имаме нещо общо с него или не. Лично аз имам твърде богата и сложна биография в България, за да мога и да желая да я напусна окончателно. Идеалният свят е комбинация от светове, на това се научих от Америка. Да не говорим, че вече и тук се чувствам малко като в Америка, защото влиянието й е осезаемо дори в ежедневието. Моловете, jingle bells където и да отида, дори и руския канал muzyka е руски единствено, защото се пее на руски. Външният вид, маниерите, стайлингът, всичко е абсолютно копие, всякаква руска индивидуалност е погълната от Америка. Така че, нищо вече не е същото, нито себе си. В този контекст мостът е изграден глобално, а аз просто се опитвам да обясня някои американски неша на все по-американофобски настроените българи. Обичам България и Америка еднакво. Сега мога да го кажа със сигурност. От Америка не знаех колко дълбоко е част от мен, а и аз част от нея. Същото е с България. Ако преди не се чувствах комфортно раздвоена, сега обичам раздвоеността, защото всъщност тя е по-голяма възможност за избор. В перспектива Америка може би ще пропадне като Римската империя, но също като Римската империя символично, а и на материално ниво, светът дълго ще върви по изградените от нея пътища, начин на комуникация, ценностна система и визия за света. За мен няма по-добър модел.

Следя блога ти почти от самото му начало и си спомням много разговори между теб и читатели, в които разни хора като че ли се гневят на спокойствието, с което вземаш ГОЛЕМИ животопроменящи решения. На какво се дължи този гняв, според теб?

Вероятно на страх. Хората се страхуват от това, което им се вижда смело и предпочитат да го намразят, за да не изпитват малоценност пред него. Голям личностен проблем е ако се сравняваш с околните. Разбира се, има здравословна, спортна конкуренция или сравнение, в повечето случаи обаче е някаква лична слабост. Човешко е, но като че ли българите малко прекаляват с гледането в чуждата кошница. Тя не може да бъде повод за депресия, нито за злорадство. Тя не може да те нахрани, нито да те накара да се почувстваш шастлив. Това, което е в теб е единственото, което може да те задоволи. Никога не ми е пукало кой какво е направил, постигнал, каква награда е получил, аз се съизмервам само със себе си. До голяма степен съм лишена от чувство за конкуренция освен със себе си. Не наблюдавам хората около мен как се движат, тяхното движение ме засяга дотолкова доколкото ми е интересно с какво се занимават и дали то може да обогати света и мен с нещо. Ценя постиженията им, не се радвам на провалите им, но не се заглеждам особено много.

Една от причините, поради които ти се възхищавам е тоталният ти отказ да се извиняваш за щяло и нещяло. Това е НЕтипичен женски навик. Повечето от нас (жените) сме възпитани да сме мили и дипломатични, да избираме липсата на конфронтацията пред собствения си интерес. Родителите ти ли са те възпитавали по този начин или животът ти те е научил да бъдеш директна и категорична?

Не, родителите ми категорично не са ме възпитавали по този начин, и двамата бяха амбициозни, но раними. Всеки е раним повече или по-малко. Аз избрах да се уча от тяхните грешки. Животът пък ме е поставял в ситуации в които просто е трябвало да се взимат някакви животоспасяващи решения, или решения свързани с ежедневното оцеляване, и когато са ти се случили подобни неща, гледаш по-едро на всичко. Твърде кратко ми е времето на земята за да си го губя със съжаления, угризения, някакви авто-манипулации, които не водят до никъде, а и за какво да се извинявам? За това, че съм такава каквато съм? Не виждам защо. Изградила съм се с годините и оцеляването ми като неомъжена жена с дете. Човек неизбежно става малко мъж. Извинявам се само в случаи в които наистина съм «сгазила лука«. В останалите по-дребни случаи, просто нямам време. Минавам нататък. Хората се разминават във вижданията си за света, за това как трябва да се държиш ако си жена, обществото има някакви изисквания. Ако тези изисквания съвпадат с това, което ме интересува, ще ги спазвам. Ако не, няма да се извинявам за това, че не ги спазвам, а ще гледам да представя моята версия по максимално приемлив начин без извинения. Правилата са създадени за да бъдат нарушавани освен за да бъдат спазвани. И някъде дълбоко в мен има огромен инстинкт за самосъхранение. Почти животински. Оцеляването на най-яките. Survival of the fittest.

