Първо, въобще не е вярно, че феминизмът е СРЕЩУ секс-индустрията. Има феминистки течения, които са против легализирането на проституцията, естествено. Има много феминисти, които намират мейнстрийм порно-индустрията за експлотативно АНТИ-женско начинание. Ако някой си направи труда да прочете (или да помисли) ЗАЩО съществуват тези течения, ще види, че не са толкова скандално-викториански както често биват карикатуризирани. Това едно на ръка, но и има страшно много феминисти, които са на абсолютно противоположното мнение: про-порнографска индустрия, за легализиране на проституцията и т.н. По света се организират феминистки порно фестивали (най-известен е този в Торонто). Сексуалната революция през 60-те и 70-те е силно подкрепяна от феминисткото движение. Свободният достъп до противозачатъчни хапчета и правото на аборт за всички жени са основни каузи за съвременния феминизъм. Така че… твърдението, че видиш ли, ФЕМИНИЗМЪТ “се опитва да забранява и да ни казва какъв трябва да е сексуалният ни живот” е най-малкото фактологически неиздържано.

Второ, проституцията е работа, не е “сексуален живот”. И тази работа, освен всичко останало, много често бива романтизирана като нещо, което определено не е. Условията, насилието, унижението и болестите са част от играта, без значение на какво ниво работиш и дали “доброволно” си решил да се занимаваш с това. Mасово се надценява броят на жените, които всъщност доброволно са станали проститутки ей така от любов към секса и парите. Нямам време да изброявам изследвания по темата, но един прост Google search ще ви покаже множество разговори и проучвания с проститутки. Тези, които не са били принудени насила да проституират, масово описват старта си в професията не толкова като избор, а по-скоро като “липса на други алтернативи”. Ако някой от четящите тук иска да каже “човек винаги има алтернатива”… мммм…. това НЕ е вярно и само човек без въображение и минимално познание за света, може да говори по такъв начин. От уважение към бедните, болните, експлоатираните и дискриминираните по цял свят… по-добре да не навлизаме в дебати.

Надявам се г-н Попов да не приеме този текст като атака лично към него. Просто неговият текст ме провокира да реагирам,  срещу един литературен похват, който доста често забелязвам в блоговете и се изразява в прочитането на една страница в Wikipedia, описание на някакво чучело, което бива наричано Феминизъм и после бой, бой, бой по Феминизма… без значение, че фактите са маааалко по-различни.

Ае, peace out.

Струва ми се, че и двата текста леко изопачават казаното от другата авторка. Може би, защото самата аз участвах в Женския Карнавал, знам, че когато Бу писа за огромното удоволствие от това да е майка, тя говореше за себе си, а не за жените по принцип. Идеята на карнавала беше да се изложи силно лична гледна точка: защо ТИ си доволна, че си жена.

В същото време, абсолютно разбирам (и подкрепям) гнева на Аксиния от това жените да се отъждествяват с детеродните им способности (въпреки че, не мисля, че Бу казва това; може би го казва и аз не го виждам в текста й, не знам). Liska писа в коментар при Аксиния, че жените са “като мобилния телефон. [И] той е създаден, за да може да телефонираш, ама междувременно е и будилник, и фотоапарат, и компютър, и диджей, и радио, и телевизор, и доносник, и обект на чувства дори. ама не се сърди, че го принизяват до телефон, тоест, до устройство за телефониране.” Егаси. Какви тогава са жените, които не могат или не искат да имат деца?! Дефектни мобилни телефони?! Какво да правим с тях?! Да ги бракуваме?! Да се опитаме да ги ремонтираме?! И ако жените са мобилни телефони, каква джаджа тогава са мъжете?! Ксерокс…, може би, защото тяхната цел пък е да възпроизведат генетичен материал в колкото се може по-голям тираж?!

