Помолих я да ни представи един от най-любимите български филми- Дами канят- и да ни обърне внимание върху някои от основните феминиски идеи, застъпени във филма.

Убедена съм, че ще ви бъде много интересно. И, дами, да не забравяте! Като говорите с мъжете … ДА МЪЛЧИТЕ!!! ;)

Сюжетът, накратко:
Автомобилният инструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) се развежда с жена си, като й отстъпва имуществото си. Независимо от несгодите в семейния си живот, той винаги е бил любимец на жените, които се записват на кормуване при него. Всяка една от тях има свои проблеми и свои чарове. Яким е както техен душеприказчик така и удовлетворител на сексуалните им желания. Емоционлно зависими, но и агресивни, ученичките се опитват да го манипулират, явно привиждайки в него противоположност на собствените си съпрузи. Връзките им започват с фразата „Душа, ти знаеш ли че имаш страхотни очи!“ (от страна на Яким) и стигат в края на филма до едно повтарящо се „Хайде да се махнем от този прованс!“ – от устите на ученичките. Единствената между тях, за която „фразата с очите“ не работи е Номер седем (Доротея Тончева). Тя е биолог, работи в местния развъдник за риба и сама се справя с живота си, докато всички останали са зависими от мъжете си. Чака приятеля си да излезе от затвора. Въпреки че има интимна връзка с Яким, тя го изритва от дома си в момента, в който той произнася фразата „Хайде да се махнем!“

Филмът завършва със символична сцена, в която Яким трябва да бъде принудително оженен. Той се опитва да избяга при Номер седем, но всички останали се хвърлят да го преследват. Стигайки до развъдника, той вижда любимата си да прегръща своя приятел, който се е завърнал от затвора. Под заплахата да бъде хванат от побеснелите си ученички, Яким скача във водата. Те се опитват да го уловят с мрежа за риба, някои от тях скачат след него. Всички се заплитат в мрежата както и в объркаността на отношенията си

Интересен детайл е, че песента към филма, изпълнена от Стефан Данаилов и много популярна през 80те е „Моето мъжко момиче“ – така той се обръща към Номер Седем.

Във филма участват примадоните на българското кино Невена Коканова, Илка Зафирова, Цветана Манева, Мариана Димитрова, Боряна Пунчева, Мария Статулова, Надя Тодорова. Техните героини са олицетворение на еснафщината и използвачеството. Това са преди всичко жени, които искат да бъдат независими, сексуално удовлетворени и щастливи, но пътят им минава винаги през удачен брак, лесна или никаква професия и заместване на не-особено-секси-съпруга (един от тях Георги Русев) с любовник, който задължително да зависи от техните прищевки, пари и връзки.

Няколко основни феминистки идеи, застъпени във филма:

Патриархалното общество пречи на реализацията на жените и ги превръща в същества втора категория:

Независимо от привидната опростеност на героите, в сцени като обяда на Яким и Бамби наблюдаваме нееднозначна ситуация, в която използвачката Мима е класифицирана като по-долно същество, защото е жена. Култовата фраза „Когато говориш с мене ще мълчиш!“ произнесена от Георги Русев е много точна илюстрация на отношенията не само в патриархалното семейство, но и в обществото като цяло. В тази сцена има детайли, които могат да се анализират допълнително, като фразата за лавровите листа, които за Мима означават „сватба“, а за Бамби – „власт“ – типични гендерни роли за традиционния морал.

Професионална реализация и образование са водещи за независимостта на жените:

Номер седем е единствената, която има интересна работа, на която очевидно е посветена. Пехливанова (Цветана Манева) е втората добре реализирана в професията жена, но тя представлява пародия на еманципацията. Получила високо обществено положение най-вече заради известността на мъжа си- състезател по борба (това са протообрази на мутрите и мутресите от деветдесетте) тя се радва на властовата си позиция, която обаче не й дава нито професионално, нито емоционално удовлетворение. Професионалното удовлетворение в този случай е нещо, което тя дори не търси.