Питам тези неща, защото ми се струва, че много жени живеят в постоянен вътрешен конфликт между това, което се очаква от тях и това, което те самите искат за себе си, а ти някак се измъкваш от такива ИЛИ-ИЛИ ситуации. Как го правиш?

Да, знам женската дилема, и тя е сложна когато си омъжена, когато си във връзка. Дълго време се бях отказала да търся, дори да желая да бъда във връзка. В един момент около 40 годишнината ми си дадох много ясна сметка какви са трендовете в избора ми на мъже. Тогава все още се извинявах, дори прекалявах с извиненията, защото не бях вътрешно балансирана. От там тръгва всичко разрушително. Когато не си балансиран, ти проектираш твоите идиосинкрази, неуверености и лудости върху другия човек. Той съответно не реагира като Ганди, а и липсата ти на баланс никога няма да избере ГандиJ. Дадох си пауза от доста години в които просто отказвах да бъда с мъже просто за да имам гадже или да бъда с някой. Това беше абсолютно съзнателно решение. Казах си, че порочния кръг в мен трябва да бъде изкоренен. Открих свободата си на съзнателно ниво. Открих себе си, работих върху себе си, работих върху талантите си без да има нищо около мен, което да ме разсейва. Не ми беше никак лесно, но извървях един път към себе си, който ме разкри пред мен самата и ми даде много по-ясна представа за изборите, които искам да правя. Самотата – с много и добри приятели, разбира се – ме научи да ценя живота си така, както едва ли това може да бъде постигнато ако не си сам. Да, често беше тъжно, обаче за мен е много по-тъжно да не бъдеш себе си, да не знаеш коя си, и да правиш безсмислени компромиси в името на някаква илюзорна близост или навик, отколкото да стигнеш до дъното на същността си и от там да изплуваш два пъти по-силна от преди. Сега имам приятел и той е съвършено различен тип човек от хората с които съм била преди. Разбира се, това не гарантира щастие, но поне знам, че един модел на общуване е надскочен, сега вероятно е дошло време на нов тип уроци.

Научих се да искам за себе си това, което реално ми трябва, а не това, което някакво несигурно гласче на човек, който не се обича, диктува. Дълги години влизах от връзка във връзка въпреки че бях наясно, че това не е добре. Тогава «или-или» е просто начин на живот и това никак не ме караше да съм щастлива. Сега съм тази, която съм, и давам и приемам това, което смятам, че е здравословно за мен и партньора ми. Компромисите са задължителни, но никога не бива да бъдат такива, че да се отдалечаваш прекалено много от себе си. От това задължително рано или късно ще пострада която и да е връзка. Винаги трябва да си на една ръка разстояние от себе сиJ.

В конктекста на този блог искам да те попитам… като жена, наблюдаваща българската действителност през все още свежия спомен от живота в САЩ… Какво липсва на жените в България? За какво трябва да говорим? Какво трябва да изискаме, за да живеем по-добре?

Тук жените са най-нетолерантни и жестоки една към друга. Честно казано дълго време живях с идеята, че обществото е твърде сексистко, но вече не мисля така. Нещата много са се променили, мъжете се съобразяват с жените до толкова до колкото им позволява мъжката природа. Гледам да ги щадя, защото на мен самата не ми е интересно да съм заобиколена от мъже с женско мислене и поведение лишени от каквито и да било атавистични мъжки признаци. Скучно ми е с безполови същества.

Жените тук често са зли към жени, които ги застрашават. И не говоря за някаква директна конкуренция, а за нещо, което е в главите на «застрашените». Направо съм се сблъсквала с жени готови да те унищожат от страх. Като пинчери, които лаят до съдиране, защото са малки и страхливи. Подобна злоба, завист, зложелателство, са признак на огромна лична слабост за която никой не може да им помогне освен те самите. Дали са в неудовлетворителни връзки, дали работата не им върви, дали не се чувстват достатъчно реализирани или талантливи, повредата е в техния телевизор.

Стигаме пак до това да си напълно комфортно със себе си, да нямаш демони, които да проектираш върху другите. Иначе българките сме супер бойни. Има свестни и несвестни като навсякъде. Но аз виждам много сила, амбиция, работене наравно с мъжете, постижения, реална еманципация. И тук идва проблема с това доколко е лесно за една реализирана, еманципирана жена да си намери партньор, който не се чувства застрашен. За съжаление е доста трудно. Но това не е локален, български проблем, а проблем на всяко еволюирало общество. Въпреки, че кризата налага постепенно един нов консерватизъм дори и в мъжко-женските отношения. Общо взето, както казват французите, може би «колкото повече се променя, толкова повече остава същото», кой знае… Времето ще покаже дали жените ще останат жени, а мъжете, мъже.

