Днес най-случайно обаче научих за новия й, семеен, блог. Нямах време да го изчета от край до край, както бих искала, но съм във възторг от видяното. Не съм родител, но съм любопитна как се променя живота на една жена и на една двойка, когато се появи бебето: от емоционална, материална, логистична гледна точка. Кой с кого за какво и кога говори? Как намираме време да се обичаме? Да се обличаме? Да се събличаме?

Ето малък пример от Ади:

Има моменти, в които се чувствам задушена от дома си
От хората в него
От суетенето и многословието покрай бебето
И този тежък мирис на непрестанно готвеща се храна
Заключен и оталожен между плътно затворените прозорци
Изолирали мрачната зима и вечно сивия град навън

Блъскаме се
Дават се съвети
Някой мърмори обидено
Друг иска да му се сложи обяд
Подът е мръсен
А бебето постоянно се влачи по него
И отбира нещо за лапане
Всичко, но не и кашата, която съм подготвила

Открадвам момент
Затварям вратата
Оставам сама
Тайно въздишам
И си казвам, че всички са тук заради нея
Защото много я обичат
Ще издържа
Ще се съобразя
А след чаша кафе, почти всичко минава

Явно пием различно кафе, защото моето не ми действа толкова облагородително, но ще се четем.

С риск да бъда оприличена на стара (ХАААА!!!!!)  грамофонна плоча, все пак ще отбележа явното наличие на двойни стандарти в начините, по които се отнасяме към остаряващите мъже и жени. Мъж на 40-50 годишна възраст е “в разцвета на силите си”. Жена на аналогична възраст… какво да говорим. Примерно, Джони Деп, който е почти десет години по-възрастен от Райдър (и нейно бившо гадже) е смятан за егати и секс-символа. Мога да изредя още стотици имена, все същото. Жените, които обсебяват масовото въображение са млади, слаби и без бръчки. Мъжете… са различни.

Извън шоу-бизнеса стереотипите не са чааааак толкова жестоки, но като цяло принципът е същия: за една жена, възрастта е недостатък, слабост, наказание. За един мъж, възрастта носи сила, спокойствие, престиж.

Което, ако се замисли човек, всъщност в някаква степен обяснява доста неща. Като например…

Хайде, вие сте.

Аз още не съм гледала самия филм, така че не мога да го коментирам, но последните няколко параграфа от статията ми направиха силно впечатление. Говорейки за Щатите, Кауфман отбелязва, че въпреки че балерините са обект на много внимание докато са на върха на танцовата си кариера, те много рядко заемат лидерски позиции (напр: хореографи, мениджъри на балетни трупи и др.) след като спрат да танцуват. В САЩ, явно, няма много жени хореографи, а броят на жените, които управляват балетни трупи е незначителен. Теорията на авторката е, че тенденцията от последните години е артистичните трупи да възприемат все по-коропоративен стил на управление: борд на директори, организационна структура и (познахте)… мъже по върховете. Новите шефове предпочитат да работят с мъже, промотират мъже-таньори и т.н. Иронията е, че всичко това се случва в екстремно-феминизирания свят на балета.

Коментарът ми е интересен, защото въпреки че нищо не разбирам от балет… ми се струва, че описанието на управленските структури в индустрията почти перфектно репликира положението в други индустрии, които на пръв поглед уж нямат нищо общо. Спомням си за един разговор, който водихме тук за учителките (жени) и директорите (мъже) в българската образователна система; за шефовете на болници (обикновено мъже), за половото разделение на средния и високия мениджмънт в ИТ индустрията…

Дет се вика, уви, нищо ново под слънцето.

Въпросната радост и преклонение пред стила и идеите на Френзен, обаче, карат някои хора да се питат… егаси, някой случайно да е изненадан, че литературните критици отново възпяват автори, които са бели мъже?! Защо книги, писани от жени все още не се приемат достатъчно сериозно?! Защо когато един мъж описва вътрешния свят на една жена, нейните връзки, любови и изневери… това е Литература (Толстой; Рот, например), а когато жени пишат за жени и техните връзки, любови, изневери… това е Чик-лит?!

Очевидно, не сравнявам Мадам Бовари с Дневникът на Бриджит Джоунс, но въпреки това е редно да се замислим доколко е уместно да иползваме термина Чик-лит или поне доколко сме прави да влагаме най-вече негативни конотации в него. В крайна сметка, най-често срещаните критики спрямо този жанр (лош стил; глупав сюжет; хората, които четат такива книги са тъпи) са 100% валидни за ВСЕКИ ЕДИН литературен жанр. По какво се различава Ник Хорнби (dick-lit?!) от Хелън Фийлдинг (горе-долу харесвам)? Дейвид Седарис от Мелиса Банк? Стиловите разлики са малки, но съществени, разбира се. Фийлдинг взема парите, Седарис печели славата (и парите, всъщност).

В едно интервю преди години, Глория Стайнем питаше какво толкова им е лошото на романтичните “женски” комедии: повече диалог отколкото специални ефекти, повече връзки отколко насилие, повече размисъл върху това как да живеем, отколкото върху това как да умрем. Този анализ е абсолютно валиден и за книгите, които категоризираме като “чик-лит”. Да, наистина някои от тях са слаби, НО… докато продължаваме да приемаме насериозно мъжките опити за вникване в женския свят, а в същото време отхвърляме опитите на жените да опишат сами себе си… малко трудно ще повярвам, че всякакви списъци от типа “Най-добрите романи на всички времена” имат нещо общо с таланта на автора.