Сексуалността, както и избора на партньор е проблем на индивида, и не подлежи на регулация от обществото:

Макар и да се радва на сексуален успех, Яким не е щастлив, а е „регулиран“ от властните жени, техните мъже и от цялото общество, както и вероятно от собствената си слабост. Един детайл, който научих от сценариста Георги Мишев: дошлият от затвора мъж във филма е много секси, гол до кръста. Това за мене беше парадокс, защото Мъжкото момиче избира един физически идален човек, който дори и идващ от затвора представлява стереотип на желания мъж. Мишев ми каза, че той искал любимият на Номер седем да е обикновен и невзрачен, защото „любовта не пита“….но надделяло режисьорското мнение. Естествено изборът на Номер седем е също демонстрация на нерегулирания избор на партньор.

Разобличаване на гендерни стереотипи:

Нововъведената категория „мъжко момиче“ звучи доста положително и може да бъде наблюдавана в други БГ филми като „Лавина“, „Отклонение“, „Вълчицата“, „Мъжки времена“ и др. Мъжкото момиче може да се възприеме като експонация на стереотип върху друг стереотип, което създава хибрид, носещ качествата и на двата стереотипа, но превъзмогващ ги поради парадоксалността на експонацията. Т.е ако момичето е „мъжко“ то все още е момиче, но има мъжки качества, значи то вече не съответства на „момичешкия“ стереотип, нито пък на „мъжкия“.

Мерси много, Бори!!!

Помолих я да ни представи един от най-любимите български филми- Дами канят- и да ни обърне внимание върху някои от основните феминиски идеи, застъпени във филма.

Убедена съм, че ще ви бъде много интересно. И, дами, да не забравяте! Като говорите с мъжете … ДА МЪЛЧИТЕ!!! ;)

Сюжетът, накратко:
Автомобилният инструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) се развежда с жена си, като й отстъпва имуществото си. Независимо от несгодите в семейния си живот, той винаги е бил любимец на жените, които се записват на кормуване при него. Всяка една от тях има свои проблеми и свои чарове. Яким е както техен душеприказчик така и удовлетворител на сексуалните им желания. Емоционлно зависими, но и агресивни, ученичките се опитват да го манипулират, явно привиждайки в него противоположност на собствените си съпрузи. Връзките им започват с фразата „Душа, ти знаеш ли че имаш страхотни очи!“ (от страна на Яким) и стигат в края на филма до едно повтарящо се „Хайде да се махнем от този прованс!“ – от устите на ученичките. Единствената между тях, за която „фразата с очите“ не работи е Номер седем (Доротея Тончева). Тя е биолог, работи в местния развъдник за риба и сама се справя с живота си, докато всички останали са зависими от мъжете си. Чака приятеля си да излезе от затвора. Въпреки че има интимна връзка с Яким, тя го изритва от дома си в момента, в който той произнася фразата „Хайде да се махнем!“

Филмът завършва със символична сцена, в която Яким трябва да бъде принудително оженен. Той се опитва да избяга при Номер седем, но всички останали се хвърлят да го преследват. Стигайки до развъдника, той вижда любимата си да прегръща своя приятел, който се е завърнал от затвора. Под заплахата да бъде хванат от побеснелите си ученички, Яким скача във водата. Те се опитват да го уловят с мрежа за риба, някои от тях скачат след него. Всички се заплитат в мрежата както и в объркаността на отношенията си

Интересен детайл е, че песента към филма, изпълнена от Стефан Данаилов и много популярна през 80те е „Моето мъжко момиче“ – така той се обръща към Номер Седем.

Във филма участват примадоните на българското кино Невена Коканова, Илка Зафирова, Цветана Манева, Мариана Димитрова, Боряна Пунчева, Мария Статулова, Надя Тодорова. Техните героини са олицетворение на еснафщината и използвачеството. Това са преди всичко жени, които искат да бъдат независими, сексуално удовлетворени и щастливи, но пътят им минава винаги през удачен брак, лесна или никаква професия и заместване на не-особено-секси-съпруга (един от тях Георги Русев) с любовник, който задължително да зависи от техните прищевки, пари и връзки.

Няколко основни феминистки идеи, застъпени във филма:

Патриархалното общество пречи на реализацията на жените и ги превръща в същества втора категория:

Независимо от привидната опростеност на героите, в сцени като обяда на Яким и Бамби наблюдаваме нееднозначна ситуация, в която използвачката Мима е класифицирана като по-долно същество, защото е жена. Култовата фраза „Когато говориш с мене ще мълчиш!“ произнесена от Георги Русев е много точна илюстрация на отношенията не само в патриархалното семейство, но и в обществото като цяло. В тази сцена има детайли, които могат да се анализират допълнително, като фразата за лавровите листа, които за Мима означават „сватба“, а за Бамби – „власт“ – типични гендерни роли за традиционния морал.

