В новия брой на L’Europeo присъстват интимните истории на писатели, артисти, музиканти и журналисти. Проследява се субкултурата на феминизма през някои от най-известните и артистични представителки. Има и текст, който рисува хомосексуалното движение, описано чрез драматичните истории на някои от най-известните хомосексуалисти в света.

Въпреки че обидният език в представянето на броя ме накара да повдигна въпросително вежди, все пак се зарадвах, защото като че ли за първи път сериозно списание проявява интерес към темата за феминизма. Браво.

И после прочетох в Нов Брой следния цитат от Пламен Петров (кой е Пламен Петров?!):

О, това фалократично общество! – „Когато мъж говори мръсотии, това е сексуален тормоз. Когато жена говори по подобен начин, това са 3,95 долара на минута. Именно тази несправедливост света наричан феминизъм“

Искрено се надявам цитатът да е изваден от контекст, защото така както лети свободно в пространството, той се откроява с брилянтна тъпота.

Та, понеже не искам да коментирам без да съм чела, а темата очевидно ми е интересна: ще се намери ли някоя добра душа, която да ми сканира статиите за феминизма и „драматичните истории“ на известните „хомосексуалисти“?

А ако случайно вече сте чели въпросните статии… разкажете с две думи за какво става въпрос: тези, аргументи, позиции…

Ще бъда много признателна!

Този тип ‘секси мацки’ не са някакъв нов феномен. Има ги от много време… в мъжки списания като Playboy, FHM и Penthouse.

Това, което на мен ми прави впечатление е, че ако до преди няколко години подобни фотографии бяха пример за конкретен тип сексуално изразяване, то напоследък те все повече и повече се превръщат в синоним на женска сексуалност. Ако до преди време така изглеждаха порно-актрисите и чалга певиците, то в момента така изглеждат МНОГО млади момичета. Ако не ми вярвате, направете си разходка в Студентски град.

Целият този феномен ми е много любопитен и страшно объркан.

Кои са тези момичета? Зашо изглеждат и се държат по такъв начин? Какви са техните родители? Как са възпитани? Кой/Какво ги кара да вярват, че трябва да култивират подобен външен вид и поведение? Какви са техните сексуални партньори? Какво е тяхното влияние върху възприятията, вкуса и поведението на по-малките момичета и момчета?

Помогнете с мнения и идеи!

Виж, ако бях мъж и съм седнала тук пред теб с цигара в ръка, намествам си топките и ти разказвам как правя музика, защото  харесвам бързи коли и обичам да чукам жени, ти щеше да кажеш, че съм рок звезда. Обаче когато аз правя точно това в песните и клиповете ми, защото съм жена и защото правя поп музика, ти казваш, че това разсейва хората.  Аз съм просто рок звезда.

Феминистка ли си?

Не, не съм феминистка. Възхвалявам мъжете, обичам мъжете. Харесвам американските мъже, обичам бира, и барове, и muscle cars…

Две напред. Едно назад. Това е положението.

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

„Годините“ и „Вълните“ превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

Биляна е родена в България, но от години живее в Канада. В момента завършва магистърска програма по изящни изкуства в Саскатуун и нейни произведения (performance, видео, рисунки) са излагани в галерии в Канада, САЩ, България, Чехия, Германия и Франция. Страшно харесвам работата й: заради феминистките елементи в проектите й и заради готиното чувство за хумор, на което се базира.

Проектът, върху който искам да ви обърна внимание се нарича The Makeover Project и е серия от пет пърформанси, реализирани в мол във Ванкувър. В рамките на една седмица, Биляна посещава различни магазини за козметика (Yves Saint Laurent, Chanel, Sheisido, Dior) и моли консултантите да я гримират точно като моделката от рекламата на съответната марка. След като я гримират, Биляна отива във фото-студиото в мола, за да си направи снимка като във всяка една от сесиите се опитва максимално точно да имитира позата на модела от рекламната сесия.

Проектът е интересен коментар върху начинът, по който жените биват представяни в рекламите и невъзможността една нормална жена (дори, използвайки услугите на професионален гримьор), да отговори на стандартите за красота, с които бива сравнявана ежедневно.

