Днес най-случайно обаче научих за новия й, семеен, блог. Нямах време да го изчета от край до край, както бих искала, но съм във възторг от видяното. Не съм родител, но съм любопитна как се променя живота на една жена и на една двойка, когато се появи бебето: от емоционална, материална, логистична гледна точка. Кой с кого за какво и кога говори? Как намираме време да се обичаме? Да се обличаме? Да се събличаме?

Ето малък пример от Ади:

Има моменти, в които се чувствам задушена от дома си
От хората в него
От суетенето и многословието покрай бебето
И този тежък мирис на непрестанно готвеща се храна
Заключен и оталожен между плътно затворените прозорци
Изолирали мрачната зима и вечно сивия град навън

Блъскаме се
Дават се съвети
Някой мърмори обидено
Друг иска да му се сложи обяд
Подът е мръсен
А бебето постоянно се влачи по него
И отбира нещо за лапане
Всичко, но не и кашата, която съм подготвила

Открадвам момент
Затварям вратата
Оставам сама
Тайно въздишам
И си казвам, че всички са тук заради нея
Защото много я обичат
Ще издържа
Ще се съобразя
А след чаша кафе, почти всичко минава

Явно пием различно кафе, защото моето не ми действа толкова облагородително, но ще се четем.

***

Мила ме попита дали бих могла да й препоръчам интересни феминистки заглавия, защото й е интересно да чете, а не знае точно от къде да започне. На LadyBadNews пък й е любопитно какви феминистки блогове чета. На такива въпроси отговарям с радост и с притеснение, защото от една страна искам да споделя книгите, които наистина са променили съзнанието ми по някакъв начин. От друга страна, въпросът е малко като да те питат дали си чел “Властелинът на пръстените” или пък дали си фен на Уди Алън. Както и да отговориш, все е прекрасно. Особено, ако си от типа хора, които обичат да бъдат редуцирани до културни стереотипи. И все пак.

Заглавията, които ще изброя всъщност са сред първите феминистки книги, които прочетох преди години и които по някакъв начин са обусловили моя личен феминизъм.

Вторият пол (The Second Sex) от Симон дьо Бовоар: Основната идея на книгата е, че в едно сексистко общество (за Бовоар повечето западни общества по средата на миналия век са такива) мъжкият пол се смята за Универсален, а женският пол за второстепенен (и съответно маловажен, по-малко правилен, по-малко ценен). В сексисткото общество стандарта, по който се създават правила на поведение, закони и обществени очаквания е мъжки. Да си нормален, означава да си мъж или да се държиш като мъж. По тази начин, жените са поставени пред идиотска ситуация, в която трябва да избират между това А) да бъдат женствени ЖЕНИ, т.е. недостойни да се развиват и да успяват наравно с мъжете или Б) да се преструват на безполови и да правят всичко възможно да се държат като мъже.

Митът за красотата (The Beauty Myth) от Наоми Улф: Улф описва ужасяващо нереалистичните стандарти за красота, по които се оценяват съвременните жени. Тя описва “жената от корицата”: висока, слаба, безпощадно перфектна и начините, по които този образ разколебава самочувствието и най-умната, успялата, уверена жена. Според Улф козметичната, фармацевтичната, модната и медийната индустрия експлоатират създаданата от тях неувереност и превръщат жените във вечно съмняващи се в себе си, неуверени, гладни, нещастни създания, обсебени от идеята да преследват един напълно невъзможен идеал за красота. Това е първата книга, която сериозно ме накара да се замисля защо очаквам и изисквам някакви неща от себе си, които макар и дребни на пръв поглед, изглежда заемат голяма част от съзнанието ми. Какво означава да искам да изглеждам добре, да бъда съблазнителна (на кого? как?), да бъда секси? По чии стандарти? На кого да вярвам? И дали/кога това би ме направило щастлива?