***

Фотография: Милена Фучеджиева

Много благодаря на ViewSofia за интересните въпроси и хубавата възможност да се “запозная” с още нови читатели. На онези от вас, които за първи път четат Openly Feminist: привет! Много се радвам, че сте тук.

Междувременно, създадох account във Formspring, където анонимно можете да ми оставяте коментари, да задавате въпроси и предлагате теми за бъдещи постинги в блога! Мисля, че ще е интересно!

Хубав ден!

P.S. Автор на портретната ми снимка в статията (и в header-а тук) е Kyle Grady.

Виж, ако бях мъж и съм седнала тук пред теб с цигара в ръка, намествам си топките и ти разказвам как правя музика, защото  харесвам бързи коли и обичам да чукам жени, ти щеше да кажеш, че съм рок звезда. Обаче когато аз правя точно това в песните и клиповете ми, защото съм жена и защото правя поп музика, ти казваш, че това разсейва хората.  Аз съм просто рок звезда.

Феминистка ли си?

Не, не съм феминистка. Възхвалявам мъжете, обичам мъжете. Харесвам американските мъже, обичам бира, и барове, и muscle cars…

Две напред. Едно назад. Това е положението.

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

OF: Кои според теб са основните естетични атрибути на чалга културата? Какво отличава чалгата визуално от други суб-култури в България?

СК: Първо трябва да започна с уговорката, че не се чувствам специалист по чалга. Темата ме интересува, защото в самото явление „чалга” рефлектират много особености на манталитета и стереотипите на обществото ни. Но и аз като мнозина съм просто свидетел на това явление, не негов задълбочен изследовател.

Много е трудно да се изброят естетичните атрибути на чалгата, защото тя се оказа доста адаптивна и се променя като хамелеон през годините. Докато в началото на 90-те като чалга атрибути лесно можеха да бъдат класифицирани китайските анцузи, старите москвичи, пластмасовите ключодържатели с Лепа Брена, и всички възможни прояви на битовия селски кич, днес чалгата има вече доста по-различен скъп и луксозен имидж. Този лукс обикновено е силно преекспониран и ярък, но понякога чалгата се прикрива доста умело зад привидна претенция за стил и изисканост. Тъй като за последните десетилетия чалгата се издигна много нависоко в социалната йерархия, на нея съвсем закономерно й се налага да се променя, за да отговори на утвърдените модели и на изискванията на новия й статус. В това отношение вече е доста противоречиво да определяме чалгата като суб-култура, защото тя някак се сля с новия ни елит и се промени до неузнаваемост.

Все пак може би наистина непреходни атрибути на чалгата ще си останат кичът в неговите богати разновидности, едрите женски гърди и най-примитивните знаци за икономически просперитет.

OF: Влиянието на чалгата върху масовата култура в България е очевидна. Усещаш ли някакво влияние на чалгата и в сферата на изкуството?

СК: Най-лесно ми е да кажа, че чалгата е повлияла на вкуса. Но всъщност си давам сметка, че чалгата ползва доста умело някои традиционно заложени консервативни стереотипи и шаблони във вкуса. Например чалга публиката обича да гледа класически реалистични произведения и автори и изисква от изкуството някакъв тип примитивно изразяване на „красивото”. Тя не иска да се мори да мисли върху изкуството, а просто да радва окото си. Този рефлекс към изкуството тук е народняшки, наследствен, древен. Чалгата не променя нищо в това, тя само го подхранва. Тя има нужното мнозинство, за да окаже съпротива на всеки опит за промяна на този стереотип или да го осмее и отрече. Това е породено може би от факта, че въпреки привидния разгул и показност, в същността си чалгата е дълбоко патриархално консервативна, както и самото ни общество. В това отношение чалгата би могла да се ползва и като опасен политически инструмент, произлязъл от самия електорат.

С други думи по отношение на изкуството влиянието на чалгата е като да имаш стара и блокирала спирачка, която не ти позволява да мръднеш напред.

OF: Кои съвременни български артисти (художници, скулптури, пърформънс артисти) според теб правят умен и задълбочен анализ на чалгата през изкуството, което създават? Какъв е техния фокус? Някой от тях коментира ли половите стереотипи, които поне според мен са много характерни за чалгата?