Всякакви природно-биологични теории на женското величие, цел или функции са проблематични, защото поставят знак за равенство между матката и личността на една жена и по този начин силно ограничават свободата й. Ако наистина сме просто биологични единици с основна цел “репродукция”… какво ни раздалечава от животните?! Или микробите?! Или дърветата и цветята?! Хората имат съзнание, за да могат да самоопределят какво е най-важно за тях и как да бъде постигнато. Ако най-голямото ми постижение е да износя и родя дете, всичко останало което ме прави МЕН е абсолютно без значение. Този тип аргументи са дълбоко-патриархални и унизителни за жените. Защо да се учим да четем? Защо да ходим на училище? Защо въобще да престъпваме прага на къщата си, като можем да правим, износнваме и гледаме деца вкъщи?!

За да се избегне такъв тип говорене обаче, не е необходимо да пренебрегваме и унижаваме жените, които имат, искат и/или отглеждат деца. Както споменава самата Мис Бу и една от нейните читателки, Keti, майчинството е доста еманципиращо преживяване и за много жени, то наистина е катализатор да поемат по-активна роля в собствения си живот. Да си родител и да си пряко отговорен за възпитанието на децата си 1] е сложно, 2] е отговорно и 3], е супер зареждащо занимание. Кара те да си по-любопитен и ангажиран със света, в който растат децата ти, защото искаш те да живеят добре.

Спирам тук и с нетърпение очаквам и вашите коментари. Поне за мен, това е един от по-интересните блогови дебати, които са се случвали в Блогосфера напоследък и съм силно любопитна да разбера каква е вашата гледна точка по казаното.

Фразата става популярна през 60-те години, когато жените (в западния свят) започват да забелязват, че много от проблемите, които те смятат за лични/домашни/семейни всъщност са проблеми на повечето жени около тях: по-ниското заплащане, липсата на сексуална свобода, домашните задължения. Осъзнават, че тези проблеми не засягат тях самите конкретно заради изборите, които са направили или решенията, които са вземали… а ги засягат като представители на социалната класа “жени”. Същото това поколение жени разбира, че тези проблеми нямат индивидуални решения. Да, всяка една жена може да предприема конкретни стъпки и действия, за да променя непосредствената среда, в която живее, но за да има дългосрочно решение на проблемите, трябва да се предприемат значително по-фундаментални мерки.

Правя тази кратка историческа препратка заради разговорите за масите са преобуване на бебета и дебатите около комунистическото ни наследство. Да, наистина, всеки един от нас е длъжен да изисква уважение и равнопоставеност от близките си; да, наистина, “държавата” не може да задължи мъжете да мият чинии/сменят памперси/чистят с прахосмукачката; да, наистина, всяка една жена е длъжна да изисква подобаващо заплащане за труда си….

НО

Не бива да си затваряме очите и не бива да забравяме, че гореспоменатите проблеми са структурни и мащабни по своята същност и засягат много жени просто, защото са жени. Не защото са глупави. Не защото са смотани и не знаят как да си търсят интереса. Не защото са предизвикали гнева на още по-глупавите си съпрузи. И по тази причина трябва да говорим за тях като за общи, социални проблеми и да търсим тяхното политическо разрешение.

Преди известно време, адв. Маргарита Илиева от БХК даде следната дефиниция на непряка дискриминация:

Непряка дискриминация има, когато някакво правило, което важи еднакво за всички, на практика поставя в по-лошо положение единия пол за разлика от другия. Например, изискване да си висок/а 1.80м., за да те наемат на работа като полицай. Диспропорционално по-малко жени ще могат да изпълнят това изискване и да получат работата. Ако това изискване не е оправдано, то е незаконно. За да е оправдано, трябва да е стриктно необходимо на работодателя. Ако работодателят може да си постигне целта и по друг начин – при условие че тя самата е законна, без това изискване, значи то не е оправдано.

Случаят с въпросната наредба е точно същият. Опитваме се да разберем дали изискванията, специфицирани в наредбата са оправдани. ОК, всички сме съгласни, че гвардейските части имат най-вече показни, церемониални, парадни функции. Те съществуват, за да внушават респект, да демонстрират военната мощ на нацията. Изискванията за ръст и т.н., включени в текста на прословутата наредба съществуват, защото се смята, че за да може един войник да вдъхва респект, той трябва да бъде висок над 180 см, да има еди-какви-си физически данни. Тези физически данни са такива, че на практика нито една жена не би могла да ги покрие.