Монолози на вагината (The Vagina Monologues) от Ив Енслър: Пиесата няма нужда от представяне. Основната идея е проста: за да може човечеството да продължи да се развива, жените трябва да живеят в безопасност и да се чувстват силни и уверени. Основните теми на монолизите: секс, менструация, насилие, мастурбация, раждане, оргазъм. Няколко мои любими монолози са: “Моята гневна вагина” (за жестокостите, на които биват подлагани вагините ни всеки ден: тампони, “секси-бельо”, гинеколжкия инструментариум); “Моята вагина беше моето село” (за войната в Босна и използването на изнасилването като военна стратегия); “Защото обичаше да я гледа” (монолог на жена, която се е срамувала от вагината си, намирала я е за грозна и срамна, докато не срещнала на пръв поглед невзрачен мъж, който я разглежда с часове хихихи). Моят опит показва, че разговорите след постановка винаги са много интересни, защото хората обичат да сравнят любимите си монолози, а мацките доброволно възпроизвождат звуците на любимия си оргазъм. Не е за пропускане.

Собствена стая (A Room of One’s Own) от Вирджиния Улф: Книгата е базирана на серия от лекции. Основният въпрос, на който се опитва да отговори Улф е дали жените са способни да бъдат велики писатели. Книгата е изключително влиятелна и основополагаща за феминизма, защото много ясно синтезира тезата, че материалните условия, в които живеят повечето жени по света всъщност пречат на техния успех и изява.

The Trouble with Normal на Майкъл Уърнър: Авторът е категоричен противник на едно-половите бракове, ЗАЩОТО институцията брак (било то между хомо или хетеросексуални двойки) делегитимира всякакви други сексуални практики и навици. А ако се замисли човек… МНОГО сексуални практики и навици попадат извън границите на моногамното съжителство. Според Уърнър, опитите да се нормализира гей-съжителството са пълна загуба на време. По-добре би било да се постараем да разбутаме въобще фундаменталната идея, че има такова нещо като “нормалност”… особено, когато става въпрос за човешка сексуалност.

Спирам дотук, ако е интересно, може по-нататък да добавя още книги. Ако междувременно ви е интересно да видите какво чета (не само феминистки заглавия, разбира се), можете да погледнете в профила ми във GoodReads. Disclaimer: не update-вам много често, обаче.

Сега малко за феминистките блогове:

Значи, има един списък феминистки блогове, които са много известни и четени… според мен, най-вече, защото са първите, не толкова защото са супер добри:

Feministing
Feministe
Jezebel
Bitch Media
Tiger Beatdown
Sociological Images

Jezebel и Socialogical Images са ми любимите. Мисля, че останалите три са много американски и са… да кажем, ОК. Напоследък си вземам дневната доза феминизъм в Twitter, където следя хора, с феминистки наклонности (автори, журналисти, активисти и прости хора от народа) и те филтрират за мен заглавията, които евентуално бих търсила сама. Йее! Ако ви е интересно, можете да следите списъка ми феминисти (не е нужно да ме следвате мен, но ако ми се обадите… много ще ви се зарадвам).

По-интересни са ми българските блогове, които се идентифицират като феминистки:

Блогът на Енея
Denia
It looks like a feminist blog
Estranged Privacy

Горните книги и американските блогове са интересни, но в крайна сметка… всеки пречупва прочетеното пред собственото си битие и съзнание и за мен темите за жените, мъжете, социалния пол, сексуалност и т.н. са най-вече интересни в българския си контекст. Според мен българските блогове са най-интересни, когато успеят успешно не само да преведат утвърдените западни феминистки идеи, но и съумеят да ги накарат да звучат приложимо и релевантно на наша земя. Това е и моята цел за този блог по принцип и знам, че понякога е много трудно. НО пък за сметка на това, мисля, че и удовлетворението да се пише феминистки блог на български е в пъти по-голямо от това да си поредния разгневен тийнейджър с tumblr-акаунт. (Нищо против tumblr, естествено).