CK: Докато работихме по проекта „Изкушението Чалга” с колегата ми Весела Ножарова осъзнахме, че всъщност в България няма много художници, които се занимават в изкуството си с чалга, за разлика от Сърбия например. Тук като че ли опозицията между чалга и култура се изразява не в критика, а в тотално загърбване на проблема.

Другото, което осъзнахме е, че чалгата е твърде всеобхватно явление и в него може да се впише много широк спектър от работи и проблеми.

Първият автор, който асоциирахме директно с тази тема, беше Алла Георгиева. Много показателно, че всъщност основна тема в изкуството на Алла не е чалгата, а полът и по-точно присъствието и ролята на жената в съвременното общество. Разбира се, че при това положение тя няма как да подмине чалгата. Тя работи по серията „БГ – сувенири” от 2006. Ползва един женски образ, върху който наслагва по най-буквален начин смесицата между фолклор и порно, с която се характеризира чалга културата.

Но в същата изложба Алла доста успешно вклини в чалга темата и мутренските прояви с работата си „БГ-пейзажи” – една простреляна пътна табела, върху която беше репродуциран типичния за страната ни пейзаж с пуст междуселски път, места, на които обикновено се случват стрелбите.

Пак по повод тази изложба открихме, че Аделина Попнеделева наблюдава и ползва от доста време чалгата като тема в своето изкуство. Тя също е част от групата жени-художници, които още през 90-те се съсредоточиха в джендер. Те именно притежават това ниво на чувствителност, което да ги отведе при чалгата и да ги накара да вземат отношение. Самата статистика, че в една изложба за чалгата участват толкова много жени и че те репродуцират всички възможни деформации върху женското тяло и образ, проповядвани от чалгата е достатъчно красноречив факт според мен. Модифицираните чалга-барбита на Светозара Александрова от същата изложба са най-подходящият пример за това.

Ако става дума за „полови стереотипи” Карсимир Добрев се включи много успешно в изложбата със своята визуална интерпретация на кючека и с фалическите атрибути, които го съпровождат.

По принцип повечето автори, с които работихме тогава, не могат да бъдат трайно обвързани с чалгата като тема, но специално за тази изложба може да се каже, че бяха много изкушени и ентусиазирани и като резултат от това се получиха някои много добри проекти. Още по-интересно, че всеки намери собствен индивидуален фокус, къде по-критичен, къде ироничен.

Даниела Костова намери своята културологична перспектива и изложи гледната точка отвън, от чужбина към проблема, също като Константин Божанов и Ергин Чавушоглу.

Авторите от по-младото поколение като Викенти Комитски, Орлин Неделчев, Боряна Венциславова пък се включиха с много точен и умен анализ на чалга настоящето от гледна точка на техните все още живи спомени за соц миналото.

А Богданов и Мисриков пресъздадоха най-буквално това минало като ползваха точно онези старите чалга атрибути – зелен москвич, кученце с клатеща се главичка и прото-чалга, която ехти от раздрънкания касетофон на колата. Хората страшно се забавляваха с тази работа.

Опитът с този проект беше много полезен и за нас като куратори, и за художниците, защото доказа, че все пак, ако им се даде подходящ повод, те могат много красноречиво и изобретателно да заявят своята позиция спрямо актуални проблеми.

Имате задълбочен поглед по темата – кои са основните проблеми на българските жени днес?

Това е от онези въпроси, чийто отговор зависи от това кого питате. Но, все пак, на мен ми се струва, че основните проблеми са три. Първо, дискриминацията на работното място и по-конкретно, неравностойното заплащане. Жените в България получават по-ниско заплащане от колегите си, биват промотирани много по-бавно от колегите си мъже и много рядко имат достъп до най-високите позиции в организациите където работят. Вторият проблем е “втората смяна”, която повечето българки карат вкъщи: готвене, чистене, пране, грижа за децата. Това са все задължения, които в България все още се смятат за “женски занимания”, отнемат много време, носят малко удовлетворение и са ниско престижни в очите на обществото. И не на последно място, упоритите стереотипи за това как трябва да изглежда, мисли, съществува една жена, за да бъде благоприятно приета от обществото. И трите проблема могат да бъдат разрешени с малко повече информираност и малко повече воля да защитим собствените си интереси.

Благодаря за интересните въпроси. Можете да прочете пълния текст на интервюто тук.