Професионална реализация и образование са водещи за независимостта на жените:

Номер седем е единствената, която има интересна работа, на която очевидно е посветена. Пехливанова (Цветана Манева) е втората добре реализирана в професията жена, но тя представлява пародия на еманципацията. Получила високо обществено положение най-вече заради известността на мъжа си- състезател по борба (това са протообрази на мутрите и мутресите от деветдесетте) тя се радва на властовата си позиция, която обаче не й дава нито професионално, нито емоционално удовлетворение. Професионалното удовлетворение в този случай е нещо, което тя дори не търси.

Сексуалността, както и избора на партньор е проблем на индивида, и не подлежи на регулация от обществото:

Макар и да се радва на сексуален успех, Яким не е щастлив, а е „регулиран“ от властните жени, техните мъже и от цялото общество, както и вероятно от собствената си слабост. Един детайл, който научих от сценариста Георги Мишев: дошлият от затвора мъж във филма е много секси, гол до кръста. Това за мене беше парадокс, защото Мъжкото момиче избира един физически идален човек, който дори и идващ от затвора представлява стереотип на желания мъж. Мишев ми каза, че той искал любимият на Номер седем да е обикновен и невзрачен, защото „любовта не пита“….но надделяло режисьорското мнение. Естествено изборът на Номер седем е също демонстрация на нерегулирания избор на партньор.

Разобличаване на гендерни стереотипи:

Нововъведената категория „мъжко момиче“ звучи доста положително и може да бъде наблюдавана в други БГ филми като „Лавина“, „Отклонение“, „Вълчицата“, „Мъжки времена“ и др. Мъжкото момиче може да се възприеме като експонация на стереотип върху друг стереотип, което създава хибрид, носещ качествата и на двата стереотипа, но превъзмогващ ги поради парадоксалността на експонацията. Т.е ако момичето е „мъжко“ то все още е момиче, но има мъжки качества, значи то вече не съответства на „момичешкия“ стереотип, нито пък на „мъжкия“.

Мерси много, Бори!!!

Досега сме били равни във всичко – заедно тръгваме на работа, заедно се връщаме, заедно ходим на кръчма, заедно чистим и подреждаме (или заедно отсвирваме домакинската работа заради някой хубав филм). Какво ще се случи сега, когато аз остана по цял ден вкъщи с бебето, а ти си по цял ден навън?

Феминисткият подход изисква, за оцеляване в тая ситуация, да се направи ясно разграничение на принципите, според които ще поделяме работата си.

Първо: кой какво може да върши, което другият не може.
Второ: с оглед натовареността на всеки от двамата с неща, които другият не може да върши, се разпределят останалите задължения, така че общата натовареност на всеки да е горе-долу равна.

Под “първо” разбирам, че жената може да кърми, а мъжът не, от което следва, че тя ще е човекът, който стои при бебето. Мъжът ще ходи на работа. Това разпределение е валидно до края на кърменето; след това може да се предефинира, защото спре ли кърменето, партньорите отново са равни във всичко. Мъжът може да се грижи за бебе не по-зле от жената, стига да има желание за това. За сменянето на памперс, приготвянето на мляко, измиването на биберон и дундуркането за приспиване не се изисква да притежаваш определени полови белези. Всеки може да го направи.

Обратният поглед: някои жени толкова обсебват грижите за бебето, че изземат пълния контрол върху всичко, което го засяга по някакъв начин. Мъжът се подчинява (разбира се, то е и удобно да не се налага да се грижиш за всичко), с което той става наистина по-некадърен в извършването на бебеобгрижващите дейности. Т.е. мъжкото “аз това не го мога” понякога е следствие от женската свръх-активност да контролира всичко. Дори ако се опита да свърши нещо, винаги е в грешка – не е сгънал дрешката както трябва, не подава шишето по правилния начин… Жената не си дава сметка в каква ситуация се поставя, и конфликтът е неизбежен, когато тя накрая грохне от умора и изведнъж се сети да овика мъжа си, задето нищо не пипва.