Последно: чета и много блогове, които въпреки че не са блогове за феминизъм, всъщност са прогресивни и феминистки като идеология (осъзнато или не, хихихи). Имам списък, който не съм обновявала от известно време, а е нужно. Примерно, 8-бит еротик не присъства, а знаете… 8 ми е слабост. Ако ви е интерсно, можете да следите и нещата, които споделям в Google Reader (но там вече е смесена хавата и, предупреждавам, от време навреме flood-вам със снимки на френски булдози).

Извинения са мега-дългия постинг и МНОГО моля споделете книгите и блоговете, които четете!!! Да сравним бележки, така да се каже. ;)

Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.

.
.
.

Оскърбяват ме плиткоумните погледи на купища млади момичета и момчета наоколо. Ние сме създали едно чалга поколение на вещно зависими хора с много елементарен праг на удоволственост – секс и пиячка, и лесни кинти. Това са основни поколенчески цели. Намацано червило, нов телефон и неосъзнат хаотичен секс.

С уговорката, че няма нужда да намесваме Алиенде и че конкретните списания и издатели нямат значение, мисля, че Андролова общо взето говори за същите културни феномени, за които пише и Явор Фингаров в Евтините жени на София :

Жените са там. От грима физиономиите им приличат на платно на Кандински. Устиците им излъчват пренебрежение и премерена злоба. Поклащат стройните си тела, изваяни след стотици часове във фитнеса. Тези тела са еднакви, заради еднаквите упражнения, заради еднаквите диети, заради еднаквите страсти. Лицата им не са безизразни, но в изражението им зее дупка. Дупка от ужасяващата липса на човечност, ужасяващата липса на Смисъл.

Апропо, 8-bit  ми изпрати следния коментар по повод текста на Фингаров:

Всеки път, когато някой започне да ми говори за висока и ниска култура… космите по гръбнака ми се изправят вертикално (перпендикулярно?!) нагоре. Но ми се струва, че Фингаров се опитва да опише, а Андролова се опитва да анализира един истински конфликт. Но понеже нито тя, нито той го правят достатъчно добре… накрая не става ясно… баси, кво толкова са им направили момичетата и какво толкова лошо има в това да носиш червило.

И сега какво?

В момента наваксвам да дочета всички текстове от серия разговори между Том Матлак и Лора Мансън, посветени на модерната любов:

• Мъжете, които стоят вкъщи да гледат децата си мачо ли са?
• Защо младите жени се разбират толкова добре с по-възрастни мъже?
• До каква степен външният вид определя дали хората в една двойка ще си останат верни в дългосрочен план?
• Кое е по-важно за един добър брак: страхотния секс или справедливите караници?

Вижте ги, разговорите са супер интересни. Също така препоръчвам и текста на Лора Мансън в New York Times, в който тя разказва как със съпруга й почти стигат до развод. Разговорите са супер откровени и сигурно някои от вас ще ги намерят трудни за четене. Споделете впечатления.

Знам, че темите са малко необичайни за блога ми, но мисля, че имат място в него, защото романтичните връзки, които създаваме са супер повлияни от половите роли, в които сме възпитани. И за да бъдем добри, щастливи партньори на тези до нас би трябвало да можем да сме наясно относно багажа и предразсъдъците, които носим със себе си.

Моят телефон се казва Princess Grady, питайте мъжа ми дали му е лесно.

хохо,
П.

Аз още не съм гледала самия филм, така че не мога да го коментирам, но последните няколко параграфа от статията ми направиха силно впечатление. Говорейки за Щатите, Кауфман отбелязва, че въпреки че балерините са обект на много внимание докато са на върха на танцовата си кариера, те много рядко заемат лидерски позиции (напр: хореографи, мениджъри на балетни трупи и др.) след като спрат да танцуват. В САЩ, явно, няма много жени хореографи, а броят на жените, които управляват балетни трупи е незначителен. Теорията на авторката е, че тенденцията от последните години е артистичните трупи да възприемат все по-коропоративен стил на управление: борд на директори, организационна структура и (познахте)… мъже по върховете. Новите шефове предпочитат да работят с мъже, промотират мъже-таньори и т.н. Иронията е, че всичко това се случва в екстремно-феминизирания свят на балета.