В разговор по BBC Radio 4, aвторката разказва за източноевропейския мит за Баба Яга и разсъждава върху това какви са културните нагласи, които го правят възможен. Угрешич развива интересна теза за източноевропейския страх от остаряването и болезнената конфронтация с възрастта, особено сред жените.

***
Photo by: Zeljko Koprolcec via Wikipedia

В разговор по BBC Radio 4, aвторката разказва за източноевропейския мит за Баба Яга и разсъждава върху това какви са културните нагласи, които го правят възможен. Угрешич развива интересна теза за източноевропейския страх от остаряването и болезнената конфронтация с възрастта, особено сред жените.

***
Photo by: Zeljko Koprolcec via Wikipedia

OF: В България масово хората вярват, че мъжете и жените са равнопоставени и че на практика проблема за половото равноправие отдавна е решен. Така ли е в действителност?

МИ: Тази „вяра” не е нищо повече от отричане. Най-разпространената реакция на дискриминацията и, въобще, на неправдите е те да се отричат – най-вече от тези, които евентуално могат да се окажат отговорни или съпричастни, но често и от самите потърпевши, защото статусът на жертва е свързан със стигма. Особено това е така, когато става въпрос за дискриминацията на жените. Самите жени имат много да губят, ако признаят, че я търпят. Те, за разлика от, например, етническите малцинства, трябва да понесат съзнанието, че са в положение на онеправдани не само от и спрямо далечни субекти, като етническото мнозинство, но също и спрямо най-близките – бащата, брата, партньора, сина. Такова съзнание за унизеност на собствената идентичност дълбоко в личната сфера заплашва с много разрушителни чувства. Много жени предпочитат да се предпазят от тези чувства посредством отричане.

Освен това, дискриминацията на жените работи по такъв начин, че жената се възприема – от другите и сама себе си – като непълноценна без мъж. Да вземем само факта, че за жените съществуват две официални обръщения „госпожо” и „госпожице”. Обществото прави разлика в социалния статус на жената според това дали е формално обвързана към мъж или не. Като принадлежност към главна вещ – да включим малко юридически хумор. Разбира се, госпожицата е много по-неважна от госпожата. Да си без мъж те стигматизира; жената без мъж се смята за малоценна и неуспяла. Така жените са зависими от мъжа за своята социална легитимация. (За мъжа, напротив, е важно да има професионален/ финансов успех.) Ето защо, много жени, като се опасяват (често вероятно основателно), че това би отблъснало мъжете им, избягват да утвърждават собственото си достойнство и да претендират, че спрямо тях има неправди.

Другият феномен зад отричането е „инкорпорирането на насилника”. Много жени приемат „мъжката” гледна точка, за да се асоциират към силния. Те се идентифицират с нея, за да се дистанцират от собствената си идентичност, която е принизена и ги омаловажава като личности. Така те, за да утвърдят и интегрират себе си като личности, предават идентичността на пола си. Много тъжно. Ще чуете такива жени да говорят, че от жените шофьори или ръководители не стават. Общо взето, огромна е мотивацията и на двата пола да консервират статуквото; начинът за това, разбира се, то да се представя като добро.

OF: Как един човек може да разбере дали е жертва на дискриминация? Какви са най-честите форми на полова дискриминация в България?

МИ: Дискриминират те, когато се отнасят с теб по-различно и по-зле, отколкото с друг човек в подобно на твоето положение, ако причината за това е полът ти (или възрастта, сексуалната ориентация и пр.). Това е т.нар. „пряка” дискриминация.

Непряка дискриминация има, когато някакво правило, което важи еднакво за всички, на практика поставя в по-лошо положение единия пол за разлика от другия. Например, изискване да си висок/а 1.80м., за да те наемат на работа като полицай. Диспропорционално по-малко жени ще могат да изпълнят това изискване и да получат работата. Ако това изискване не е оправдано, то е незаконно. За да е оправдано, трябва да е стриктно необходимо на работодателя. Ако работодателят може да си постигне целта и по друг начин – при условие че тя самата е законна, без това изискване, значи то не е оправдано. Целта може да е полицаите да внушават респект. Може да се спори обаче, че има и други начини те да внушават респект, освен с голям физически ръст – например, силно лично излъчване, самообладание, авторитетен маниер, стегната униформа, добра физическа форма и пр. Работодателят, значи, е длъжен да мисли внимателно какви изисквания поставя, за да не слага ненужни бариери пред жените (и други уязвими групи).