Същественият въпрос в този казус обаче е дали наистина физическия ръст е единствения начин, по който един гвардеец може да внушава респект? Нима един 170 см човек (мъж или жена), който има силно лично излъчване, самообладание, авторитетен маниер, стегната униформа, добра физическа форма и пр. е по-малко респектиращ от един 180 см такъв? И всъщност точно този въпрос е смисълът на делото, заведено от БХК. Оганизацията не настоява, че наредбата Е дискриминативна. БХК настоява за проверка, която да прецени ДАЛИ наредбата е дискриминативна.

Делото е изключително важно за България, защото посочва механизма, по който да се анализират конкрети нормативн документи, закони, наредби за елементи на непряка дискриминация. В този смисъл, конкретният изход на делото е почти без значение. Това, което е важно, е да се научим как да определяме дали правилата, които създаваме не поставят някои от нас в по-неблагоприятно положение.

Преди известно време, адв. Маргарита Илиева от БХК даде следната дефиниция на непряка дискриминация:

Непряка дискриминация има, когато някакво правило, което важи еднакво за всички, на практика поставя в по-лошо положение единия пол за разлика от другия. Например, изискване да си висок/а 1.80м., за да те наемат на работа като полицай. Диспропорционално по-малко жени ще могат да изпълнят това изискване и да получат работата. Ако това изискване не е оправдано, то е незаконно. За да е оправдано, трябва да е стриктно необходимо на работодателя. Ако работодателят може да си постигне целта и по друг начин – при условие че тя самата е законна, без това изискване, значи то не е оправдано.

Случаят с въпросната наредба е точно същият. Опитваме се да разберем дали изискванията, специфицирани в наредбата са оправдани. ОК, всички сме съгласни, че гвардейските части имат най-вече показни, церемониални, парадни функции. Те съществуват, за да внушават респект, да демонстрират военната мощ на нацията. Изискванията за ръст и т.н., включени в текста на прословутата наредба съществуват, защото се смята, че за да може един войник да вдъхва респект, той трябва да бъде висок над 180 см, да има еди-какви-си физически данни. Тези физически данни са такива, че на практика нито една жена не би могла да ги покрие.

Същественият въпрос в този казус обаче е дали наистина физическия ръст е единствения начин, по който един гвардеец може да внушава респект? Нима един 170 см човек (мъж или жена), който има силно лично излъчване, самообладание, авторитетен маниер, стегната униформа, добра физическа форма и пр. е по-малко респектиращ от един 180 см такъв? И всъщност точно този въпрос е смисълът на делото, заведено от БХК. Оганизацията не настоява, че наредбата Е дискриминативна. БХК настоява за проверка, която да прецени ДАЛИ наредбата е дискриминативна.

Делото е изключително важно за България, защото посочва механизма, по който да се анализират конкрети нормативн документи, закони, наредби за елементи на непряка дискриминация. В този смисъл, конкретният изход на делото е почти без значение. Това, което е важно, е да се научим как да определяме дали правилата, които създаваме не поставят някои от нас в по-неблагоприятно положение.

Не е възможна, защото сексуалната ориентация на един човек не е нещо, което може да се крие. Тя не е просто сбор от позволени физически актове (секс: отпред, отзад, къде?!). Въпреки че физическия контакт и сексуалния акт са основен аспект от нея, човешката сексуалност има и емоционални, интелектуални и социални измерения. Тя определя начина, по който човек контактува с хората около него, външния му вид, поведението, фантазиите му, социалния му живот. За да разбереш, че едно момче е хетеро, не е нужно да видиш с очите си как той се чука с приятелката си. Достатъчно е да го чуеш да говори за нея и то в контекст, който няма нищо общо с физическия акт “секс”.

Хората изживяват своята сексуална ориентация лепейки плакати на голи мацки по стените на детската си стая, заглеждайки се по красиви непознати по улиците, докосвайки небрежно обекта на своя интерес, четейки еротична поезия, купувайки си списания, в които ни учат как да бъдем по-привлекателни за любимия човек, носейки високи токчета и къси полички и, да, правейки секс: орален; анален; стандартен; скучен; секс, след който и съседите си казват “ееееех, дай да запалим по цигара.”