Разпространено е схващането, че на жената са й “вродени” цял комплект умения около гледането на бебе. Аз категорично смятам, че това не е така. Няма жена, която се е родила научена как се сменя памперс. Майка ми не можеше, преди да й покажа как се прави. Всичко с изключение на кърменето подлежи на научаване и е необходимо бащата единствено да има желанието да се научи, старанието да го направи както трябва, и грижовност и любов към детето. Бащите могат да са точно толкова добри родители, колкото и майките.

В този ред на мисли, в нашата култура има силна дискриминация към бащите – нещо, на което досега не съм обръщала внимание толкова, но напоследък ми се набива в очите. Няколко примера: Отиваме с Веселин в магазина, където завързваме разговор с продавачката на тема антиалергични храни (детето ни е силно алергично и не може да яде почти нищо, изборът на пюрета и каши за него е невероятно ограничен). Продавачката през цялото време се обръща само към мен и задава въпроси само на мен, въпреки че и Веселин подава отговори и съвсем очевидно е напълно в час с проблема ни. Накрая завършва с думите: “Лелее, колко ти е трудно!” На мен. На мен ми е трудно, понеже съм майка. На бащата, видиш ли, не му е трудно никак – сякаш той лекарства не купува и не се боричка да капне капки в носа на съпротивляващо се бебе, не го води на лекар, не му маже обривите с хиляда и едно мазила, и изобщо живее си живота без да се притеснява особено много. Не просто съм единствената, на която се полага съчувствие – на него дори не му признават, че проблемът със здравето на детето е и негов проблем. Т.е., не го признават за родител в чак такава степен, колкото съм аз.

Друг пример: отиваме при педиатърката за редовен преглед. Винаги, когато ходим при нея, сме заедно – аз, бащата, бебето. Педиатърката, точно по същия начин, говори винаги на мен. Пита ме: “Ти с какво го храниш? Ти температурата мерила ли си му?” и завършва с похвала – “Ти много хубаво си го гледаш!” Една съседка ни среща пред входа, прекарва известно време да се радва на Деян колко е сладък и колко е пораснал, и споделя с другата съседка: “Тя Силвия много добре си се грижи за него!”
Направо бях на ръба да основа комитет за закрила правата на бащите ;)
Дори законовите норми са такива, че при развод присъждат детето приоритетно на майката.

Това в момента отразява реалните дадености: че наистина майките повече се грижат за децата, а бащите по-често хабер си нямат и не ги интересува; но не би трябвало да бъде така и няма никаква причина да бъде така… Ролята на майката като детегледачка и на бащата като осигурител и защитник на семейството не се коренят в природата на жената и мъжа – в днешно време вече не, защото природата на жената и мъжа не им пречат да разменят тези роли или да си ги поделят поравно. Пречи им сексистката култура на обществото, в което живеем.

Майка съм от 7 месеца и всички преживявания, свързани с прехода от състоянието-преди към състоянието-след са ми съвсем пресни. Знам, че имах страхове, че на моменти изпадах в паника дали и как ще успявам да се грижа за едно ново малко същество, зависещо от мен, и как ще се отрази неговата поява на живота ми, който дотогава се състоеше от 3 неща: работа, разпивки-раздумки с приятели, и мъж, добре интегриран в тая картинка – в работно отношение сме почти колеги, а приятелите ни, повечето, са общи.

Майчинството, още от момента, в който стане реална перспектива (2-те чертички на теста), поражда няколко зони на напрежение в живота на жената, които са предизвикателство за преодоляване:

1. отношението към себе си – собственото тяло, собствените чувства;
2. отношението към партньора – дали и как ще се предефинират нашите роли в семейството ни;
3. отношението към работата – какво ще се случи, след като прекъсна активен трудов живот за един доста дълъг период от време; колко време след раждането да се върна на работа; как ще се справям след това.

