***

Мила ме попита дали бих могла да й препоръчам интересни феминистки заглавия, защото й е интересно да чете, а не знае точно от къде да започне. На LadyBadNews пък й е любопитно какви феминистки блогове чета. На такива въпроси отговарям с радост и с притеснение, защото от една страна искам да споделя книгите, които наистина са променили съзнанието ми по някакъв начин. От друга страна, въпросът е малко като да те питат дали си чел “Властелинът на пръстените” или пък дали си фен на Уди Алън. Както и да отговориш, все е прекрасно. Особено, ако си от типа хора, които обичат да бъдат редуцирани до културни стереотипи. И все пак.

Заглавията, които ще изброя всъщност са сред първите феминистки книги, които прочетох преди години и които по някакъв начин са обусловили моя личен феминизъм.

Вторият пол (The Second Sex) от Симон дьо Бовоар: Основната идея на книгата е, че в едно сексистко общество (за Бовоар повечето западни общества по средата на миналия век са такива) мъжкият пол се смята за Универсален, а женският пол за второстепенен (и съответно маловажен, по-малко правилен, по-малко ценен). В сексисткото общество стандарта, по който се създават правила на поведение, закони и обществени очаквания е мъжки. Да си нормален, означава да си мъж или да се държиш като мъж. По тази начин, жените са поставени пред идиотска ситуация, в която трябва да избират между това А) да бъдат женствени ЖЕНИ, т.е. недостойни да се развиват и да успяват наравно с мъжете или Б) да се преструват на безполови и да правят всичко възможно да се държат като мъже.

Митът за красотата (The Beauty Myth) от Наоми Улф: Улф описва ужасяващо нереалистичните стандарти за красота, по които се оценяват съвременните жени. Тя описва “жената от корицата”: висока, слаба, безпощадно перфектна и начините, по които този образ разколебава самочувствието и най-умната, успялата, уверена жена. Според Улф козметичната, фармацевтичната, модната и медийната индустрия експлоатират създаданата от тях неувереност и превръщат жените във вечно съмняващи се в себе си, неуверени, гладни, нещастни създания, обсебени от идеята да преследват един напълно невъзможен идеал за красота. Това е първата книга, която сериозно ме накара да се замисля защо очаквам и изисквам някакви неща от себе си, които макар и дребни на пръв поглед, изглежда заемат голяма част от съзнанието ми. Какво означава да искам да изглеждам добре, да бъда съблазнителна (на кого? как?), да бъда секси? По чии стандарти? На кого да вярвам? И дали/кога това би ме направило щастлива?

Монолози на вагината (The Vagina Monologues) от Ив Енслър: Пиесата няма нужда от представяне. Основната идея е проста: за да може човечеството да продължи да се развива, жените трябва да живеят в безопасност и да се чувстват силни и уверени. Основните теми на монолизите: секс, менструация, насилие, мастурбация, раждане, оргазъм. Няколко мои любими монолози са: “Моята гневна вагина” (за жестокостите, на които биват подлагани вагините ни всеки ден: тампони, “секси-бельо”, гинеколжкия инструментариум); “Моята вагина беше моето село” (за войната в Босна и използването на изнасилването като военна стратегия); “Защото обичаше да я гледа” (монолог на жена, която се е срамувала от вагината си, намирала я е за грозна и срамна, докато не срещнала на пръв поглед невзрачен мъж, който я разглежда с часове хихихи). Моят опит показва, че разговорите след постановка винаги са много интересни, защото хората обичат да сравнят любимите си монолози, а мацките доброволно възпроизвождат звуците на любимия си оргазъм. Не е за пропускане.

Собствена стая (A Room of One’s Own) от Вирджиния Улф: Книгата е базирана на серия от лекции. Основният въпрос, на който се опитва да отговори Улф е дали жените са способни да бъдат велики писатели. Книгата е изключително влиятелна и основополагаща за феминизма, защото много ясно синтезира тезата, че материалните условия, в които живеят повечето жени по света всъщност пречат на техния успех и изява.