***

Още по темата:

• Why Books By Women Aren’t “Serious”
• The chick-lit debate: light doesn’t have to mean stupid
• Жените, мъжете, писането (в Openly Feminist)

В новия брой на L’Europeo присъстват интимните истории на писатели, артисти, музиканти и журналисти. Проследява се субкултурата на феминизма през някои от най-известните и артистични представителки. Има и текст, който рисува хомосексуалното движение, описано чрез драматичните истории на някои от най-известните хомосексуалисти в света.

Въпреки че обидният език в представянето на броя ме накара да повдигна въпросително вежди, все пак се зарадвах, защото като че ли за първи път сериозно списание проявява интерес към темата за феминизма. Браво.

И после прочетох в Нов Брой следния цитат от Пламен Петров (кой е Пламен Петров?!):

О, това фалократично общество! – “Когато мъж говори мръсотии, това е сексуален тормоз. Когато жена говори по подобен начин, това са 3,95 долара на минута. Именно тази несправедливост света наричан феминизъм”

Искрено се надявам цитатът да е изваден от контекст, защото така както лети свободно в пространството, той се откроява с брилянтна тъпота.

Та, понеже не искам да коментирам без да съм чела, а темата очевидно ми е интересна: ще се намери ли някоя добра душа, която да ми сканира статиите за феминизма и “драматичните истории” на известните “хомосексуалисти”?

А ако случайно вече сте чели въпросните статии… разкажете с две думи за какво става въпрос: тези, аргументи, позиции…

Ще бъда много признателна!

Този тип ‘секси мацки’ не са някакъв нов феномен. Има ги от много време… в мъжки списания като Playboy, FHM и Penthouse.

Това, което на мен ми прави впечатление е, че ако до преди няколко години подобни фотографии бяха пример за конкретен тип сексуално изразяване, то напоследък те все повече и повече се превръщат в синоним на женска сексуалност. Ако до преди време така изглеждаха порно-актрисите и чалга певиците, то в момента така изглеждат МНОГО млади момичета. Ако не ми вярвате, направете си разходка в Студентски град.

Целият този феномен ми е много любопитен и страшно объркан.

Кои са тези момичета? Зашо изглеждат и се държат по такъв начин? Какви са техните родители? Как са възпитани? Кой/Какво ги кара да вярват, че трябва да култивират подобен външен вид и поведение? Какви са техните сексуални партньори? Какво е тяхното влияние върху възприятията, вкуса и поведението на по-малките момичета и момчета?

Помогнете с мнения и идеи!

Виж, ако бях мъж и съм седнала тук пред теб с цигара в ръка, намествам си топките и ти разказвам как правя музика, защото  харесвам бързи коли и обичам да чукам жени, ти щеше да кажеш, че съм рок звезда. Обаче когато аз правя точно това в песните и клиповете ми, защото съм жена и защото правя поп музика, ти казваш, че това разсейва хората.  Аз съм просто рок звезда.

Феминистка ли си?

Не, не съм феминистка. Възхвалявам мъжете, обичам мъжете. Харесвам американските мъже, обичам бира, и барове, и muscle cars…

Две напред. Едно назад. Това е положението.

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

Биляна е родена в България, но от години живее в Канада. В момента завършва магистърска програма по изящни изкуства в Саскатуун и нейни произведения (performance, видео, рисунки) са излагани в галерии в Канада, САЩ, България, Чехия, Германия и Франция. Страшно харесвам работата й: заради феминистките елементи в проектите й и заради готиното чувство за хумор, на което се базира.

Проектът, върху който искам да ви обърна внимание се нарича The Makeover Project и е серия от пет пърформанси, реализирани в мол във Ванкувър. В рамките на една седмица, Биляна посещава различни магазини за козметика (Yves Saint Laurent, Chanel, Sheisido, Dior) и моли консултантите да я гримират точно като моделката от рекламата на съответната марка. След като я гримират, Биляна отива във фото-студиото в мола, за да си направи снимка като във всяка една от сесиите се опитва максимално точно да имитира позата на модела от рекламната сесия.

Проектът е интересен коментар върху начинът, по който жените биват представяни в рекламите и невъзможността една нормална жена (дори, използвайки услугите на професионален гримьор), да отговори на стандартите за красота, с които бива сравнявана ежедневно.

Можете да научите още за работата на Биляна от сайта й, а във Flickr можете да разгледате пълната колекция фотографии от The Makeover Project.

За историята на проекта, Кирова разказва:

Повече от двайсет години преподавам история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. И едва през последните няколко от тях започнах да осъзнавам, че в моя конспект всъщност не фигурира нито едно име на жена.

Проверих програмите в други университети, както и програмите на следващия период, между двете световни войни. Там бегло се мяркат имената на Багряна в поезията и на Фани Попова-Мутафова, във връзка с историческия роман. Толкова.

Голям брой писателки и творби са останали невидими, те просто са изчезнали от канона, но до голяма степен и от историята на българската литература.

Така възникна потребността да се направи нещо, поне някакво частично усилие да върнем жените на литературноисторическия канон. Защото те всъщност не липсват в случването на онези процеси, школи, тенденции, които смятаме за важни в българската литературна традиция.

От корицата на книгата:

Канон в Древна Гърция е означавало мярка, а литературният канон постепенно се е превърнал в начин да се измерва значимостта на явленията във всяка национална литература. Само че кой и как е определял тази значимост? Кои са били институциите-диригенти на литературния вкус? И преди всичко: какво е оставало извън единствения Канон? На тези и други въпроси се опитва да отговори поредицата “Неслученият канон”. Тя се стреми да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за “висока” и “важна” литература. Канонът не трябва да бъде един: необходими са ни различни канони или поне различност на явленията, които намират място в канона. Това е идеята, от която поредицата се ръководи.

Представянето на книгата е на 17-ти ноември от 18 часа, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2 ет.

***
Фотография: Галерия Словар.