Двигател на действието е любовната история между Алексей Иванов, работник в завод за стомана и Наташа, учителка. Алексей успява да преизпълни работническата си норма и по този повод е поканен да се срещне със самия Сталин. По време на срещата им, Сталин помага на Алексей да осъзнае колко силни всъщност са чувствата му към Наташа и му поръчва да се прибере у дома и да й почете поезия, за да я накара тя да го обикне. Алексей се прибира вкъщи, обяснява се в любов и докато двамата с Наташа се разхождат сред житните нивя, селото им бива нападнато от фашистите.
До края на филма, зрителят се опитва да си отговори на въпроса дали и как едно момиче би могло да избере между любовта си към един обикновен човек и любовта си към Другаря Сталин.
***
Сетих се за “Падането” в контекста на изказванията на Бойко Борисов относно семейния живот на Президента. От всичките неща, които принципно биха могли да бъдат изкоментирани в случая, ще кажа само едно:

Борисов явно гледа много филми.

Резултатът от този дебат беше предизвестен – размазваща победа за противниците на квотите. Тайната надежда е, че е произвел невидимо действие – разговорът по тази тема е накарал поне няколко човека да се замислят защо има толкова малко жени в корпоративния елит и какво може да бъде направено, за да се промени това.

Светломира Гюрова

Както казват южняците: Amen, sistah!

Днес най-случайно обаче научих за новия й, семеен, блог. Нямах време да го изчета от край до край, както бих искала, но съм във възторг от видяното. Не съм родител, но съм любопитна как се променя живота на една жена и на една двойка, когато се появи бебето: от емоционална, материална, логистична гледна точка. Кой с кого за какво и кога говори? Как намираме време да се обичаме? Да се обличаме? Да се събличаме?

Ето малък пример от Ади:

Има моменти, в които се чувствам задушена от дома си
От хората в него
От суетенето и многословието покрай бебето
И този тежък мирис на непрестанно готвеща се храна
Заключен и оталожен между плътно затворените прозорци
Изолирали мрачната зима и вечно сивия град навън

Блъскаме се
Дават се съвети
Някой мърмори обидено
Друг иска да му се сложи обяд
Подът е мръсен
А бебето постоянно се влачи по него
И отбира нещо за лапане
Всичко, но не и кашата, която съм подготвила

Открадвам момент
Затварям вратата
Оставам сама
Тайно въздишам
И си казвам, че всички са тук заради нея
Защото много я обичат
Ще издържа
Ще се съобразя
А след чаша кафе, почти всичко минава

Явно пием различно кафе, защото моето не ми действа толкова облагородително, но ще се четем.

Въпросът “какво прави една фирма, която има повече подходящи мъже за управленска позиция?” вече бе зададен. ;) Все още предстои някой да попита “как да се отървем от всичките некомпетентни мъже, които вече имат прекалено много власт?” или пък, съвсем фундаментално,… “дали не е време да размислим какво всъщност означава един човек да е подходящ за управленска работа?”. Всъщност, Красимира Джисова пита версия на първия и задава още много интересни въпроси.

Ще се радвам да участвате в разговора и ако имате желание да коментирате по същество, коментирайте директно на сайта на Капитал, за да съберем всички бележки и въпроси на едно място. Ако имате някакви off-topic коментари, тях оставете при мен.

Нашето семейство подкрепя София Прайд. Човек не избира в кого да се влюби.

От една страна супер много се дразня, че вече четвърта година поред минава през същия сценарий:

- ще има, няма да има
- айде, ще има
- ще мине от тук
- не, не може да мине от тук.
- парадират
- не парадират
- нямам нищо против, ама се притеснявам за децата
- е значи имаш против
- нямам бе
- имаш
- нацистите ще се организират ли?
- егаси, естествено, че ще се организират
- общината ще ги спре ли?
- ще ги спре
- бе няма да ги спре
- ще ги спре, бе, да не са луди
- ми луди са, няма да ги спре
- Изцепка на Политик X
- няма ли някой отговорен политик, който да обърне внимание?
- има, ама е сам; никой не го слуша
- Изцепка на Политик Y
- нов маршрут?!
- що нов маршрут за Прайда, бе, налъми?! това е същото като да караш джамията да си намили звука.
- Изцепка на Политик Z
- еми не е уточнено
- ББ: парад ще има, щом аз казвам

Напред-назад. До последната секунда. Обтягане на нерви. Супер ескалиране на напрежението.

Обаче.

В деня на събитието, хората се появяват. Всяка година повече от предходната. Организацията е перфектна. Полицията си върши работата. Някакви наци-провокатори се пробват да предизвикат конфронтации, но понеже толкова им акъла… полицията обикновено се справя с тях преди да успели да направят някоя мизерия. Всичко минава мило и драго. Вечерта ходим на парти, където си прекарваме повече от страхотно, защото още ни държи адреналина от през деня. Ако имаме късмет, we get laid. И така.