Ще напиша отделна тема за всяка от тези точки, защото иначе ще стане твърде дълго :)

Отношението към себе си

Живеейки досега сама в тялото си, съм свикнала да съм едноличен негов господар. Предстои не просто да го споделя с един растящ в него зародиш, но и изцяло да му предам юздите. Той ще командва моите сутрешни неразположения, гадене, постоянна сънливост, непоносимост към миризми, ранна умора. Чрез разнебитените хормони ще командва и емоциите ми – сантименталност, сълзливост, които никога не са били характерни за мен. По отношение на диетата си ще трябва да се съобразявам не с това какво ми е вкусно, а с неговите нужди – някои храни стават забранени, алкохолът, кафето, колата също. Но да кажем, че дотук е горе-долу ОК. Това са временни несгоди, които няма проблем да изтърпя.

Мисълта за раждането и кърменето обаче ме потриса. Тези части от тялото ми, които са свързани с детеродната ми функция, възприемам като абсолютно неприкосновени, защото досега са били използвани само и единствено в контекста на интимните, еротични преживявания. Бъдещото бебе не само че иска да се вмести в картинката, където изобщо не му е мястото, но иска и изцяло да префасонира всичко. Дава заявка за изцяло нова дефиниция на цялата ми полова система.

Знам, че за много жени всички тези неща си идват естествено и те с готовност приемат новата си роля, посвещавайки се изцяло на едно чакано и много желано бебе. Аз обаче прекарвах дълги часове в размисли и страхове, опасявайки се, че кърменето например ще ми бъде невероятно противно, а за страха от самото раждане и възстановяването след него направо няма какво да говорим (за щастие той ми беше спестен, когато стана ясно, че ще раждам със секцио).

От феминистка гледна точка може да изглежда, че е несправедливо само жените да минават през такова изпитание, докато мъжете цял живот, от началото до края, са еднолични господари на телата си и имат лукса да си знаят ясно и точно, че половата им система служи за секс и това е. Обаче думата несправедливо е много подвеждаща.
Предполага, че някой, който ни е създал, е направил така, че ние жените да сме прецакани. Понятието за справедливост е човешко и може да се прилага само към неща, създадени от човека или, по човешки образ и подобие, от бог. Ако се приемем за природни, естествени, еволюционни творения, не можем изобщо да отваряме дума за справедливост или не. Каквото е, това е; съществува по точно този начин, защото се е оказало, че така работи. Затова ние, жените, трябва да се справим с този аспект на майчинството сами и с малко проява на разбиране от страна на мъжете си, но в никакъв случай не можем да извеждаме физиологичните дадености като аргументи в спор, целящ да противопостави двата пола един на друг. Фактът, че само жените могат да раждат деца, не е нито справедлив, нито несправедлив, той просто Е. Пиша това, защото познавам жени, които се ядосват на мъжете, задето мъжете не претърпяват мъките на едно раждане, например. Това не е феминизъм.

Чисто теоретично, мъжете биха могли да спорят в обратната посока. Ако бременността и раждането се възприемат като благословена способност, мъжете биха могли да се ядосват на нас, че само ние можем да изпитаме чувството да носим бебе в корема си, да му дадем живот от себе си, да го храним от гърдите си. В човешката култура връзката между майката и бебето, основаваща се на общото им тяло в началото, е много романтизирана и мъжете биха могли – с право, ако изобщо си позволим да подходим към въпроса с тези понятия – да го обявят за несправедливо спрямо тях. Техен аргумент би могъл да бъде, че жените поне имат право на избор – могат да изберат да не раждат – докато мъжете нямат никакъв избор: дори и да искат, те просто нямат шанс да преживеят създаването на новия живот.

Досега сме били равни във всичко – заедно тръгваме на работа, заедно се връщаме, заедно ходим на кръчма, заедно чистим и подреждаме (или заедно отсвирваме домакинската работа заради някой хубав филм). Какво ще се случи сега, когато аз остана по цял ден вкъщи с бебето, а ти си по цял ден навън?

Феминисткият подход изисква, за оцеляване в тая ситуация, да се направи ясно разграничение на принципите, според които ще поделяме работата си.

Първо: кой какво може да върши, което другият не може.
Второ: с оглед натовареността на всеки от двамата с неща, които другият не може да върши, се разпределят останалите задължения, така че общата натовареност на всеки да е горе-долу равна.

Под “първо” разбирам, че жената може да кърми, а мъжът не, от което следва, че тя ще е човекът, който стои при бебето. Мъжът ще ходи на работа. Това разпределение е валидно до края на кърменето; след това може да се предефинира, защото спре ли кърменето, партньорите отново са равни във всичко. Мъжът може да се грижи за бебе не по-зле от жената, стига да има желание за това. За сменянето на памперс, приготвянето на мляко, измиването на биберон и дундуркането за приспиване не се изисква да притежаваш определени полови белези. Всеки може да го направи.