В едно хетеронормативно общество като българското, където всички по презумция си падаме по хора от срещуположния пол, е обяснимо хората да не обръщат внимание на непрестанните “признаци” на хетеросексуалност, но това не означава, че те не са навсякъде около нас. Лято е, млади влюбени двойки се натискат по пейките в парка, романтични хора се разхождат хванати за ръка, добре облечен господин поръчва питие и смело флиртува с девойката зад бара, нощните заведения кипят от живот и хората разменят ли телефонни номера, разменят. Не само че всичко това се случва, то е прието и по тази причина никой не го забелязва.

Според средностатистическият български гражданин, обаче, понеже да “парадираш със своята сексуална ориентация” е “неприлично”, подобни “опасни демонстрации” не бива да бъдат позволявани на ЛГБТ хората. Само че, когато осъзнаеш, че сексуалната ориентация на един човек не се изчерпва само с физическия акт “секс”, тогава става ясно, защо позицията “нямам против, но да не го правят пред очите ми” на практика е абсолютно безсмислена. Защото да изискваш от един човек да прикрива своята сексуална ориентация е равносилно на това да го накараш да се скрие някъде далеч от всички и, на практика, да спре да живее.

Не е възможна, защото сексуалната ориентация на един човек не е нещо, което може да се крие. Тя не е просто сбор от позволени физически актове (секс: отпред, отзад, къде?!). Въпреки че физическия контакт и сексуалния акт са основен аспект от нея, човешката сексуалност има и емоционални, интелектуални и социални измерения. Тя определя начина, по който човек контактува с хората около него, външния му вид, поведението, фантазиите му, социалния му живот. За да разбереш, че едно момче е хетеро, не е нужно да видиш с очите си как той се чука с приятелката си. Достатъчно е да го чуеш да говори за нея и то в контекст, който няма нищо общо с физическия акт “секс”.

Хората изживяват своята сексуална ориентация лепейки плакати на голи мацки по стените на детската си стая, заглеждайки се по красиви непознати по улиците, докосвайки небрежно обекта на своя интерес, четейки еротична поезия, купувайки си списания, в които ни учат как да бъдем по-привлекателни за любимия човек, носейки високи токчета и къси полички и, да, правейки секс: орален; анален; стандартен; скучен; секс, след който и съседите си казват “ееееех, дай да запалим по цигара.”

В едно хетеронормативно общество като българското, където всички по презумция си падаме по хора от срещуположния пол, е обяснимо хората да не обръщат внимание на непрестанните “признаци” на хетеросексуалност, но това не означава, че те не са навсякъде около нас. Лято е, млади влюбени двойки се натискат по пейките в парка, романтични хора се разхождат хванати за ръка, добре облечен господин поръчва питие и смело флиртува с девойката зад бара, нощните заведения кипят от живот и хората разменят ли телефонни номера, разменят. Не само че всичко това се случва, то е прието и по тази причина никой не го забелязва.

Според средностатистическият български гражданин, обаче, понеже да “парадираш със своята сексуална ориентация” е “неприлично”, подобни “опасни демонстрации” не бива да бъдат позволявани на ЛГБТ хората. Само че, когато осъзнаеш, че сексуалната ориентация на един човек не се изчерпва само с физическия акт “секс”, тогава става ясно, защо позицията “нямам против, но да не го правят пред очите ми” на практика е абсолютно безсмислена. Защото да изискваш от един човек да прикрива своята сексуална ориентация е равносилно на това да го накараш да се скрие някъде далеч от всички и, на практика, да спре да живее.

В отговор на вчерашния текст на Ели, Никола е написал подробно мнение защо според него регулирането на речта и опитите за политическа коректност са ненужни, а понякога дори опасни занимания.