Та в този ред на мисли, това, което се чудя в този момент е:

• Толкова ли свободно време за губене имаме, че всяка година дъвчем една и съща тема, ама от-до, без мисъл и без въображение. Разгеле, тази година има някакво раздвижване в медиите. Явно журналистите са осъзнали, че ако не вземат да поразчупят моделите, ще умрат от скука в същите клишета, които повтаряме в последните три години. Чудя се на политиците как не им омръзна.

• Защо въобще се опитваме да влизаме в диалог с общинската управа, която очевидно не е способна на самостоятелни решения, камо ли пък на прогресивна политика? На бас, че до няколко дни Бойко ще каже, че се е обадил на кметицата и са се разбрали да решат проблема с нацитата. Кметицата, горката, тя е съвсем друга тема.

• И като стана дума за политиците: може ли да са толкова слепи и толкова недалновидни, че да не разпознаят една толкова лесна възможност за малко политически опортюнизъм?! Хората на тепсия им поднасят– прогресивно, модерно, демократично, забавно, ново, интересно събитие, в което почти изцяло са ангажирани млади, образовани, възпитани, модерно-мислещи хора– и им казват… Ето, ние вършим всичката работа, дайте ни малко символична подкрепа. Те вместо да заграбят с две ръце и да се асоциират с всички тези изключително позитивни послания… Не, не щъ. Страх ги е някой да не ги помисли за педераси?! По други части на света политиците ще се изтрепят за достъп до тази част от гласоподавателите, но при нас положението е кебапчета в пластмасови тарелки.

• Същото се отнася и за смешния ни бизнес елит, който предпочита да участва в безобидни и често дори абсолютно безмислени кампании, в които да спечелят от краткотраен ПР, щото нали са много социално отговорни. Ако са толкова отговорни, да си сверят часовниците и да забележат, че нито една от големите компании по света не е спечелила от асоциирането си със смс-кампания, която помага на две кучета да намерят нови стопани. От социални кампании, печелят онези, които подкрепят структурна промяна в живота на големи общности от хора (и други животински видове, нямам нищо против кучетата!). Google снима реклама за Chrome с Дан Савидж и партньора му, които се обръщат към млади ЛГБТ момчета и момичета и им казват… дръжте се, сега е трудно, но с времето става по-добре. New York Times показват рекламата на началната си страница. В София, егаси, няма кой да дари 500 бутилки минерална вода. Хора, от какво ви е страх?! Страх ви е, чя някой ще заговори за бранда ви?!

Та с две думи, положението е такова:

• Прайд ще има и тази година, следващата, и по-следващата.

• Събитието ще става по-голямо, по-видимо, и по-готино.

• Все повече хора ще спрат да крият, че са гей. Свиквайте.

Това, което трябва да решат политиците и бизнесЪТ е дали да бъдат прогресивни лидери и визионери ИЛИ за пореден път да оставят историята да се случва покрай тях, вместо активно да участват в нейното изграждане. Ако нямат желание, да направят място за хора, които са готови.

Ние останалите, обикновените хора от народа, подкрепяме София Прайд през деня на 18-ти юни, а вечерта празнуваме.

Към обичайните причини, поради които подкрепям събитието обаче добавям и следните няколко неща:

• Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието. Хора, това е ОГРОМНО усилие, което в други държави се прави с помощта на стабилни организации с дългогодишни традиции, утвърдени бюджети, страхотна институционална и политическа подкрепа. Казвам го, защото съм участвала в организацията на ЛГБТ събития тук в Щатите… не можете да си представите за каква разлика в организационната подкрепа става въпрос. Руди Джулиани, който е едва ли не по-републиканец и от Донълд Ръмсфелд, даваше приеми в кметската резиденция по случай Гей Прайд всяка година, докато беше кмет на Ню Йорк.  (Уви, не бях сред поканените). Тук в Мемфис, за Гей Прайд всички бизнеси, които се намират по дължината на маршрута слагат флагове с цветовете на дъгата. Старбъкс и Кока Кола раздават безплатни напитки. Големите компании в града (при нас са централите на Delta, Nike, FedEx, International Paper) имат или платформи или спонсорират групи, които да участват от тяхно име в шествието… Разказвам всичко това, за да добиете представа в какви условия би могла да се случва организацията, при какви условия действително се случва и колко титанично е дори самото постижение, че е имало събитие не веднъж, не два пъти, а три пъти. И че ще се случи отново. И че всяка година става все по-яко. Хора, дълбок поклон. Наистина.
• Тази доброволческа основа на Прайда, всъщност само по себе си е интересна по много причини и показва, как въпреки тоталното бездействие, нeхaйство, нахалство, немарливост и в някои случаи, дори открита омраза от страна на българските политически среди, едно изцяло гражданско движение успява вече четвърта година поред да задържи общественото внимание и съвсем последователно и конструктивно да бъде катализатор за по-широк обществен диалог по теми, чието време очевидно е дошло. Вярно, нивото на дебатите в България са все още на ниво “да не са ми пред очите” (които са се случвали другаде по света през 60-те, примерно)… НО… самият факт, че разговорите продължават, а някои хора междувременно взеха, че и понаучиха туй-онуй… са ОГРОМНО постижение.
• И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история. Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Ако сте в София на 18-ти юни, подкрепете София Прайд.