The Trouble with Normal на Майкъл Уърнър: Авторът е категоричен противник на едно-половите бракове, ЗАЩОТО институцията брак (било то между хомо или хетеросексуални двойки) делегитимира всякакви други сексуални практики и навици. А ако се замисли човек… МНОГО сексуални практики и навици попадат извън границите на моногамното съжителство. Според Уърнър, опитите да се нормализира гей-съжителството са пълна загуба на време. По-добре би било да се постараем да разбутаме въобще фундаменталната идея, че има такова нещо като “нормалност”… особено, когато става въпрос за човешка сексуалност.

Спирам дотук, ако е интересно, може по-нататък да добавя още книги. Ако междувременно ви е интересно да видите какво чета (не само феминистки заглавия, разбира се), можете да погледнете в профила ми във GoodReads. Disclaimer: не update-вам много често, обаче.

Сега малко за феминистките блогове:

Значи, има един списък феминистки блогове, които са много известни и четени… според мен, най-вече, защото са първите, не толкова защото са супер добри:

Feministing
Feministe
Jezebel
Bitch Media
Tiger Beatdown
Sociological Images

Jezebel и Socialogical Images са ми любимите. Мисля, че останалите три са много американски и са… да кажем, ОК. Напоследък си вземам дневната доза феминизъм в Twitter, където следя хора, с феминистки наклонности (автори, журналисти, активисти и прости хора от народа) и те филтрират за мен заглавията, които евентуално бих търсила сама. Йее! Ако ви е интересно, можете да следите списъка ми феминисти (не е нужно да ме следвате мен, но ако ми се обадите… много ще ви се зарадвам).

По-интересни са ми българските блогове, които се идентифицират като феминистки:

Блогът на Енея
Denia
It looks like a feminist blog
Estranged Privacy

Горните книги и американските блогове са интересни, но в крайна сметка… всеки пречупва прочетеното пред собственото си битие и съзнание и за мен темите за жените, мъжете, социалния пол, сексуалност и т.н. са най-вече интересни в българския си контекст. Според мен българските блогове са най-интересни, когато успеят успешно не само да преведат утвърдените западни феминистки идеи, но и съумеят да ги накарат да звучат приложимо и релевантно на наша земя. Това е и моята цел за този блог по принцип и знам, че понякога е много трудно. НО пък за сметка на това, мисля, че и удовлетворението да се пише феминистки блог на български е в пъти по-голямо от това да си поредния разгневен тийнейджър с tumblr-акаунт. (Нищо против tumblr, естествено).

Последно: чета и много блогове, които въпреки че не са блогове за феминизъм, всъщност са прогресивни и феминистки като идеология (осъзнато или не, хихихи). Имам списък, който не съм обновявала от известно време, а е нужно. Примерно, 8-бит еротик не присъства, а знаете… 8 ми е слабост. Ако ви е интерсно, можете да следите и нещата, които споделям в Google Reader (но там вече е смесена хавата и, предупреждавам, от време навреме flood-вам със снимки на френски булдози).

Извинения са мега-дългия постинг и МНОГО моля споделете книгите и блоговете, които четете!!! Да сравним бележки, така да се каже. ;)

Гостите, сред които беше и моя любимец Денис, обсъждаха защо толкова много бракове в наши дни приключват с разводи и как така повечето от разводите всъщност са по инициатива на жени. Яна Бюрер Тавание много точно обясни, че една от най-основните причини за това е женската еманципация и пробива на жените на работното място. Грубо казано, не че преди време жените не са имали желание да се развеждат. Просто сега много повече жени могат да си го позволят.

Докато слушах разговора се сетих за въпроса на Тишо от преди около седмица… хубаво, феминизъм-феминизъм. Еманципацията не прави ли жените по-нещастни?