Коментарът ми е интересен, защото въпреки че нищо не разбирам от балет… ми се струва, че описанието на управленските структури в индустрията почти перфектно репликира положението в други индустрии, които на пръв поглед уж нямат нищо общо. Спомням си за един разговор, който водихме тук за учителките (жени) и директорите (мъже) в българската образователна система; за шефовете на болници (обикновено мъже), за половото разделение на средния и високия мениджмънт в ИТ индустрията…

Дет се вика, уви, нищо ново под слънцето.

Книгата: Click: When We Knew We Were Feminist.
Есето: Feminism, Warts and All на Марни Гросман, в което авторката разказва за борбата си с анорексията.

Освен да ви пожелая приятен уикенд искам и да ви попитам: вие кога разбрахте, че сте феминисти? Разкажете в коментарите!

В новия брой на L’Europeo присъстват интимните истории на писатели, артисти, музиканти и журналисти. Проследява се субкултурата на феминизма през някои от най-известните и артистични представителки. Има и текст, който рисува хомосексуалното движение, описано чрез драматичните истории на някои от най-известните хомосексуалисти в света.

Въпреки че обидният език в представянето на броя ме накара да повдигна въпросително вежди, все пак се зарадвах, защото като че ли за първи път сериозно списание проявява интерес към темата за феминизма. Браво.

И после прочетох в Нов Брой следния цитат от Пламен Петров (кой е Пламен Петров?!):

О, това фалократично общество! – “Когато мъж говори мръсотии, това е сексуален тормоз. Когато жена говори по подобен начин, това са 3,95 долара на минута. Именно тази несправедливост света наричан феминизъм”

Искрено се надявам цитатът да е изваден от контекст, защото така както лети свободно в пространството, той се откроява с брилянтна тъпота.

Та, понеже не искам да коментирам без да съм чела, а темата очевидно ми е интересна: ще се намери ли някоя добра душа, която да ми сканира статиите за феминизма и “драматичните истории” на известните “хомосексуалисти”?

А ако случайно вече сте чели въпросните статии… разкажете с две думи за какво става въпрос: тези, аргументи, позиции…

Ще бъда много признателна!

Имах възможност да си поговоря малко с Даниел Ненчев (журналист и един от любимите ми български блогъри), който е организатор и модератор на събитието.

Разкажи ми с две думи за това събитие. По принцип, повечето представяния на книги не са толкова богати като идея и участници.

Повечето представяния на книги са социалистическо мрънкане на изплашени от публиката си интроверти. Сега четене няма да има. Най-изявените български жени писателки – ще говорят за най-изявената жена писател. Това ще е първото демократично литературно събитие в София посветено на жените в литературата. Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Елена Алексиева и Теодора Димова ще представят себе си. Поводът е емблемата на феминизма Вирджиния Улф и книгите й „Вълните” и „Годините”. ЖЕНСКИ ГЛАСОВЕ, Четвъртък, 18.30, Софийска градска художествена галерия, заповядайте.

“Годините” и “Вълните” превеждани ли са на български до момента?

Това е новината. Не са! За първи път се издават от ИК Унискорп. Преводите са на звездата на превода от английски – Иглика Василева (превеждала е Пол Остър и Владимир Набоков. И Джеймс Джойс, което е подвиг!)

Има ли конкретна причина точно тези две заглавия да излязат сега? Случайност ли е, че в България изведнъж ни се чете Улф?

Има три причини. Първо, това е находчивостта на издателката Венка Рагина, която издава най-популярната жена писател в света (след може би Агата Кристи и Джоан Роулинг) – Вирджиния Улф. Втората причина е Иглика Василева. А третата – подемът на литературата и литературния живот. Просто на нормалните хора им писнаха опитите да ги правят на “реалити” майумуни и те отново имат нужда от книги и истина.