Можете да научите още за работата на Биляна от сайта й, а във Flickr можете да разгледате пълната колекция фотографии от The Makeover Project.

За историята на проекта, Кирова разказва:

Повече от двайсет години преподавам история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. И едва през последните няколко от тях започнах да осъзнавам, че в моя конспект всъщност не фигурира нито едно име на жена.

Проверих програмите в други университети, както и програмите на следващия период, между двете световни войни. Там бегло се мяркат имената на Багряна в поезията и на Фани Попова-Мутафова, във връзка с историческия роман. Толкова.

Голям брой писателки и творби са останали невидими, те просто са изчезнали от канона, но до голяма степен и от историята на българската литература.

Така възникна потребността да се направи нещо, поне някакво частично усилие да върнем жените на литературноисторическия канон. Защото те всъщност не липсват в случването на онези процеси, школи, тенденции, които смятаме за важни в българската литературна традиция.

От корицата на книгата:

Канон в Древна Гърция е означавало мярка, а литературният канон постепенно се е превърнал в начин да се измерва значимостта на явленията във всяка национална литература. Само че кой и как е определял тази значимост? Кои са били институциите-диригенти на литературния вкус? И преди всичко: какво е оставало извън единствения Канон? На тези и други въпроси се опитва да отговори поредицата „Неслученият канон“. Тя се стреми да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за „висока“ и „важна“ литература. Канонът не трябва да бъде един: необходими са ни различни канони или поне различност на явленията, които намират място в канона. Това е идеята, от която поредицата се ръководи.

Представянето на книгата е на 17-ти ноември от 18 часа, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2 ет.

***
Фотография: Галерия Словар.

OF: Кои според теб са основните естетични атрибути на чалга културата? Какво отличава чалгата визуално от други суб-култури в България?

СК: Първо трябва да започна с уговорката, че не се чувствам специалист по чалга. Темата ме интересува, защото в самото явление „чалга” рефлектират много особености на манталитета и стереотипите на обществото ни. Но и аз като мнозина съм просто свидетел на това явление, не негов задълбочен изследовател.

Много е трудно да се изброят естетичните атрибути на чалгата, защото тя се оказа доста адаптивна и се променя като хамелеон през годините. Докато в началото на 90-те като чалга атрибути лесно можеха да бъдат класифицирани китайските анцузи, старите москвичи, пластмасовите ключодържатели с Лепа Брена, и всички възможни прояви на битовия селски кич, днес чалгата има вече доста по-различен скъп и луксозен имидж. Този лукс обикновено е силно преекспониран и ярък, но понякога чалгата се прикрива доста умело зад привидна претенция за стил и изисканост. Тъй като за последните десетилетия чалгата се издигна много нависоко в социалната йерархия, на нея съвсем закономерно й се налага да се променя, за да отговори на утвърдените модели и на изискванията на новия й статус. В това отношение вече е доста противоречиво да определяме чалгата като суб-култура, защото тя някак се сля с новия ни елит и се промени до неузнаваемост.

Все пак може би наистина непреходни атрибути на чалгата ще си останат кичът в неговите богати разновидности, едрите женски гърди и най-примитивните знаци за икономически просперитет.

OF: Влиянието на чалгата върху масовата култура в България е очевидна. Усещаш ли някакво влияние на чалгата и в сферата на изкуството?

СК: Най-лесно ми е да кажа, че чалгата е повлияла на вкуса. Но всъщност си давам сметка, че чалгата ползва доста умело някои традиционно заложени консервативни стереотипи и шаблони във вкуса. Например чалга публиката обича да гледа класически реалистични произведения и автори и изисква от изкуството някакъв тип примитивно изразяване на „красивото”. Тя не иска да се мори да мисли върху изкуството, а просто да радва окото си. Този рефлекс към изкуството тук е народняшки, наследствен, древен. Чалгата не променя нищо в това, тя само го подхранва. Тя има нужното мнозинство, за да окаже съпротива на всеки опит за промяна на този стереотип или да го осмее и отрече. Това е породено може би от факта, че въпреки привидния разгул и показност, в същността си чалгата е дълбоко патриархално консервативна, както и самото ни общество. В това отношение чалгата би могла да се ползва и като опасен политически инструмент, произлязъл от самия електорат.