И един въпрос относно визията за модерната, еманципирана жена: гласно или негласно тя среща широка подкрепа в българските блогове за феминизъм, които чета. Успордно с това, обществото също се променя – все повече майки предпочитат да отглеждат децата си сами, да посветят живота си на кариерата и материалния статус, вместо на т.нар „семейно щастие“, да дадат приоритет на личните си (според правилата на обществото, в което живеем – винаги задължително егоистични) цели, пред това на техните деца, на бъдещите поколения и на грижата за слабите и болните, каквато винаги досега е била традиционната женска роля в обществото. Та, въпросът ми е: не прави ли визията за модерната, еманципирана жена по-нещастни самите жени? По-самотни? Не слага ли повече тежест върху плещите им? Не прави ли и мъжете по-нещастни от преди?

Отговорът на този въпрос е същия и като при разводите. Наивно е да си мислим, че хората “преди феминизма” са били по-щастливи. Просто “преди феминизма” са им липсвали думи да обяснят какво им пречи.

Една от най-важните книги за женското движение в Щатите, например, е “Тайната на женствеността” на Бети Фридан, в която авторката говори точно за “проблемът без име”. Книгата излиза през 1963 и в нея Фридан обяснява как млади, образовани жени споделят с нея, че чувстват абсолютно нещастно и неадекватно в ролите си на майки, съпруги, грижовници. Пазаруват, готвят, грижат се за домовете и семействата си и се питат: Това ли е всичко?! Почти веднага книгата става мега-популярна и се превръща в нещо като манифест на женското движение от 60-те и 70-те. Много жени решават да се върнат на пазара на труда или отказват да станат съпруги и майки. Периодът е старт на огромни промени в социалните разбирания за ролята на мъжете и жените в семейството и обществото. Viva la Revolucion.

Това, което виждаме в България в момента е нещо аналогично. Хората най-накрая печелят достатъчно, че да могат да си позволят да разделят покъщнината. Не че сме взели да се мразим повече, просто можем да си представим, да си позволим и да потърсим по-добър живот.  И ако феминизмът и социалната еманципация като цяло са причина някой да изпадне във временна депресия, защото се е замислил “Това ли е всичко?!“, аз като привърженик на тези идеи нямам нищо против да поема част от вината. В крайна сметка, дългосрочния резултат е повече щастие, повече свобода.

За да отговоря на въпроса на Светла, гледах два епизода “Денис и приятели”. Имах желание да гледам повече, но предаването е АМА ТОЛКОВА СКУЧНО, че дори двата часа, които му отделих са много. В епизода от 20.04 гости бяха журналистите Ива Николова, Иван Бакалов и Сашо Диков, с които бе воден разговор за свободата на словото… на ниво квартално-кафене-в-събота-следобед. [Офф-топик: забелязали ли сте, че повечето гости, които се появяват в българския медиен ефир са супер неподготвени? Баси, как може да те поканят за участие по тема "Свободата на словото" и да не можеш да дадеш една грамотна дефиниция на "свобода на словото"?!]  В епизода от 27.04 гости бяха някакъв мъж-темплиер и един господин съдебен-лекар.

Водещият Денис, предполагам, не е лош човек. Няколко пъти се самоидентифицира като “един корав мачо”, но не звучеше като наистина да го мисли. По скоро ми изглеждаше на уморен и отегчен човек: скучен и ниско-енергичен събеседник. Жените в шоуто са представени като мебели. Повечето от тях буквално лежат и не помръдват. Едната мацка дори бива представяна като “Мълчаливото Момиче-Котка”. Няма име и не се обажда. Сашо Диков направи коментар, че “девойката е облечена обидно”, но нямаше предвид това, което си мислите. Според Диков, девойката не е достатъчно разголена и… “какви са тези цвички?!”. Диков споделя, че винаги е искал, но никога не е имал възможност да направи телевизионно предаване с “красиви, разголени” жени, защото “интересът е голям.” Репортерка прави интервю от серия “Нощни професии” с на пръв поглед симпатичен невро-хирург, който в две-минутно интервю намира време да разкаже следния виц:

Французинът има жена и любовница, но обича повече любовницата си.
Англичанинът има жена и любовница, но обича повече жена си.
Българинът има жена и любовница, но обича повече пиенето.