Какво е общото между тези две книги? Защо според теб те биха се харесали на български читатели?

Не знам дали биха се харесали на българските читатели. Нека си дадем сметка, че тук никога не е имало модернизъм в литературата. Но ако има четящи хора, които са любопитни към феминистката, към пишещия изрод, към знаменитата Вирджиния Улф – бих се радвал да ги видя на събитието.

Как избрахте българските писателки, които ще участват в представянето на книгите? Какво е общото между тяхната работа и текстовете на Улф?

И четирите имат романи. И четирите са авторитети в съвременната българска литература – и като обществени отзиви, награди, присъствие и пр., и като продажби.

Жените в литературата на Теодора Димова например са център, спомнете си Майките и Адриана. Елена Алексиева пък е момиче писател! Кристин Димитрова – поетеса, преподавател, общественик, силен автор. 9 зайци на Виргиня Захариева, която междувпрочем направи чудесен стриптийз на едно четене, е бестселър. Лично на мен са ми интересни и считам, че ще са интересни и на аудиторията. Ще ми е любопитно също така, какво ще каже за тях проф. Милена Кирова, ( която наскоро написа книгата Неслученият канон. Български писателки) и дали в момента женският канон се случва.

***
Благодарности на Даниел, че отдели време да ми разкаже за събитието. Ако някой от четящите тук има възможност да отиде на събитието, много моля да щракнете няколко снимки и да ми изпратите 4-5 изречения с впечатления как е минало. Много съжалявам, че не мога да присъствам лично.

Тази книга всъщност поставя непренебрежим културен проблем в българската обществена среда: защо ценностите на половата равнопоставеност, утвърждавани на хребета на 1989 г., днес отстъпват пред ново втърдяване на мъжките и женските самоличности и разрастването на пропастта между тях; защо у нас все по-често сред образованите млади хора се появяват фигури на stay-at-homedad и househusband (как да преведем двата термина на български?); дали алчните “мъжки” ценности на “справедливостта” не провокираха световната криза и не се ли завръщаме всички, поне по-чувствителните от нас мъже и жени, към “женските” ценности на грижата за детето и дома?.. При това, пришпорени от мутризацията на обществото вече и на правителствено равнище.

“Какво значи да си татко” е абсолютно освобождаваща книга за всички български мъже, които изпитват неясна тревога, задето не се държат по социално предписания начин, особено насред водевилната полицейщина в България.

Книгата е на ИК “Кибеа”, преводът на Ирина Манушева.

За историята на проекта, Кирова разказва:

Повече от двайсет години преподавам история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. И едва през последните няколко от тях започнах да осъзнавам, че в моя конспект всъщност не фигурира нито едно име на жена.

Проверих програмите в други университети, както и програмите на следващия период, между двете световни войни. Там бегло се мяркат имената на Багряна в поезията и на Фани Попова-Мутафова, във връзка с историческия роман. Толкова.

Голям брой писателки и творби са останали невидими, те просто са изчезнали от канона, но до голяма степен и от историята на българската литература.

Така възникна потребността да се направи нещо, поне някакво частично усилие да върнем жените на литературноисторическия канон. Защото те всъщност не липсват в случването на онези процеси, школи, тенденции, които смятаме за важни в българската литературна традиция.

От корицата на книгата:

Канон в Древна Гърция е означавало мярка, а литературният канон постепенно се е превърнал в начин да се измерва значимостта на явленията във всяка национална литература. Само че кой и как е определял тази значимост? Кои са били институциите-диригенти на литературния вкус? И преди всичко: какво е оставало извън единствения Канон? На тези и други въпроси се опитва да отговори поредицата “Неслученият канон”. Тя се стреми да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за “висока” и “важна” литература. Канонът не трябва да бъде един: необходими са ни различни канони или поне различност на явленията, които намират място в канона. Това е идеята, от която поредицата се ръководи.

Представянето на книгата е на 17-ти ноември от 18 часа, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2 ет.

***
Фотография: Галерия Словар.