Дискриминация е и когато те тормозят заради пола ти или сексуално – обиди, присмех, намеци, пренебрежение/ агресия. Дискриминация е и когато някой подбужда друг да дискриминира. Например, прекият ти началник внушава на директора да не те повишава, защото за мениджърска позиция повече подхожда мъж. Или главният прокурор заявява в медиите, че съдебната система се проваля в овладяването на престъпността, защото повечето съдии са жени. С това той насърчава цялата общественост да гледа на жените като на слаби, нерешителни, неспособни и дребни, и да не приема те да имат властови позиции.

OF: Каква е основната причина за случаите на дискриминацията на полова основа в България?

МИ: Причината е културата, която ни заобикаля и с която всичко, до което се докосваме, е пропито – това са вкоренените представи за пасивната роля и подчиненото място на жената, за нейната по-ниска стойност и по-малка сила. Твърде много хора са инвестирали в тази култура и държат на нея. Те стават нейни проводници на всяка крачка, за да удържат позициите, които тя им дава. Така, например, един мъж утвърждава агресивно, че жената е там, за да гледа децата, друг – пасивно, като демонстрира некомпетентност, несправяне и отказ от отговорност в грижите за децата. Защо? Защото това разпределение на ролите му дава възможност да има хоби, докато за майката това е немислимо, преди децата да отраснат. Ако товарът се подели по равно, и той няма да има хоби (или ще го има двойно по-малко). В една огромна част от случаите практикуването и утвърждаването (експлицитно или имплицитно, все едно) на сексистката култура може да се проследи до икономически (в широк смисъл) причини – става въпрос за отбраняване на по-голям достъп до блага (имущество, лично време, грижа за себе си и удоволствия, влияние и власт и пр.). Но всичко това е преодолимо, с време и усилия. Тук искам да кажа, че както има сърцати жени, които се борят за достойнството си, така има и доблестни, всеотдайни мъже, които са с тях в това.

OF: Ако подозирам, че съм жертва на дискриминация, какво правя? Към кого мога да се обърна за консултанция или правна защита? Можете ли да изброите имена на адвокати, адвокатски кантори, агенции и/или организации, които се занимават с антидискриминационно право и имат конкретни успехи в тази област.

МИ: Ако искаш да се защитиш, има правни средства. Има Комисия за защита от дискриминация, която вече набира скорост и сила, т.е. подобрява работата си и се развива. Има и специална съдебна процедура. Съдиите също показват сериозен потенциал да дават защита срещу дискриминация и практиката им напредва. За съвет можеш да се обърнеш към Български хелзинкски комитет. Ние целенасочено водим антидискриминационни дела по всякакви признаци (сексуална ориентация, увреждане, религия/липса на такава, етническа принадлежност/раса и др.). Много искаме да водим дела на жени срещу дискриминация. За съжаление, почти не пристигат при нас такива случаи. Жените не се оплакват. Има и други правозащитни организации, които се занимават с дискриминация, но ние сме най-добрите. Съобразно спецификата на случая и възможностите ни в конкретния момент, можем да насочим случая и към други колеги. За съжаление, все още незнам за „обикновени” адвокати, несвързани с правозащитни организации, които да специализират в тази област. Но съм сигурна, че ще се появят. Дискриминационното право в България динамично се развива и все повече професионалисти ще го забелязват и ще се включват в практикуването му.

Но преди да се води дело, най-добре е първо да кажеш открито на този, който те дискриминира: Дискриминираш ме, това е незаконно, спри да го правиш. В много случаи това може да коригира поведението и дело да не е нужно. С това искам да кажа, че първата стъпка на защитата е да се застъпиш за себе си; открито да кажеш, че не приемаш да те потискат или използват.

OF: Пропускам ли нещо важно?

МИ: Отново ще акцентирам върху личната роля на всеки човек – мъж или жена. Всеки от нас с всяка стъпка, с всеки свой малък или голям избор пресъздава културата. Държим в ръцете си възможността, докато живеем, да променяме културата, като с всеки свой жест зачитаме достойнството и свободата на човека, без оглед на пола или други белези. Отговорни сме за всеки свой поглед или дума, защото някой в този миг ни гледа и попива от нас, това което излъчваме. Залогът е да не възпроизвеждаме предразсъдъците и неправдата. Ако им дадем отпор, се осъществяваме като достойни, почтени хора, чийто живот не е напразен.