Репортерката се хили с глас. След което го пита дали работата пречи на личния му живот и той отговаря:  Аз нямам семейство. Имам три деца, за които се опитвам да се грижа. Репортерката добавя: Аааа… и жена, и любовница, нали така??! Докторът казва: ДА! Голяма свалка.

Освен Мълчаливото Момиче-Готка и Репортерката, в студиото има още разни жени. Които предлагат напитки на гостите и правят някакви такива неща (такива неща=чудя се къде да си сложа ръцете, щото очевидна причина да съм тук НЯМА). Има и едно момиче със собствено бюро (май тя и репортерката са един и същи герой). Тя се включва от време навреме с въпроси към гостите, но те я игнорират. В най-добрия случай й отговарят с две-три думи и продължават нататък. Всеки път, когато тя се обади, Денис се обръща към нея и поглежда с нещо смесено между изненада, досада и объркване. Дава й секунда да се изкаже, не я прекъсва (което, факт, си е постижение за българския ефир)… но продължава разговора все едно нищо не е казала. В края на предаването ни представят “Момиче от екипа”: асистент операторка се мятка по бански върху НЕдвижещ се мотор под звуците на AC/DC. Врръъъъъъъъъъм. ОК.

Предаването (водещите, гостите, темите) се отнася с такова снизхождение към жените, че би било обидно, ако не събуждаше по-скоро съжаление у гледащия. Дори не мога да се разгневя. Четох някакви текстове, които сравняват предаването с Шоуто на Хауърд Стърн (да видим автентично-българска концепция, очевидно, нашето поколение няма да доживее), но освен формата… някаква прилика по същество… не забелязвам. А Хауърд е брутален, но пък за сметка на това мега остроумен и забавен. Да не говорим, че в голяма степен шоуто му е едно от единствените места, където преобладаващо мъжка аудутория има възможност да чуе колко елементарна и глуповата е мейнстрийм секс-културута … и то от устата на един хетеросексуален бял мъж. За което, естествено: РЕСПЕКТ.

Един съвет към Денис: ако ще се прави на Хауърд Стърн, да гледа Хауърд Стърн. Така де.

П.С. В следващите дни ще поработя върху отговори на останалите въпроси, които ми зададохте по повод 600-ният постинг: бебета, мъже и всичко. xoxo, П.

Когато започнах преди няколко години, всъщност започнах да пиша, защото намирах малко хора, с които да говоря по тези теми. Женските списания бяха източник на информация за гащи и силикон. “Сериозните” издания преписваха едно и също прес-съобщение по случай “празника” и го подписваха като свое. Много от читателите ми ме питаха, оффф, кво толкова. Какво повече искаш?!

Днес, около 3 години по-късно, 8-ми март е по-спокоен. Не защото мисля, че всичко е наред. Напротив. От чисто-статистическа гледна точка, България е с няколко стъпки назад по отношение половата равнопоставеност.

Световният Икономически Форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.

Днешният ми 8-ми март е по-спокоен, защото цитираният параграф не е цитат от просто някакъв си постинг в блога ми, а от материал, който написах по поръчка на Сибина Кръстева, редактор специални проекти в Бизнес Медиа Груп. Можете да прочетете пълния текст в годишното издание на групата, 100-те най-влиятелни жени. Убедена съм, че ще намерите цялото издание изключително интересно и любопитно. Относно самата класация, и аз като Маги Малеева ще отбележа, че не харесвам всички жени, които са включени в нея, но се радвам, че списъкът съществува.