С други думи по отношение на изкуството влиянието на чалгата е като да имаш стара и блокирала спирачка, която не ти позволява да мръднеш напред.

OF: Кои съвременни български артисти (художници, скулптури, пърформънс артисти) според теб правят умен и задълбочен анализ на чалгата през изкуството, което създават? Какъв е техния фокус? Някой от тях коментира ли половите стереотипи, които поне според мен са много характерни за чалгата?

CK: Докато работихме по проекта „Изкушението Чалга” с колегата ми Весела Ножарова осъзнахме, че всъщност в България няма много художници, които се занимават в изкуството си с чалга, за разлика от Сърбия например. Тук като че ли опозицията между чалга и култура се изразява не в критика, а в тотално загърбване на проблема.

Другото, което осъзнахме е, че чалгата е твърде всеобхватно явление и в него може да се впише много широк спектър от работи и проблеми.

Първият автор, който асоциирахме директно с тази тема, беше Алла Георгиева. Много показателно, че всъщност основна тема в изкуството на Алла не е чалгата, а полът и по-точно присъствието и ролята на жената в съвременното общество. Разбира се, че при това положение тя няма как да подмине чалгата. Тя работи по серията „БГ – сувенири” от 2006. Ползва един женски образ, върху който наслагва по най-буквален начин смесицата между фолклор и порно, с която се характеризира чалга културата.

Но в същата изложба Алла доста успешно вклини в чалга темата и мутренските прояви с работата си „БГ-пейзажи” – една простреляна пътна табела, върху която беше репродуциран типичния за страната ни пейзаж с пуст междуселски път, места, на които обикновено се случват стрелбите.

Пак по повод тази изложба открихме, че Аделина Попнеделева наблюдава и ползва от доста време чалгата като тема в своето изкуство. Тя също е част от групата жени-художници, които още през 90-те се съсредоточиха в джендер. Те именно притежават това ниво на чувствителност, което да ги отведе при чалгата и да ги накара да вземат отношение. Самата статистика, че в една изложба за чалгата участват толкова много жени и че те репродуцират всички възможни деформации върху женското тяло и образ, проповядвани от чалгата е достатъчно красноречив факт според мен. Модифицираните чалга-барбита на Светозара Александрова от същата изложба са най-подходящият пример за това.

Ако става дума за „полови стереотипи” Карсимир Добрев се включи много успешно в изложбата със своята визуална интерпретация на кючека и с фалическите атрибути, които го съпровождат.

По принцип повечето автори, с които работихме тогава, не могат да бъдат трайно обвързани с чалгата като тема, но специално за тази изложба може да се каже, че бяха много изкушени и ентусиазирани и като резултат от това се получиха някои много добри проекти. Още по-интересно, че всеки намери собствен индивидуален фокус, къде по-критичен, къде ироничен.

Даниела Костова намери своята културологична перспектива и изложи гледната точка отвън, от чужбина към проблема, също като Константин Божанов и Ергин Чавушоглу.

Авторите от по-младото поколение като Викенти Комитски, Орлин Неделчев, Боряна Венциславова пък се включиха с много точен и умен анализ на чалга настоящето от гледна точка на техните все още живи спомени за соц миналото.

А Богданов и Мисриков пресъздадоха най-буквално това минало като ползваха точно онези старите чалга атрибути – зелен москвич, кученце с клатеща се главичка и прото-чалга, която ехти от раздрънкания касетофон на колата. Хората страшно се забавляваха с тази работа.

Опитът с този проект беше много полезен и за нас като куратори, и за художниците, защото доказа, че все пак, ако им се даде подходящ повод, те могат много красноречиво и изобретателно да заявят своята позиция спрямо актуални проблеми.

Nudo.Nuda. коментира прехода от пубертета към началото на зрелостта при жените и някои от темите, които го характеризират: сексуалното желание, фантазиите, болката. Всичко това през опита на женското тяло: автентично, индивидуално… а не през призмата на холивудските продукции, еротизираните медийни образи и корпоративната експлоатация на женското тяло. Waiting от своя страна анализира чувствата на загуба, самота, ревност, липса на самоувереност от мъжка гледна точка, което е интересно, защото като цяло мъжките образи, с които се сблъскваме всеки ден изключително рядко са показани в такава светлина на ранимост и безпомощност.