Обратният поглед: някои жени толкова обсебват грижите за бебето, че изземат пълния контрол върху всичко, което го засяга по някакъв начин. Мъжът се подчинява (разбира се, то е и удобно да не се налага да се грижиш за всичко), с което той става наистина по-некадърен в извършването на бебеобгрижващите дейности. Т.е. мъжкото “аз това не го мога” понякога е следствие от женската свръх-активност да контролира всичко. Дори ако се опита да свърши нещо, винаги е в грешка – не е сгънал дрешката както трябва, не подава шишето по правилния начин… Жената не си дава сметка в каква ситуация се поставя, и конфликтът е неизбежен, когато тя накрая грохне от умора и изведнъж се сети да овика мъжа си, задето нищо не пипва.

Разпространено е схващането, че на жената са й “вродени” цял комплект умения около гледането на бебе. Аз категорично смятам, че това не е така. Няма жена, която се е родила научена как се сменя памперс. Майка ми не можеше, преди да й покажа как се прави. Всичко с изключение на кърменето подлежи на научаване и е необходимо бащата единствено да има желанието да се научи, старанието да го направи както трябва, и грижовност и любов към детето. Бащите могат да са точно толкова добри родители, колкото и майките.

В този ред на мисли, в нашата култура има силна дискриминация към бащите – нещо, на което досега не съм обръщала внимание толкова, но напоследък ми се набива в очите. Няколко примера: Отиваме с Веселин в магазина, където завързваме разговор с продавачката на тема антиалергични храни (детето ни е силно алергично и не може да яде почти нищо, изборът на пюрета и каши за него е невероятно ограничен). Продавачката през цялото време се обръща само към мен и задава въпроси само на мен, въпреки че и Веселин подава отговори и съвсем очевидно е напълно в час с проблема ни. Накрая завършва с думите: “Лелее, колко ти е трудно!” На мен. На мен ми е трудно, понеже съм майка. На бащата, видиш ли, не му е трудно никак – сякаш той лекарства не купува и не се боричка да капне капки в носа на съпротивляващо се бебе, не го води на лекар, не му маже обривите с хиляда и едно мазила, и изобщо живее си живота без да се притеснява особено много. Не просто съм единствената, на която се полага съчувствие – на него дори не му признават, че проблемът със здравето на детето е и негов проблем. Т.е., не го признават за родител в чак такава степен, колкото съм аз.

Друг пример: отиваме при педиатърката за редовен преглед. Винаги, когато ходим при нея, сме заедно – аз, бащата, бебето. Педиатърката, точно по същия начин, говори винаги на мен. Пита ме: “Ти с какво го храниш? Ти температурата мерила ли си му?” и завършва с похвала – “Ти много хубаво си го гледаш!” Една съседка ни среща пред входа, прекарва известно време да се радва на Деян колко е сладък и колко е пораснал, и споделя с другата съседка: “Тя Силвия много добре си се грижи за него!”
Направо бях на ръба да основа комитет за закрила правата на бащите ;)
Дори законовите норми са такива, че при развод присъждат детето приоритетно на майката.

Това в момента отразява реалните дадености: че наистина майките повече се грижат за децата, а бащите по-често хабер си нямат и не ги интересува; но не би трябвало да бъде така и няма никаква причина да бъде така… Ролята на майката като детегледачка и на бащата като осигурител и защитник на семейството не се коренят в природата на жената и мъжа – в днешно време вече не, защото природата на жената и мъжа не им пречат да разменят тези роли или да си ги поделят поравно. Пречи им сексистката култура на обществото, в което живеем.

Майка съм от 7 месеца и всички преживявания, свързани с прехода от състоянието-преди към състоянието-след са ми съвсем пресни. Знам, че имах страхове, че на моменти изпадах в паника дали и как ще успявам да се грижа за едно ново малко същество, зависещо от мен, и как ще се отрази неговата поява на живота ми, който дотогава се състоеше от 3 неща: работа, разпивки-раздумки с приятели, и мъж, добре интегриран в тая картинка – в работно отношение сме почти колеги, а приятелите ни, повечето, са общи.