Спокойна съм и защото публикациите, които видях по случай 8-ми март в други издания всъщност са доста интересни и написани грамотно и без сарказъм. Обърнете особено внимание на материала във в-к Дневник за постъпилите жалби към Комисията за защита от дискриминация. А най-хубавото на всичко това е, че публикации по темата (не навсякъде и не супер-често, естествено), се появяват доста по-регулярно.

С две думи, доволна съм, че като че ли лека полека темите за дискриминацията, равноправието и нуждата от равнопоставеност лека полека преминават в обществения мейнстрийм. И за хората, тези въпроси, не са загърнати в 8-мартенски целофан, а са нещо, за което мислят активно и последователно.

Да отбележим денят. Пък, че не е много-много за празнуване, то е ясно.

1) Подкрепям жените, които избират да нямат деца, защото:

• Това, че имам матка не означава, че непременно трябва да я употребявам. Много жени споделят, че не изпитват майчински инстинкт. За много от нас, желанието ни да имаме деца не е биологично обосновано, а е по-скоро резултат от социален натиск и традиции.
• (За съжаление) Бременността и родителството създават много повече ограничения за жените, отколкото за мъжете: а) защото жените не само раждат, но и все още са основните отговорници по възпитанието и отглеждането на децата И б) на работното място, отношението към жените-майки е по-различно от отношението към мъжете-бащи (т.е. шансовете родителството да се отрази отрицателното на кариерата на една жена са много по-високи от тези при мъжете)
• Бременността и последвалото майчинство (особено в общия случай, когато жената  е основния отговорник за отглеждането на детето) поставя жената в позиция на (финансова) зависимост от партньора й.

2) Разбирам защо много жени имат деца, въпреки че не ИСКАТ деца:

• Много от нас никога не осъзнават, че е възможно и да нямат деца: традицията е такава, повечето хора правят така; това, разбира се, не означава, че това е най-подходящият избор за мен.
• Много жени раждат деца, защото в нашето общество се смята, че ИСТИНСКАТА жена ражда “поне едно дете” или, поне…
• … така прави ПОЧТЕНАТА жена. Ако една жена може да забременее, но избере да не ражда деца, то със сигурност тя не е точно наред. Тя е: фанатична кариеристка, кучка, егоистка…
• Майчинството е легитимен избор за една жена, защото все пак това е една от малкото социални сфери от живота, в които жените се ползват с доверие и респект. Знам, че някои от вас ще изразят несъгласие, но фактите говорят сами: жените все още работят в по-слабо престижни професии; получават по-ниско заплащане за една и съща свършена работа;  много често продуктът на тяхната работа не се забелязва или отчита като постижение; постигнатото от тях се умаловажава: “спала е с шефа”, “може да има успешна кариера, но виж, че един мъж не може да задържи до себе си”, “тя е шефка, но всички я мразят, защото е кучка” и т.н и т.н. В този смисъл, е съвсем разбираемо, че някои жени с голяма радост напускат работното си място, за да се занимават изцяло с отглеждането на децата си.

3. Изборът да станем майки, би бил много по-привлекателен и спокоен за много повече жени, ако:

• Повече мъже споделяха отговорностите (и позитивите) от отглеждането и възпитанието на децата. Ако “товарът” по отглеждането на децата е разпределен равномерно, то тогава родителствуването не би било чак такава жертва или бреме
• Ако на работното място жените-майки биват приемани по същия начин както мъжете-бащи: проучвания сред CEO-та на Fortune 500 компании показват, че болшинството от мъжете в най-високите позиции в корпоративната йерархия имат деца; процентът на жените-CEO-та С ДЕЦА е нищожно нисък; т.е, очевидно родителството не пречи на кариерата; родителството пречи на женската кариера. Не е честно едно и също поведение да се награждава при мъжете и да се санкционира жестоко при жените.