Днес разглеждах албуми със снимки от двата спектакъла във Facebook и коментарите под тях ми направиха много силно впечатление. Коментари под снимките на Алесандра:

• Коментар 1: Тя е великолепна! Препоръчвам ви я с цяло сърце.
• Коментар 2: Очаквам го с нетърпение, ще се прибирам танцувайки вкъщи.

Под снимките на Миколай:

• Коментар 1: WTF
• Коментар 2: Липсата на естетика винаги ме разконцентрира! :)
• Коментар 3: Хахахахх, е неее :-)
• Коментар 4: Кому е нужно?!

Никой не коментира факта, че Алесандра е гола. Всички забелязват единствено, че Миколай е гол и имат проблем с това.

Вярно е, че щест коментара не са показателни за нищо на света, но пък реакциите са достатъчно различни, за да демонстрират колко различно хората реагират на женската и мъжката голота по принцип.

Само се замислете. Колко често виждате женска голота във филми, в реклами, по улиците? Непрекъснато! Толкова е нормално, че не прави впечатление. Никой не се чуди, никой не се възмущава, на никой не му „става гадно“ от гледката. В момент, в който се появи голо мъжко тяло… аууууу, срам, провокация!, как може, не е достойно, не е красиво. Както казва една от коментиращите под снимките на Миколай: Кому е нужно?!

Че светът е бил доминиран от (хетеросексуални) мъже през годините е ясно. Това обяснява защо много често жените (в изкуството, във филмите, в литературата, в поп-културата) са преставяне през „мъжки поглед“. Те изглеждат по такъв начин, че да се харесват на мъжете, да бъдат привлекателни за тях, да бъдат секси по определени мъжки критерии. Проблемът е в това, че самите жени свикват да възприемат и оценяват себе си точно по този „мъжки“ начин. Мъжете гледат. Жените гледат себе си докато са гледани и организират голяма част от ежедневното си съществуване около това да проверяват как изглеждат в мъжките очи.

Това, че всички… и мъжете, и жените… сме свикнали да гледаме света през мъжки поглед обяснява и страннните реакции, които предизвиква появата на мъжка голата в някакво публично пространство. Мъжката голота (какъвто е случаят със спектакъла на Миколай Миколайчик) създава чувство на неудобство. Един мъж да покаже интимните си части и голото си тяло, означава да се принизи до позицията на една гола жена: да бъде оглеждан, да бъде съден, да бъде разглеждан като къс месо. Както писах по-горе, тази ситуация представя мъжа в ранима и безпомощна позиция… което си е бая страшничко, ако не си свикнал на подобен тип отношение.

Да не говорим, че ако си свикнал да интерпретираш женската голота като сексуализирана голота… и ако си свикнал да гледаш през мъжки хетеро-поглед (без значение дали ти самия си хетеро/гей мъж/жена)… няма как да не трепнеш при идеята за спектакъл като Waiting. Какви са тези неща? Натрапване на хомосексуалност?! Ако стъпиш две крачки назад, веднага ще осъзнаеш, че няма нищо непременно хомосексуално, камо ли пък натрапчиво в този спектакъл. Проблемът не е в танца. Проблемът е в този, който го гледа.

Спирам да пиша, защото темата е ОГРОМНА и съвсем не може да бъде изчерпана в рамките на един постинг. С нетърпение очаквам да чуя вашите мисли по темата и ви приканвам да присъствате и на двата спектакъла. ОСОБЕНО на този на Миколай. Ако самата мисъл да отидете ви кара да се чувствате малко, така, неудобно… е ТОЧНО ТОВА е най-важната причина, поради която ТРЯБВА да отидете. И после да разказкавате как е било, нали обещавате?

Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.

Написала го е през 1958 г. А разни хора обясняват, че в България феминизъм не само нямало, но и никога нямало да име. Ха! Друг път.

***
Снимката, която виждате тук е от интервю с Блага Димитрова в Литературен Форум.

Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.

Написала го е през 1958 г. А разни хора обясняват, че в България феминизъм не само нямало, но и никога нямало да име. Ха! Друг път.

***
Снимката, която виждате тук е от интервю с Блага Димитрова в Литературен Форум.