Дълбоко осъждам този ПОРЕДЕН акт на подтикване към насилие и религиозна омраза и призовавам за окончателната политическа делегитимация на АТАКА.

Очаквам Главния Прокурор и Министъра на Вътрешните работи да действат съобразно дадените им правомощия и да направят всичко възможно този казус да бъде разрешен във възможно най-кратък срок.

***

Подпишете петицията и помогнете за нейното разпространение.

Гостите, сред които беше и моя любимец Денис, обсъждаха защо толкова много бракове в наши дни приключват с разводи и как така повечето от разводите всъщност са по инициатива на жени. Яна Бюрер Тавание много точно обясни, че една от най-основните причини за това е женската еманципация и пробива на жените на работното място. Грубо казано, не че преди време жените не са имали желание да се развеждат. Просто сега много повече жени могат да си го позволят.

Докато слушах разговора се сетих за въпроса на Тишо от преди около седмица… хубаво, феминизъм-феминизъм. Еманципацията не прави ли жените по-нещастни?

И един въпрос относно визията за модерната, еманципирана жена: гласно или негласно тя среща широка подкрепа в българските блогове за феминизъм, които чета. Успордно с това, обществото също се променя – все повече майки предпочитат да отглеждат децата си сами, да посветят живота си на кариерата и материалния статус, вместо на т.нар „семейно щастие“, да дадат приоритет на личните си (според правилата на обществото, в което живеем – винаги задължително егоистични) цели, пред това на техните деца, на бъдещите поколения и на грижата за слабите и болните, каквато винаги досега е била традиционната женска роля в обществото. Та, въпросът ми е: не прави ли визията за модерната, еманципирана жена по-нещастни самите жени? По-самотни? Не слага ли повече тежест върху плещите им? Не прави ли и мъжете по-нещастни от преди?

Отговорът на този въпрос е същия и като при разводите. Наивно е да си мислим, че хората “преди феминизма” са били по-щастливи. Просто “преди феминизма” са им липсвали думи да обяснят какво им пречи.

Една от най-важните книги за женското движение в Щатите, например, е “Тайната на женствеността” на Бети Фридан, в която авторката говори точно за “проблемът без име”. Книгата излиза през 1963 и в нея Фридан обяснява как млади, образовани жени споделят с нея, че чувстват абсолютно нещастно и неадекватно в ролите си на майки, съпруги, грижовници. Пазаруват, готвят, грижат се за домовете и семействата си и се питат: Това ли е всичко?! Почти веднага книгата става мега-популярна и се превръща в нещо като манифест на женското движение от 60-те и 70-те. Много жени решават да се върнат на пазара на труда или отказват да станат съпруги и майки. Периодът е старт на огромни промени в социалните разбирания за ролята на мъжете и жените в семейството и обществото. Viva la Revolucion.

Това, което виждаме в България в момента е нещо аналогично. Хората най-накрая печелят достатъчно, че да могат да си позволят да разделят покъщнината. Не че сме взели да се мразим повече, просто можем да си представим, да си позволим и да потърсим по-добър живот.  И ако феминизмът и социалната еманципация като цяло са причина някой да изпадне във временна депресия, защото се е замислил “Това ли е всичко?!“, аз като привърженик на тези идеи нямам нищо против да поема част от вината. В крайна сметка, дългосрочния резултат е повече щастие, повече свобода.

Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.

.
.
.

Оскърбяват ме плиткоумните погледи на купища млади момичета и момчета наоколо. Ние сме създали едно чалга поколение на вещно зависими хора с много елементарен праг на удоволственост – секс и пиячка, и лесни кинти. Това са основни поколенчески цели. Намацано червило, нов телефон и неосъзнат хаотичен секс.

С уговорката, че няма нужда да намесваме Алиенде и че конкретните списания и издатели нямат значение, мисля, че Андролова общо взето говори за същите културни феномени, за които пише и Явор Фингаров в Евтините жени на София :

Жените са там. От грима физиономиите им приличат на платно на Кандински. Устиците им излъчват пренебрежение и премерена злоба. Поклащат стройните си тела, изваяни след стотици часове във фитнеса. Тези тела са еднакви, заради еднаквите упражнения, заради еднаквите диети, заради еднаквите страсти. Лицата им не са безизразни, но в изражението им зее дупка. Дупка от ужасяващата липса на човечност, ужасяващата липса на Смисъл.

Апропо, 8-bit  ми изпрати следния коментар по повод текста на Фингаров:

Всеки път, когато някой започне да ми говори за висока и ниска култура… космите по гръбнака ми се изправят вертикално (перпендикулярно?!) нагоре. Но ми се струва, че Фингаров се опитва да опише, а Андролова се опитва да анализира един истински конфликт. Но понеже нито тя, нито той го правят достатъчно добре… накрая не става ясно… баси, кво толкова са им направили момичетата и какво толкова лошо има в това да носиш червило.

И сега какво?