Мисля, че е ясно, но за всеки случай ще кажа директно, че не съм ПРОТИВ децата, майките и пр. Кой би могъл да бъде?! Също така съм наясно, че родителството не е ТОВАР и БРЕМЕ за всички майки. Много жени, всъщност споделят, че майчинството е изключително еманципиращо преживяване. И всичко това по никакъв начин не противоречи на изложените от мен тревоги и надежди.

Кажете сега, какви са вашите позиции? Говорете конкретно, дайте ми примери от личния ви живот: ваши истории или истории на приятели! Всички сме много добри на теория, но като стане дума за НАС става по-сложно. Хайде смело!

Разговорите в Twitter понякога са доста продуктивни, защото хората са принудени да мислят синтезирано. Хихи.  Днес, например, с Боби Кандов нищихме статията на Милена Кирова за джендър идентичностите в българската реклама.

Ако четете този блог и имате Twitter account, обадете се!

Не всеки ден съм доволна, че съм жена. Ако трябва да обобщя в няколко думи защо не съм доволна: не съм доволна, защото като всички жени, ежедневно съм поставяна в ситуации, в които трябва да правя невъзможен избор. Няколко примера:

***

От мен се очаква да имам деца. И ако имам деца, да съм добра майка. Това е важно за обществото, защото “истинската жена” не е “НАИСТИНА истинска” докато не стане майка. Ако наистина имам деца, обаче, се оказва, че всички около мен по-добре знаят какво е най-добре за тях. А пък аз (понеже по цял ден си стоя вкъщи и гледам деца, не работя), по-добре да не се изказвам неподготвена по теми, които не са подходящи за жени като мен. Добре де, като съм толкова глупава, защо поверявате отглеждането на децата на мен?!

***

От мен се очаква да съм образована и да работя. Като една модерна жена, трябва да имам интереси и амбиции за кариера. Разбира се, моите амбиции ще трябва да бъдат подчинени на мисълта, че ще получавам по-ниска заплата от колегите си мъже; че ще трябва ежедневно да се доказвам. И че когато организираме фирмено парти, аз ще събирам по 10 лева от всички колеги за коледни подаръци. След което, евентуално, ще хвана още една колежка под ръка и в края на работния ден ще отидем до мола да пазаруваме за всички.

***

От мен се очаква или да съм умна. Или да съм хубава. Ако съм умна, ще ми се присмиват, че не съм хубава. Ако съм хубава, ще разказват вицове за мен. Ако съм умна И хубава, ще се окаже съм изключение. Или пък, че съм кучка.

***

Кучка е жена, която има собствено мнение, обича да прави нещата по неин си начин и, в най-общия случай, изглежда така сякаш обича да прави много секс. Ключова в случая е думата “изглежда”. Защото, ако в даден момент стане ясно, че въпросната жена наистина обича и прави много секс… то тогава тя вече спира да бъде кучка. Превръща се в курва, а в това няма нищо привлекателно.

***

Често осъзнавам, че съм баш в центъра на някой подобен на изброените казус и усещам как колелата ми просто превъртат на празни обороти. Опитвам се да разбера защо съм попаднала в такава ситуация, какви грешки съм допуснала, че трябва да избирам между лошо и по-лошо. Защо трябва да се извинявам, че обичам да работя?! Защо трябва да си крия деколтето?! Защо АЗ трябва да си спомням рожденните дати на всички колеги?! Защо трябва да се оправдавам, че не аз, а мъжът ми готви вкъщи?! И т.н.

Не, няма нищо лично. Просто живея в общество, което разполага със строги (макар и противоречиви) дефиниции за това каква трябва да бъде една “истинска” жена. Това е.