Майчинството, още от момента, в който стане реална перспектива (2-те чертички на теста), поражда няколко зони на напрежение в живота на жената, които са предизвикателство за преодоляване:

1. отношението към себе си – собственото тяло, собствените чувства;
2. отношението към партньора – дали и как ще се предефинират нашите роли в семейството ни;
3. отношението към работата – какво ще се случи, след като прекъсна активен трудов живот за един доста дълъг период от време; колко време след раждането да се върна на работа; как ще се справям след това.

Ще напиша отделна тема за всяка от тези точки, защото иначе ще стане твърде дълго :)

Отношението към себе си

Живеейки досега сама в тялото си, съм свикнала да съм едноличен негов господар. Предстои не просто да го споделя с един растящ в него зародиш, но и изцяло да му предам юздите. Той ще командва моите сутрешни неразположения, гадене, постоянна сънливост, непоносимост към миризми, ранна умора. Чрез разнебитените хормони ще командва и емоциите ми – сантименталност, сълзливост, които никога не са били характерни за мен. По отношение на диетата си ще трябва да се съобразявам не с това какво ми е вкусно, а с неговите нужди – някои храни стават забранени, алкохолът, кафето, колата също. Но да кажем, че дотук е горе-долу ОК. Това са временни несгоди, които няма проблем да изтърпя.

Мисълта за раждането и кърменето обаче ме потриса. Тези части от тялото ми, които са свързани с детеродната ми функция, възприемам като абсолютно неприкосновени, защото досега са били използвани само и единствено в контекста на интимните, еротични преживявания. Бъдещото бебе не само че иска да се вмести в картинката, където изобщо не му е мястото, но иска и изцяло да префасонира всичко. Дава заявка за изцяло нова дефиниция на цялата ми полова система.

Знам, че за много жени всички тези неща си идват естествено и те с готовност приемат новата си роля, посвещавайки се изцяло на едно чакано и много желано бебе. Аз обаче прекарвах дълги часове в размисли и страхове, опасявайки се, че кърменето например ще ми бъде невероятно противно, а за страха от самото раждане и възстановяването след него направо няма какво да говорим (за щастие той ми беше спестен, когато стана ясно, че ще раждам със секцио).

От феминистка гледна точка може да изглежда, че е несправедливо само жените да минават през такова изпитание, докато мъжете цял живот, от началото до края, са еднолични господари на телата си и имат лукса да си знаят ясно и точно, че половата им система служи за секс и това е. Обаче думата несправедливо е много подвеждаща.
Предполага, че някой, който ни е създал, е направил така, че ние жените да сме прецакани. Понятието за справедливост е човешко и може да се прилага само към неща, създадени от човека или, по човешки образ и подобие, от бог. Ако се приемем за природни, естествени, еволюционни творения, не можем изобщо да отваряме дума за справедливост или не. Каквото е, това е; съществува по точно този начин, защото се е оказало, че така работи. Затова ние, жените, трябва да се справим с този аспект на майчинството сами и с малко проява на разбиране от страна на мъжете си, но в никакъв случай не можем да извеждаме физиологичните дадености като аргументи в спор, целящ да противопостави двата пола един на друг. Фактът, че само жените могат да раждат деца, не е нито справедлив, нито несправедлив, той просто Е. Пиша това, защото познавам жени, които се ядосват на мъжете, задето мъжете не претърпяват мъките на едно раждане, например. Това не е феминизъм.

Чисто теоретично, мъжете биха могли да спорят в обратната посока. Ако бременността и раждането се възприемат като благословена способност, мъжете биха могли да се ядосват на нас, че само ние можем да изпитаме чувството да носим бебе в корема си, да му дадем живот от себе си, да го храним от гърдите си. В човешката култура връзката между майката и бебето, основаваща се на общото им тяло в началото, е много романтизирана и мъжете биха могли – с право, ако изобщо си позволим да подходим към въпроса с тези понятия – да го обявят за несправедливо спрямо тях. Техен аргумент би могъл да бъде, че жените поне имат право на избор – могат да изберат да не раждат – докато мъжете нямат никакъв избор: дори и да искат, те просто нямат шанс да преживеят създаването на новия живот.