Това, което ми направи впечатление в неговия текст и в текста на Антония, който даде старт на цялата олелия е смесването на понятията “дискриминираща реч” (враждебна реч, hate speech) и “обидна реч”. Ели обясни много добре, но и аз ще повторя, че първото се отнася до дискриминативни епитети, които обиждат някакви хора, не защото са еди-какви-си, а просто защото са членове на някаква група. Т.е. да кажеш, че “жените по принцип са патки” или “Петя е патка, както всички жени” е различно от това да кажеш “Петя е патка”. Първото е проблем, защото създава или затвърждава негативни стереотипи за групата като цяло и всеки човек, член на дадената група носи негативните последици от казаното. Второто е обида към конкретна личност… аз може да се обидя, може и да не се. Това, че някой ме е нарекъл патка (сефте), няма да попречи на други жени, не-патки, да работят/живеят добре.

Съгласна съм с Антония и Никола, че изисквайки политическа коректност ние по никакъв начин не гарантираме фактическа промяна в нагласите на хората, което е истинския проблем. Но в същото време ми се струва, че подобни възражения подхождат доста избирателно към историята. Въпреки че налагането на термина “афро-американец”, например, не е реалната причина за промяната на расистките нагласи в Америка, то е основен елемент от една доста по-голяма борба за социална справедливост, която се води от години. Всички мнения, осмиващи политическата коректност, които съм прочела са базирани на някаква карикатурна реалност, в която политкоректни активисти се борят за налагането на новоизмислени термини и с това изчерпват ангажиментите си към дадената кауза. Това НЕ е така. Това, че не искам да слушам враждебна реч, не означава, че мисля, че враждебната реч е големия проблем, с който трябва да се боря. Боря се срещу структурни проблеми като расизма, сексизма, хомофобията и пр. Изискването ми за недискриминативен език е само един конкретен метод от цялостната ми стратегия.

Относно опасенията, че политическата коректност може да доведе до крайности, цензура и т.н., да наистина такава опасност съществува. НО, питам се, това инвалидира ли нуждата от политическа коректност?! Това, че полицаите биха могли да бъдат подкупени или да асистират на разни криминални групировки, причина ли е да разпуснем полицейските части?! Това, че бюрократите се притесняват за работните си места и парират всякакви съмнителни изказвания, не означава, че не трябва да има ограничения на това кой какво казва. Особено в публични форуми, по обществени проблеми.

И последно… в България сме толкова далеч от американската хипер-сензитивна действителност, всякаква враждебна реч у нас е толкова ОК, че ако човек започне да следи кой какво казва, ще му прилошее. Определено нямаме основание за притеснение, че ще станем толкова стерилно-политкоректни, че няма да можем да си псуваме когато и когото пожелаем, което, изглежда, е особено важно за българина.

В отговор на вчерашния текст на Ели, Никола е написал подробно мнение защо според него регулирането на речта и опитите за политическа коректност са ненужни, а понякога дори опасни занимания.

Това, което ми направи впечатление в неговия текст и в текста на Антония, който даде старт на цялата олелия е смесването на понятията “дискриминираща реч” (враждебна реч, hate speech) и “обидна реч”. Ели обясни много добре, но и аз ще повторя, че първото се отнася до дискриминативни епитети, които обиждат някакви хора, не защото са еди-какви-си, а просто защото са членове на някаква група. Т.е. да кажеш, че “жените по принцип са патки” или “Петя е патка, както всички жени” е различно от това да кажеш “Петя е патка”. Първото е проблем, защото създава или затвърждава негативни стереотипи за групата като цяло и всеки човек, член на дадената група носи негативните последици от казаното. Второто е обида към конкретна личност… аз може да се обидя, може и да не се. Това, че някой ме е нарекъл патка (сефте), няма да попречи на други жени, не-патки, да работят/живеят добре.

Съгласна съм с Антония и Никола, че изисквайки политическа коректност ние по никакъв начин не гарантираме фактическа промяна в нагласите на хората, което е истинския проблем. Но в същото време ми се струва, че подобни възражения подхождат доста избирателно към историята. Въпреки че налагането на термина “афро-американец”, например, не е реалната причина за промяната на расистките нагласи в Америка, то е основен елемент от една доста по-голяма борба за социална справедливост, която се води от години. Всички мнения, осмиващи политическата коректност, които съм прочела са базирани на някаква карикатурна реалност, в която политкоректни активисти се борят за налагането на новоизмислени термини и с това изчерпват ангажиментите си към дадената кауза. Това НЕ е така. Това, че не искам да слушам враждебна реч, не означава, че мисля, че враждебната реч е големия проблем, с който трябва да се боря. Боря се срещу структурни проблеми като расизма, сексизма, хомофобията и пр. Изискването ми за недискриминативен език е само един конкретен метод от цялостната ми стратегия.