И точно когато имам чувството, че оковите съвсем са ме притиснали, нещо в мен се пречупва и си казвам, ми, не искам повече. Ре-организирам мига, деня, света си. Изолирам шума около себе си и решавам какво е най-добро за мен в дадения момент. Търся хора, които не смятат, че моята вагина автоматично ме превръща в първокласна домашна прислужничка. Радвам се, когато ги намирам, въпреки че понякога не са толкова много и толкова близо, колкото бих искала. Разбирам, че най-много място за еманципация има по границите на сексизма. И че там, на границите, аз не съм сама.

В такива гранични моменти, съм особено доволна, че съм жена.

Ако искате да учите в България, горещо препоръчвам магистърската програма по история на жените и половете в СУ, за която знам от д-р Красимира Даскалова. Програмата е част от MATILDA (.pdf), проект на няколко европейски университета, и част от обучението включва семестър или два извън България. Преподавателите са страхотни, програмата е на много високо ниво. Ако някой от читателите на блога е завършил или в момента е студент в тази програма, много ще се радвам да се свържем!

Ако обмисляте да кандидатствате в магистърски или докторски програми в Щатите (което горещо препоръчвам), спокойно можете да ми изпратите мейл. Имам доста богат личен опит в тази насока и с радост бих помогнала с каквото мога.

Напоследък бях заета с разни работи, кажете вие какво правихте докато ме нямаше :)

От днес Sex and the City официално вече е по кината в България. Обсъждаме в офиса и един колега, ама най-сериозно ме пита: Абе, Петя, феминистките харесват ли Sex and the City?

Хммм.

Аз НЕ харесвам сериала по причини, които са обсъждани до болка къде ли не:

1. Историите са изключително повърхностни: Някакви образовани-уж-успешни жени никога не си говорят за нищо съществено. Знаят само: обувки, секс, коктейли.

2. Грубата пропаганда на консуматорство: Шопингът е основен източник на забавление, терапия, самочувствие, социален статус.

3. Мъжете: Които въпреки „независимостта” на героините, продължават да бъдат основната движеща сила в сериала. Посланието е маскирано в скъпи дрехи и „собствени” апартаменти, но в крайна сметка като се замислиш, успеха и щастието на героините се определя от мъжете до тях.

Въпреки всичко това, обаче, аз гледам и харесвам Sex and the City, защото:

1. Сериала разруши доста митове и табута относно женската сексуалност: Или по-точно, много ясно показа, че жените обичат секса; мислят за секс; говорят за секс и всъщност далеч не са пасивните мили женички, които правят секс само, за да доставят ебаси-и-кефа на мъжа в леглото си (както често ни описват мъжките списание и прочие литератури). Сериалът, убедена съм, е накарал много жени да вдигнат изискванията си към мъжете и/или жените в леглото си. Сещам се една сцена от лесбийския период на Саманта, в която тя подари такъв невероятен оргазъм на партньорката си, че тя еякулира. Не знам защо си мисля, че много жени след това са си потърсили еякулацията от когото трябва. Или пък онзи случай, в който накараха някакъв мъж да започне да пие сок от елда, за да се подобри вкуса на спермата му. Четох във Village Voice май преди години, че в седмицата след като бил излъчен епизода, всички запаси на елда в Ню Йорк били изчерпани…Така де, важно си е.

2. Sex and the City показа, че може да съществува приятелство между жени. Аз винаги съм имала много добри приятелки и никога не съм разбирала защо толкова много хора вярват, че жените не могат да си бъдат наистина близки така както мъжете. Ясно, че това е кино (телевизия, whatever), но според мен посланието е изключително позитивно. Ще ми бъде интересно какво мислите вие по въпроса.

3. И последно, но не на последно място, защото въпреки фантастичния начин на живот, скъпите чепици, добре-платената-работа-която-се-върши-незнайно-кога, модерните заведения и всякаквите други фантасмагории….героините са някак странно-автентични. Повечето женски образи, с които ни заливат медиите и Холивуд са или СВЕТИЦИ или КУЧКИ…някакви странни създания, в които повечето жени не могат да припознаят себе си. Докато мацките в Sex and the City са някак… нормални. При всичкия блясък и чудеса и педантичо поддържан маникюр, те правят глупости и грешки; добри са, лоша си; работят, мързи ги….въобще, човек някак може да разпознае себе си в тях.

И така. Сигурно няма да видя филма, защото повечето филми по сериали, които съм гледала са лишени от всякакво чувство за самоирония и са доста скучни. Но мисля да поканя женската част на този блог на коктейли и Sex and the City някъде… ей така, за да си поговорим за нещата, които ни вълнуват. Как ви се струва тази идея?

От днес Sex and the City официално вече е по кината в България. Обсъждаме в офиса и един колега, ама най-сериозно ме пита: Абе, Петя, феминистките харесват ли Sex and the City?

Хммм.

Аз НЕ харесвам сериала по причини, които са обсъждани до болка къде ли не:

1. Историите са изключително повърхностни: Някакви образовани-уж-успешни жени никога не си говорят за нищо съществено. Знаят само: обувки, секс, коктейли.

2. Грубата пропаганда на консуматорство: Шопингът е основен източник на забавление, терапия, самочувствие, социален статус.

3. Мъжете: Които въпреки „независимостта” на героините, продължават да бъдат основната движеща сила в сериала. Посланието е маскирано в скъпи дрехи и „собствени” апартаменти, но в крайна сметка като се замислиш, успеха и щастието на героините се определя от мъжете до тях.

Въпреки всичко това, обаче, аз гледам и харесвам Sex and the City, защото:

1. Сериала разруши доста митове и табута относно женската сексуалност: Или по-точно, много ясно показа, че жените обичат секса; мислят за секс; говорят за секс и всъщност далеч не са пасивните мили женички, които правят секс само, за да доставят ебаси-и-кефа на мъжа в леглото си (както често ни описват мъжките списание и прочие литератури). Сериалът, убедена съм, е накарал много жени да вдигнат изискванията си към мъжете и/или жените в леглото си. Сещам се една сцена от лесбийския период на Саманта, в която тя подари такъв невероятен оргазъм на партньорката си, че тя еякулира. Не знам защо си мисля, че много жени след това са си потърсили еякулацията от когото трябва. Или пък онзи случай, в който накараха някакъв мъж да започне да пие сок от елда, за да се подобри вкуса на спермата му. Четох във Village Voice май преди години, че в седмицата след като бил излъчен епизода, всички запаси на елда в Ню Йорк били изчерпани…Така де, важно си е.

2. Sex and the City показа, че може да съществува приятелство между жени. Аз винаги съм имала много добри приятелки и никога не съм разбирала защо толкова много хора вярват, че жените не могат да си бъдат наистина близки така както мъжете. Ясно, че това е кино (телевизия, whatever), но според мен посланието е изключително позитивно. Ще ми бъде интересно какво мислите вие по въпроса.

3. И последно, но не на последно място, защото въпреки фантастичния начин на живот, скъпите чепици, добре-платената-работа-която-се-върши-незнайно-кога, модерните заведения и всякаквите други фантасмагории….героините са някак странно-автентични. Повечето женски образи, с които ни заливат медиите и Холивуд са или СВЕТИЦИ или КУЧКИ…някакви странни създания, в които повечето жени не могат да припознаят себе си. Докато мацките в Sex and the City са някак… нормални. При всичкия блясък и чудеса и педантичо поддържан маникюр, те правят глупости и грешки; добри са, лоша си; работят, мързи ги….въобще, човек някак може да разпознае себе си в тях.

И така. Сигурно няма да видя филма, защото повечето филми по сериали, които съм гледала са лишени от всякакво чувство за самоирония и са доста скучни. Но мисля да поканя женската част на този блог на коктейли и Sex and the City някъде… ей така, за да си поговорим за нещата, които ни вълнуват. Как ви се струва тази идея?