Относно опасенията, че политическата коректност може да доведе до крайности, цензура и т.н., да наистина такава опасност съществува. НО, питам се, това инвалидира ли нуждата от политическа коректност?! Това, че полицаите биха могли да бъдат подкупени или да асистират на разни криминални групировки, причина ли е да разпуснем полицейските части?! Това, че бюрократите се притесняват за работните си места и парират всякакви съмнителни изказвания, не означава, че не трябва да има ограничения на това кой какво казва. Особено в публични форуми, по обществени проблеми.

И последно… в България сме толкова далеч от американската хипер-сензитивна действителност, всякаква враждебна реч у нас е толкова ОК, че ако човек започне да следи кой какво казва, ще му прилошее. Определено нямаме основание за притеснение, че ще станем толкова стерилно-политкоректни, че няма да можем да си псуваме когато и когото пожелаем, което, изглежда, е особено важно за българина.

В отговор на вчерашния текст на Ели, Никола е написал подробно мнение защо според него регулирането на речта и опитите за политическа коректност са ненужни, а понякога дори опасни занимания.

Това, което ми направи впечатление в неговия текст и в текста на Антония, който даде старт на цялата олелия е смесването на понятията “дискриминираща реч” (враждебна реч, hate speech) и “обидна реч”. Ели обясни много добре, но и аз ще повторя, че първото се отнася до дискриминативни епитети, които обиждат някакви хора, не защото са еди-какви-си, а просто защото са членове на някаква група. Т.е. да кажеш, че “жените по принцип са патки” или “Петя е патка, както всички жени” е различно от това да кажеш “Петя е патка”. Първото е проблем, защото създава или затвърждава негативни стереотипи за групата като цяло и всеки човек, член на дадената група носи негативните последици от казаното. Второто е обида към конкретна личност… аз може да се обидя, може и да не се. Това, че някой ме е нарекъл патка (сефте), няма да попречи на други жени, не-патки, да работят/живеят добре.

Съгласна съм с Антония и Никола, че изисквайки политическа коректност ние по никакъв начин не гарантираме фактическа промяна в нагласите на хората, което е истинския проблем. Но в същото време ми се струва, че подобни възражения подхождат доста избирателно към историята. Въпреки че налагането на термина “афро-американец”, например, не е реалната причина за промяната на расистките нагласи в Америка, то е основен елемент от една доста по-голяма борба за социална справедливост, която се води от години. Всички мнения, осмиващи политическата коректност, които съм прочела са базирани на някаква карикатурна реалност, в която политкоректни активисти се борят за налагането на новоизмислени термини и с това изчерпват ангажиментите си към дадената кауза. Това НЕ е така. Това, че не искам да слушам враждебна реч, не означава, че мисля, че враждебната реч е големия проблем, с който трябва да се боря. Боря се срещу структурни проблеми като расизма, сексизма, хомофобията и пр. Изискването ми за недискриминативен език е само един конкретен метод от цялостната ми стратегия.

Относно опасенията, че политическата коректност може да доведе до крайности, цензура и т.н., да наистина такава опасност съществува. НО, питам се, това инвалидира ли нуждата от политическа коректност?! Това, че полицаите биха могли да бъдат подкупени или да асистират на разни криминални групировки, причина ли е да разпуснем полицейските части?! Това, че бюрократите се притесняват за работните си места и парират всякакви съмнителни изказвания, не означава, че не трябва да има ограничения на това кой какво казва. Особено в публични форуми, по обществени проблеми.

И последно… в България сме толкова далеч от американската хипер-сензитивна действителност, всякаква враждебна реч у нас е толкова ОК, че ако човек започне да следи кой какво казва, ще му прилошее. Определено нямаме основание за притеснение, че ще станем толкова стерилно-политкоректни, че няма да можем да си псуваме когато и когото пожелаем, което, изглежда, е особено важно за българина.